Притчите на магьосника!

Старият магьосник седеше с кръстосани крака пред пукащия огън. Имаше старо сбръчкано лице, с малки живи очички и зачервени като праскови бузи. Беше интересна личност. Попиваше вниманието. Дрехата му, в най-светлото синьо, което беше създадено като нюанс на небесният цвят по онова време, го обгръщаше отвсякъде. Предстоеше вечерта на разказите и всички с нетърпение и интерес чакаха новата история. Магьосникът изчака тишината да запълни дори ъглите на голямата шатра,  усмихна се и започна да разказва:

- Преди много, много години около земята не се редували Светлината и Тъмнината. Те стояли неподвижно и обърнати една към друга – лице в лице – се мразели до безкрай.

И двете били по своему красиви и тайнствени и нито едната, нито другата отстъпвала мястото си -  обричащи света на вечна половина от светлина и тъмнина. Тогава ги забелязало ВРЕМЕТО, от пръв поглед се влюбило и в двете и решило да застане по между им.

С прекрасни слова от вселени и поглед пълен със слънца, то запленило и двете сестри с всепоглъщащото си обаяние, но понеже Светлината и Тъмнината били все още ядосани сестри, ВРЕМЕТО решило проблема като ги обърнало с гръб една към друга, обещавайки на всяка една целия малък свят да бъде неин – от началото до края.

Сестрите се съгласили и от тогава никога повече не се срещнали лице в лице. Минали години и времето решило да ги изостави за малко. Tова били дните, когато на земята вече се разхождали хората.

Но ето, че един път Светлината видяла сестра си – Тъмнината – да тича пред нея по зелените полета, по високите планини и през необятните океани. И в същия миг Тъмнината видяла от другата страна на света как светлата й сестра отлита покрай низините и дълбоките долини.

Разбрали истината, двете сестри се ядосали и решили да си отмъстят една на друга. Всяка една подчинила човеците, които населявали подвластните им земи и посели омразата на хората към хората.

Започнала война – тъй ужасна и дълга, че в един от последните мигове, когато на едно от многобройните бойни полета последните двама живи човека застанали един срещу друг, се случило неочакваното: прекрачвайки през трупове и реки от кръв воинът на Светлината свалил шлема си и седнал уморено на тревата, ръката му се отпуснала и тежкият му меч паднал на земята. Светлината трепнала и от там се образувал изгрева, Тъмнината премигнала и се родил залеза.

- Спри, братко – казал светлият воин - аз умирам и искам преди това да те попитам нещо. Във времето, което ни остава, позволи на ума си да се убеди в правотата ми.

Тъмният воин въздъхнал, отпуснал щита си и оставил сребърното си копие забито в земята, уморено пристъпил напред и седнал до другия човек.

Светлият воин го погледнал в очите и промълвил:

- Прекалено дълго се страхувах от смъртта, защото се съмнявах в духовността си, но вярвам, че не съм живял напразно и сега се надявам греховете ми да са опростени – вече е време да се срещна със светлата си богиня, затова те питам братко: Защо направихме това всичко? – ръката му посочила полето от трупове. Защо забравихме какво е спокойствието и радостта, защо забравихме смеха на децата си и любовта на жените си? Защо забравихме бълбукането на потоците и спокойните вечери?

Воинът на тъмнината мълчал в недоумение.

- Кажи ми братко – мразиш ли ме? И можеш ли да ми простиш? – продължил светлият воин. – Моля те, отговори ми, изгубих желанието си за живот. Прекалено дълго ме беше страх от смъртта, прекалено дълго бях в плен на тялото си, искам вече да мина спокоен от другата страна

Тъмният воин въздъхнал:

- Братко, това тук е от другата страна и аз вече искам да се върна там. Прощавам ти – и плачещ хванал с кървавите си ръце лицето на светлия воин и заридал, разбирайки, че вече е сам сред тъмното поле.

Тогава пред него, сред вихър от изчезваща светлина, се появила тъмната му богиня:

- Стани, човеко, изправи се и ликувай победата ни – казала тя.

Тъмният воин я погледнал:

- Мразя те, любов на душата ми – прошепнал той. – Прекъсни живота ми, богиньо, но ми отговори на един въпрос.

Тъмнината го погледнала:

- Ще отговоря пред теб и то ще е истината – казала тя.

Попитал мъжът:

- Защо?

- Защото мога! – отвърнала тя…