Джеремая Кънинг се събуди от страхотен сърбеж в носа. Вдигна ръка да се почеше и изкрещя неистово, когато нокътя на средния му пръст се отлепи като мокра лепенка и пусна въздух под себе си.

Отвори очи по средата на море от болка. В първия момент видя само горните си изкривени от напрежението клепачи, после прилива от огън се дръпна и той впери поглед пред себе си. Нищо не виждаше. Кълбета гъст черен дим се завихряха в стаята, образувайки хоризонтални торнада с тънки зли опашки. От дясно на него нещо червенееше с трептяща светлина.

Не знаеше къде се намира и не помнеше нищо. Клетките в мозъкa му се свиха от новото количество енергия, разляло се върху тях. Споменът протече с бързината на мисъл. Къщата, партито, взрив, падащият таван. Ужасът в очите на жена му и широко отворените очи на децата му. Пламъците, които с хищен ловен инстинкт заобиколиха бързо хората в стаята, заливайки ги с прекалено силните си топли вълни.

Нямаше идея какво се беше случило. Погледна ръката си, като почти забоде нос в нея, за да я види.  Кожата му беше в мехури, заобиколени от петна липсваща епителна тъкан. Не усещаше нищо, само тъпо пулсиране.

Огледа се и мерна нещо бяло и квадратно пред себе си. Наклони тялото си напред и падна на рамо, после запълзя натам. Стигна до нещото и го разпозна – малкият, скъп бебефон – наполовина стопен, обрамчен със сини кантове. Стоеше до креватчето на бебето.

Адреналинът се блъсна в тялото му и направи силна обратна вълна. Ръцете му щуро зашариха и най-после стигнаха до тънките решетки на кошарката, плътно завити с тъмен дим. Креватчето беше празно – слава Богу. Напъна се отново  да се сети събитията и започна неравностойна борба с дилемата къде са децата. Последният образ изкристализира ясно в съзнанието му. Падащи горящи отломки и греди от тавана. Холът! Значи се намираше в хола. Точно така, започна да навързва нещата – детското креватче, бебефона. Сети се и за друго - тук някъде беше и голямата туба, обърната надолу с главата върху машината за минерална вода. След минута я намери, натисна пластмасовия накрайник с палец и подложи уста. Студената вода се рязля като хладен водопад по гърлото му.  Тялото му се хидратира за секунди, силата му се върна почти веднага. Подпря се на лакът, после на коляно и остана така приведен. Само ниско до пода имаше въздух, ненаситен с димната отрова.
Чети нататък »

Сутринта беше хубава, въздухът беше още чист и наоколо нямаше никакво напрежение. Слънчевата светлина полека надникна и синьото небе започна да  се налива в златисто. Денят обещаваше да бъде прекрасен, но уви - светлината започна да се усилва и вместо да  направи света по-хубав, започна да подчертава недостатъците му.

Добрият човек направи крачка напред, после още една и спря. Стоеше сам по средата на прашния тротоар. Държеше цвете в ръка. Беше невзрачен тип с нормални дрехи и коремче, потънал в тълпата, като парченце от огромен пъзел, неотличимо и безлично съществуващо парченце. Хората го заобикаляха без да го забелязват, по същият начин по който заобикаляха контейнерите за смет. Беше нормален човек.

Отличаваше се от другите само по едно единствено нещо – виждаше студеното и топлото в хората. Виждаше го под формата на цветен въздух, реещ се около тях, като дрехи на Пол Готие от бъдещето. Надникваше във фантазията и настроенията все едно бяха огледало от чиста или мътна вода, виждаше чувствата, тъгата, доброто, лошото, тонусът и различните цветове на майките. Разбираше всичко само от един поглед. Знаеше дали трябва да се отдалечи или приближи, знаеше кога трябва да погледне  настрани или право в очите. Обичаше дарбата си.

Но повече от нея обичаше да променя.

Кракът му направи още една крачка. Пред него изригна фонтан от розови блескавини с виещи се около тях златисти завъртулки – малко момиченце се засмя в захлас и го подмина, смешно клатушкайки се с играчка в ръка. Добрият човек я проследи с поглед. Усмихна се, обичаше децата – той самият беше обречен да няма такива.
Чети нататък »

Това филмче е уникално, изгледайте го до края

Fast Tube by Casper

Fast Tube by Casper

Fast Tube by Casper

Рапирата в ръката му вибрираше, обагрена в червено – кошмарна гледка за човек на двадесет и първи век. Капка кръв се задържа за миг на върха и после се откъсна, губейки се към пода на банята.

Ихабор Мангълс тренираше фехтовка от десетгодишен.

След като родителите му разбраха, че в малкото крехко телце има енергия за двама, намериха начин за изразходването и в спортни тренировки. В по-късен етап, осъзнавайки, че уменията му се покачват, започнаха съвсем добросъвестно да поощряват развитието му в спорта. На тринадесет години спечели регионалното състезание за юноши и здраво стъпквайки на този трамплин от слава, момчето се свърза с учители от професионалната лига. Десет години по-късно ръката му с лекота спечели поредното състезание и с безразличие добави на огромната стена, покрита с отличия, световната титла.

Имаше много почитателки и нито една загуба. Веднъж един журналист го попита:

- На кой демон се молите?

Той отговори, без да се замисля:

- На този вътре в мен.

Лицето му имаше някаква вътрешна смачканост, обигравайки го в света на приятелите. Остри скули и заострена като капка брадичка. Къса коса и зелени очи. Притежаваше обаянието на жълто есенно листо, закрило слънцето, разнасящо острата светлина в тъмножълти багри. Красив и по своему затворен за всички.
Чети нататък »