Сам себе си!

Рапирата в ръката му вибрираше, обагрена в червено – кошмарна гледка за човек на двадесет и първи век. Капка кръв се задържа за миг на върха и после се откъсна, губейки се към пода на банята.

Ихабор Мангълс тренираше фехтовка от десетгодишен.

След като родителите му разбраха, че в малкото крехко телце има енергия за двама, намериха начин за изразходването и в спортни тренировки. В по-късен етап, осъзнавайки, че уменията му се покачват, започнаха съвсем добросъвестно да поощряват развитието му в спорта. На тринадесет години спечели регионалното състезание за юноши и здраво стъпквайки на този трамплин от слава, момчето се свърза с учители от професионалната лига. Десет години по-късно ръката му с лекота спечели поредното състезание и с безразличие добави на огромната стена, покрита с отличия, световната титла.

Имаше много почитателки и нито една загуба. Веднъж един журналист го попита:

- На кой демон се молите?

Той отговори, без да се замисля:

- На този вътре в мен.

Лицето му имаше някаква вътрешна смачканост, обигравайки го в света на приятелите. Остри скули и заострена като капка брадичка. Къса коса и зелени очи. Притежаваше обаянието на жълто есенно листо, закрило слънцето, разнасящо острата светлина в тъмножълти багри. Красив и по своему затворен за всички.

Когато за първи път се сблъска с огледалото в банята припадна и по-късно изкара няколко седмици на лечение през който гледаше безумно и налудничаво.

Случи се в една мъглива сутрин в собственият му апартамент. По бяла плюшена кърпа омотана около кръста му, бръснещ се пред малкото огледало в многократно лакирана дървена рамка.

Плъзгаше трите ножчета „Жилет“ по кожата на гърлото си, когато видя в огледалото как се порязва.

Не усети болка или характерното бодване, само видя как пяната за бръснене леко почервеня и инстинктивно посегна с пръст. Тръкна предполагаемото място и си погледна пръста. По него нямаше нищо. Не му беше за първи път и знаеше че нищо не може да направи, затова продължи с бръсненето.

При второто порязване вече тънка струйка се смеси с водата и стремглаво се насочи надолу. Отново не усети болка. Вдигна брадичка и изкриви устни надясно опъвайки кожата си. Ясно личеше малката чертичка с трите резки от ножчетата на самобръсначката, кръвта от порязаното се спускаше надолу към гърдите му. Той погледна надолу, нямаше нищо.

Вдигна очи към отражението си и трепна. Неговото лице му се усмихна, после бавно прокара два пръста по кървавата струйка и бавно ги облиза. Тялото му избра най-подходящото за случая състояние и той припадна.

Две седмици по-късно го изписаха от психиатричната клиника с оптимистични резултати и той се прибра в къщи.

Помоли майка си да отседне у тях за няколко дена и започна живота си отначало.

Дните си минаваха обикновено и бързо. На няколко пъти се заглеждаше в огледалата в коридора и всекидневната но не откри нищо в тях. Само обикновени те очаквани отражения.

Когато след седмица майка му си тръгна и отново остана сам, параноичните страхове го завладяха за няколко дни, но после всичко се успокои. Беше пуснал брада.

Накрая реши да се пребори със себе си и влезе в банята да се обръсне. Първо плахо погледна в огледалото, подаде глава за да се види, после бързо се дръпна – нищо.

Пое въздух, издиша го и стъпи пред огледалото, гледаше се.

След малко стисна флакона с пяната и напръска лявата си ръка. Започна да я разнася по лицето си. Взе самобръсначката и след известно време успя да спре треперенето на китката си.

Започна да се бръсне. След няколко минути привърши, плисна две шепи вода по бузите си и я попи с бялата хавлиена кърпа.

Погледна в огледалото. Отражението му седеше скръстило ръце на гърдите си, след малко ги отпусна до тялото и небрежно се приближи до малкото правоъгълно стъкло.

Долепи нос от вътрешната страна и повдигна вежда:

- Да не вземеш да припаднеш пак. Доста те чаках последния път.

Ихабор Мангълс се чувстваше парализиран. Шокът беше толкова силно отразен от тялото му, че ако се асоциираше със слънце, вероятно би се запалил. Изтормозено хриптене се измъкна почти насила от гърлото му и падна в краката му.

Отражението разкриви уста в усмивка:

- Ако беше реагирал по друг начин може би щях да се притесня, но сега всичко е окей. Нали, братче?

Ихабор все още гледаше право пред себе си, чувствайки очите си като стъклени топчета. Последните започнаха да се нагряват.

Страхът го сграбчи отвътре и като ръка с дълги нокти започна да дълбае през гърдите към гърбът му. Не му стигаше въздух. Продължаваше да гледа.

Отразеният Ихабор явно се забавляваше:

- Недей да умиращ приятел, ще развалиш купона… Ихабор!

Крясъкът го удари през гърдите, повдигна го от пода и го запрати към стената отзад.

Пльосна се по корем и болезнено удари лакътя си в тоалетната чиния. Хиляди гъсеници пролазиха по ръката му.

Незнайно как обаче, самата болка го накара да се върне в настоящето. Беше търпял болка, беше свикнал с нея през годините на тренировки и сега болката го върна от лудостта с един бял шамар.

Застана на колене, после и с олюляване бавно се изправи на крака. Държеше дясната си ръка за лакътя. Погледна в огледалото и без да осъзнае помисли на глас:

- Господи, побърквам се…

Отражението разтегли устни:

- Не се побъркваш, тъпако, ами най-после успя да погледнеш в себе си.

Огледалният Ихабор внезапно се измени от усмихнат образ в изтъняваща от злоба физиономия, ръката му се пресегна и замахна. Излезе от огледалото.

Истинският Мангълс почувства удар като от тухла, обвита с бодлива тел. Главата му се врътна и коленете му омекнаха. Падна на пода и повърна стомашните сокове от празният си стомах. Седеше подпрян на ръце и трепереше. Не, не можеше да е истина… Сам ли се ударих?!

Овладя се, мъчително преглъщайки дращещата бучка в гърлото и се надигна.

Онзи го гледаше с ръце кръстосани на гърдите.

Мангълс си помисли „Боже, какъв гадняр съм!“, след което се захили налудничаво на разсъждението си.

Отражението му като че ли се стресна, свали ръцете си до тялото и се пресегна с дясната зад себе си. Извади сребристо полирана рапира и зае класическа поза:

- Чакам те…

Ихабор трепна. Онзи беше надянал маска на решителност, много позната на него самия. Мислите му препуснаха: „Е, щом ще се дуелирам със себе си, поне ще е някой равностоен“. Обърна се кръгом и с бърза стъпка напусна банята. Отиде в стаята си и откачи от стената своето оръжие.

Върна се припряно и с желание. Ако двойникът в огледалото го нямаше, щеше да се разочарова.

Но онзи си беше там. Стоеше и чакаше седнал във въздуха. Тактуваше си с края на оръжието.

Ихабор свали сакото си и – оставайки по риза и чорапи – се загледа в огледалото:

- Е, сега как ще решим проблема с теснотията?

Двойникът му го изгледа:

- Прокарай в ума си илюзията, че огледалото се разширява.

Мангълс го послуша. Помнеше страшният момент от филма „ТО“, където клоунът се измъква през тесният канал на пода в банята и започна да мачка, разтегля и оформя огледалото. В първият момент последното се разтече като живак по маса, после постепенно оформи четириъгълната си рамка и запълни почти цялата стена.

- Добра работа, друже! – кимна огледалният Мангълс – Добре се справи!

Истинският Ихабор бодна огледалото с рапирата. Не почувства съпротивление. Зае класическата поза с ръка на кръста и вдигна оръжието за поздрав. Онзи, макар и не толкова чисто, повтори движението.

Ихабор присви очи:

- Какво ще стане, ако победя?

Другото му „Аз“ леко поклати глава:

- Не можеш да победиш.

Атаката дойде неочаквано бързо. В един момент отражението просто си седеше с вдигната пред лицето рапира, в следващият оръжието му блесна толкова бързо и близо, че Ихабор едва смогна да парира. Явно тука нямаше да е в сила водещото правило на шпажистите „Първото пускане на кръв“. Не се бяха разбирали за правила, нито за точки. Започнаха дуела като през осемнадесети век, с желанието да убиват.

Огледалният Мангълс изстреля крак напред и в момента, в който стъпалото му се удари в земята, едновременно пристъпи със задния и нанесе бързо мушкащо движение.

Ихабор врътна китка наляво и отби. После на свой ред нападна. Опита двоен финт със залъгваща атака в кръста, но в последният момент смени посоката. Рапирата блесна над главата  му и описа дъга към лицето на противника му. Огледалният Мангълс не успя да парира. Червена черта се появи над носа му по протежение на веждите.

Отстъпи назад, сменяйки центъра на тежестта в краката си, устата му се движеха все едно говореше безмълвно.

Ихабор се опияни от успеха. Нападна отново, използвайки простата максима, която стоеше зад дългата му кариера на състезател. Съобразителността е също толкова важна, колкото и енергията. На всяка капчица атлетична енергия се съпоставя равна на нея умствена енергия.

Рапирите святкаха в кръг около телата им. Ихабор опита различни подходи и залъгващи атаки, но оръжието му беше отбивано с лекота и в повечето случай от атака преминаваше умишлено в защита. Търсеше слаба гънка в противника си.

Дуелът продължаваше.

Мангълс беше майстор на изпращането на грешни сигнали по оръжието. Използваше езика на тялото си и ужасно прецизна ръка. Вкарваше чувството за оръжие на опонента си, за да си отвори път към тялото му.

След още пет минути умората го натисна и в отчаянието си умът му се раздвижи, раждайки прозрение. Не можеше да победи сам себе си. Поне не по стандартните начини.

Ихабор отби поредният удар и целенасочено игнорира всяко правило във фехтовката. Затвори очи и направи крачка. Чувство за дистанция не го подведе и оръжието му се впи в ръката противника, малко под рамото. Шурна кръв. Явно това беше единственият начин да победиш, да разрушиш играта.

Продължи дуелът по своите нови правила. Атакуваше, когато трябваше отстъпваше и след това се изстрелваше напред с леки движения и със затворени очи. Започна лесно да избягва опитите на противника си за пробождане и го посрещаше с най-измамните атаки и стабилна защита, на които беше способен.

Направи още една атака, отстъпи и внезапно нападна. Оръжието му се заби до дръжка в гърдите на огледалният му образ.

Двойникът му падна на колене и рапирата му издрънча на земята. Гледаше невярващо.

Мангълс отстъпи назад и рязко дръпна.

Рапирата в ръката му вибрираше, обагрена в червено. Капка кръв се задържа за миг на върха и после се откъсна, губейки се към пода на банята.

Изведнъж всичко си беше по старому. Тясната баня, плочките на стената и умивалника се върнаха само с един бърз отблясък на счупено стъкло.

Малкото огледало, разтрошено на парчета по пода, все още показваше падналия му двойник. Постепенно образът избледня и изчезна.

Сърцето му биеше като барабан в джунгла. Китката му се отпусна и нервната му система регистрира всичките следи от десетминутното свръхнатоварване. Мозъкът му за пореден път се изключи.

Двадесет дена по-късно, след безброй прегледи и консултации, отново си беше в къщи. Не се страхуваше – беше победил. Това, че на някой хора им се стори странно, изобщо не го интересуваше.

Спортната комисия реши, че е време нови играчи да получат своя шанс и анулира разрешителното му за спортна дейност. Не можеше да се състезава повече.

Същата вечер Ихабор влезе в банята си и – подсвирквайки си – застана пред умивалника. През цялото време гледаше надолу, после бавно вдигна глава.

Огледалният му образ стоеше с превързана ръка до гърдите си. Гледаше го от упор:

- Аз съм тук. Не си мисли, че толкова лесно ще се отървеш.

Мангълс не каза нищо. Обърна се и излезе от помещението. Намери майка си в кухнята и нервно попита:

- Мамо, бях те помолил да не монтирате ново огледало в банята. Защо го направихте?

Майка му го гледаше, стресната от белия цвят на лицето му:

- Скъпи?!

- Огледалото в банята, майко… Защо пак е там?

Жената премигна:

- Ихабор, там няма огледало. Баща ти просто добави светъл фриз през плочките.

Мангълс не каза нищо, само гледаше през нея. После рязко се насочи към банята.

Двадесет години по-късно, вече женен с две прекрасни дъщери, седеше на любимия си фотьойл и играеше шах с капризният си комшия.

Партията вървеше много добре, ако не се броеше непрекъснатото дърдорене, доловимо само за ушите на Мангълс. Двойникът му беше все така млад и с превързана ръка. Стоеше прав и неотлъчно до него, говореше непрекъснато с изтънял от усилие глас какви са предимствата на „Славянската защита“ при шаха.

Ихабор Мангълс само леко се усмихна. Беше игнорирал двойника си всичките двадесет години, оставяйки го да седи до него, да спи до него, да спори с него и да крещи ядосано. През цялото това време не му обърна внимание, не го погледна нито веднъж, нито показа с нещо, че го забелязва.

Беше разбрал за шизофренията, от която страдаше, след редица посещения при скъпо платени, спазващи конфиденциалност доктори. Беше дал много, за да се измъкне от клиниката. Накрая устрой живота си и заживя щастливо със семейството си и невидимият си спътник.

Беше победил още пред огледалото…