Вратата!

Джеремая Кънинг се събуди от страхотен сърбеж в носа. Вдигна ръка да се почеше и изкрещя неистово, когато нокътя на средния му пръст се отлепи като мокра лепенка и пусна въздух под себе си.

Отвори очи по средата на море от болка. В първия момент видя само горните си изкривени от напрежението клепачи, после прилива от огън се дръпна и той впери поглед пред себе си. Нищо не виждаше. Кълбета гъст черен дим се завихряха в стаята, образувайки хоризонтални торнада с тънки зли опашки. От дясно на него нещо червенееше с трептяща светлина.

Не знаеше къде се намира и не помнеше нищо. Клетките в мозъкa му се свиха от новото количество енергия, разляло се върху тях. Споменът протече с бързината на мисъл. Къщата, партито, взрив, падащият таван. Ужасът в очите на жена му и широко отворените очи на децата му. Пламъците, които с хищен ловен инстинкт заобиколиха бързо хората в стаята, заливайки ги с прекалено силните си топли вълни.

Нямаше идея какво се беше случило. Погледна ръката си, като почти забоде нос в нея, за да я види.  Кожата му беше в мехури, заобиколени от петна липсваща епителна тъкан. Не усещаше нищо, само тъпо пулсиране.

Огледа се и мерна нещо бяло и квадратно пред себе си. Наклони тялото си напред и падна на рамо, после запълзя натам. Стигна до нещото и го разпозна – малкият, скъп бебефон – наполовина стопен, обрамчен със сини кантове. Стоеше до креватчето на бебето.

Адреналинът се блъсна в тялото му и направи силна обратна вълна. Ръцете му щуро зашариха и най-после стигнаха до тънките решетки на кошарката, плътно завити с тъмен дим. Креватчето беше празно – слава Богу. Напъна се отново  да се сети събитията и започна неравностойна борба с дилемата къде са децата. Последният образ изкристализира ясно в съзнанието му. Падащи горящи отломки и греди от тавана. Холът! Значи се намираше в хола. Точно така, започна да навързва нещата – детското креватче, бебефона. Сети се и за друго - тук някъде беше и голямата туба, обърната надолу с главата върху машината за минерална вода. След минута я намери, натисна пластмасовия накрайник с палец и подложи уста. Студената вода се рязля като хладен водопад по гърлото му.  Тялото му се хидратира за секунди, силата му се върна почти веднага. Подпря се на лакът, после на коляно и остана така приведен. Само ниско до пода имаше въздух, ненаситен с димната отрова.

Кънинг запълзя наляво към предполагаемото място с преходна врата, водеща към всекидневната. Някъде от далече се чуваха приближаващи се сирени. Главата му се проясни още малко, но заедно с това през зеещото гърло на кладенеца в главата му, започна леко да се просмуква и болката.

Постара се да забрави за ръката си, и запълзя напред. Трябваше да ги намери, трябваше да намери семейството си. За първи път в главата му се заблъска ужасяващата мисъл, че вече можеше да ги няма. От очите му бликнаха сълзи на ням ужас и се смесиха с тези, предизвикани от черният пушек. Мъжът удвои усилията си. Предвижи се още малко напред, опипвайки със здравата си ръка пода.  Докосна нещо и панически си дръпна ръката, наведе се към пода и видя чист изпънат лист от бял картон, пресегна се и го взе. Обърна го. На картона имаше детска рисунка на дървена врата. Беше по детски разкривена, но изобразена със смели твърди линии. Спомни си как преди два дена дъщеричката му рисуваше на масата сред безброй разхвърляни пастели и как тогава се беше зачудил „Кой тъп учител би дал за домашно на дете да нарисува врата?“ Обикновена дървена врата.

Сгъна, доколкото можа, листа и го пъхна в пазвата си. Умът му го накара да се засрами от пренебрежението, което беше изпитал тогава над рисунката. Колко много му беше скъпа сега.

С още две избутвания на тялото си стигна до преходната врата и първото нещо, което забеляза, беше бълващия дим процеп. Протегна ръка към металната топка, но щом кожата му се допря до нея, веднага я дръпна. Беше топла.

Димът от процепа се показа и се прибра обратно, като последно скри опашката си. Джеремая долови някакъв шум от другата страна. Заслуша се с буза към вратата. Звукът се повтори този път ясен и силен – малко детско гласче викаше. Мъжът усети някакъв прилив вътре в себе си. Приливът беше от бясно движеща се енергия, завиваща по нервните му окончания. Опари го вътрешно и силно, накара го да действа с неподозирани сили.

Кънинг премести колена отпред  и се изправи полу приклекнал. Изобщо не му направи впечатление, че в края на това движение се подпря на дясната си ръка и загуби част от препечената кожа на дланта си.  Забърза назад към креватчето. Протегна ръка и издърпа дебелото бебешко одеяло. Направи крачка в страни и подхвана наполовина празната бутилка в машината за вода. Напъна мускули и я обърна. Разля я по одеялото и го наметна през главата си. Обърна се и се стрелна към вратата. Стигна бързо вдигна крак и я изрита. Нищо! Отстъпи назад и изнасяйки тежестта си напред я удари с рамо. Беше възнаграден с тесен процеп в касата.

Усети някакъв глух бумтеж зад себе си и се завъртя. Част от стената в противоположният край на стаята се срина и през дупката се стрелнаха два лъча светлина. След още миг падна по голямо парче и една огромна фигура с вид на космонавт направи крачка в стаята и се провря вътре.

Кънинг виждаше всичко, като в унес. Обърна се към вратата и я изрита още веднъж с цялото си тяло, с целият си ум пренебрегвайки виковете на пожарникаря зад себе си.

Вратата се откърти и влетя в другата стая. Гадни силни отблясъци нахлуха срещу него и се опряха в челото му предупредително. Кънинг направи крачка назад и вдигна ръка пред лицето си.

Чу вик, после още един. Загледа се напред и внезапно ги видя. Жена му с двете им деца сгушили се в ъгъла до старият скрин от орехово дърво. Жената го гледаше диво и умолително право в очите.  Погледът и направи отпечатък в ума му и остана там до края на живота му.

Кънинг изкрещя от мястото си:

- Идвам скъпа, идвам, дръж се.

Думите му не стигнаха до нея, но тя ги разбра. Държеше малкото момче за челото, а с другата ръка притискаше до себе си малкото обвито телце на дъщеря им. Шумът наоколо беше невероятно силен. Надигаше се с бумтене на голям водопад и се стелеше на талази в помещението.

От лявата страна на стаята таванът пропадна и засипа въздуха с горящи парчета. Жената и малкото момченце изкрещяха уплашено.

Кънинг не знаеше какво да направи. Устата му пресъхна и усети неистовата жажда да се завръща по гръбнака му.

Една ръка в ръкавица го стисна за рамото. Подскочи целият и почти се удари с чело в пластмасовата маска, покриваща лицето на пожарникаря. Някой покри устата и носа му с нещо меко и гумено. Вдиша несъзнателно хладен и чист въздух от бутилката с кислород. Главата му спря да се върти.

Погледна мъжа срещу него:

- Там са, в ъгъла…

Пожарникарят проследи ръката му с изпънат показалец и очите му се разшириха зад маската. Обърна си и изкрещя нещо на колегата си. Отново се обърна се загледа в тавана.

Какво по дяволите? Джеремая го задърпа за ръкава:

- Това е жена ми… Трябва да ги измъкнете от там!

Очите зад маската се извъртяха към него.

Кънинг не спираше да сочи към ъгъла, крещеше:

- Разбийте стената зад тях!

Пожарникаря се наведе на свой ред крещейки:

- Не можем, тази стена е долепена до другата сграда.

Кънинг пое въздух да му изкрещи да върви на майната си, но погълна пушек и се закашля. Дробовете му отчетоха поетото и се опитаха да го изхвърлят. Спазъмът премина към корема и с рязко съкращаване на коремните мускули той повърна. Подпря се с две ръце за пода, изцеден от раздраното си гърло.

После рязко стана и тръгна напред.

Пожарникарят долови движението и се протегна. Хвана го здраво за колана на дънките. В следващият момент се оказа повлечен по земята от новата адреналинова инжекция на непознатия мъж. Огненият ад пред тях сякаш ги видя и се отвори.

Стоглавото горящо чудовище изкрещя и се спусна от стените и тавана, поглъщайки бързо всичко, ставащо за изгаряне. Ярко блестящо перде от пламъци се спусна от тавана и раздели помещението с блестяща бариера.

Джеремая Кънинг замръзна на място. Супер нагорещеният въздух го близна по челото го върна в безизходицата. Нямаше какво да направи. За момент в главата му блесна мисълта да се затича и да мине бързо през пламъците, но му беше пределно ясно, че щеше да стигне до тях под формата на горяща факла. Силната ръка в ръкавица за пореден път го стисна за рамото. Вдигна очи и погледна лицето зад маската. Пожарникарят поклати глава.

Кънинг се обърна и погледна стената от пламъци. Падна на колене с ръце отпуснати до тялото и  заплака. Усещаше как всичко, което обичаше в този живот, бавно се стапя и потъва в дълбочината.

Мъжете зад него поливаха стените и тавана. Пред него адът пращеше. За момент се чу детски глас, викаше „татко“…

Кънинг спря да мисли. Скочи напред и единствено това, че пожарникарят го очакваше, го спаси от сигурна смърт. Пожарникаря беше виждал много слепи самоубийствени ситуации на хора, загубили разум от мъката си. Хвана мъжа пред него на косъм от пламъците и го задърпа назад. Негов колега ги видя и се спусна да му помогне. Двамата го дръпнаха назад и започнаха да се борят с диво мятащото се тяло. След малко мъжът се отпусна в ръцете им. Замръзна в шока и застана на колене с безизразно вперени напред очи.

Някъде от далече все още се чуваше тънък детски глас, който го викаше по име.

Пожарникарите не можеха да направят нищо друго освен да закриват лицата си от горещината, бликаща към тях.

Мислите на Кънинг започнаха толкова бързо да препускат напред, че времето около него сякаш забави. Не, не можеше да го позволи. Трябваше да има някакъв начин. Не можеше да приеме капанът хванал жена му и двете му деца в смъртоносното  си обятие.

Трябваше да се намери проход, врата…

Много бавно ръката му се вдигна и се мушна под ризата му.  Извади детската рисунка на дървената врата и се загледа в нея с широко отворени очи. Шумът около него изчезна. Гледаше безизразно рисунката със стъклен напрегнат поглед. Реалността сякаш придоби друг облик в зениците му.

Съвсем мимолетно потреперване на въздух се появи точно по средата на завесата от горещи пламъци.  Миг по късно хиляди малки гърчещи се частици се набръчкаха и започнаха да се наслояват в очертания. Нещо заблестя в пламъците. Имаше правоъгълна форма. Привлече погледите на мъжете в огнеупорни костюми и ги накара изумено да замръзнат.

Тънка изящна врата от блестящо дърво се материализира по средата на огнената стена. Все още размазаните очертания постепенно се втвърдиха и кривата по детски нарисувана врата застана в средата на стаята. Бравата бавно щракна надолу и вратата се отвори. Точно от другата и страна гледаше невярващо жена му. Мозъкът й най-после я изстреля напред, стиснала здраво децата в ръка.  Претича през блестящата врата и след две крачки се озова при тях в безопасност. Обърна се и се загледа, като останалите. Това чудо й се струваше познато. Блестящите лакирани дъски, ес-образната брава и леко кривите линии. След още миг си спомни къде я беше виждала и почувства как косъмчетата на вратът и настръхнаха.

Пожарникарите стояха невярващи. Един от тях падна на колене и устните му зашептяха молитва.  Този, който беше най близо до Кънинг, бавно отмести поглед от чудото и се взря в коленичилият мъж пред него. Очите му се преместиха няколко пъти от рисунката в ръцете му към материализиралата се пролука в огъня. После направи крачка напред и посегна към вратата.

От близо различаваше даже по-малките детайли и с учудване ума му асимилира малките кръгчета с напречна черта през тях, като глави на винтове. Цялата рамка проблясваше в златисто и странно притъпяваше топлината на огъня.

Протегна се и плахо докосна. Вратата не беше твърда. Някак лепкава и леко съпротивляваща се материя, ръката му потъна в нея без да усеща нищо.

Пожарникарят се обърна. Мъжът стоеше все така вперил поглед в детската рисунка. Друг негов колега се приближи до Кънинг и го побутна по рамото.

Джеремая излезна от транса си, очите му трепнаха.

Вратата изчезна.