Цветът на майката!

Младата индианка полетя в тъмното. Падаше надолу, без да издаде звук – като откъснат сух клон. Не си помисли нищо, само изчака края. Ударът дойде неочаквано бързо и болезнено. Кракът й се счупи на две места с тихо изпукване, въздухът изригна от тялото й. Организмът й се опита да се пребори със спазъма на първоначалния шок и вкара естествена анестезия в кръвта, нещо се разля – като студен водопад по сгърченото й тяло. В странното було на замъгленото й съзнание се чуваха отдалечаващи се пияни крясъци и грозен смях.

Когато се разнесе детски плач и децата й полетяха към нея, някаква първична бяла сила я повдигна нагоре с прострени в тъмното чакащи ръце. Първото тяло я удари в гърдите и ръцете и го сграбчиха с бързината на отблясък. Рязко се наведе напред и подложи гърба си. Новият, по-тежък удар, я събори на земята. Малкият, осем годишен син не изплака, претърколи се и съвсем здрав се изправи с пъргавината на дете.

Бебето, в стегнатата хватка на ръцете й беше отворило широко очи, ръчичките му шареха в див танц, сякаш се опитваха да се хванат за още нещо. Малките дробове изпуснаха тънък поток въздух и стонът наподоби писукането на катерица.

Жената започна да се бори със себе си. Победи. Най-после успя да започне да диша, гърдите я боляха остро и непрекъснато, бяха живи и заедно, опората за която залепваше живота й. Двамата малки войни бяха добре.

Виковете от горе се усилиха. Нещо тупна в дупката, удари се с в сухата земя и започна да съска. Тъмнината го скриваше, но звукът разлисти страниците си.

Индианката го прочете правилно и замръзна стиснала децата. Само едно зло можеше да издава този звук – пълзящите отровни и подли ловци на дивата пустош. Кракът я заболя. Болката я връхлетя със силата на гръм след светкавица. Запрати я в ронливата стена, отвори устата и заби огън в стомахът й, сложи натрошени стъкла вместо кости в тялото й. Умът започна бавно да гасне с жълтеникави отблясъци.

Месинговите порти на лудостта бавно се открехнаха в съзнанието й. Голямото дете опипом превърна страха си в глас:

- Абаа… абаа (Мамо – мамо) Ншо чи, ангау па… ( не умирай – недей ).

Гласът му се отрази в месинговите порти и се заблъска между тях. Жената на го чу.

И тогава зарева бебето, гласът му избухна със силата на нова звезда, повали гората и накара вятъра да замръзна в скършените й клони. Изтъня, като невидима примка, уви се около духа й и я затегли.

Месинговите порти се затвориха със звън. Нещо припламна в главата й. Индианката се върна с цялата си болезнена същност в настоящето. Болка – велики Маниту колко болеше.

И двете деца плачеха. Бебето беше гладно.

Гласът й пропит от отчаяние и забравен, като звук се върна с тихото, но строго майчино обаяние:

- Ори, катикча пау, орий… (Тихо, Малка катерицо, тихо… ).

Осемгодишното дете си възвърна самообладанието. Обгърна жената в прегръдка. Намери лицето й и започна да я милва успокоително. Малка солена капка попадана на устните й. Жената я облиза – сълза, беше вкусила значи от мъката на детето си.

В тъмнината се роди нов повик за ушите. Едно ужасяващо близко Скр-р-р-р-р напомни за себе си.

Тялото на малкото момче се стегна.

- Чита, уничко чита – аба! (Змии, има змии – Мамо!)

Майка му не виждаше нищо, но врътна глава към звука:

- Катикча пау, орите – ангау паакча – кхатейно. (Малка катерицо, тихо – недей да говориш – не мърдай).

Индианката успя да стъпче малка част от болката и започна да мисли. Беше нощ, не трябваше да вика, злите бели дяволи можеха да са някъде наблизо. Едва ли щяха да й стигнат силите да направи и един опит да се изкачи нагоре, а и не можеше да остави децата тук при змиите. Знаеше, че им трябва вода, опипа пак пръста на дълбоката яма. Беше суха и не ставаше за осмукване.

Съскане с акцент на раздразнение започна близо до тях. Жената стисна бебето по-силно и се опита да пропълзи в противоположната страна, не знаеше колко е широка дупката. Счупените кости на крака й се раздвижиха и от очите й бликнаха сълзи.

Разбра какво трябваше да направи. Беше единствената възможност.

Обърна се и заговори на малкото момче:

- Катикча пау (Малка катерицо) учита шо, катейхо (трябва да бъдеш смел).

- Аба?

- Нонкук апанши чо… (слушай какво ще направиш…).

Започна да развързва кожения си елек:

- Ето, увий малкия си брат в това – както увивахме сухите дърва, които събирахме за огъня. Когато всичко свърши, изчакай сто удара на сърцето си и започни силно да хвърляш пръст наоколо. Ако нощните пълзящи ловци не се обадят с гласовете си ,започни да дълбаеш в пръста на стената. Дупките трябва да са полегати колкото да пъхнеш ръката си. Не спирай, даже и да ожаднееш трябва да продължаваш. Изкопаеш ли едната тя е крака ти. Ще се качиш на нея и започваш следващата. Трябва да излезеш от тук преди великото слънце да стигне средата на небето. Разбра ли?

- Ншича хи (разбрах)!

- Михта па (Когато излезнеш) тръгваш към голямата река, по посоката в която тече и щом Маниту посипе отново небето с звезди ще си стигнал до шатрите ни.

- Учита шо, катейхо (трябва да бъдеш смел).

Бебето сякаш гаснеше в ръцете й. Трябваше да побърза. Протегна ръка и напипа ъгъла на другата стена, прехвърли малкия брат в ръцете на големият и ги избута зад гърба си. Изпъна счупения си крак, подви другия, така че седна на ходилото и протегна ръце. Напред в тъмното.

Не напипа нищо освен земята. Започна да шари с ръце в пространството пред себе си, натискайки месинговите врати с отчаяна съпротива. Децата бяха големият катинар, с който ги заключи.

Нещо студено се отърка в лявата й китка. Стомахът и се сви, мускулите й се стегнаха. Разпери пръсти и рязко стисна. Влажното студено тяло реагира на момента, уви се около ръката й.

Жилването дойде почти веднага. Не беше болезнено, но бяха два зъба вкарващи в тялото й смъртоносен огън.

Не успя да хване главата от първия път, затова се наложи да надвие настръхващото отвращение и да захапе. Гъвкавото силно тяло сякаш се овлажни, затвори очи в тъмнината и започна да плъзга двете си ръце по дължината. Напипа опашката. Пребори се да изплюе и точно тогава усети ухапването на лявата си буза. Този път змията не пусна. Впи се и се заизвива, пълнейки жилите в устата си с отровния си сок.

Индианката я хвана точно между разтворените челюсти, напъна всичките си сили и я откачи от себе си. С трепереща ръка я поднесе към устата си и я захапа на свой ред. Тялото се загърчи с нови сили. Месото беше учудващо жилаво и здраво, наложи се да започне да търка с челюсти. След малко късото парче се откъсна от тялото и жената гнусливо го изплю.

Не беше минала и минута. Борбата ставаше при тишина и тихото промрънкване на бебето.

Индианката се заслуша, долови плъзгане и протегна ръка. Веднага напипа ново гърчещо се тяло. Ново ухапване. За малко да отпусне в тъмнината бягащото влечуго, в последния момент заби ноктите си и задържа. Хвана с другата ръка дебелото колкото китка тяло и скоро намери главата. Захапа, като в унес Месинговите порти започнаха отново бавно да се отварят…

Пусна умъртвеното зло и отново заопипва търсейки.

Големият син беше жаден, стискаше братчето си и мислеше за глътка от бистър поток. Не се чуваше нищо, зачуди се какво прави майка му в тъмнината и погали бебето. Спомни си как го учеха да утолява жаждата и започна да прехапва връхчето на езика си със зъби. Скоро устата му се напълни със слюнка, детето я преглътна.

Започна отново да стиска език и когато събра за следващата глътка подложи два пръста и я остави да изтече в тях. След това опипом намери устата на братчето си и допря върховете до устата му. Бебето засмука.

Малко по-напред се разнесе съскане, след това странни мляскащи звуци, и дразнещият звук спря.

Майка му започна да хлипа в тъмнината. Страхът, че ще остане само започна да го опипва по краката. Отърси го от себе си – като настръхване.

Ново съскане този път от ляво, тъпи удари и гърлен стон – мляскащи звуци и съскането спря.

Бебето стискаше с беззъбата си уста.

Нещо го хвана за крака. Напрежение мина по цялото му тяло за секундата, в която разпозна че е човешка ръка.

- Аба? (Мамо?)

Гласът на майка му се беше състарил с много години:

- Катейхо… ока ( Смелост дете ) – започвай да копаеш, не губи време.

Малката катерица преметна вързопа с бебето и се обърна към стената. Ръката му докосна ронливата пръст и забивайки нокти започна да дълбае.

Индианката чуваше как синът й започна да рови в стената. Лицето й пулсираше – неимоверно подуто от отока. Усещаше пръстите си като навито пране. Шокът си казваше думата и умореното й съзнание започна да се вглъбява в себе си.

Отпусна се, очаквайки с нетърпение духът й да отлети и да я избави от страданията.

Чу съскане. Натрошените стъкла в тялото й срещнаха ръбовете си. Парещ спазъм премина по езика й. Опита се да изпъне ръка, но не усещаше нищо с ръцете си. Отново чу тънкия злобен враг. Точно пред нея.

Трептяща светлина изпълни дупката. Детето закрещя. Виждаше змията точно пред себе си. Великолепно животно с извито на пръстени тяло, с разпъната качулка. Малки черни очички я гледаха от упор. Изправеното колкото лакът тяло се клатеше все едно го подухваше вятър. Гледаше хипнотизирана.

Неясен звук последван от силен блясък и гръм я накараха да загуби съзнание.

Отвори очи. Не помнеше дали е умряла, виждаше само поклащащи се зелени клони и синьо небе.

Притвори очи заради свилите се зеници и пое дълбоко въздух.

- Нека моята сестра не става – гласът имаше плътно и добро звучене – трябва да почива.

Индианката обърна глава, беше седнал до нея с крастосани крака и загрижен поглед. Може би беше на нейната възраст. Горд и загадъчен. Имаше осанката на вожд, но младостта му и външният му вид не говореха, че е постигнал последното. Гледаше я с блеснали от възхищение очи.

- Децата ми?

- Моята сестра може да бъде спокойна – те са долу до реката. Малкото е нахранено и спи, а голямото се учи да хвърля копието по големите риби в реката.

Бяха живи. Не можеше да повярва. Един въпрос изпъкна, погледна младия войн:

- Как оживях?

Бронзова усмивка разцъфна за първи път на лицето му:

- Както казах на моите войни, нашата сестра е много смела. Намерихме телата на осем змии, удушени и с прегризани вратове на дъното на стария мечи капан, в който ви бяха хвърлили. Направила си това с голи ръце! Само последната, която застрелях носеше отрова в себе си, дугите явно са се хапали една друга докато са били в кожената торба, изхабили са отровата си…

Индианецът замълча и дръпна дъхава глътка тютюн от лулата в ръката си. После стана и изтупа дрехата си:

- Сега ще направя храната, а моята сестра нека почива, ще минат още две луни преди да се възстанови напълно.

Индианката откъсна поглед от облаците и го погледна:

- Как мисли моят брат, ако на мое място беше бяла жена би ли направила същото?

- Моята сетра бърка, цветът на майката няма значение… Сега спи.

Обърна се и започна да се отдалечава, прихванал пушката си.

Индианката го проследи с поглед. Последното, което видя преди съня да я натисне бяха малките отблясъци на сребърните гвоздеи по приклада на карабината му.

==================================================================

С благодарности към Lili за редакцията.