ХЛЯБ ОТ КАЛ!

Снегът падаше на едри котешки лапи настъпвайки тъжната гледка. Следите му се извиваха по голите дървета с лъскава замръзнала кора и заобикаляха полето около самотната къща. Обхождаха шуртящият поток заливащ белите брегове сливайки се със светлата чезнеща мъгла. Цялата природа търпеливо чакаше по топли дни заедно с дървената къща.

Жената седеше на прага и гледаше отнесено играта на трите си деца. Не беше яла почти седмица.

Двете момчета и сестра им обикаляха в кръг и се замерваха с рохкав сняг. Играта им не беше усмихната. По скоро се занимаваха с нещо за да минава времето. Сестричката клекна на земята и се разплака. Едното братче отиде до нея и я погали по главицата.

Жената преглътна и усети чегъртащата кухина в корема си. Нямаше сила дори да стане и да провери какво става.

Вторият брат се обърна към нея. Погледа я известно време после бавно се приближи.

Майката вдигна глава. През цялата болка и изтощение се усмихна топло:

- Какво стана Дачко?

- Радка стъпи на криво в леда – каза момчето.

Жената обърна глава натам. Момичето се изправяше. Направи плахо няколко крачки накуцвайки. Брат и я подхвана през кръста и двамата тръгнаха към къщата.

- Ще се оправи – каза Жената.

Момичето и брат му докуцукаха до стряхата и внимателно седнаха до майка си.

- Мамо, кога ще ядем?

Въпросът я жегна, като нагорещено желязо. Премигна и се зачуди какво да отговори:

- Скоро деца. Татко ви трябваше вече да се е върнал.

Всички обърнаха глави към виещият се в далечината черен път. По него се задаваше само мъгла.

Жената погледна към дъщеря си:

- Раденце, попей ми малко.

Момичето прихвана с ръце коленете си и подпря брадичка. Замисли се за момент после подхвана с тих глас някогашна весела песен:

- Имам си седем златни парички

Държа си ги силно в ръчичка…

Гласът и започна леко и омайно да се усилва.

Майката преглътна със сухото си гърло и зарея поглед. Преди  десет дена мъжът и тръгна на път към близко село и от тогава не го видя повече. Дали го беше срещнала турската потеря? Или нещо друго  се беше случило, не знаеше. Животът им толкова далече от другите хора осигуряваше спокойствие. И те го предпочетоха. Брашното свърши на вторият ден. Последните няколко хранения майката обърната с гръб се правеше, че яде. Предоставяше всичките тънки питки на децата си.

В късният след обед, когато заспаха тя тихо стана от леглото милвайки всяко едно по главата. После излезе на вън и разрови огнището. Намери няколко угаснали въглена и ги захрупа изключвайки умът си.

Временното засищане не свърши много работа. Два дена по късно организмът и все едно я дрогира. Непрекъснато и се спеше но не можеше да заспи. Клепачите и се затваряха над каменно свлачище. Ходеше в лек унес от безчувственост към света. Единствено мъката по съдбата на децата я връщаше в действителността. Но от това я болеше още повече. Нямаха храна. Нямаше как да си я набавят. Най близкото село беше на три дена път – не можеше да остави така децата.

Ежедневно молбите за храна се засилваха. Бяха страшни дни за жената. Постепенно думите леко загубиха смисъл падайки от ръба на дълбоката пещера в главата и.

Гладът имаше прекрасното свойство на халюциноген и от време, на време жената бълнуваше. Децата я гледаха уплашени. Когато пристъпа отминеше се скупчваха около нея и я милваха и целуваха, не искащи да се откъснат от общата прегръдка.

На осмият ден момичето нямаше сили да стане от леглото. Умората го беше надвила. Лежеше отпуснато с бледо лице и празно съзнание. Майката не знаеше какво да направи. Прехвърляше, като мръсно пране мислите си от кош в кош без да може да ги изчисти.

В следобеда за първи път от дни слънцето проби светлите облаци.

Малките момчета започнаха отново да питат:

- Мамо кога ще ядем… Мамичко моля те, кажи ни…

Майката преглъщаше огромните буци. Целуваше ги по очите и бършеше капещите навътре сълзи с преглъщане.

Момиченцето леко се изправи на леглото:

- Мамо има ли поне една коричка хляб за мене?

- Ако намерим на тебе ще я дадем Раде – каза по големият брат.

Всички вкупом затърсиха около печката и старото огнище. Нямаше нищо.

Жената вече не издържаше. Трябваше да направи нещо.

След поредното умоляване стана и обеща на децата хляб. Обеща им го със свито сърце и обаяние.

- Легнете и поспете след обед, като се събудите мама ще е опекла топъл хляб – каза жената.

Те се наредиха на твърдият миндер хвърляйки по едно око, какво прави майка им. Жената излезе навън и притвори плътно вратата след себе си. После погледна земята. Падна на колене и разри снега. Ръцете и стигнаха черната пръст. Сграбчи няколко шепи и ги внесе в стаята. Отиде до голямата дървена копана и изсипа калта вътре. После се върна два пъти,  за още. Започна да меси. Вадеше по някоя сламка и продължаваше.

Погледна децата:

- Ако не заспите, и днеска няма да ядем - каза тя.

Децата се обърнаха с гръб към нея, превъзбудата от очакването на хляба не им даваше мира. Не заспаха, само се направиха на такива. Жената разпали печката. Оформи калта, като хляб и бутна тъмната тава в отвора за печене.

После отиде и пак целуна децата. Всяко едно поотделно и дълго. Обърна се и бавно излез на от къщата. Седна на побелелият пън пред старият орех.

Очите и се преместиха от дебелият клон към навитото избъсано въже под стряхата. Напрегна сили и  се изправи…

Малко по късно някой почука на вратата.

Най голямото момче стана и отвори. На прага стоеше мъж. Непознат мъж.

- Добра слука момче – каза Човекът.

- Господ здраве да дава господине…

- Има ли някой от вашите вкъщи?

- Мама е от вън… Чакаме хляба да се опече, заповядайте.

Мъжът пристъпи в стаята и се огледа. Пусна на земята двете големи торби, който носеше през рамо. Не миришеше на хляб. Очите му обходиха момчето. Бяло с измършавяло лице и изпъкнали скули, потреперващи ръце и зачервени очи. Недохранването се четеше, като тънка книга с голям шрифт. Мъжът пристъпи към другата врата и я отвори. Излезе навън и спря пред ореха. Гледаше безмълвно поклащащото се въже завързано за дебелият орехов клон.

После отмести очи към жената седяща на пъна пред него. Приближи се и я наметна със своята дреха. Тя не се възпротиви. Мъжът я хвана през рамената и я поведе в стаята.

Децата заспаха.

Двамата седнаха до печката. Жената започна да разказва. Мъжът слушаше.

Стана и се пресегна за едната от торбите.

Извади шарена кърпа и се зае да я постила на трикраката  маса. Бръкна навътре в торбата, отвори  парче хартия с дебел резен сланина. От другата торба извади две големи погачи. Ръцете му извадиха тавата с черната кал от печката и я изнесоха навън. После  се върна, посипа със сняг твърдите пити и  ги пъхна в печката. Влагата в снежинките щеше да ги накара да омекнат. Отвори вратичката на печката и раздуха огъня.

Замириса на хляб.

През това време в пъстрата калена чиния от стената подреди големи резени бяло сирене и тънко нарязано пушено месо. Разви малка кесия и поръси всичко със щипка червен пипер. Жената не каза нищо. През цялото време гледаше и плачеше. Мъжът мълчаливо подреди цялата маса. Обърна се с гръб и изтри своите сълзи. После кимна към децата.

Жената стана и се зае тихичко да ги буди. Уханието на топъл хляб накара нослетата да затрептят.  Когато видяха храната по масата само  я загледаха със стаен дъх.

Мъжът извади топлите омекнали пити и посочи с ръка:

- Хайде всички на масата.

Децата  не чакаха покана. Скочиха от леглото обаче не се сбутаха. Братчетата направиха място на сестричката си и чак тогава седнаха. Очите им проследиха как момичето захапа първият залък и чак тогава се пресегнаха за своя.

Храниха се дълго и мълчаливо.

После отпуснати пак се върнаха сити на леглото. Разказваха си истории в топлата стая. Момчетата заспаха и скоро майката прилегна до тях. Будни останаха само малкото момиче и мъжът.

- Господине види се никога няма да можем да ви благодарим – каза тя – мога само да ви попея.

Мъжът усмихнат кимна и двамата тихичко излезеха навън под стряхата.

Жената се събуди. Двете момчета още спяха. Дъщеря и се топлеше зареяла поглед пред печката.

Майката стана и погледна отново към масата. Там имаше нещо загърнато в кърпа. Отиде и отметна краищата. Още две питки и четири сушени мръвки лежаха до резените сланина и сирене.

Устните и отрониха молитва.

Погледна към дъщеря си:

- Къде е човека Раде?

- Тръгна си – каза Радка.

- Бог да го пази… Какво правихте докато спяхме?

- Казах, че ще му попея за благодаря и излязохме навън да не ви будим.

Майката изгледа дъщеря си:

- Браво Раденце, аз даже не му благодарих преди да полегна… Харесаха ли му песните?

Детето протегна ръка. Отвори длан. Гласът и зареди тихата песничка:

- Имам си седем златни парички

Държа си ги силно в ръчичка…

В ръката и проблясваха седем едри златни монети.