Фея в портокала!

В топлата стая се разнасяше уханието на канела и изпечени орехови сладки. Лишеният от напрежение свеж въздух заливаше старите мебели с талази от време и разнасяше уханието по почти  целия етаж на къщата. Заобикаляше огромните, търпеливо чакащи фотьойли и лениво се катереше по стените.  Самотните дивани имаха досадният навик сърдито да скърцат. Но ако човек ги погледнеше от входната врата, очите му се пълнеха с чистият им  цвят и уютната  подредба. Малки гоблени, подредени по стените, внасяха допълващата нотка уют.

Близнаците Брандън и Кери Уайд, седяха удобно разположени на дебелия, сресан килим. Махаха с ръце и често посягаха към купата с хрупкави, топли курабийки под прикритието на замечтани усмивки.

Баба Уенди седеше пред тях и блажено подпряла гръб в облегалката  на дивана, ги изчакваше. След  малко подхвана началото на дългата приказка. Търпението и желанието за още една история плуваха в симбиоза  в обичта към любимите и внуци.

От време навреме завърташе очи към децата, изпод големият диоптър. Усмихваше се и почесваше  лекият сърбеж от съжаление по собственото си детство.

Децата я обожаваха. За тях старата жена се превръщаше в топлата втора майка, съгласна с всичките им желания. Баба Уенди имаше коса със сребърният цвят на речна пяна, пристегната назад, с тънка диадема. Изпито благо лице, стотици малки бръчки и светли, като езера, очи.

Разказът се извиваше с магически отенък и съчетан с мекия бабин глас, се преобразуваше в приятна и желана вечер. Децата бяха на върха на щастието си, махайки с невидими крилца в измисленият свят на феи и чудовища.

Кери протегна ръчичка и хвана поредната курабийка с голяма ядка от орех, после сред смях и боричкане успя да си я върне от ръцете на брат си, който шеговито и я дръпна почти от устата. Приказката напредваше и постепенно плени изцяло умовете на малчуганите. Забравиха за сладките, водата и гласа на баба. Пред очите им запърхаха само малки блестящи същества и портокалови дръвчета. Малките феи, раждащи се в месестите сладки портокали, се показваха и с изумление оглеждаха чудния свят. После внимателно разгъваха прозрачни крила и размахвайки ги, литваха към приказния свят.

Когато на следващата сутрин Кери предложи на Брандън да потърсят феи в голямата купчина портокали, брат и изобщо не възрази.
С  два големи кухненски ножа двамата седнаха на дървената маса до печката и започнаха своето търсене. Когато час по късно баба Уенди ги видя сред петдесетте четвъртини портокали не каза нищо, само се усмихна широко. Целуна ги по челата и реши дилемата с останалите по масата парченца.  Всички пиеха свеж портокалов сок, потънали в меката холна гарнитура.

Разочарованието от липсата на магически феи бързо напусна децата. На следващият ден изгря заедно  със слънцето. Въоръжени с чук от дървената кутия с инструменти, двамата разбиха керамичните си касички с формата на слончета. Хванати за ръка отидоха до големия магазин и изхарчиха всичките тридесет долара за портокали.

След обеда, в тишината на дремещите възрастни, двамата подновиха рязането. Баба Уенди се събуди от натрапчивият аромат на портокали. Стана, леко изпъшквайки и нахлузи пантофите. Слезе от вторият етаж и се насочи към кухнята, предполагайки какво ще намери. Нямаше и помен от нарязани плодове, но затова пък трите големи стъклени кани бяха пълни с оранжев сок. Кракът и натисна педала на кошчето и капака се отметна назад. Малките четвъртини с жълти кори бяха прилежно струпани в найлонова торба запълващи почти цялото пространство. Баба Уенди погледа известно време, после се обърна и тръгна обратно нагоре към стаята.

Постепенно детският интерес да се търсят фей прерасна във весела семейна традиция. Цялото семейство режеше портокали почти всеки ден. През смях и шеги повечето вечери завършваха с пиене на големи количества сок и събеседване по всякакви теми. Кери и Брандън растяха много бързо.

Годините се търкулнаха, овалвайки като бонбони ежедневието им. Настъпваха промени, сексуални открития и нови неща. След навършването на двадесет и петата си година, Брандън срещна момичето,  с което заживя в отделна спретната къща на изплащане.
Една година по късно Баба Уенди почина тихо в леглото си.

Същият ден Кери се срещна с брат си и през сълзи се отпусна в широките му рамене. Брандън се учуди колко се е променила сестра му през последните няколко месеца. Бузите и бяха хлътнали, лицето изпито, вечно усмихнатите устни приличаха на тънка сива линия. Беше много отслабнала със стърчащи от раменете кости и големи очи.
Притисна я до гърдите си с обожание и заплака с нея.

След погребението двамата прекрачиха прага на старата запустяла къща. Дори без баба Уенди наоколо лъхаше на онова време, което толкова обичаха. Настанявайки се в хола, всеки седна на любимото си от детството място. Мълчаха. Имаха толкова много да си разкажат но не искаха да пропуснат мигът на спомен пропит с аромат на канела.
Брендън повдигна вежди и погледна сестра си:
- Продължаваш ли да търсиш феи, Кари?
- Всеки божи ден – каза Кари
Брат и кимна с брадичка към кухнята:
- Има малко портокали там…
Сестра му се изправи и подаде ръка. Брендън я хвана.
Двамата стояха дълго време до кухненският плот.

Брендън взе от поставката на стената двата стари ножа и малките дървени дъски за рязане. Сложи едната пред сестра си и се пресегна към купата с плодовете. Подаде на сестра си портокал, после се зае с внимателното рязане на своя.
Първо прокара ножът по шест прави линии от горния край  на плода до долния. После отряза малко кръгче и внимателно обели шесте триъгълни кори. Внимаваше да не ги откъсне – трябваше да останат  прикачени в долният край. Образува се жълто цвете с шест листа. Лицето му беше спокойно.

Вдигна очи и погледна сестра си:

- Знаеш ли, винаги съм се чудил какво би се случило, ако наистина литне фея наоколо?
- Нищо… Ще загубим мечтите си – каза Кари – всъщност дори се радвам, че не намерихме такава…

Поседяха още малко така. После изпиха малко сок и поприказваха за миналите дни. Прегърнаха се и тръгнаха в две различни посоки.
На масата остана самотен оранжев плод. Кари отказа да го разреже от страх, че вътре може наистина да има фея. Не искаше по погрешка да отреже някое крило.

Това беше последния път когато я видя.

Седмица след това получи телефонно обаждане от полицията.
Стоеше сам в студеният салон за разпознаване и гледаше надолу към бледото спокойно лице на сестра си. Сълзите леко обикаляха носа, после бузата и накрая попиваха в яката на синята му, изгладена  риза. Дежурният следовател поднесе съболезнованията си и го помоли да изчака. Върна се, носейки   жълт лист. Подаде му парчето хартия обяснявайки, че е адресирано до него. Прочете го два дни след погребението.

Там на верандата на старата къща.

Сгънатата страница криеше само няколко реда с полегатият грижлив почерк на сестра му.

“ Скъпи Брендан,

Когато ме попита какво би станало ако някой ден полети вълшебно създание около нас, не бях съвсем сигурна в отговора си. Мисля, че винаги съм искала това да се случи. В мен никога не угасна надеждата да намеря малка фея. Нещо светло и добро, махащо с прозрачни криле. Би ми дало смисъл… Мисля си го дори и сега, когато усещам стегнатата си туптяща вена и болката от иглата…
Баба можеше да не ни чете точно тази приказка.

твоя Кари. “

Брендън сгъна листа и остана загледан в тъмните облаци.

Влезе в къщата и отиде при купата с плодовете. Там се въргаляше един самотен портокал. Дълго го гледа, после го взе със себе си и излезе.

Прибра се за вечеря, но отказа да яде. Съпругата му го целуна мълчаливо, след това тихо излезе от стаята. Разбираше го. След час го намери заспал на дивана и нежно го зави с мекото семейно одеяло.

Угаси лампата и излезе. На масата самотният оранжев плод започна да блести отвътре…