Достатъчно!

Една  проста дума от четири букви.

Беше достатъчна.

Щастието се разпери в съзнанието му.   Всичко се превърна в  звънлив  и радостен смях.   Зареди го с мил и избутващ стреса (от всичко останало) поглед.  Промени възгледа му  толкова неусетно, че хората не го забелязаха.

И тогава стана чудото.

Заобича го преди да  го е видял.  Знаеше, че то е там.   В дъното на един коридор, в малко креватче, обвито в плат.  И е само.  Стана му мило за малкото човече и започна да усеща липса.  Бореше се с желанието да го видиш.  Мислено го целуваше и гушкаше а още не знаеш на какво прилича.

Ден – два след това,  в тихата бяла стая,  го подадоха  в ръцете му.  От картината на чакащото закрила, безпомощно същество, всичко му се стегна.  Взе го в ръце  и главичката му се отпусна в сгъвката на лакътя.  Страх го беше  да помръдне,  можеше  да  счупи нещо от  телцето.

В умът му проблесна заключението характерно за всички бащи – колко са  малки ръчичките!  – държеше го радостен,  без да знае какво ще прави.

Малките очи се отвориха и загледаха само направо.   Промъкна се случайно стягане на мускул и малката устичка се усмихна.   Света  застина в изумление.

Мисъл от еуфория бликна навън заедно със слънчев лъч – мое е и  никой,  никога  няма да ми го вземе!

Прибраха се в къщи. Чувството за него  беше странно и все още страшно.  Хората се редуваха да го гледат.

В страни от всички – очите на родителите се срещаха по често от  обикновенно..

Малкото същество спеше тихо  в неговата си поза.

Децата се появяват…….