Понякога тихите думи, произнесени в боядисаната с цвят на Джорджийска праскова кухня,  шибваха умa повече от крясъци.
Джак Маккуин премяташе празната чаша от портокалов сок и гледаше в пода.
- Мила, не мога да го позволя – каза той.
Съпругата му  Дориа  усети  в гласа му  неодобрителна нотка, примесена с уплаха.  Думите я удариха като камък, изстрелян от прашка.
- Джак, искам да докажа на себе си, че мога да оцелея в този живот – каза тя.
- Животът не е само за оцеляване, мила. Той е и за да се живее – отвърна съпругът й.
Умълчаха се и двамата. Ако очите им прозираха щяха да се видят въртящите се мисли вътре. Последните се блъскаха.
Когато Дориа за първи път чу, че безвъзвратно е загубила зрението си, не се разплака.
В последствие осъзна странността на това, че първата мисъл, кристализирала посред шока  беше, че  ще й липсва червената риза на мъжа й. И въздушната му целувка.
Джак Маккуин имаше слабост към червеното.  Всяка риза, която си купуваше, носеше този цвят.  Сутрин  заставаше на улицата и пращаше  въздушна целувка към нея с червената си риза.  След това, докато се отдалечаваха в две различни посоки, се обръщаха много пъти за да се видят още веднъж.
За нея светът потъна в мрак неочаквано. Събуди се една сутрин и се зачуди защо  навсякъде е такава тъмнина. След половин час вече плачеше тихо в леглото. Мъжът й спеше до нея. Не го събуди. Щеше й се той да не е тук. Много го обичаше, за да му причини това.
Той го прие по-тежко от нея. Външно не го показа. През следващите месеци беше само до нея. Спасяваше я духом и тялом. Помагаше й, щом се препънеше в нещо забравено. През първата година Дориа си мислеше, че ще умре. Товарът на тъмнината я натискаше надолу към студената земя. Правеше всяко вдишване усилие.  Изпадаше в депресии, редуващи се с нервни кризи. Маниакални страхове я блъскаха с нажежените си чукове. Не желаеше да живее така.
Очите й пресъхнаха. Полека свикна и затвори примамливите врати на отчаянието. Това й костваше невероятни усилия и вътрешна борба. Но тя успя.
Започна да посещава училище за  слепи и за няколко месеца овладя писането и работата с говорещи програми. За още половин година си стъпи пак на краката. Шефът й имаше благ и добър характер. Харесваше я. Взе я отново на работа. Никога не повдигна въпроса за очите й. За него те си останаха все така хубави.
Една сутрин се събуди в леглото и някаква депресия я заля като мед.  Стана  и се заслуша в сутрешния дъжд.  Умът й рисуваше забравени образи  на фона на студените капки, тупкащи по късо окосената ливада в малкия им двор. Четеше по звуците.
Знаеше, че и днес ще се повтори същото. Ще слезе на долният етаж  плахо държаща се за перилата. Ще седне  на масата и търпеливо щеше да изчака мириса на кафе. Мъжът й щеше да се захване със закуската. Щяха да хапнат, обсъждайки предишните дни с безгрижието на нормално семейство. След това той  я закарваше до работа. След целия ден щеше пак да я чака пред въртящата се врата. Все там. Все така ухаещ на афтършейв Пеги Саж.
Съпругът й никога не спомена недостатъка. Някак продължаваше да се радва на живота.
Веднъж го попита обича ли я още. Засмя се по момчешки и изрецитира сватбената си клетва.
- Да бъда  с теб от този ден насетне, в добро и в зло, в богатство и нищета, в радост и в беда и обещавам да те  обичам и да се грижа за теб, докато смъртта ни раздели…
Тя си спомни този момент. Той плака повече от нея докато произнасяше думите.
Обичаха се.
В онзи ден, една година по-късно, тя реши че трябва да отиде на работа сама. Не желаеше кола или такси. Искаше да се качи в градския автобус. Той беше против, но все пак накрая отстъпи.
Първите няколко пъти се вози с нея, докато тя броеше спирките и опознаваше шумовете. След последния път тя го целуна и леко го бутна назад. Докато се возеше усещаше как кара с колата след обществения транспорт. На точната спирка слезе сама и разпъна сгънатото бяло бастунче. До нея  ухаеше на Пеги Саж.  Усмихна се и го извика по име. Той най-сетне се предаде. Целуна я по бузата и си тръгна. Явно вече не й пращаше въздушна целувка.
В следващите два дни го усети малко по-далеч от нея. На третия се направи, че не го усеща. Слезе по стълбите и тръгна към сградата.
Джак Маккуин погледа след нея. После се обърна и поклати глава. Усмихна се.
Така минаха две години. Атмосферата сякаш се разведри.  Усилията им се насочваха в други проблеми. Равноправието се завърна в къщата им. Тя знаеше местата на всяко нещо. Редуваха се да правят закуската.
Беше убедена, че нарочно го прави, но неговите палачинки винаги загаряха.
На работа ходеше с желание. Работеше усърдно и бързо. При поредната продадена реклама направи страхотен удар за фирмата, като издейства Найки да закупят реклама за повече от половин милион долара. Шефът й я стисна за рамото и толкова. На следващия ден я премести в отделен нов кабинет с кожено кресло.
Скоро й назначи лична помощничка. Казваше се Джули Лори. Малко миньонче, винаги носещо малки черни рокли. Двете се сприятелиха. Неусетно оставиха на заден план служебните разговори и започнаха да споделят мисли и клюки през всяка обедната почивка.
Измина още една година.
Пак седяха в кафето.
Джули Лори проследи с поглед сервитьора. После погледна Дориа
- Знаеш ли, че имаш таен обожател? – каза тя.
Дориа замръзна. Вилицата с парчето пай се спря пред устата й.
- Моля!?
- Казвам, че си имаш таен обожател, мила.
- Как пък го разбра това? – каза Дориа
Джули попи устни със сълфетката. След това я сгъна прилежно.Замисли се.
- От колко време се познаваме?
Дориа се замисли.
- Предполагам две или три години.
- Ами почти от година и половина го наблюдавам. След като слезнеш от автобуса, един мъж с най-изразителните светли очи, които съм виждала и винаги облечен с червена риза, ти изпраща въздушна целувка от отсрещния тротоар.
Очите на  Дориа внезапно се наляха със сълзи.
- Вечер, когато си тръгваш, те чака отново – продължи Джули Лори – проследява те с поглед как се качваш в автобуса. После се мята на един син ван и запрашва по пътя…

Косата й ухаеше невероятно.  Разпиляна и черна.

Лежеше плахо до нея. Що за идиотска глупост правеше!

Единствено усещането за надмощие го успокояваше.

Можеше да я бутне с един пръст.  Можеше да я притисне до някоя стена оставяйки я без дъх. С двата си пръста можеше да стисне и двете й китки и да и причини ужасяваща болка. Можеше да натисне гърлото й  и да я задуши с почти нулево усилие. Нищо и никаква жена. Съвсем безпомощна…

Ухаеше на зелено и свежо.

Като дете обичаше пъпеши (изстинали в хладилника пъпеши). Вземаше лъжица и  изгребваше семките. После натъпкваше  вдлъбнатината със сметанов сладолед и сядаше пред телевизора.

Сега през черната маска усещаше това. Все едно беше заровил лице в изгребан с лъжица пъпеш.

Малкото тяло леко се размърда. Той чу как се промени дишането.

Напрегна се, изпита влудяващ страх. Не за себе си, а за нея. Не искаше да я уплаши.

Странно!

Влезе в къщата преди броени минути. Входната врата имаше обикновена секретна ключалка. Отвори се на третата минута.  Не беше свикнал с новия комплект шперцове. Запали малкото фенерче и пристъпи във фоайето.

И през ум не му мина, че в къщата има някой.

Започна да оглежда помещенията, пода с меките килими. Стени, украсени с гоблени. Стари,  реставрирани мебели. Уют и топлина.

Този тип къщи направо говореха.

Разгледа подредените върху плота на камината снимки.   Свещниците в  ъглите.  Отбеляза със задоволство, че паркета не скърца.  Движеше се.  Тих и спокоен.

Малко по-късно  стигна до вратата. Отвори я. Лъчът на фенерчето замръзна. Тялото в леглото се очертаваше под завивките.

Не знаеше дали го е усетила. Дълго време стоя, наблюдавайки.

Първо си помисли, че може да е труп. Два дена наблюдаваше къщата.  След това долови характерното движение за вдишване и издишване и се отпусна.

Никога не разбра защо постъпи така.

Направи крачка напред. След това още една. Знаеше, че няма да я нарани. Натисна бутона и малката светлина се скри обратно в батериите. Остана само среброто от мантията на нощното светило. Дългите бели пердета сякаш плуваха.

Стигна до леглото. Дишане.  Бавно и равномерно.

Не протегна ръка да я докосне. Само гледаше. След малко седна на края на леглото, после вдигна крака и легна до нея.

Необяснимо.

Обърна се на една страна, с лице към гърба й. Осъзнаваше риска. Ако тя изкрещеше, той щеше да избяга. Там, откъдето идваше. От улицата.

А на улицата се озова  за една нощ.  Една единствена нощ и поредния скандал. Точно там и тогава  разбра, че нощем всичко изглежда различно.  Дори ножовете в кухнята изглеждаха различно, когато всички заспят.

Той се загледа в тавана. Усещането имаше странен оттенък. Нещо неслучващо се в живота му.

Полежа още малко.

После бавно стана,  колкото се може по-внимателно.

Тя продължи да спи.

Той тръгна към вратата.  На самия праг се обърна. Гледа я дълго време. После си тръгна.

Тя никога не разбра….

Когато Джеремая  Кънинг беше толкова малък, че стаите у тях му се  виждаха огромни,  а  под масата  успяваше да се  събере с  голям брой дундести възглавници, всичко му беше интересно.   Дразнеше го единствено времето,  което се точеше  като асфалт в  пясъчен часовник.

Веднъж се оплака на дядо си за това.  Възрастният човек го погледна  развеселено.  Попи с шарена кърпа  челото си  и  провлачи по тексаски, откривайки бели протези.

-То-очно така е,  Джерема-ая.  Но виждаш ли,  на  колкото повече години ставаш моето мо-омче, толкова по-бързо ще ти минава времето – каза той.

Джеремая  не му повярва, но кимна разбиращо.

Дядо  Джон  работеше с дърво.  Майстореше по нещо всеки ден. Сякаш от това зависеше да изгрее слънцето. Не се спираше пред трудности и невъзможни неща. Капваше доза любов във всяко свое произведение.  Обичаше да изпипва детайлите.  Днес беше завършил  дървеното конче за  малката Джанет.    По-малката сестра  на Джеремая притежаваше невероятното свойство да съсипва всичко, до което се докоснеше.  Джеремая беше сигурен, че може да отлепи тапетите в стаята му само с поглед.  Мислеше я за малко смахната, с тази вечно закачлива усмивка, по средата на въртележката от плитки.  Но я обичаше.  Помнеше тъмните вечери преди време, когато малкото бебе спеше в неговата си поза. А той гледаше през дървените пречки на кошарата  и си повтаряше щастливо –  с мен ще е за цял живот.  Разбираше, че ще е големия брат. Защитаващ  и бдящ над малкото нещо,  обвито в плат .

Охотно се съгласи да помага на дядо си за дървената играчка и в късния следобед двамата стояха на резбованата веранда.  До тях имаше два дървени сандъка с инструменти.  Джеремая гледаше.  Докато работеше, през целия ден дядо му  използваше само  парче корк, обвито в ситна шкурка.  Подсвиркваше си непрекъснато.  Внимателно заобляше ръбовете  и заглаждаше дървената грива по посока на  влакното. Материалът беше сух и се обработваше като масло.  Плъзгаше  доволно длан по  готовата повърхност.

Привечер голямата играчка се изправи  и плахо направи първото си полюшкване.  Дядо Джон гледаше удовлетворен.

Двамата понесоха обратно  тежките сандъци.   Джеремая беше озадачен.  Попита дядо си,  защо е било нужно да разнасят  двата сандъка, след като му е трябвало само една шкурка.

-  Така е, но най-добре е винаги да си носиш целия комплект инструменти – каза Дядо му – Ако не си го носиш, все ще изникне нещо непредвидено. Природен закон е то-ова, Джеремая.

Джон Стратън се оказа прав за всичко.

Минаха  няколко месеца. По  кината  даваха “ Междузвездни войни” и почти всички се опитваха да  местят предмети с поглед.  Когато за първи път гледа филма,  две неща му направиха впечатление. Хипнотизиращата маска на тъмния лорд  и силата, за която всички говореха.

Седмица по-късно случайно се загледа  в научнопопулярен филм за човешките възможности. Експериментът, направен там, грабна детското му съзнание.

Състоеше се от прости материали, даващи накрая невероятен и  мистичен ефект.

Сглобката представляваше картонен цилиндър.  Две лентички от същият материал, с формата на кръст,  се залепваха  към единия от отворите. По средата на кръста се забиваше карфица.  После всичко това се нахлузваше върху обърната чаша със столче. Цилиндърът се крепеше на стъклото само на върха на карфицата.

Човекът на екрана постави двете си ръце от страни на цилиндъра.  Глас зад кадър започна да говори. Обясняваше как човекът започва да мисли.  Мислеше си – „на-дясно, на дясно, на дясно“. Картонения  цилиндър започна послушно да се върти  на дясно.

Джеремая зяпна. Изгледа с повишен интерес филма до края.  След това стана от стола, с хиляди мисли в главата си,  и отиде във всекидневната.  Там ухаеше на препечена захар и курабиите на майка му. Лъхна го топлина от печката и той предпазливо отстъпи. Все още пазеше спомен от първото си изгорено.

Майка му  наближаваше петдесетте,  но все още пазеше фигурата си.   Шеташе около масата с ентусиазъм  на момиче. Притежаваше положителна усмивка и вечно ухаеше на сапун с аромат на горски цветя. Единствено съжаляваше, че  забременя толкова късно втория път.   Трудно се тичаше след колело на петдесет.

- Мамо, трябва ми карфица – каза Джеремая.

После се усмихна обезоръжаващо.

Жената спря да изстъргва остатъците от  тесто по точилката, и го погледна.

Нейната усмивка се предаде.

- Добре, скъпи, в кое да ти я бодна – в дупето или в ръката? – каза му тя.

Засмяха се. Той обичаше шегата с иглата. Никога до момента не му бяха посягали или наказвали. Един  път, събрал детска енергия, малкият Джеремая хвана за кориците рядко срещана книга от   ръцете на майка си  и с едно движение я скъса.  Майка му се ядоса, но само толкова. Изимитира как дръпва игла от яката на халата си.  После го бодна.  Не го заболя, но се разрева порядъчно. Така скриваше необяснимото чувство за вина.  Винаги, когато ставаше дума за игла, майка му се сещаше за това.  Веднъж му каза, че ако тогава се беше сетила да го  заплаши с нагорещено желязо, сега щеше да има петно от изгорено на бузата.

Джеремая носеше карфицата. За около половин час изряза и залепи всичко.  Взе  кристална чаша за вино от шкафа със сервизите и внимателно постави цилиндъра от горе. Цялата сглобка увисна само на върха на иглата.  Разположи няколко свещи наоколо.  Запали ги, и се загледа в пламъка. Свещите доказваха, че наоколо няма вятър.  Огънчетата сочеха право нагоре. Беше време.

Джеремая  постави ръце около цилиндъра.  Насили се да не мисли за нищо друго.  След малко започна да си повтаря на ум – „на ляво,  на ляво, на ляво “ Нищо не се случи. Започна да вдишва дълбоко, като с всяко поемане на въздух отпускаше тялото си.

Затвори очи. Представи си цилиндъра.  Виждаше го там, сред спокойната светлина на свещите. Виждаше го как се завърта на ляво. Остана така замръзнал няколко минути.   Отвори очи.  Цилиндъра продължаваше да стой в покой.

Джеремая се ядоса.  Детското в него се обърна, загубило интерес. Посегна с ръка и дръпна сглобката.

Нещото върху карфицата не се помръдна! Озадачен Джеремая огледа картонените стени. Търсеше къде лепилото е залепнало за чашата. Нямаше такова място.  Картонените стени бяха на един пръст от чашата. Крепяха се само на върхът на карфицата.

Хвана го пак и опита да го вдигне. Пробва наляво, и надясно. Същият ефект. Проклетото нещо не помръдваше! Сякаш беше отляно от двадесет тона цимент с арматура.  Джеремая  опита  да повдигне цялата чаша. Стъкленото столче стоеше неподвижно, сякаш сраснало с пода.

Нещо ставаше.  Не можеше да си го обясни.  Захвана се да пробва отново. Цилиндъра представляваше лист картон. Чашата си беше чаша.  Но всичко това удивително се съпротивляваше на опитите му да го помръдне.  За последно сви двата си крака и ритна с всички сили чашата. Тялото му се от бутна назад.  Все едно риташе стената на къщата.

Усети как косъмчетата по врата му се изправиха.  Можеше само да гледа.

Нещо изшумоля зад него.

Джеремая  се обърна стреснато.

Малката му сестричка седеше на дебелия килим, с протегната напред ръка.

На устните й  се разтегли закачлива усмивка…