Аз помня всичко!

Чичо Оруйн обичаше да пие престояла вода. Също като растенията в малката градина до плевнята.  Всеки ден наливаше едно от безбройните си шишета. Занасяше го до единственото място в къщата, където надничаше слънцето. Поставяше го внимателно на стъклен поднос. На следващия ден го заменяше с  ново. Наливаше си пълна чаша и разбъркваше водата с малка лъжица. Това беше великата му тайна.

 - Така водата оживява – казваше той.

Всички знаехме, че е  странна птица. Постоянно сам в притъмнените си стаи.

Излизаше рядко.

Всеки път нахлупил една от неразделните си шапки. Нямаше  начин да не се обърнеш след човека с меката шапка и периферия, украсена с бяло перо. Или след  светлия, идиотски, кадифен каскет. Хората бяха свикнали с това присъствие. Подминаваха го с усмивка, въоръжени с тема за разговор.

С благия си характер чичо Оруйн изглеждаше на около петдесет.  Всъщност имаше малко повече натрупани години. Прошарена сресана коса и зелени очи.  Лице,  изсъхнало, като платно, с хиляди малки бръчки преливащи се по челото. Беше от онзи тип хора,   попиващи болката на другите, плачещи пред телевизора.

Всеки ден започваше сутрините с чаша жива вода и лъжица мед. После закусваше сам в плетения стол на верандата. Подреждаше на масата няколко твърдо сварени яйца, масло, препечен бекон и огромна чаша чай.  Разреждаше малинов сироп за след чая, и намазваше дебел слой сладко върху тънки филии от черен хляб.

Можеше да закусва повече от час. Когато устата му се напълнеше с вкусни залъци се замисляше. А мислеше много дълго време. Притежаваше един болезнен процес в главата си, процес, неподлежащ на развала.

Помнеше всички починали хора. Помнеше ги ясно, като бистър поток, запазил фигурата си през годините, никога не разочароващ хората, дошли да го зърнат отново.

Постоянно се чудеше какво са чувствали и мислили тогава. Всички те. Изчезналите от тази земя.

Когато се събирахме у тях през уикенда и той си позволяваше някоя и друга чаша скоч, а това не се случваше често, започваше да ни разказва.

Разказваше ни  за учителката си, с леко мръдналата в главата щерка, починала преди двадесет и две  години. Обрисуваше фигурата й чак до леко изкривените златни зъби.  Благият характер и леко изгърбената стойка.  После все едно се отнасяше и гледайки в една точка, започваше да се чуди на глас.  Как ли е гледала тази жена момичето си в последните мигове. Какви ли чувства е  изпитвала знаейки, че я оставя сама, почти безпомощна в този свят. Нейната дъщеря…

Помнеше най-възрастната си приятелка. Вечно усмихната, разказваща му как няма по-страшно от това да живееш сам.

- Проблемите са нещо толкова ясно, за разлика от решаващата им формула, че застават пред очите ти  чисти, къпани и по хавлия – каза му тя веднъж.

Оказа се права за всичко.

Чичо Оруйн четеше медицински книги, когато не мислеше.

Четеше, и когато никой не го виждаше, тренираше. Зашиваше кръвоносни съдове и тъкани.  Залепваше и обработваше всякаква епителна тъкан.  Черпеше информация от негов приятел пенсиониран хирург. Двамата прекарваха дни наред в операции на жаби и малки птички. Оруйн попиваше. Приятелят му се радваше, че може отново да навлезе в теми от  работата си.

Малко интересни занимавки оставаха на възрастните хора след седемдесетте.

Оруйн се подготвяше.

Това решение явно беше последното препятствие. Не бе успял да се отърве от тях. Хората, отдавна изчезнали. Мисли и спомени натискащи, като побъркваща го преса.

Трябваше спешно да направи нещо. Да осигури поне едно доказателство за покой от другата страна – това беше.

Разбра какво трябва да направи.

Разработи го в главата си. Учейки се и тренирайки.

Денят дойде тихо, както всеки друг ден.

Два часа след обичайната си закуска Оруйн застана пред огледалото. Държеше в ръка пластмасова чаша, пълна до половината с чай. Стисна с пръсти и я сплеска. Жълтата течност мина нагоре по стените и погали пръстите му.

Веднъж отиде с баща си  на разходка в гората. Бяха взели  храна и малко вода.  Трябваше да се  върнат до вечерта. Малкия тогава Оруйн се подпря на тояжката си, гледайки потопените в мъгла дървета. Вдигна крак и се подхлъзна. Падна и одра кокалчетата на пръстите си. Баща му огледа ръката и му каза да я препикае.  После се отдалечи. Оруйн  го направи. Сега усещаше онази топла урина минала по ръката му.  Същото чувство…

Остави чашата.

Включи хронометъра и набра телефона за спешна помощ.  Повика с изнемощял, преправен глас за помощ. След това продиктува адреса на оператора. Издаде гърлен звук и затвори въпреки настоятелния глас отсреща.

Хвана здраво острия стар бръснач.

С един замах разряза ръката си по дължината на вените.

Така успеха при самоубийците беше по голям. Кръвоносните съдове не се шиеха лесно при разрез  с голям ъгъл. Болката имаше отвратителния отенък на игла от спринцовка, но усилена хилядократно.

Огледа стиснатите си зъби в отражението. Прехвърли острието в другата си ръка. Повтори разреза и тихо изстена.

Въпреки очакваното състояние му се наложи да седна на пода. Подложи ръце над приготвените съдове. Кръвта закапа учудващо силно. Оруйн имаше чувството, че в стаята изведнъж е завалял проливен дъжд.

Страхът го стисна за гърлото.

Време беше.

Обърна замислен поглед към приглушеното осветление.

В дъното към единственото кресло в ъгъла.

- Тук ли си? – каза той.

Отговори му само тишината.

- Тук ли си? Покажи се – повтори.

Въздухът сякаш се сгъсти. Наоколо замириса на лятна буря. Хронометърът все едно се забърза. Оставаше му по-малко от минута до края. Реши да опита за последно… И усети промяната в стаята.

До креслото сякаш изплува въртележка от мараня. Точно като летните миражи. Ускорени частици от черна материя се заблъскаха, проблясвайки по повърхността, на появяващ се силует.  Стаята изведнъж се потопи във високочестотен усилващ се звук. Малко от въздухът изчезна с шумно всмукване. Все едно се целуваха великани.

Оруйн гледаше изумено.

През цялото време чакаше точно това. Но сега замръзна. Първата аларма на хронометъра изписка предупредително. Трябваше да действа. Впрегна бързо напускащите го сили и  отвори уста.

- Ангел! – каза той.

- Явно не си чел библията, старче – каза силуета -  ангелите са воини, не придружители.

Гласът имаше добро, почти приятелско звучене. Оруйн пое  въздух и стана.

- Жътвар?

- Това е просто дума измислена от вас, но поне се доближава – каза силуета.

След още секунда плътността му достигна нужното ниво. На вид представляваше младеж с приятна външност и светли очи. Стоеше до креслото, облечен в безупречен сив  костюм. Гледаше Оруйн  мило, почти приятелски.  После седна без да подвие краищата на сакото.

Оруйн се усмихна, знаейки, че това не е сако, за да се омачка, нито новодошлият е човек.

Не трябваше да губи повече време. Подхвана гумените маркучи, предварително завързани в клуп. Пъхна ръцете си вътре  и стегна със зъби. Гумата изскърца от слюнката. Стегна и другата си ръка.  Приклекна  и мушна  глава в предварително приготвения шлем.  Увеличително стъкло падна пред дясното му око.

- Какво се опитваш? – каза Жътварят.

Оруйн прихвана приготвените инструменти. Не си направи труда да отговори. Нещо се промени.

-О! Мислиш да избягаш! – осъзна новодошлия.

- Ще опитам – каза Оруйн.

- Имам да ходя и на други места, не ми губи времето – каза жътваря.

- И ти моето, докато го имам.

- Удължаваш неизбежното.

- Един Господ ми е свидетел, че ще опитам.

Оруйн започна да шие.

- Съжалявам, но татко е малко зает в момента – каза жътваря.

Оруйн присви очи. Имаше да пита много неща. Но главната цел, вече постигната, обезсмисляше разговора.

Някъде по улицата запищяха сирени. Хронометърът включи  втората си предупредителна аларма.

- Дори и да успееш, няма да помниш нищо от това – каза Жътварят.

- Точно там е работата… Аз помня всичко – отвърна Оруйн.

Сирените бяха отвън. Изсвириха спирачки.

Оруйн запомни…