Когато Джеремая  Кънинг беше толкова малък, че стаите у тях му се  виждаха огромни,  а  под масата  успяваше да се  събере с  голям брой дундести възглавници, всичко му беше интересно.   Дразнеше го единствено времето,  което се точеше  като асфалт в  пясъчен часовник.

Веднъж се оплака на дядо си за това.  Възрастният човек го погледна  развеселено.  Попи с шарена кърпа  челото си  и  провлачи по тексаски, откривайки бели протези.

-То-очно така е,  Джерема-ая.  Но виждаш ли,  на  колкото повече години ставаш моето мо-омче, толкова по-бързо ще ти минава времето – каза той.

Джеремая  не му повярва, но кимна разбиращо.

Дядо  Джон  работеше с дърво.  Майстореше по нещо всеки ден. Сякаш от това зависеше да изгрее слънцето. Не се спираше пред трудности и невъзможни неща. Капваше доза любов във всяко свое произведение.  Обичаше да изпипва детайлите.  Днес беше завършил  дървеното конче за  малката Джанет.    По-малката сестра  на Джеремая притежаваше невероятното свойство да съсипва всичко, до което се докоснеше.  Джеремая беше сигурен, че може да отлепи тапетите в стаята му само с поглед.  Мислеше я за малко смахната, с тази вечно закачлива усмивка, по средата на въртележката от плитки.  Но я обичаше.  Помнеше тъмните вечери преди време, когато малкото бебе спеше в неговата си поза. А той гледаше през дървените пречки на кошарата  и си повтаряше щастливо –  с мен ще е за цял живот.  Разбираше, че ще е големия брат. Защитаващ  и бдящ над малкото нещо,  обвито в плат .

Охотно се съгласи да помага на дядо си за дървената играчка и в късния следобед двамата стояха на резбованата веранда.  До тях имаше два дървени сандъка с инструменти.  Джеремая гледаше.  Докато работеше, през целия ден дядо му  използваше само  парче корк, обвито в ситна шкурка.  Подсвиркваше си непрекъснато.  Внимателно заобляше ръбовете  и заглаждаше дървената грива по посока на  влакното. Материалът беше сух и се обработваше като масло.  Плъзгаше  доволно длан по  готовата повърхност.

Привечер голямата играчка се изправи  и плахо направи първото си полюшкване.  Дядо Джон гледаше удовлетворен.

Двамата понесоха обратно  тежките сандъци.   Джеремая беше озадачен.  Попита дядо си,  защо е било нужно да разнасят  двата сандъка, след като му е трябвало само една шкурка.

-  Така е, но най-добре е винаги да си носиш целия комплект инструменти – каза Дядо му – Ако не си го носиш, все ще изникне нещо непредвидено. Природен закон е то-ова, Джеремая.

Джон Стратън се оказа прав за всичко.

Минаха  няколко месеца. По  кината  даваха “ Междузвездни войни” и почти всички се опитваха да  местят предмети с поглед.  Когато за първи път гледа филма,  две неща му направиха впечатление. Хипнотизиращата маска на тъмния лорд  и силата, за която всички говореха.

Седмица по-късно случайно се загледа  в научнопопулярен филм за човешките възможности. Експериментът, направен там, грабна детското му съзнание.

Състоеше се от прости материали, даващи накрая невероятен и  мистичен ефект.

Сглобката представляваше картонен цилиндър.  Две лентички от същият материал, с формата на кръст,  се залепваха  към единия от отворите. По средата на кръста се забиваше карфица.  После всичко това се нахлузваше върху обърната чаша със столче. Цилиндърът се крепеше на стъклото само на върха на карфицата.

Човекът на екрана постави двете си ръце от страни на цилиндъра.  Глас зад кадър започна да говори. Обясняваше как човекът започва да мисли.  Мислеше си – „на-дясно, на дясно, на дясно“. Картонения  цилиндър започна послушно да се върти  на дясно.

Джеремая зяпна. Изгледа с повишен интерес филма до края.  След това стана от стола, с хиляди мисли в главата си,  и отиде във всекидневната.  Там ухаеше на препечена захар и курабиите на майка му. Лъхна го топлина от печката и той предпазливо отстъпи. Все още пазеше спомен от първото си изгорено.

Майка му  наближаваше петдесетте,  но все още пазеше фигурата си.   Шеташе около масата с ентусиазъм  на момиче. Притежаваше положителна усмивка и вечно ухаеше на сапун с аромат на горски цветя. Единствено съжаляваше, че  забременя толкова късно втория път.   Трудно се тичаше след колело на петдесет.

- Мамо, трябва ми карфица – каза Джеремая.

После се усмихна обезоръжаващо.

Жената спря да изстъргва остатъците от  тесто по точилката, и го погледна.

Нейната усмивка се предаде.

- Добре, скъпи, в кое да ти я бодна – в дупето или в ръката? – каза му тя.

Засмяха се. Той обичаше шегата с иглата. Никога до момента не му бяха посягали или наказвали. Един  път, събрал детска енергия, малкият Джеремая хвана за кориците рядко срещана книга от   ръцете на майка си  и с едно движение я скъса.  Майка му се ядоса, но само толкова. Изимитира как дръпва игла от яката на халата си.  После го бодна.  Не го заболя, но се разрева порядъчно. Така скриваше необяснимото чувство за вина.  Винаги, когато ставаше дума за игла, майка му се сещаше за това.  Веднъж му каза, че ако тогава се беше сетила да го  заплаши с нагорещено желязо, сега щеше да има петно от изгорено на бузата.

Джеремая носеше карфицата. За около половин час изряза и залепи всичко.  Взе  кристална чаша за вино от шкафа със сервизите и внимателно постави цилиндъра от горе. Цялата сглобка увисна само на върха на иглата.  Разположи няколко свещи наоколо.  Запали ги, и се загледа в пламъка. Свещите доказваха, че наоколо няма вятър.  Огънчетата сочеха право нагоре. Беше време.

Джеремая  постави ръце около цилиндъра.  Насили се да не мисли за нищо друго.  След малко започна да си повтаря на ум – „на ляво,  на ляво, на ляво “ Нищо не се случи. Започна да вдишва дълбоко, като с всяко поемане на въздух отпускаше тялото си.

Затвори очи. Представи си цилиндъра.  Виждаше го там, сред спокойната светлина на свещите. Виждаше го как се завърта на ляво. Остана така замръзнал няколко минути.   Отвори очи.  Цилиндъра продължаваше да стой в покой.

Джеремая се ядоса.  Детското в него се обърна, загубило интерес. Посегна с ръка и дръпна сглобката.

Нещото върху карфицата не се помръдна! Озадачен Джеремая огледа картонените стени. Търсеше къде лепилото е залепнало за чашата. Нямаше такова място.  Картонените стени бяха на един пръст от чашата. Крепяха се само на върхът на карфицата.

Хвана го пак и опита да го вдигне. Пробва наляво, и надясно. Същият ефект. Проклетото нещо не помръдваше! Сякаш беше отляно от двадесет тона цимент с арматура.  Джеремая  опита  да повдигне цялата чаша. Стъкленото столче стоеше неподвижно, сякаш сраснало с пода.

Нещо ставаше.  Не можеше да си го обясни.  Захвана се да пробва отново. Цилиндъра представляваше лист картон. Чашата си беше чаша.  Но всичко това удивително се съпротивляваше на опитите му да го помръдне.  За последно сви двата си крака и ритна с всички сили чашата. Тялото му се от бутна назад.  Все едно риташе стената на къщата.

Усети как косъмчетата по врата му се изправиха.  Можеше само да гледа.

Нещо изшумоля зад него.

Джеремая  се обърна стреснато.

Малката му сестричка седеше на дебелия килим, с протегната напред ръка.

На устните й  се разтегли закачлива усмивка…

Вторник 13 ноември 1989год.
Начало на разпита.

За трето поколение италиански евреин, Джакомо Ди Гаета умееше да мрази. Правеше го вътре в себе си. Тихо и рядко.  И само  един Бог  му беше свидетел, че имаше хора на този свят създадени да бъдат мразени от него. Особено дърти нацисти с умрял пламък в очите.

При всяко едно  посещение се вглеждаше в тях. Дълго и продължително. Като хлапе в  забучена на игла мравка. Съсухрените сега копелдаци, бързали преди петдесет години  да довършат екзекуцията, винаги изместваха поглед. Това обикновено беше първата им грешка.  Иглата започваше да се приближава до пламъка на приготвената клада.

Ди Гаета направи крачка напред. Задължителната за професията му безпристрастност в момента липсваше.

Старецът на дървената пейка вдигна очи.

Противно на очакванията, вратата на килията се затвори с меко щракване.  От другата страна ботушите на надзирателя се отдалечиха.

Немецът попи с поглед типичните еврейски черти.  Коса зализана назад, бледо лице с остри скули  и зелени като стъкла очи.  Първата му преценка се оказа близо до истината. Върху характера на този мъж спокойно можеше да се изкове подкова с двадесет килограмов чук.

- Фридрих Зайферт? – попита Ди Гаета.

Затворникът  кимна. После протегна ръка към чашата на масата. Отпи няколко глътки.

Спокоен и уравновесен – заключи Ди Гаета. После  се настани на стола до вратата. Започна да изважда папките по делото. Позата на затворника премина в отбранителна. Едната ръка точно пред тялото, с пръсти, прихващащи тези на другата.

Казвам се Джакомо Ди Гаета – представи се той – Назначен съм за главен  разследващ по дело, касаещо  убийството на двадесет и седем хиляди евреи, в лагера на смъртта Собибор.  При посоченото доказателство номер сто тридесет и осем  безспорен факт е, че вие сте бил там.  Полша, 1942 година. Собибор…..

Фридрих Зайферт всмукна бузи и присви очи.

- Бях там – каза той.

Ди Гаета прочисти гърло и измести поглед към мръсната кофа в ъгъла. Нещо в тази килия излъчваше мирис на изгнило зеле.

- Каква длъжност изпълнявахте? – попита той.

Фридрих леко се усмихна. Гласът му звучеше плътен и силен.

- Страхувам се, евреино, че отговорът ми ще ви разочарова – каза той.

През цялото време Ди Гаета изчакваше за жестове на емоционален дискомфорт. Събиране на несъществуващи власинки, изтупване на дрехите, почесване на шията… Нямаше такива.

- Нека това да преценя аз – каза той -  пак ще ви попитам. Каква длъжност изпълнявахте?

- Бях ръководител на архива – отвърна  Зайферт.

Завъртя чашата в ръката си. Стар навик на обичащ кафето човек.

Ди Гаета повдигна едната си вежда.

- Kазах ви,че няма да се задоволите с този отговор – продължи Зайферт – всъщност предпочитах изобщо да избегна военната служба, но нямаше как.  С един златен пръстен успях да се спася от касапницата по фронтовете. Когато ме зачислиха разбрах, че  имам щастието да бъда прехвърлен в отдел „Личен състав“ в Собибор.

- Имали  сте щастието!

- Оказах  се превъзходен деловодител – кимна Фридрих – за седем години служба никога не съм слагал на грешно място или пък губил някое досие. Получил съм многобройни похвали. Станах някой.  Самият Химлер нарече моята система „шедьовър на абсолютната точност“.  Е, тайната ми е разкрита. Това е моето престъпление. Очаквам наказанието си.

- Надявам се, че няма да чакате дълго -  каза  Гаета – щом сте били там, сте виновен.

Стана и удари с юмрук по вратата. Часовоят му отвори.

Сряда 14 ноември 1989год.

Ди Гаета не вдигаше глава от разпилените по масата листа. Разговаряше със заловения  нацист вече половин час.

- Значи потвърждавате, че  сте работили в екстерминационният лагер като архиватор?

-  Деловодство – отбеляза Зайферт.

Ди Гаета само затвори справочника, криещ многото нули на загиналите.

- Бил  сте свидетел на зверствата, извършени под командването на Франц Щангл?

Фридрих Зайферт изглеждаше озадачен.

- Зверства? За какви зверства говорите? Смътно си спомням да съм чувал по някой и друг вик. Но чак зверства нямаше.

- Очаквате да повярвам, че не знаете нищо за убийствата? За мъченията? Не сте виждали труповете?

- Разбира се, че съм виждал трупове. В  Собибор постоянно умираха хора.  Аварии, болести, сблъсъци между работниците.

Ди Гаета започна да драска прави линии по листа. Само драскаше. Не вдигаше поглед.

- Казвате, че евреи са се избивали по между си? – попита той.

- Понякога…. За храна, за одеяло. Условията бяха тежки. Това беше трудов лагер.

Писалката на Ди Гаета спря. Точката мастило започна да се увеличава.

- Аз съм виждал фотографиите. Знам как са умрели тези хора – каза той.

Фридрих Зайферт наклони глава.

- Знаете ли, достигнах до едно прозрение. Вас не ви интересува истината. Търсите единствено отмъщението….

На излизане Ди Гаета си помисли, че вероятно Зайферт е прав.

Четвъртък 14 ноември 1989год.

Ефрейтор Гибинс вдигна голямата снимка срещу светлината на прозореца.

- Нацистите са унищожили почти всички документи  – каза той.

Сините му очи пробягаха по фотографията. Бялото вече имаше жълтеникав отенък

- Колко изображения са изпратили от нашите архиви? – попита Ди Гаета.

- Само едно. Това е единствената снимка от Собибор с Фридрих Зайферт на нея – отговори ефрейтора – дано в бъдеще се научат да фиксират проклетите цветове.

Подаде снимката през бюрото. Ди Гаета я взе и вдигна увеличителното стъкло.  Започна да разглежда.

- Кой е Зайферт? – попита той.

- Човекът в дъното вдясно – отвърна Гибинс.

Посоченият от архивите човек изобщо не приличаше на затворника. Ди Гаета усети зачестяващите удари на сърцето си.

- Това не е той. Сигурен ли си, че са избрали точния човек?

- В дъното вдясно, Фридрих Зайферт – потвърди Гибинс.

- Не е възможно – каза Ди Гаета – Ако това на снимката е Фридрих Зайферт… Тогава кой държим тук?!

Пак се загледа. В избледняващите цветове се различаваха трима войника стоящи мирно пред….. Това беше той. Същите очи и дебела брадичка. Подчертаното от младостта лице беше застинало в  сериозна поза.

- Този на преден план  крайно ляво. Това е Зайферт – каза Ди Гаета.

- Не и според архивите.

- Как така?!

- Тук пише, че това е Франц Щангл. Комендант на екстерминационният лагер Собибор.

Ди Гаета замръзна.

Петък 15 ноември 1989год.

Зайферт вдигна поглед към рязко отворената врата. Преди Ди Гаета, в стаята нахлу злорадо задоволство. Немецът сякаш го усети.

- Нека позная. Дошли сте  да научите тайните на моята система за деловодство… – попита Фридрих.

Ди Гаета  повдигна ръка.

- Не е нужно да продължавате с този театър.

- Настина ли?

- Какво сте направили? Убили сте истинския Фридрих Зайферт, за да се представите вместо него?

Затворника не каза нищо. Чертите му останаха все така отпуснати.

- Сега ще заплатите и за това убийство, както и за всички други извършени от вас.

Ди Гаета вече беше страшен за гледане. Редеше думите тихо, като проклятие.

Немецът се усмихна. Изправи гръб и старческите му очи блеснаха.

- О, съмнявам се, че ще мога да платя за всички, майоре, те бяха толкова много. А вие можете да ме екзекутирате само веднъж.

Джакомо Ди Гаета усети промяната.

- Сам се досетихте, нали? Аха, виждам, че е така. Сега ако ми позволите…

- Благодаря, но чух достатъчно лъжи- каза Ди Гаета.

- Какви лъжи? Това, че не разкрих истинската си самоличност? Знаех, че ще бъдете много по-доволен, ако откриете сам това. И това е единствената ми лъжа. Фридрих Зайферт беше блестящ деловодител.

Говореше толкова бързо, че по устната му избиха солени капки.

- Аз, Франц Щангл, дано не го сметнете за нескромно, бях блестящ водач – заговори той -  не сте виждали Собибор в най-добрите му дни. За трудов лагер той беше образец за ред и ефективност. И защо? Отговорът е очевиден. Заради мен! Моята дума, дори погледът ми, беше закон. А присъдата винаги беше една и съща – виновен.

Ди Гаета гледаше невярващо. Адамовата ябълка на човека срещу него подскачаше, като маймуна на клон.

- Вие сте луд – каза той.

- О, не, еврейски приятелю. Аз правех онова, което трябваше. Моите хора го разбираха и затова ме обичаха. Заповядвах им да отидат и да убият еврейските  отрепки и те го правеха. Избиваха ги. Връщаха се целите в кръв. Но се чувстваха чисти.

- Признавате зверствата си?

- Признавам свичко – каза Щангл.

- Да не забравите да го кажете на трибунала.

- Ще го кажа!

Нещо стискаше Ди Гаета за гърлото. Самият факт, че се намираше в една килия с този човек го го караше все едно да дъвче изгнилото зеле на което миришеше килията.

- Ще ви осъдят на смърт – каза Ди Гаета

Гласът на нациста  стана пак равен и безразличен.

- Нека! Това не променя нищо. Убийте ме! Измъчвайте ме! Няма значение. Вече загубихте, майоре. Никога не можете да унищожите делото ми. Мъртвите няма да възкръснат…

Събота 16 ноември 1989год.

Ефрейтор Гибинс беше добра компания. Имаше страхотно чувство за хумор и не пиеше много. Ди Гаета остави халбата и  довърши изречението.

- Трябваше да го чуете. Хвалеше се със случвалото се в Собибор. Мъченията, убийствата, издевателствата. Той се гордее с това, което е причинил. Умът ми не го побира.

Гибинс го гледаше. Зачервени очи, изпъкнали вени и много събрана омраза. За момент му се стори даже пламък на смърт в очите на евреина.

- Защо не се приберете в жилището си и не си починете малко – каза той.

- Не искам да си почивам. Копелето  сигурно дори и този момент ми се надсмива.

- Е, няма да е за дълго – каза Гибинс.

Някакъв мъж в цивилни дрехи отвори вратата и се заоглежда помещението. Видя ги.

- Майор Гаета?

- Да?

- Имаме пряка връзка с информатора ви. Изпратиха ме да ви повикам.

Гаета остави бирата и забърза след него.

В щабът за комуникации  беше пълно с тракане и изкривени  звуци. Ди Гаета проследи ръката, сочеща към малкото сепаре. Кимна и отиде там. Хвана слушалката, дръпвайки малкото брезентово перде.

- Ди Гаета. Слушам.

Гласът отсреща се чуваше изумително чисто.

- Направо към вашият въпрос, майоре. Франц Щангл е мъртъв.

- Невъзможно!

- Бях лично на погребението му. Погребан е под един от големите военни паметници в Германия.

Ди Гаета остана като гръмнат.

- Какво става, по дяволите! Тогава кой държим тук!

- Някакъв невинен немски гражданин.

- Този невинен гражданин призна, че е Франц Щангл.

Отсреща настана изумена тишина.

- Какво каза?

- Той твърди, че е Франц Щангл.

- Значи лъже.

- Що за идиотска лъжа?! Вероятно ще бъде екзекутиран. Защо някой ще прави подобно нещо!

- Не знам. Но пак повтарям, аз бях на погребението Франц Щангл.

- Сигурен ли си, че човекът, когото са погребали, е бил Франц Щангл??

- Абсолютно.

-  Благодаря за обаждането.

Ди Гаета стана и замислено тръгна към улицата.

Неделя 17 ноември 1989год.

Затворникът държеше книга в ръка. Не я четеше.

Джакомо пристъпи в стаята. Извади купчина листове и ги подхвърли към Немеца.

- Това е смъртен акт, изпратен ми от Централните служби. Според него Франц Щангл е умрял в съня си преди шест години. Причината е масивен мозъчен кръвоизлив.

Затворникът слушаше.

- Това – Ди Гаета хвърли нова папка на бюрото – е вашият живот от последните четиринадесет дни. Напуснали сте Германия, подредил сте всичките си дела. След това сте хванали търговски кораб точно до мястото, където сте задържан.

Ди Гаета вдигна поглед, заби го в затворника и продължи:

- Доста необичайно желание на един  военопрестъпник. Освен ако не е искал да бъде заловен…

- Очаквам само да  бъда съден за сторените от мен зверства- каза Щангл.

- Не съм приключил – отговори Джакомо – най интересното е, че преди две седмици в кръвта ви са намерени големи количества дерматичен бета каротен. Средство за запазване на еластичността на кожата след козметични интервенции.

Франц Щангл загуби цвят. Ръката му започна да събира несъществуващи власинки.

- Не разбирам за какво говорите.

- Защо сте променили лицето си? Защо се представяте за Щангл??

- Защо не ми зададете някакъв разумен въпрос? Например как се чувствах, когато се изтегляхме от Собибор? Бях бесен. Самата мисъл да оставя оцелели ме отвращаваше. Така че докато безполезните ни чиновници събираха скъпоценните си папки, аз наредих на надзирателите да започнат да избиват работниците..

Ди Гаета не се излъга със смяна на темата.

- Щом отношението ви към чиновниците е такова, защо сте взели името на Фридрих Зайферт?

Затворникът млъкна.

- Вие сте Фридрих Зайферт, нали?

Немецът подскочи.

- Взимаш ме за онова мекотело? Та аз съм коменданта,  касапина от Собибор…

- Касапина от Собибор е починал преди шест години – каза Ди Гаета – Вие сте Фридрих Зайферт.  Негов деловодител.

- Това е лъжа, аз съм Франц Щангл. Аз винаги ще бъда жив! Зайферт е мъртъв!

Гласът на немеца се извиси  до крясък.

- Зайферт, който не ставаше за нищо, освен да се крие под леглото си и да плаче като жена. Зайферт, който всяка нощ запушваше ушите си, защото не можеше да слуша виковете за милост.

Затворникът захлипа.

Плачът го стисна за гърлото и задави думите. Ръцете се разтрепераха и от очите му бликнаха сълзи.

- Всяка нощ запушвах ушите си – продължи тихо той – защото не можех да слушам тези ужасни викове. Нямаш представа какво е да си страхливец. Да гледаш тези ужаси… И да не правиш нищо. Фридрих Зайферт е мъртъв, той заслужава да е мъртъв…

Ди Гаета  се изправи на крака и удари по вратата.

- Последвайте ме.

- Какво правите? – попита Зайферт.

- Ще ви заведа до Кабинета на съдията. Трябва да подпишете документите. Освобождавам ви. Вие не сте извършили тези престъпления. И не сте могли да ги спрете.

Зайферт поклати глава, докато ходеше по коридора след него.

- Не, не разбираш ли? Аз трябва да бъда наказан. Ние всички трябва да бъдем наказани.

Ръката му се стрелна и хвана тази на Джакомо.

- Майоре, трябва да им кажеш, че аз съм Франц Щангл. Това е единственият начин.

Ди Гаета спря и го изгледа.

- Защо го правите?

- Заради Германия. Германия ще оцелее само ако се изправи пред съда и признае истината. Моят процес ще принуди Германия да признае вината си. А ние сме виновни, всички ние! Моята смърт е необходима.

Завиха зад ъгъла. Стола за хранене беше пълен с хора.

- Вашата постъпка е много странна и благородна, но неприемлива за мен – каза Ди Гаета

Някой се блъсна във Зайферт. От към гърба му.

Джакомо Ди Гаета се спря.

Фридрих Зайферт подбели очи и се свлече на земята. От гърба му стърчеше нож!

Ди Гаета диво се огледа в плътния кръг от хора. Всички се умълчаха. Гласът му изкънтя в стените.

- Защо го направихте?!

- Той е Германец. Това е достатъчна причина.

Ди Гаета се вгледа в множеството. После се взря в мъртвите очи.

- Не, не е – каза той.

====================================================================

БЕЛЕЖКА НА АВТОРА:

Франц Щангл,  както и повечето факти в този разказ са реални. Историята е пълна измислица.

Инфрачервеният датчик за движение отчете нарушаване на периметъра.  Пред вратата имаше някой. Малките мотори заработиха и двете стъклени крила се отвориха.

С голям сак в ръка Доналд Флин влезе в болницата.  Насочи се  към асансьора. Три етажа по-нагоре пристъпи в добре осветен коридор.

Детско отделение.

От една стая в дъното се показа екип. Две сестри и един доктор с рязвяти престилки обграждаха легло, покрито с уреди.

Някъде по средата лежеше дете.

Малко момче.

Шестгодишният Крис Браун гледаше как лампите по тавана прелитат в права линия, като стрелящи лазери.

В момента не усещаше болка. Обаче се страхуваше от нея. След  химиотерапията неизменно щеше да последват отпадналост и отвратително гадене. Нищо, че всеки път го лъжеха. Момчето знаеше какво да чака.

Ослуша се за токчетата на майка си. Тя беше на крачка след тях.

Леглото мина покрай Доналд Флин.

- Доктор Хадли? – каза той.

Леглото забави скоростта. Доктор Ричард Хадли  имаше  вид на типичен счетоводител. Плешива глава, очила, съчетани с  нисък ръст и топчести пръсти. Обърна се към непознатия.

- Да?

- Аз съм Доналд Флин.

Хадли премести поглед от прикачения монитор.

- Последвайте ни – каза той.

Доналд забърза след тях.  Завиха към стаята. Жълта, като праскова.  По стените беше пълно с детски рисунки, закачени с кабъри. Сестрите наместиха леглото. Закачиха уредите. Хадли им кимна и те  напуснаха.

Малкият Крис гледаше.

Майка му се настани на креслото до него. Ръката й намери неговата.

Доктор Хадли изгледа внимателно непознатия.  Яке в бризентово зелено, дънки и къса коса. Стоеше, вперил поглед в малкото момче на кревата.

- Това ли е момчето? – попита Флин.

- Знаете, че гледам скептично на вас – каза Хадли.

- Знам – Доналд се усмихна – Но това изобщо не пречи на работата ми – каза той.

Майката започна да се заслушва.

- Кой сте вие? – каза тя.

Хадли се обърна към нея.

- Госпожо Браун, това е Доналд Флин. Водим кореспонденция от няколко месеца. Нищо няма да навреди, ако проведе няколко опита.

Майката погледна въпросително.

- Става дума за детето ви – каза Флин – ще го излекувам.

Малкият Крис измести поглед към непознатия. Категоричната сигурност в  думите на Флин разбудиха интереса му. Обезцветените му детски устни се извиха.

- Ще ми помогнете ли? – попита той.

Доналд Флин се приближи до леглото. Закова поглед  право в очите на момчето.

- Малък Крис, трябва само да ми повярваш – каза той.

Момчето отвърна на погледа. После кимна.

Доналд Флин се усмихна. Това беше добро начало. Обърна се към доктора.

- Ще ми трябва графика на процедурите и схема на почивките. Също и снимките на момчето, както и  карта за достъп – каза той.

- Това ли е всичко? – попита Хадли.

- Да – каза Флин.

Майката на момчето преглътна. Вгледа се в сина си.

- Надявам се да ми обясните какво точно ще правите – каза тя.

- Да, разбира се – каза Флин – ще го излекувам.

Обясни, че отива да се настани в хотела. Вдигна сака от пода и излезе от стаята.

Доктор Хадли прегледа монитора. Пейджърът му завибрира. Той  забързано последва Флин.

В стаята остана само майката.

През прозореца не се виждаше светлина. Дневното светило беше събуло обувките си.

Крис заспа.

Събуди го леко бутване. Отвори уморените си клепачи и  фокусира силует до леглото. Детското му лице се насили при усмивката. Няколко минути преди да заспи вече чакаше с нетърпение този човек.

Доналд Флин седеше от другата му страна.  Пресегна се и натисна един вграден бутон. Леглото започна да се изправя. Когато достигна читиредесет и пет градуса, той го спря. Подпъхна втора възглавница под тази на Крис.

Майката спеше на леглото до тях.

- Крис, вече е време – каза  Флин.

До него имаше голям, жълт и плосък пакет. Снимки от скенера. Пръстите му отвориха пластмасовото тик – так копче на плика.

- Това, което ще ти покажа сега, Крис, е лошото нещо вътре в теб….

Вратата се отвори. Флин погледна през рамо.

Ниска жена пристъпи в стаята. Гледаше Доналд Флин. Направи крачка напред и от очите й закапаха сълзи. Не каза нищо. Само хвана с треперещи ръце тези на Флин и ги целуна.  Сви ръката в  юмрук, и натисна устни за да заглуши хриповете. Флин я прегърна през раменете и я изведе от стаята. На самата врата едно малко момиче се повдигна на пръсти и го целуна по бузата. После двете изчезнаха.

Доналд се обърна към Крис. Сложи пръст пред устните си. Погледът му се врътна към спящата жена.

Крис го разбра. Изчака да се върне до него. Кипеше от  въпроси.

- Това беше майката на Лара от съседната стая – каза  Флин.

- Защо ви целуна ръцете? – попита момчето.

- Излекувах дъщеря й – каза Флин.

Крис си спомни. Лара беще малкото дразнещо момиче, с което прекараха в една стая почти месец. Все се заяждаше с него. Изведнъж разбра. Лара беше на вратата!! Не на легло…

Доналд седна.

- До къде бяхме стигнали? -каза той.

Извади големите снимки. Разгледа ги за малко. Отдели една. Показа я на Крис.

- Виждаш ли това? Това е твоят гръден кош, предполагам си чувал за него, нали? Така, а виж сега ето това тъмно петно  – показваше Флин – това е нещото заради което се чувстваш зле. То се е хванало за теб точно тук – ръката му натисна гърдите на момчето -  Аз ще ти покажа как да го махнеш от себе си.

Крис гледаше снимката.

Флин се обърна и извади нещо от чантата. Приличаше на асфалт. Сложи малко от него в ръката на момчето. На допир имаше слизести повлекала.

- Сега го стисни с два пръста, пробвай да го смачкаш – каза Флин.

Момчето стисна.  Нещото се оказа много жилаво.

- Не можеш, нали? Точно заради това никой не може. Това тук изглежда точно като това вътре в теб. Разбираш ли? Погледни внимателно, Крис. Запомни го. Виж сега тук.

Момчето измести поглед към снимката. Започна да си го представя. Вътре в себе си. С издължени, захванали се крайща.

Доналд Флин разбра това.

- Сега трябва да ми повярваш, Крис. Затвори очи. Представи си лошото нещо вътре в теб. Видя ли го?

- Да – каза Крис.

- Сега не спирай да го гледаш и внимавай. Навсякъде в теб, Крис, има едни малки бели помощници. Те се струпват там, където се порежем или нещо лошо се случва. Приличат на малки бръмбарчета. Те са пазители. Тяхната работа е да унищожават лошите неща. Отиват с малките си ръце и започват да разкъсват черните пипала. След това ги стопяват. Без следа.

Крис нарисува картината в ума си.

Малките бели неща шаваха.

- Сега си ги представи как идват от всякъде. Идват от ръцете и краката ти. Струпват се там, около черното нещо. Обграждат го в плътен и бял балон.

Крис сякаш ги усети.

Хиляди малки бръмбари заслизаха  по ръцете му. Той настръхна. Виждаше ги как се захващата с малките си крачета едно за друго оформяйки сфера.  Черното нещо ги усети, размърда се  неспокойно. Крис почувства как тънките му пипала се затегнаха.

Флин гледаше детето.

- Събраха ли се? – попита той.

- Да – каза Крис.

- Добре тогава. Задръж ги едно за друго. Те се опитват да тръгнат към черното, но ти не ги пускай.

- Опитвам се – каза Крис – усещаше как бръмбарите се теглят. Съпротивляваха се точно както куче на  кайшка.

Флин изчака още малко.

- Пусни ги! – каза той.

Крис го послуша. Белият балон се спука. Стотици малки бръмбари се спуснаха към пипалата. Започнаха да ги разкъсват. Пръскаха ги на сива мъгла около кръвоносните съдове. После бавно ги стопяваха на безобидни бледи късчета.

Дланите го боляха. Изпоти се. Тялото му се мъчеше да контролира процесите. Командваше мозъка.

Изморен, Крис отвори очи.

- Не успяха да махнат всичкото – каза той.

Флин попи с влажна кърпа челото на момчето.

- Нищо, малък Крис. Това е достатъчно за днес.

Той остана още час. Гледаше заспалото дете. Изражението му остана непроницаемо.

На следващата вечер дойде отново. Срещна доктор Хадли на вратата. Известно време спореха за нещо.  Накрая доктора напусна намръщен, а Доналд се зае отново с момчето.

На сутринта Крис попита Хадли за Флин.

Докторът му обясни, че сам той не вярва, но има в кабинета си цяла папка с документи от различни случай.  Всички потвърдени и излекувани. Факти, предоставени от негови колеги и родители на деца.

После попита Крис какво правят. Момчето не му каза. Едно от условията на Флин беше да не казва на никого.

Посещенията на Доналд продължиха. Всеки път даваше насоките и помагаше на момчето да визуализира нещата. Описваше органите с прости, достъпни за деца думи. Разказваше за енергията и силата на самото тяло. Крис попиваше всичко това. Само веднъж се усъмни в думите му, но тогава Флин вдигна лявата си ръка. Малкият пръст липсваше.

- Заклех се пред себе си, че ако загубя  пациент ще си отрязвам по един пръст – каза той.

Крис се втрещи.

- Значи има някой, който не си спасил?

- Не… Излекувах го, но два дена след това той се напи и катастрофира. Така или иначе трябваше да си отрежа пръста.  Хайде сега, не се разсейвай. Затвори очи….

Започнаха отново. Малките бръмбари унищожаваха лошото нещо. В ума на Крис то се опитваше да избяга. Извиваше се, късайки крайщата си.  Сменяше посоката. Така му разказваше Флин. Белите бръмбари го следваха навсякъде. Догонваха и разкъсваха. След това момчето им постави нова задача.  Да поправят.

Измина още седмица.

В умът на Крис от черното не остана и следа. Малките бели неща скачваха прекъснатите кабели и мостове. Изграждаха отново всеки повреден  ъгъл и орган.

Флин напътстваше.

Стъмни се. Момчето заспа.

Светлина проряза клепачите му. Отвори очи.

Майка му стоеше права. Сълзите й се стичаха надолу по изгладената рокля. Гледаше го.

- Моето момче – каза тя.

Наведе се и го прегърна.

- Мамо?

- Ще се оправиш – каза тя. Стисна го толкова силно, че почти го задуши.

Крис влизаше в ремисия. Потвърдиха го.

Усмивката се върна и  при майка му.

За първи път момчето забеляза рисунките по стените. Поиска моливи и започна да рисува. Само една картина. За Доналд Флин.

Хадли чакаше. Майката на момчето излезна и тихо затвори след себе си. Прегърна с ръце Хадли и заплака на рамото му. Той неловко я прихвана за раменете.

- Хайде, хайде – каза той – но и неговият глас беше станал дрезгав.

- Не знам какво да направя, за да ви благодаря, докторе….

Друг глас се намеси.

- Ей, не забравяйте и мен – каза Флин.

Сега изглеждаше различно. С бяла престилка и стетоскоп. Тя ги прегърна и двамата.

Когато преди шест месеца окончателно се оказа, че медицината едва ли ще помогне, Хадли разговаря с майката на момчето няколко часа. Беше обяснил, че един от малкото шансове е пласебо ефекта. Негов колега кардиохирург даде съгласието си да изиграе ролята на Флин. Тя се съгласи.

Плацебо ефектът – обясняваше й Хадли – e психически феномен,  при който симптомите на пациента могат да се подобрят или направо да се стигне до излекуване чрез  на така нареченото „лъжливо лечение”.  Пациентът вярва, че ще се възстанови,  че лечението му помага и така мобилизира възстановителните си сили и се подобрява или оздравява.

Тя започваше да разбира.

- Плацебо  се дължи на определен авторитет – продължаваше Хадли -  ако лечението се провежда от човек, който е авторитет за болния, ефекта е много по-голям. За това е желателно да намерим  дете и майка. Трябва да ги представим за излекувани.  Проблемът, с който ще се сблъскваме по време на Пласебо е, че става дума за  дете, тях е трудно да ги излъжеш, че нещо действа.

- Значи ще го лекувате с лъжа, а не с нещо истинско така ли? – попита майката.

- Всъщност, ако една лъжа ще го направи здрав, тя вече не е лъжа, а нещо истинско – каза той.

Ранди Хауърд седна срещу Стю.

Според неговата философия, хората в един бар търсеха три неща. Притъмнени ъгълчета, шум, достатъчен да си чуеш приказката и дим от цигари. Всяка друга обстановка  – казваше той – притежава вкус на обедно олигавено стъкло.

Барът на Бейл им предлагаше точно това, плюс аромат на пръжен лук и стекове. Стана им традиция  да отсядат за няколко часа след работа в хладното и тъмно помещение. Хапваха и пиеха по няколко бири. Само двамата. Все на едно и също сепаре.

Стю се майтапеше с това. Твърдеше, че като се задомят, ще трябва да сменят масата.

Сега седяха в дъното под полегатите греди на тавана. На любимото си място. Високо разположена, слаба лампа осветяваше на около метър от тяхната маса. След това стените се губеха в тъмнината между сепаретата.

Навсякъде имаше имитации на скални рисунки.  Малки  човечета,  държащи копия. Веднъж Ранди  ги  разгледа  подробно.  Развеселен, забеляза как тук там художника беше изобразил чаши кафе и летящи чинии,  между древните битки и ритуалната възхвала на огъня. Харесваше му тук. Още повече, че съдържателят им беше съученик. Винаги наливаше в чашите малко повече.

Сега случаят беше различен. Не бяха се виждали няколко месеца.

В един момент Стю изчезна. Спря да вдига телефона. Ранди разпита за него, но удари на камък.  Никой не знаеше нищо, освен че е напуснал предишната си работа. Нямаше го и в къщи.

В три без четвърт, два месеца по-късно, телефонът на Ранди звънна. Обаждаше се Стю.

Ето, че всичко си беше по старому. Стюърт постави заскрежената чаша бира.  Облегна се назад.  Хубавата дамаска на канапето беше пълна със стереопорени топчета.  Стю размърда рамене. Облегалката много удобно се наместваше по извивките на тялото.

Ранди глътна текилата. Предпочиташе жълтата коктейлна „Панчо Вила“. Остави кората от лимона в пепелника. Прехвърли ръка и задържа поглед  към дълбокото деколте на сервитьорката. Тя щеше да гледа кисело към пепелника, но на него не му пукаше.

- Човече, току що намалих шансовете си за инфаркт с тридесет процента – каза той.

Винаги през лятото се обличаше по един и същи начин.  Дънки съчетани с тишъртка, и кожени сандали на бос крак.

Стюърт Бергмън се усмихна криво.  Впери поглед в привършващият пакет „Кемъл“.  Не каза нищо.

- Казвай сега,  къде се загуби три месеца – подхвана го Ранди - нито се обади, нито прати ймеил…. Вече щях да подам сигнал за отвличане.

Стю вдигна очи срещу неговите.

- И  идея си нямаш какво ми се случи – каза той.

Ранди гледаше приятеля си. Стю имаше  вид на изтормозено пале. Придобиваше тази физиономия още от дете. Веднъж заради бас  подпали на майтап кухненска престилка на леля Дороти. Оказа се, че чека с пенсията е бил в джоба. Тогава за пръв път на лицето му се появи това изражение. Ранди го запомни. Много бой отнесе по задника, обаче веселбата си заслужаваше.

Изпъкващата му вена пулсираше. Притеснен и изплашен, прецени Ранди.

- Добре, че не играеш покер, човече – каза Ранди.

- А? -  Стю се върна в настоящето.

- Онази вена на челото ти е като неонов надпис. В какво успя да се забъркаш? Последно се взирах в тази физиономия, когато кучето ти тръгна към мелачката за дърва, в двора на Харолд Лъмпър.

Стю стисна устни. Помнеше кучето.

- Това ще си остане тук и сега, нали? – каза той.

Тайната детска мантра все още важеше. И щеше да е така до края на дните.

- Да ме изядат голите плужеци, ако кажа – каза Ранди. После се заля в смях.  Завърши го, като повечето пушачи – с кашлица.

- Чу ли за изчезването на яхтата на Томас Ричърдсън? – попита Стю.

Разнди спря да кашля и се замисли. Някакъв призрак витаеше в играта. Внезапно си спомни.

- Да, само за тази история се тръбеше в целия град. Яхтата изчезна преди няколко месеца. Прекратиха търсенето и обявиха всичките двадесет и осем души за загинали – каза той.

- Загинаха точно двадесет и пет. Аз успях да си спася задника, заедно с още двама.

Ранди замръзна.

- Какво!!!

- Ще ти разкажа всичко, друже… Не го направих по-рано, защото се борех да не откача на млади години.

Ранди вдигна ръка. Сервитьорката се отзова на момента. Стройно миньонче с бели ръце и черни очи. Носеше къса престилка с цвят на слива.

- Нека бъде бутилката – каза той.

Момичето  се врътна в тъмнината. Ранди не погледна след нея.

Стю щракна запалката и смукна дим. Барутните нишки в хартията започнаха да припламват. Въпреки че пиеше трета бира, устата му си оставаше суха.

- Разказвай – каза Ранди.

Стю се загледа над дима.

- Всичко започна от  препоръка на приятел – започна той – Приех работа на яхта. Щях да се возя със синчето на някакъв строителен магнат. Направо чукнах билет от лотарията, Ранди.  Обещаха ми сума, с която щях да покрия ипотеката си напълно. Даже няколко години щях да  щракам с пръсти по баровете.

- До тук добре – каза Ранди. Наливаше си нова текила.

Стю смукна от цигарата и продължи:

- Отплавахме на двадесет и втори април при спокойно море. Страхотна яхта с екипаж от професионалисти. Разбирахме се чудесно. Милиардерчето беше на около тридесет години, адски отракан пич. Сигурно мацките  му се лепяха само по погледа. По характер приятен, нищо общо с разглезените хлапета. Само дето  рядко може да се види такова, пренаситено от живота, същество. Отегчено от всичко.

- Отегчен?! Това е типичната черта на богаташите – каза Ранди.

- Повярвай, чак толкова отегчен пич не си виждал. Излъчваше незаинтересованост, граничеща с предсмъртната.  На обяд се  хранеше все едно с картон….

- Прекрасно се изразяваш, човече – усмихна се Ранди.

Стю отпи глътка бира. Горчивите мехурчета се пукаха по гърлото му. Хубаво беше.

Продължи да разказва.

- Няколко дни плавахме с попътен вятър. Беше истинско удоволствие.  В късния следобяд, дежурният съобщи за облаци на хоризонта.   Екипажът се зае със закрепване на подвижните части по палубата. До няколко часа се мръкна и яхтата започна да се подмята по двуметрови  вълни. Щяхме да избегнем бурята, но нямаше как да се измъкнем от вълнението.

-  Моля те, знаеш че съм предразположен към морска болест – каза Ранди.

Стю продължи.

-  Заедно със  синчето на богаташа стояхме в контролната стая, и през чистачките на стъклото видяхме първата атака.  Двама от матросите опъваха жълтото въже, пристягащо платната. Единият се подхлъзна и падна. Това привлече погледите ни натам. Падналият се изправи и отново хванаха въжето. След това и двамата сякаш замръзнаха. Гледаха към повдигащия се нос на яхтата.

Стю потрепера.

- Не разбрах какво точно се случи.  Внезапно плисна кръв  и една ръка се удари в стъклото пред нас. Само ръка. Вторият мъж запищя и се запрепъва към нас. Някаква черна сянка се стрелна зад него. След това го дръпна силно назад. Извън борда. Ударих с длан бутона за алармата.  Момчето закрещя.  След малко тичащи хора изпълниха командната стая. Пълен хаос. Докато разказвахме какво е станало една от вратите изхвръкна от пантите. Хората се обърнаха натам. Огромно слузесто пипало се стрелна вътре. Обви двама от хората на мига,  и ги изтегли навън….

- Чакай малко. Казваш, че сте нападнати от гигантски калмар ли? – каза Ранди.

- Понятие си нямам какво беше – отговори Стю – само гледах все едно на забавен кадър, крещях уплашено и се чудех къде да се закопая. Сега, като питаш – май  по пипалата нямаше смукала. Само нещо като снопчета козина…

- После какво стана?

- Яхтата спря. Все едно нещо я хвана. Всички изпопадахме на пода. От някъде нахлу пушек. После огън. Хората се заблъскаха към изходите. Тичахме навън, не знам на къде. Следвах тълпата. Някъде отпред се разнесоха писъци. Обърнах се на там. Нещо ме удари по челото. Подът под нас неочаквано се наклони. Започнаха да се валят тела в жълти дъждобрани. Погледнах в краката си, за да видя какво ме удари. Беше  откъснато човешко ухо.

- Човече! – каза Ранди.

Стю всмукна от цигарата, после я угаси.

- Погледнах натам и тогава го видях. Приличаше на малък човек. Тялото имаше черен и мазен цвят. Лицето му все едно беше отворена длан с очи и зъби. Ръце и пипала. Пръсти нямаше, по скоро нокти и ципи. Движеше се изумително бързо. Стрелна се наляво, ниско приведено. Скочи  върху гърба на моряка пред мен. Отметна глава и го захапа.

Ранди гледаше приятеля си. Лицето на Стю започваше да пребледнява. „Едва ли разправя врели- некипели” – помисли Ранди.

- Нещо ме стисна над лакътя – продължи Стю – изкрещях и се обърнах.  Беше богаташчето. Очите му бяха станали почти кръгли от страх. Започна да ме дърпа на някъде. Оставих се да ме влачи. Отстрани до нас огромно пипало се стовари на борда. Занитени столове започнаха да се чупят  като клечки за зъби.

След това нищо не помня.

Свестих се в лодка заедно с богаташчето и една от пасажерките. Близо до нас се разстилаше някакъв изсветляващ бряг.  Паднахме на пясъка. Помня само, че  момичето плачеше. След това съм загубил съзнание. Следващите седмици изкарахме там. Полека преодоляхме шока. Намерихме прясна вода.  Нещастието ни сближи. Момчето на милионера  много се промени.  Ако не беше той, най-вероятно нямаше да оцелеем.  Хранеше ни,  грижеше за нас. Направи заслон.

Всяка вечер говорихме за сполетялото ни. Факт беше, че се е случило. Само нямаше с кого да го споделим. След още месец вече подозирах, че между тях двамата има някаква химия. Не сбърках,  вече заспиваха прегърнати.

Ранди продължаваше да слуша.

-  От бледото богаташко момче не остана и следа. Нещо го накара да живее, макар с изпито лице и бронзов тен. Гледах го как чака изправен, с невероятно търпение, големите риби в залива. Как палеше огън с намерени кремъци и  сушеше на огън върховете на няколко ствола за новия заслон.  Странно, но това го върна към живота. Започна да се усмихва…

После ни намери един кораб  и така свърши всичко. Помолиха ме  да запазя всичко в тайна и преведоха обещаните пари.

Ранди гледаше Стю и мълчеше.

- Казах ти, че няма да ми повярваш – каза Стю.

Двамата продължиха да си говорят в тъмното сепаре…

Секретарката на Томас Ричърдсън пристъпи в големия овален кабинет. Носеше купчина папки.

- Сметките за всички разходи са готови – каза тя.

Ричърдсън се почеса по бузата. После вдигна вежди.

- Добре. Това са подробности. Надявам се само момчето да се е съживило след приключението.

- Меденият месец със сигурност ще му се отрази добре – каза секретарката.

- Дано да е така.  Ангажирах  цяла флотилия кораби, подводници, специални ефекти  и актьори.  Дано да е разбрал, че живота не е за пропускане – отвърна Ричърдсън.

Секретарката се усмихна.

- Пристигна и  пратката с костюмите на чудовищата. Плюс няколко огромни пипала. Какво да ги правим? – попита тя.

Ричърдсън вдигна поглед

- Изгорете ги. Синът ми никога не трябва да разбира, че всичко това е наша работа – каза той.