Боби Клей Клемънс вървеше по покрития с курешки тротоар и предпазливо се оглеждаше. Като момче от улицата притежаваше походка на куче единак, раздразнителен нрав и отчаяна нужда от поредната доза. Познаваше всичко в подробности – но квартала го изненадваше постоянно. Преди малко стъпи в една плитко изглеждаща локва и успя да намокри десния си крак чак до кокалчето. От няколко минути си мърмореше как мрази улиците. Изумяваше се на възрастните, наричащи „квартал“ тази черна и опасна дупка.
Беше роден тук. Вероятно щеше и да умре тук, но, за да оцелее, трябваше да се приобщи към средата.
Това правеха хората в такива места.
Tинейджър в четиринадесетата си година свикна да заспива с полицейски сирени. По цял ден живееше почти на пода от страх да не би случаен изстрел да го разкраси, както стана с братовчед му Рони преди година.
После времето скочи напред.
Боби Клей Клемънс стъпи на улицата и заживя свой живот.
Започна с малки кражби на чанти. Скоро му писна от крещящи по него лелки и събра смелост за първия си въоръжен грабеж. Учуди се колко лесно стана.
Сега вървеше към малкия набелязан магазин. Разкопча якето и сложи ръка върху револвера. Предпочиташе малките оръжия. Имаха си удобства в тесни пространства. Все едно насочваше пръст. Металната, облечена с ергономична гума ръкохватка позволяваше прицелна стрелба при почти всякакви условия. Това сигурно щеше да е осмият му обир. Откраднатите пари се харчеха лесно.
Ухаеше на мъгла и пушек от високите комини в покрайнините. Лек дъжд, от онези с измамните и почти невидими капки, ръсеше, като пръскалка за стъкла.
Вратата на малкия магазин се отвори и Боби спря с ръце в джобовете.
Някакъв мъж с хартиен плик в ръка, и дърпащо се хлапе в другата, се насочи към паркирания златист Форд Таунус. Колата си беше направо класика, но двигателят запали веднага. Боби погледа известно време с респект след отдалечаващите се стопове. Старите коли му бяха слабост. След това свали навитата шапка над лицето си.
Пое си няколко пъти въздух. От лекия дъжд материята на маската почти не пропускаше кислород.
Хвърли поглед през рамо. Улицата изглеждаше съвсем празна. Това винаги го учудваше. Адски много хора излизаха навън по тъмно, а по всички улици не се виждаше жива душа.
Магазина беше разположен така, че от западната страна оставаха свободни няколко квадратни метра. Собственикът беше засадил няколко дървета, плюс импровизирана градина и няколко контейнера за разделно събиране на отпадъци.
Дърветата разклатиха клони.
Боби посегна към пистолета.
Още преди няколко минути устата му пресъхна. Адски му се пиеше една Кола, но това щеше да почака. Пристъпи към стъклената врата.
ЩТРАК! ЩТРАК!
Боби замръзна.
Звукът на пушка помпа. Познаваше го отлично. Чуеш ли такъв звук, гледаш да не си на открито.
- Мислеше че ще ти се размине, а? Лайно такова! Стой на място!
Гласът притежаваше плътни и изнервени ноти.
Боби познаваше последствията от раздразнени гласове. Все още стискаше револвера.
- Пусни тъпата ютия….ВЕДНАГА!
Ръката му извади пистолета и и го изнесе настрани. За момент помисли да побегне, после го пусна на земята. Страхът го стискаше.
Магазинерът облещи очи зад стъклото, виждайки случващото се. След секунда се окопити и посегна към паник бутона.
Боби не смееше да мръдне.
Какво, по дяволите! Охрана? Друг конкурент? Дали ще стреля тоя идиот?! Мислете му се блъскаха.
- Лягай долу!…НА ЗЕМЯТА, КОПЕЛЕ МРЪСНО!!
Сърцето му блъскаше, като барабан. Подчини се. Легна на земята и разпери ръце.
Полицейската кола се появи зад ъгъла. Старите зидове се окъпаха в синьо. Спирачките изсвириха и вратите се отвориха. Ченгетата зад тях се заоглеждаха.
Наоколо не се виждаше никой. Само маскиран тип с разперени ръце!
Единият полицай се стрелна напред. Изрита пистолета и натисна с коляно Клемънс към земята. Посегна към белезниците.
Другият пазеше.
След малко го отвеждаха към патрулната кола. Боби погледна през рамо. Съвсем пуста улица!
Не видя никакъв ядосан тип с пушка. Какво, по дяволите!! Къде се криеше копелето?!
Магазинерът обясни цялата случка.
Докато разказваше, по градския канал започнаха местните новини. Добре изглеждащ водещ с прошарена коса подравни листата пред себе си и впери поглед в екрана.
- Продължава издирването на сивият африкански папагал Жерар. Ентусиасти от целия град се опитват да намерят невероятната птица, за която има обявена награда от две хиляди долара. По информация на собственика удивителните способности на Жерар, който дори бил запомнил няколко остроумни фрази, са му осигурили голяма популярност, правейки го една ли не най-известната говореща птица на света…








- Деветдесет и пет процента от хората, които ходят по земята, са просто инертна маса. 





Един процент са светци 










и един — задници.
Останалите три процента са онези, които правят каквото кажат.
