Боби Клей  Клемънс  вървеше по покрития с курешки тротоар и предпазливо се оглеждаше.  Като момче от улицата притежаваше походка на куче единак, раздразнителен нрав  и отчаяна нужда от поредната доза. Познаваше всичко в подробности – но квартала го изненадваше постоянно. Преди малко стъпи в една плитко изглеждаща локва и успя да  намокри десния си крак чак до кокалчето. От няколко минути си мърмореше  как мрази  улиците.  Изумяваше се на  възрастните,  наричащи  „квартал“ тази черна и опасна дупка.

Беше роден тук. Вероятно щеше и да умре тук,  но, за да оцелее, трябваше да се приобщи към средата.

Това правеха хората в такива места.

Tинейджър в четиринадесетата си година свикна да заспива с полицейски сирени.  По цял ден живееше почти на пода от страх да не би случаен изстрел да го разкраси, както стана с братовчед му Рони преди година.

После времето скочи напред.

Боби Клей  Клемънс стъпи на улицата и заживя свой живот.

Започна с малки кражби на чанти. Скоро му писна от крещящи по него лелки и събра смелост за първия си  въоръжен грабеж.  Учуди се колко лесно стана.

Сега вървеше към малкия набелязан магазин. Разкопча якето и сложи ръка върху револвера. Предпочиташе малките оръжия. Имаха си удобства в тесни пространства. Все едно насочваше пръст. Металната, облечена с ергономична гума ръкохватка позволяваше прицелна стрелба при почти всякакви условия. Това сигурно щеше да е  осмият му обир. Откраднатите пари се харчеха лесно.

Ухаеше на мъгла и  пушек от високите комини в покрайнините. Лек дъжд, от онези с измамните и почти невидими капки, ръсеше, като пръскалка за стъкла.

Вратата на малкия магазин се отвори и Боби спря с ръце в джобовете.

Някакъв мъж с хартиен плик в ръка, и дърпащо се хлапе в другата, се насочи към паркирания златист Форд Таунус. Колата си беше направо класика, но двигателят запали  веднага. Боби погледа известно време с респект  след отдалечаващите се стопове. Старите коли му бяха слабост.  След това свали навитата шапка над лицето си.

Пое си няколко пъти въздух. От лекия дъжд материята на маската почти не пропускаше кислород.

Хвърли поглед през рамо. Улицата изглеждаше съвсем празна. Това винаги го учудваше. Адски много хора излизаха навън по тъмно, а по всички улици не се виждаше жива душа.

Магазина беше разположен така, че от западната страна оставаха свободни няколко  квадратни метра. Собственикът беше засадил  няколко дървета, плюс импровизирана градина и няколко контейнера за разделно събиране на отпадъци.

Дърветата разклатиха клони.

Боби посегна към пистолета.

Още преди няколко минути устата му пресъхна. Адски му се пиеше една Кола, но това щеше да почака. Пристъпи  към стъклената врата.

ЩТРАК! ЩТРАК!

Боби замръзна.

Звукът на пушка помпа. Познаваше го отлично. Чуеш ли такъв звук, гледаш да не си на открито.

- Мислеше че ще ти се размине, а? Лайно такова! Стой на място!

Гласът притежаваше плътни и изнервени ноти.

Боби познаваше  последствията от  раздразнени гласове. Все още стискаше револвера.

- Пусни тъпата ютия….ВЕДНАГА!

Ръката му извади пистолета и и го изнесе настрани.  За момент помисли да побегне, после го пусна на земята. Страхът го стискаше.

Магазинерът облещи очи зад  стъклото, виждайки случващото се.  След секунда се окопити и посегна към паник бутона.

Боби не смееше да мръдне.

Какво, по дяволите! Охрана? Друг конкурент? Дали ще стреля тоя идиот?!  Мислете му се блъскаха.

- Лягай долу!…НА ЗЕМЯТА,  КОПЕЛЕ МРЪСНО!!

Сърцето му блъскаше, като барабан. Подчини се. Легна на земята и разпери ръце.

Полицейската кола се появи зад ъгъла. Старите зидове се окъпаха в синьо. Спирачките изсвириха и вратите се отвориха. Ченгетата зад тях се заоглеждаха.

Наоколо не се виждаше никой. Само маскиран тип  с разперени ръце!

Единият  полицай се стрелна напред.  Изрита пистолета и натисна с коляно Клемънс към земята. Посегна към белезниците.

Другият пазеше.

След малко го отвеждаха към патрулната кола.  Боби погледна през рамо. Съвсем  пуста улица!

Не видя никакъв ядосан тип с пушка. Какво, по дяволите!! Къде се криеше копелето?!

Магазинерът обясни цялата случка.

Докато разказваше, по градския канал започнаха местните новини. Добре изглеждащ водещ с прошарена коса подравни листата пред себе си и впери поглед в екрана.

- Продължава издирването на  сивият африкански папагал Жерар. Ентусиасти от целия град се опитват да намерят невероятната птица, за която има обявена награда от две хиляди долара.  По информация на собственика удивителните способности на Жерар, който дори бил запомнил няколко остроумни фрази, са му осигурили голяма популярност, правейки го една ли не най-известната говореща птица на света…

Чичо Оруйн обичаше да пие престояла вода. Също като растенията в малката градина до плевнята.  Всеки ден наливаше едно от безбройните си шишета. Занасяше го до единственото място в къщата, където надничаше слънцето. Поставяше го внимателно на стъклен поднос. На следващия ден го заменяше с  ново. Наливаше си пълна чаша и разбъркваше водата с малка лъжица. Това беше великата му тайна.

 - Така водата оживява – казваше той.

Всички знаехме, че е  странна птица. Постоянно сам в притъмнените си стаи.

Излизаше рядко.

Всеки път нахлупил една от неразделните си шапки. Нямаше  начин да не се обърнеш след човека с меката шапка и периферия, украсена с бяло перо. Или след  светлия, идиотски, кадифен каскет. Хората бяха свикнали с това присъствие. Подминаваха го с усмивка, въоръжени с тема за разговор.

С благия си характер чичо Оруйн изглеждаше на около петдесет.  Всъщност имаше малко повече натрупани години. Прошарена сресана коса и зелени очи.  Лице,  изсъхнало, като платно, с хиляди малки бръчки преливащи се по челото. Беше от онзи тип хора,   попиващи болката на другите, плачещи пред телевизора.

Всеки ден започваше сутрините с чаша жива вода и лъжица мед. После закусваше сам в плетения стол на верандата. Подреждаше на масата няколко твърдо сварени яйца, масло, препечен бекон и огромна чаша чай.  Разреждаше малинов сироп за след чая, и намазваше дебел слой сладко върху тънки филии от черен хляб.

Можеше да закусва повече от час. Когато устата му се напълнеше с вкусни залъци се замисляше. А мислеше много дълго време. Притежаваше един болезнен процес в главата си, процес, неподлежащ на развала.

Помнеше всички починали хора. Помнеше ги ясно, като бистър поток, запазил фигурата си през годините, никога не разочароващ хората, дошли да го зърнат отново.

Постоянно се чудеше какво са чувствали и мислили тогава. Всички те. Изчезналите от тази земя.

Когато се събирахме у тях през уикенда и той си позволяваше някоя и друга чаша скоч, а това не се случваше често, започваше да ни разказва.

Разказваше ни  за учителката си, с леко мръдналата в главата щерка, починала преди двадесет и две  години. Обрисуваше фигурата й чак до леко изкривените златни зъби.  Благият характер и леко изгърбената стойка.  После все едно се отнасяше и гледайки в една точка, започваше да се чуди на глас.  Как ли е гледала тази жена момичето си в последните мигове. Какви ли чувства е  изпитвала знаейки, че я оставя сама, почти безпомощна в този свят. Нейната дъщеря…

Помнеше най-възрастната си приятелка. Вечно усмихната, разказваща му как няма по-страшно от това да живееш сам.

- Проблемите са нещо толкова ясно, за разлика от решаващата им формула, че застават пред очите ти  чисти, къпани и по хавлия – каза му тя веднъж.

Оказа се права за всичко.

Чичо Оруйн четеше медицински книги, когато не мислеше.

Четеше, и когато никой не го виждаше, тренираше. Зашиваше кръвоносни съдове и тъкани.  Залепваше и обработваше всякаква епителна тъкан.  Черпеше информация от негов приятел пенсиониран хирург. Двамата прекарваха дни наред в операции на жаби и малки птички. Оруйн попиваше. Приятелят му се радваше, че може отново да навлезе в теми от  работата си.

Малко интересни занимавки оставаха на възрастните хора след седемдесетте.

Оруйн се подготвяше.

Това решение явно беше последното препятствие. Не бе успял да се отърве от тях. Хората, отдавна изчезнали. Мисли и спомени натискащи, като побъркваща го преса.

Трябваше спешно да направи нещо. Да осигури поне едно доказателство за покой от другата страна – това беше.

Разбра какво трябва да направи.

Разработи го в главата си. Учейки се и тренирайки.

Денят дойде тихо, както всеки друг ден.

Два часа след обичайната си закуска Оруйн застана пред огледалото. Държеше в ръка пластмасова чаша, пълна до половината с чай. Стисна с пръсти и я сплеска. Жълтата течност мина нагоре по стените и погали пръстите му.

Веднъж отиде с баща си  на разходка в гората. Бяха взели  храна и малко вода.  Трябваше да се  върнат до вечерта. Малкия тогава Оруйн се подпря на тояжката си, гледайки потопените в мъгла дървета. Вдигна крак и се подхлъзна. Падна и одра кокалчетата на пръстите си. Баща му огледа ръката и му каза да я препикае.  После се отдалечи. Оруйн  го направи. Сега усещаше онази топла урина минала по ръката му.  Същото чувство…

Остави чашата.

Включи хронометъра и набра телефона за спешна помощ.  Повика с изнемощял, преправен глас за помощ. След това продиктува адреса на оператора. Издаде гърлен звук и затвори въпреки настоятелния глас отсреща.

Хвана здраво острия стар бръснач.

С един замах разряза ръката си по дължината на вените.

Така успеха при самоубийците беше по голям. Кръвоносните съдове не се шиеха лесно при разрез  с голям ъгъл. Болката имаше отвратителния отенък на игла от спринцовка, но усилена хилядократно.

Огледа стиснатите си зъби в отражението. Прехвърли острието в другата си ръка. Повтори разреза и тихо изстена.

Въпреки очакваното състояние му се наложи да седна на пода. Подложи ръце над приготвените съдове. Кръвта закапа учудващо силно. Оруйн имаше чувството, че в стаята изведнъж е завалял проливен дъжд.

Страхът го стисна за гърлото.

Време беше.

Обърна замислен поглед към приглушеното осветление.

В дъното към единственото кресло в ъгъла.

- Тук ли си? – каза той.

Отговори му само тишината.

- Тук ли си? Покажи се – повтори.

Въздухът сякаш се сгъсти. Наоколо замириса на лятна буря. Хронометърът все едно се забърза. Оставаше му по-малко от минута до края. Реши да опита за последно… И усети промяната в стаята.

До креслото сякаш изплува въртележка от мараня. Точно като летните миражи. Ускорени частици от черна материя се заблъскаха, проблясвайки по повърхността, на появяващ се силует.  Стаята изведнъж се потопи във високочестотен усилващ се звук. Малко от въздухът изчезна с шумно всмукване. Все едно се целуваха великани.

Оруйн гледаше изумено.

През цялото време чакаше точно това. Но сега замръзна. Първата аларма на хронометъра изписка предупредително. Трябваше да действа. Впрегна бързо напускащите го сили и  отвори уста.

- Ангел! – каза той.

- Явно не си чел библията, старче – каза силуета -  ангелите са воини, не придружители.

Гласът имаше добро, почти приятелско звучене. Оруйн пое  въздух и стана.

- Жътвар?

- Това е просто дума измислена от вас, но поне се доближава – каза силуета.

След още секунда плътността му достигна нужното ниво. На вид представляваше младеж с приятна външност и светли очи. Стоеше до креслото, облечен в безупречен сив  костюм. Гледаше Оруйн  мило, почти приятелски.  После седна без да подвие краищата на сакото.

Оруйн се усмихна, знаейки, че това не е сако, за да се омачка, нито новодошлият е човек.

Не трябваше да губи повече време. Подхвана гумените маркучи, предварително завързани в клуп. Пъхна ръцете си вътре  и стегна със зъби. Гумата изскърца от слюнката. Стегна и другата си ръка.  Приклекна  и мушна  глава в предварително приготвения шлем.  Увеличително стъкло падна пред дясното му око.

- Какво се опитваш? – каза Жътварят.

Оруйн прихвана приготвените инструменти. Не си направи труда да отговори. Нещо се промени.

-О! Мислиш да избягаш! – осъзна новодошлия.

- Ще опитам – каза Оруйн.

- Имам да ходя и на други места, не ми губи времето – каза жътваря.

- И ти моето, докато го имам.

- Удължаваш неизбежното.

- Един Господ ми е свидетел, че ще опитам.

Оруйн започна да шие.

- Съжалявам, но татко е малко зает в момента – каза жътваря.

Оруйн присви очи. Имаше да пита много неща. Но главната цел, вече постигната, обезсмисляше разговора.

Някъде по улицата запищяха сирени. Хронометърът включи  втората си предупредителна аларма.

- Дори и да успееш, няма да помниш нищо от това – каза Жътварят.

- Точно там е работата… Аз помня всичко – отвърна Оруйн.

Сирените бяха отвън. Изсвириха спирачки.

Оруйн запомни…

Артър погледна към ранния пурпур, прескачащ по водните гърбици. Вечно влажните и зелени камъни, потопени в пръски, под сенките на дивите лешници. Всичко набраздено от отраженията на  полегатия бряг.

Щеше да гази точно там.  Запали откраднатата по-рано цигара и приглади коса.  Усети тръпка по гърба и  ръцете си.  Сутрешната вода хапеше.

Всмукна от цигарата и почувства замайване. Не, че му доставяше удоволствие да  поглъща синия дим. Но се усещаше голям в очите на другите.

Веднъж баща му го хвана. Рано или късно се случваше с всички. Някой получаваха плесници, но той  отнесе само конското.

Слънцето  проби през зеленината и мина през челото му.  Гората започваше да оживява. След няколко часа щеше да е  достатъчно напекло да се охлади целия.  Но сега за  секунда му се  прииска да  предложи на останалите  да изчакат.

Отказа се.

Даде си вид, че не му се прави нищо, което си беше чистата истина.  После смело нагази в потока с навити крачоли.

Веднага се наложи да пренебрегва неприятното чувство от прилепналата по корема мокра тениска. Имаше широки рамене  и изправена стойка. Непокорни кичури над  сини като стъкла очи. Лека усмивка със закривени кучешки зъби, придаващи по-скоро чар. Имаше опит с несгодите. Не можеше да се спре пред някакъв малък бент с изсъхнали клечки.

В дългите горещи дни на лятото нямаше какво особено да се прави.

Другото момче го последва. Всички му казваха Нилмер.  Прякор, произлязъл от детски закачки около бразилския футбулист. Пълна противоположност на Артър. Слаба фигура със стърчащи уши и червени бузи.  Подредена коса  и кафяви очи.

Няколко месеца носеше шини,  но преди седмица майка му свали омразните неща.  Сега гордо се усмихваше наляво и на дясно.  Постоянно буташе нагоре рамките на очилата си. Идваше в малкото градче през цялото лято. Веднъж разказа как все едно нещо е накарало техните да продадат къщата и да дойдат тук.

Докато го чакаха сутринта, Артър се чувстваше неотразим  в новата си тишъртка, но когато видя Нилмер в спортни джинси, тениска „лакоста“ и кожени сандали на бос крак се почувства като последния бедняк в пъкъла. Трябваше да си го върне по-късно.

Усмихна се. В гадните номерца много го биваше. Веднъж даже се замисли какви ли неща би му спретнал, ако беше крал, а Нил прислуга. Доста време мина докато си мислеше. Сега захващаше с ръце наноса от изсъхнали клечки и малки камъчета и ги натикваше в процепите на редицата камъни.  Бентът се простираше ветрилообразно в мътен  залив с дълбочина половин метър.

Нилмер работеше бавно. Водата беше  студена и го  пръскаше в лицето. Хвана един от по-големите камъни и се опита да го мръдне. Не се получи. Опита пак, и пак… Започна да се блъска  като нощна пеперуда в лампа.

Артър пристъпи напред и с един напън премести камъка. В очите на Нилмер винаги приличаше на машина.

Нова струя вода изби между два камъка. Потокът гневно напираше да пробие преградата. Артър се завтече натам и натисна дебелото вклинено стебло на клона. Добави няколко шепи лепкава кал. Стуята намаля до прокапваща вадичка.

Обърна се доволен и погледна сестра си.

Доведената му сестра Ана Морг гледаше отстрани. Облякла новата си рокля, нямаше сила, която да я накара да пристъпи в потока. Надзираваше всичко. Идеята за бента беше нейна. Бледо лице с много големи очи и пепелява, прилежно сресана коса. Веднъж прочете за тънките устни  в едно списание.  Тънки, като нейните. Били признак на злоба.  Само се усмихна. Минаваше за много симпатична.

Носът на Нилмер потрепери. Погледът му обходи заливчето и мислено прецени колко време още ще трябва. Артър работеше като машина. Водата вече стигаше до горната част на бедрата му.

Откриха мястото случайно, влизайки много навътре в гората. Харесаха го за новия си проект за бент.

В началото на лятото Нилмер се появи с нова,  чудесна моторна лодка с дистанционно управление.  Проблемът се оказа в дълбочината на реката. Няколко дена по-късно стигнаха до прикритото  от леска място.  Избраха едно полегато място с разръфани брегове.

Нилмер разстла кафявото карирано одеяло. Само това отпусна майка му.

Артър изгледа одеалото.

- Прилича на бебешко лайно, Нилмар – каза той.

Ана се захласна в смях.  Нил нацупи устни, все едно разтегнаха ластик. Не искаше да се излага пред Ана.

Артър се ухили. Върна си го. Сега можеха да започнат работа.

Достигнаха необходимата дълбочина и спряха загледани в малкия вир.

Нилмар всмукна бузи и допринесе за общото мълчание. Гледаха заливчето.

- Трябва да е по-дълбоко – каза Ана.

Артър замислено се загледа в сестра си. Ако имаше някой в живота му,  който да го поправя във всичко  това беше тя. Фактът, че почти винаги се оказваше права, не се броеше след крайния резултат.

Ана дари лепкав поглед на Нилмар и малчуганът веднага се съгласи. Трябваше да изгребват още.

Артър въздъхна.

- Краката ми измръзнаха. Мисля, че е време за малка почивка – каза той.

Нилмер погледна потвърждаващо.

- Ани, ще извадиш ли сандвичите? – попита Артър.

- Няма проблеми – каза Ана Морг.

Пресегна се,  без да става, и разгърна двата хартиени плика на одеялото. Показаха се цели четири пакета с вкусотиите на майка им.  Разнесе се уханието на картофи и пържено пиле.  Хрупкави питки и няколко дебели резена сирене добавиха цвят към другата кутия с нарязана и овкусена салата от пресни марули.

Артър се настани до сестра си. Нилмер седна срещу тях.

Ана забеляза вечната стеснителност у приятеля им. Винаги ставаше така. Беше забавен и приятен, но опреше ли до това да получава нещо от някого, даже се изчервяваше. Усмихна му се и постави пред него комплект пластмасови прибори за хранене. После хвана металния голям нож за хляб и отряза няколко учудващо тънки филии хляб.

Артър  примлясваше с уста, пълна с пиле. Отпи от  безалкохолното и обърна пълен със задоволство поглед към Нил.

Нилмер не гледаше него.  Гледаше Ана.

Ана Морг  взе един лъщящ от мазнина картоф. Усмихна се криво….. И замахна с ножа към брат си.

Ударът беше толкова неочакван, че на Артър му се размина на косъм. Ножът прониза тениската, поряза кожата под лакътя  и се заби четири пръста в земята.

Ана скочи, като котка и вдигна ръка. От пръстите и блъвна зелен огън на струя.  Право към лицето на Артър.

Нилмер неочаквано се появи между тях. Беше разперил пръсти пред себе си. Очите му проблясваха в оранжево.

Зеленият огън се удари в невидима стена. Наоколо замириса на гръмотевична буря.

Ана Морг сви пръсти и пламъкът угасна.  Изсъска през зъби.

- Ти!? -каза тя.

- Винаги съм аз, Моргана – каза Нилмер.

След това посочи към водата в бента. Устните му бързо произнесоха древното призоваване.

Ръка, облечена в кафяви люспи, проби повърхността. В китката стискаше меч. Чудесно и тънко острие, обвито в зелени пламъци.

Както винаги му се случваше, без изобщо да се замисли, Артър протегна ръка. Светът сякаш застина в изумление, когато ръката му стисна дръжката.

Нилмер  се преобърна в тялото и името си. От предишното слабо момче не остана и капка. Сега на негово място стоеше помощникът и съветник на най-великия крал, живял някога. Мерлин магьосника. Обграден от аурата на своята мощ.

Ана Морг сякаш просветна за малко. Очите й станаха кръгли от уплаха. Тъмната мъгла около нея хвърли искри и Моргана се пренесе назад.

В този момент всички белези, че някога е съществувала, се изпариха. Лицето й изчезна от снимките в къщата на майка й. Дори следите от колелото, с което дойде, се изравниха по прашния път. Никой не я беше виждал никога.

Артур гледаше меча. Спомни си с едно единствено премигване.  Усмихна се.

- Не мислех, че си с мен, верни приятелю – каза той.

Мерлин поклати глава.

- Навсякъде през вековете ще те следвам, кралю – каза той.

Косата й ухаеше невероятно.  Разпиляна и черна.

Лежеше плахо до нея. Що за идиотска глупост правеше!

Единствено усещането за надмощие го успокояваше.

Можеше да я бутне с един пръст.  Можеше да я притисне до някоя стена оставяйки я без дъх. С двата си пръста можеше да стисне и двете й китки и да и причини ужасяваща болка. Можеше да натисне гърлото й  и да я задуши с почти нулево усилие. Нищо и никаква жена. Съвсем безпомощна…

Ухаеше на зелено и свежо.

Като дете обичаше пъпеши (изстинали в хладилника пъпеши). Вземаше лъжица и  изгребваше семките. После натъпкваше  вдлъбнатината със сметанов сладолед и сядаше пред телевизора.

Сега през черната маска усещаше това. Все едно беше заровил лице в изгребан с лъжица пъпеш.

Малкото тяло леко се размърда. Той чу как се промени дишането.

Напрегна се, изпита влудяващ страх. Не за себе си, а за нея. Не искаше да я уплаши.

Странно!

Влезе в къщата преди броени минути. Входната врата имаше обикновена секретна ключалка. Отвори се на третата минута.  Не беше свикнал с новия комплект шперцове. Запали малкото фенерче и пристъпи във фоайето.

И през ум не му мина, че в къщата има някой.

Започна да оглежда помещенията, пода с меките килими. Стени, украсени с гоблени. Стари,  реставрирани мебели. Уют и топлина.

Този тип къщи направо говореха.

Разгледа подредените върху плота на камината снимки.   Свещниците в  ъглите.  Отбеляза със задоволство, че паркета не скърца.  Движеше се.  Тих и спокоен.

Малко по-късно  стигна до вратата. Отвори я. Лъчът на фенерчето замръзна. Тялото в леглото се очертаваше под завивките.

Не знаеше дали го е усетила. Дълго време стоя, наблюдавайки.

Първо си помисли, че може да е труп. Два дена наблюдаваше къщата.  След това долови характерното движение за вдишване и издишване и се отпусна.

Никога не разбра защо постъпи така.

Направи крачка напред. След това още една. Знаеше, че няма да я нарани. Натисна бутона и малката светлина се скри обратно в батериите. Остана само среброто от мантията на нощното светило. Дългите бели пердета сякаш плуваха.

Стигна до леглото. Дишане.  Бавно и равномерно.

Не протегна ръка да я докосне. Само гледаше. След малко седна на края на леглото, после вдигна крака и легна до нея.

Необяснимо.

Обърна се на една страна, с лице към гърба й. Осъзнаваше риска. Ако тя изкрещеше, той щеше да избяга. Там, откъдето идваше. От улицата.

А на улицата се озова  за една нощ.  Една единствена нощ и поредния скандал. Точно там и тогава  разбра, че нощем всичко изглежда различно.  Дори ножовете в кухнята изглеждаха различно, когато всички заспят.

Той се загледа в тавана. Усещането имаше странен оттенък. Нещо неслучващо се в живота му.

Полежа още малко.

После бавно стана,  колкото се може по-внимателно.

Тя продължи да спи.

Той тръгна към вратата.  На самия праг се обърна. Гледа я дълго време. После си тръгна.

Тя никога не разбра….

Вторник 13 ноември 1989год.
Начало на разпита.

За трето поколение италиански евреин, Джакомо Ди Гаета умееше да мрази. Правеше го вътре в себе си. Тихо и рядко.  И само  един Бог  му беше свидетел, че имаше хора на този свят създадени да бъдат мразени от него. Особено дърти нацисти с умрял пламък в очите.

При всяко едно  посещение се вглеждаше в тях. Дълго и продължително. Като хлапе в  забучена на игла мравка. Съсухрените сега копелдаци, бързали преди петдесет години  да довършат екзекуцията, винаги изместваха поглед. Това обикновено беше първата им грешка.  Иглата започваше да се приближава до пламъка на приготвената клада.

Ди Гаета направи крачка напред. Задължителната за професията му безпристрастност в момента липсваше.

Старецът на дървената пейка вдигна очи.

Противно на очакванията, вратата на килията се затвори с меко щракване.  От другата страна ботушите на надзирателя се отдалечиха.

Немецът попи с поглед типичните еврейски черти.  Коса зализана назад, бледо лице с остри скули  и зелени като стъкла очи.  Първата му преценка се оказа близо до истината. Върху характера на този мъж спокойно можеше да се изкове подкова с двадесет килограмов чук.

- Фридрих Зайферт? – попита Ди Гаета.

Затворникът  кимна. После протегна ръка към чашата на масата. Отпи няколко глътки.

Спокоен и уравновесен – заключи Ди Гаета. После  се настани на стола до вратата. Започна да изважда папките по делото. Позата на затворника премина в отбранителна. Едната ръка точно пред тялото, с пръсти, прихващащи тези на другата.

Казвам се Джакомо Ди Гаета – представи се той – Назначен съм за главен  разследващ по дело, касаещо  убийството на двадесет и седем хиляди евреи, в лагера на смъртта Собибор.  При посоченото доказателство номер сто тридесет и осем  безспорен факт е, че вие сте бил там.  Полша, 1942 година. Собибор…..

Фридрих Зайферт всмукна бузи и присви очи.

- Бях там – каза той.

Ди Гаета прочисти гърло и измести поглед към мръсната кофа в ъгъла. Нещо в тази килия излъчваше мирис на изгнило зеле.

- Каква длъжност изпълнявахте? – попита той.

Фридрих леко се усмихна. Гласът му звучеше плътен и силен.

- Страхувам се, евреино, че отговорът ми ще ви разочарова – каза той.

През цялото време Ди Гаета изчакваше за жестове на емоционален дискомфорт. Събиране на несъществуващи власинки, изтупване на дрехите, почесване на шията… Нямаше такива.

- Нека това да преценя аз – каза той -  пак ще ви попитам. Каква длъжност изпълнявахте?

- Бях ръководител на архива – отвърна  Зайферт.

Завъртя чашата в ръката си. Стар навик на обичащ кафето човек.

Ди Гаета повдигна едната си вежда.

- Kазах ви,че няма да се задоволите с този отговор – продължи Зайферт – всъщност предпочитах изобщо да избегна военната служба, но нямаше как.  С един златен пръстен успях да се спася от касапницата по фронтовете. Когато ме зачислиха разбрах, че  имам щастието да бъда прехвърлен в отдел „Личен състав“ в Собибор.

- Имали  сте щастието!

- Оказах  се превъзходен деловодител – кимна Фридрих – за седем години служба никога не съм слагал на грешно място или пък губил някое досие. Получил съм многобройни похвали. Станах някой.  Самият Химлер нарече моята система „шедьовър на абсолютната точност“.  Е, тайната ми е разкрита. Това е моето престъпление. Очаквам наказанието си.

- Надявам се, че няма да чакате дълго -  каза  Гаета – щом сте били там, сте виновен.

Стана и удари с юмрук по вратата. Часовоят му отвори.

Сряда 14 ноември 1989год.

Ди Гаета не вдигаше глава от разпилените по масата листа. Разговаряше със заловения  нацист вече половин час.

- Значи потвърждавате, че  сте работили в екстерминационният лагер като архиватор?

-  Деловодство – отбеляза Зайферт.

Ди Гаета само затвори справочника, криещ многото нули на загиналите.

- Бил  сте свидетел на зверствата, извършени под командването на Франц Щангл?

Фридрих Зайферт изглеждаше озадачен.

- Зверства? За какви зверства говорите? Смътно си спомням да съм чувал по някой и друг вик. Но чак зверства нямаше.

- Очаквате да повярвам, че не знаете нищо за убийствата? За мъченията? Не сте виждали труповете?

- Разбира се, че съм виждал трупове. В  Собибор постоянно умираха хора.  Аварии, болести, сблъсъци между работниците.

Ди Гаета започна да драска прави линии по листа. Само драскаше. Не вдигаше поглед.

- Казвате, че евреи са се избивали по между си? – попита той.

- Понякога…. За храна, за одеяло. Условията бяха тежки. Това беше трудов лагер.

Писалката на Ди Гаета спря. Точката мастило започна да се увеличава.

- Аз съм виждал фотографиите. Знам как са умрели тези хора – каза той.

Фридрих Зайферт наклони глава.

- Знаете ли, достигнах до едно прозрение. Вас не ви интересува истината. Търсите единствено отмъщението….

На излизане Ди Гаета си помисли, че вероятно Зайферт е прав.

Четвъртък 14 ноември 1989год.

Ефрейтор Гибинс вдигна голямата снимка срещу светлината на прозореца.

- Нацистите са унищожили почти всички документи  – каза той.

Сините му очи пробягаха по фотографията. Бялото вече имаше жълтеникав отенък

- Колко изображения са изпратили от нашите архиви? – попита Ди Гаета.

- Само едно. Това е единствената снимка от Собибор с Фридрих Зайферт на нея – отговори ефрейтора – дано в бъдеще се научат да фиксират проклетите цветове.

Подаде снимката през бюрото. Ди Гаета я взе и вдигна увеличителното стъкло.  Започна да разглежда.

- Кой е Зайферт? – попита той.

- Човекът в дъното вдясно – отвърна Гибинс.

Посоченият от архивите човек изобщо не приличаше на затворника. Ди Гаета усети зачестяващите удари на сърцето си.

- Това не е той. Сигурен ли си, че са избрали точния човек?

- В дъното вдясно, Фридрих Зайферт – потвърди Гибинс.

- Не е възможно – каза Ди Гаета – Ако това на снимката е Фридрих Зайферт… Тогава кой държим тук?!

Пак се загледа. В избледняващите цветове се различаваха трима войника стоящи мирно пред….. Това беше той. Същите очи и дебела брадичка. Подчертаното от младостта лице беше застинало в  сериозна поза.

- Този на преден план  крайно ляво. Това е Зайферт – каза Ди Гаета.

- Не и според архивите.

- Как така?!

- Тук пише, че това е Франц Щангл. Комендант на екстерминационният лагер Собибор.

Ди Гаета замръзна.

Петък 15 ноември 1989год.

Зайферт вдигна поглед към рязко отворената врата. Преди Ди Гаета, в стаята нахлу злорадо задоволство. Немецът сякаш го усети.

- Нека позная. Дошли сте  да научите тайните на моята система за деловодство… – попита Фридрих.

Ди Гаета  повдигна ръка.

- Не е нужно да продължавате с този театър.

- Настина ли?

- Какво сте направили? Убили сте истинския Фридрих Зайферт, за да се представите вместо него?

Затворника не каза нищо. Чертите му останаха все така отпуснати.

- Сега ще заплатите и за това убийство, както и за всички други извършени от вас.

Ди Гаета вече беше страшен за гледане. Редеше думите тихо, като проклятие.

Немецът се усмихна. Изправи гръб и старческите му очи блеснаха.

- О, съмнявам се, че ще мога да платя за всички, майоре, те бяха толкова много. А вие можете да ме екзекутирате само веднъж.

Джакомо Ди Гаета усети промяната.

- Сам се досетихте, нали? Аха, виждам, че е така. Сега ако ми позволите…

- Благодаря, но чух достатъчно лъжи- каза Ди Гаета.

- Какви лъжи? Това, че не разкрих истинската си самоличност? Знаех, че ще бъдете много по-доволен, ако откриете сам това. И това е единствената ми лъжа. Фридрих Зайферт беше блестящ деловодител.

Говореше толкова бързо, че по устната му избиха солени капки.

- Аз, Франц Щангл, дано не го сметнете за нескромно, бях блестящ водач – заговори той -  не сте виждали Собибор в най-добрите му дни. За трудов лагер той беше образец за ред и ефективност. И защо? Отговорът е очевиден. Заради мен! Моята дума, дори погледът ми, беше закон. А присъдата винаги беше една и съща – виновен.

Ди Гаета гледаше невярващо. Адамовата ябълка на човека срещу него подскачаше, като маймуна на клон.

- Вие сте луд – каза той.

- О, не, еврейски приятелю. Аз правех онова, което трябваше. Моите хора го разбираха и затова ме обичаха. Заповядвах им да отидат и да убият еврейските  отрепки и те го правеха. Избиваха ги. Връщаха се целите в кръв. Но се чувстваха чисти.

- Признавате зверствата си?

- Признавам свичко – каза Щангл.

- Да не забравите да го кажете на трибунала.

- Ще го кажа!

Нещо стискаше Ди Гаета за гърлото. Самият факт, че се намираше в една килия с този човек го го караше все едно да дъвче изгнилото зеле на което миришеше килията.

- Ще ви осъдят на смърт – каза Ди Гаета

Гласът на нациста  стана пак равен и безразличен.

- Нека! Това не променя нищо. Убийте ме! Измъчвайте ме! Няма значение. Вече загубихте, майоре. Никога не можете да унищожите делото ми. Мъртвите няма да възкръснат…

Събота 16 ноември 1989год.

Ефрейтор Гибинс беше добра компания. Имаше страхотно чувство за хумор и не пиеше много. Ди Гаета остави халбата и  довърши изречението.

- Трябваше да го чуете. Хвалеше се със случвалото се в Собибор. Мъченията, убийствата, издевателствата. Той се гордее с това, което е причинил. Умът ми не го побира.

Гибинс го гледаше. Зачервени очи, изпъкнали вени и много събрана омраза. За момент му се стори даже пламък на смърт в очите на евреина.

- Защо не се приберете в жилището си и не си починете малко – каза той.

- Не искам да си почивам. Копелето  сигурно дори и този момент ми се надсмива.

- Е, няма да е за дълго – каза Гибинс.

Някакъв мъж в цивилни дрехи отвори вратата и се заоглежда помещението. Видя ги.

- Майор Гаета?

- Да?

- Имаме пряка връзка с информатора ви. Изпратиха ме да ви повикам.

Гаета остави бирата и забърза след него.

В щабът за комуникации  беше пълно с тракане и изкривени  звуци. Ди Гаета проследи ръката, сочеща към малкото сепаре. Кимна и отиде там. Хвана слушалката, дръпвайки малкото брезентово перде.

- Ди Гаета. Слушам.

Гласът отсреща се чуваше изумително чисто.

- Направо към вашият въпрос, майоре. Франц Щангл е мъртъв.

- Невъзможно!

- Бях лично на погребението му. Погребан е под един от големите военни паметници в Германия.

Ди Гаета остана като гръмнат.

- Какво става, по дяволите! Тогава кой държим тук!

- Някакъв невинен немски гражданин.

- Този невинен гражданин призна, че е Франц Щангл.

Отсреща настана изумена тишина.

- Какво каза?

- Той твърди, че е Франц Щангл.

- Значи лъже.

- Що за идиотска лъжа?! Вероятно ще бъде екзекутиран. Защо някой ще прави подобно нещо!

- Не знам. Но пак повтарям, аз бях на погребението Франц Щангл.

- Сигурен ли си, че човекът, когото са погребали, е бил Франц Щангл??

- Абсолютно.

-  Благодаря за обаждането.

Ди Гаета стана и замислено тръгна към улицата.

Неделя 17 ноември 1989год.

Затворникът държеше книга в ръка. Не я четеше.

Джакомо пристъпи в стаята. Извади купчина листове и ги подхвърли към Немеца.

- Това е смъртен акт, изпратен ми от Централните служби. Според него Франц Щангл е умрял в съня си преди шест години. Причината е масивен мозъчен кръвоизлив.

Затворникът слушаше.

- Това – Ди Гаета хвърли нова папка на бюрото – е вашият живот от последните четиринадесет дни. Напуснали сте Германия, подредил сте всичките си дела. След това сте хванали търговски кораб точно до мястото, където сте задържан.

Ди Гаета вдигна поглед, заби го в затворника и продължи:

- Доста необичайно желание на един  военопрестъпник. Освен ако не е искал да бъде заловен…

- Очаквам само да  бъда съден за сторените от мен зверства- каза Щангл.

- Не съм приключил – отговори Джакомо – най интересното е, че преди две седмици в кръвта ви са намерени големи количества дерматичен бета каротен. Средство за запазване на еластичността на кожата след козметични интервенции.

Франц Щангл загуби цвят. Ръката му започна да събира несъществуващи власинки.

- Не разбирам за какво говорите.

- Защо сте променили лицето си? Защо се представяте за Щангл??

- Защо не ми зададете някакъв разумен въпрос? Например как се чувствах, когато се изтегляхме от Собибор? Бях бесен. Самата мисъл да оставя оцелели ме отвращаваше. Така че докато безполезните ни чиновници събираха скъпоценните си папки, аз наредих на надзирателите да започнат да избиват работниците..

Ди Гаета не се излъга със смяна на темата.

- Щом отношението ви към чиновниците е такова, защо сте взели името на Фридрих Зайферт?

Затворникът млъкна.

- Вие сте Фридрих Зайферт, нали?

Немецът подскочи.

- Взимаш ме за онова мекотело? Та аз съм коменданта,  касапина от Собибор…

- Касапина от Собибор е починал преди шест години – каза Ди Гаета – Вие сте Фридрих Зайферт.  Негов деловодител.

- Това е лъжа, аз съм Франц Щангл. Аз винаги ще бъда жив! Зайферт е мъртъв!

Гласът на немеца се извиси  до крясък.

- Зайферт, който не ставаше за нищо, освен да се крие под леглото си и да плаче като жена. Зайферт, който всяка нощ запушваше ушите си, защото не можеше да слуша виковете за милост.

Затворникът захлипа.

Плачът го стисна за гърлото и задави думите. Ръцете се разтрепераха и от очите му бликнаха сълзи.

- Всяка нощ запушвах ушите си – продължи тихо той – защото не можех да слушам тези ужасни викове. Нямаш представа какво е да си страхливец. Да гледаш тези ужаси… И да не правиш нищо. Фридрих Зайферт е мъртъв, той заслужава да е мъртъв…

Ди Гаета  се изправи на крака и удари по вратата.

- Последвайте ме.

- Какво правите? – попита Зайферт.

- Ще ви заведа до Кабинета на съдията. Трябва да подпишете документите. Освобождавам ви. Вие не сте извършили тези престъпления. И не сте могли да ги спрете.

Зайферт поклати глава, докато ходеше по коридора след него.

- Не, не разбираш ли? Аз трябва да бъда наказан. Ние всички трябва да бъдем наказани.

Ръката му се стрелна и хвана тази на Джакомо.

- Майоре, трябва да им кажеш, че аз съм Франц Щангл. Това е единственият начин.

Ди Гаета спря и го изгледа.

- Защо го правите?

- Заради Германия. Германия ще оцелее само ако се изправи пред съда и признае истината. Моят процес ще принуди Германия да признае вината си. А ние сме виновни, всички ние! Моята смърт е необходима.

Завиха зад ъгъла. Стола за хранене беше пълен с хора.

- Вашата постъпка е много странна и благородна, но неприемлива за мен – каза Ди Гаета

Някой се блъсна във Зайферт. От към гърба му.

Джакомо Ди Гаета се спря.

Фридрих Зайферт подбели очи и се свлече на земята. От гърба му стърчеше нож!

Ди Гаета диво се огледа в плътния кръг от хора. Всички се умълчаха. Гласът му изкънтя в стените.

- Защо го направихте?!

- Той е Германец. Това е достатъчна причина.

Ди Гаета се вгледа в множеството. После се взря в мъртвите очи.

- Не, не е – каза той.

====================================================================

БЕЛЕЖКА НА АВТОРА:

Франц Щангл,  както и повечето факти в този разказ са реални. Историята е пълна измислица.