Артър погледна към ранния пурпур, прескачащ по водните гърбици. Вечно влажните и зелени камъни, потопени в пръски, под сенките на дивите лешници. Всичко набраздено от отраженията на  полегатия бряг.

Щеше да гази точно там.  Запали откраднатата по-рано цигара и приглади коса.  Усети тръпка по гърба и  ръцете си.  Сутрешната вода хапеше.

Всмукна от цигарата и почувства замайване. Не, че му доставяше удоволствие да  поглъща синия дим. Но се усещаше голям в очите на другите.

Веднъж баща му го хвана. Рано или късно се случваше с всички. Някой получаваха плесници, но той  отнесе само конското.

Слънцето  проби през зеленината и мина през челото му.  Гората започваше да оживява. След няколко часа щеше да е  достатъчно напекло да се охлади целия.  Но сега за  секунда му се  прииска да  предложи на останалите  да изчакат.

Отказа се.

Даде си вид, че не му се прави нищо, което си беше чистата истина.  После смело нагази в потока с навити крачоли.

Веднага се наложи да пренебрегва неприятното чувство от прилепналата по корема мокра тениска. Имаше широки рамене  и изправена стойка. Непокорни кичури над  сини като стъкла очи. Лека усмивка със закривени кучешки зъби, придаващи по-скоро чар. Имаше опит с несгодите. Не можеше да се спре пред някакъв малък бент с изсъхнали клечки.

В дългите горещи дни на лятото нямаше какво особено да се прави.

Другото момче го последва. Всички му казваха Нилмер.  Прякор, произлязъл от детски закачки около бразилския футбулист. Пълна противоположност на Артър. Слаба фигура със стърчащи уши и червени бузи.  Подредена коса  и кафяви очи.

Няколко месеца носеше шини,  но преди седмица майка му свали омразните неща.  Сега гордо се усмихваше наляво и на дясно.  Постоянно буташе нагоре рамките на очилата си. Идваше в малкото градче през цялото лято. Веднъж разказа как все едно нещо е накарало техните да продадат къщата и да дойдат тук.

Докато го чакаха сутринта, Артър се чувстваше неотразим  в новата си тишъртка, но когато видя Нилмер в спортни джинси, тениска „лакоста“ и кожени сандали на бос крак се почувства като последния бедняк в пъкъла. Трябваше да си го върне по-късно.

Усмихна се. В гадните номерца много го биваше. Веднъж даже се замисли какви ли неща би му спретнал, ако беше крал, а Нил прислуга. Доста време мина докато си мислеше. Сега захващаше с ръце наноса от изсъхнали клечки и малки камъчета и ги натикваше в процепите на редицата камъни.  Бентът се простираше ветрилообразно в мътен  залив с дълбочина половин метър.

Нилмер работеше бавно. Водата беше  студена и го  пръскаше в лицето. Хвана един от по-големите камъни и се опита да го мръдне. Не се получи. Опита пак, и пак… Започна да се блъска  като нощна пеперуда в лампа.

Артър пристъпи напред и с един напън премести камъка. В очите на Нилмер винаги приличаше на машина.

Нова струя вода изби между два камъка. Потокът гневно напираше да пробие преградата. Артър се завтече натам и натисна дебелото вклинено стебло на клона. Добави няколко шепи лепкава кал. Стуята намаля до прокапваща вадичка.

Обърна се доволен и погледна сестра си.

Доведената му сестра Ана Морг гледаше отстрани. Облякла новата си рокля, нямаше сила, която да я накара да пристъпи в потока. Надзираваше всичко. Идеята за бента беше нейна. Бледо лице с много големи очи и пепелява, прилежно сресана коса. Веднъж прочете за тънките устни  в едно списание.  Тънки, като нейните. Били признак на злоба.  Само се усмихна. Минаваше за много симпатична.

Носът на Нилмер потрепери. Погледът му обходи заливчето и мислено прецени колко време още ще трябва. Артър работеше като машина. Водата вече стигаше до горната част на бедрата му.

Откриха мястото случайно, влизайки много навътре в гората. Харесаха го за новия си проект за бент.

В началото на лятото Нилмер се появи с нова,  чудесна моторна лодка с дистанционно управление.  Проблемът се оказа в дълбочината на реката. Няколко дена по-късно стигнаха до прикритото  от леска място.  Избраха едно полегато място с разръфани брегове.

Нилмер разстла кафявото карирано одеяло. Само това отпусна майка му.

Артър изгледа одеалото.

- Прилича на бебешко лайно, Нилмар – каза той.

Ана се захласна в смях.  Нил нацупи устни, все едно разтегнаха ластик. Не искаше да се излага пред Ана.

Артър се ухили. Върна си го. Сега можеха да започнат работа.

Достигнаха необходимата дълбочина и спряха загледани в малкия вир.

Нилмар всмукна бузи и допринесе за общото мълчание. Гледаха заливчето.

- Трябва да е по-дълбоко – каза Ана.

Артър замислено се загледа в сестра си. Ако имаше някой в живота му,  който да го поправя във всичко  това беше тя. Фактът, че почти винаги се оказваше права, не се броеше след крайния резултат.

Ана дари лепкав поглед на Нилмар и малчуганът веднага се съгласи. Трябваше да изгребват още.

Артър въздъхна.

- Краката ми измръзнаха. Мисля, че е време за малка почивка – каза той.

Нилмер погледна потвърждаващо.

- Ани, ще извадиш ли сандвичите? – попита Артър.

- Няма проблеми – каза Ана Морг.

Пресегна се,  без да става, и разгърна двата хартиени плика на одеялото. Показаха се цели четири пакета с вкусотиите на майка им.  Разнесе се уханието на картофи и пържено пиле.  Хрупкави питки и няколко дебели резена сирене добавиха цвят към другата кутия с нарязана и овкусена салата от пресни марули.

Артър се настани до сестра си. Нилмер седна срещу тях.

Ана забеляза вечната стеснителност у приятеля им. Винаги ставаше така. Беше забавен и приятен, но опреше ли до това да получава нещо от някого, даже се изчервяваше. Усмихна му се и постави пред него комплект пластмасови прибори за хранене. После хвана металния голям нож за хляб и отряза няколко учудващо тънки филии хляб.

Артър  примлясваше с уста, пълна с пиле. Отпи от  безалкохолното и обърна пълен със задоволство поглед към Нил.

Нилмер не гледаше него.  Гледаше Ана.

Ана Морг  взе един лъщящ от мазнина картоф. Усмихна се криво….. И замахна с ножа към брат си.

Ударът беше толкова неочакван, че на Артър му се размина на косъм. Ножът прониза тениската, поряза кожата под лакътя  и се заби четири пръста в земята.

Ана скочи, като котка и вдигна ръка. От пръстите и блъвна зелен огън на струя.  Право към лицето на Артър.

Нилмер неочаквано се появи между тях. Беше разперил пръсти пред себе си. Очите му проблясваха в оранжево.

Зеленият огън се удари в невидима стена. Наоколо замириса на гръмотевична буря.

Ана Морг сви пръсти и пламъкът угасна.  Изсъска през зъби.

- Ти!? -каза тя.

- Винаги съм аз, Моргана – каза Нилмер.

След това посочи към водата в бента. Устните му бързо произнесоха древното призоваване.

Ръка, облечена в кафяви люспи, проби повърхността. В китката стискаше меч. Чудесно и тънко острие, обвито в зелени пламъци.

Както винаги му се случваше, без изобщо да се замисли, Артър протегна ръка. Светът сякаш застина в изумление, когато ръката му стисна дръжката.

Нилмер  се преобърна в тялото и името си. От предишното слабо момче не остана и капка. Сега на негово място стоеше помощникът и съветник на най-великия крал, живял някога. Мерлин магьосника. Обграден от аурата на своята мощ.

Ана Морг сякаш просветна за малко. Очите й станаха кръгли от уплаха. Тъмната мъгла около нея хвърли искри и Моргана се пренесе назад.

В този момент всички белези, че някога е съществувала, се изпариха. Лицето й изчезна от снимките в къщата на майка й. Дори следите от колелото, с което дойде, се изравниха по прашния път. Никой не я беше виждал никога.

Артур гледаше меча. Спомни си с едно единствено премигване.  Усмихна се.

- Не мислех, че си с мен, верни приятелю – каза той.

Мерлин поклати глава.

- Навсякъде през вековете ще те следвам, кралю – каза той.

Косата й ухаеше невероятно.  Разпиляна и черна.

Лежеше плахо до нея. Що за идиотска глупост правеше!

Единствено усещането за надмощие го успокояваше.

Можеше да я бутне с един пръст.  Можеше да я притисне до някоя стена оставяйки я без дъх. С двата си пръста можеше да стисне и двете й китки и да и причини ужасяваща болка. Можеше да натисне гърлото й  и да я задуши с почти нулево усилие. Нищо и никаква жена. Съвсем безпомощна…

Ухаеше на зелено и свежо.

Като дете обичаше пъпеши (изстинали в хладилника пъпеши). Вземаше лъжица и  изгребваше семките. После натъпкваше  вдлъбнатината със сметанов сладолед и сядаше пред телевизора.

Сега през черната маска усещаше това. Все едно беше заровил лице в изгребан с лъжица пъпеш.

Малкото тяло леко се размърда. Той чу как се промени дишането.

Напрегна се, изпита влудяващ страх. Не за себе си, а за нея. Не искаше да я уплаши.

Странно!

Влезе в къщата преди броени минути. Входната врата имаше обикновена секретна ключалка. Отвори се на третата минута.  Не беше свикнал с новия комплект шперцове. Запали малкото фенерче и пристъпи във фоайето.

И през ум не му мина, че в къщата има някой.

Започна да оглежда помещенията, пода с меките килими. Стени, украсени с гоблени. Стари,  реставрирани мебели. Уют и топлина.

Този тип къщи направо говореха.

Разгледа подредените върху плота на камината снимки.   Свещниците в  ъглите.  Отбеляза със задоволство, че паркета не скърца.  Движеше се.  Тих и спокоен.

Малко по-късно  стигна до вратата. Отвори я. Лъчът на фенерчето замръзна. Тялото в леглото се очертаваше под завивките.

Не знаеше дали го е усетила. Дълго време стоя, наблюдавайки.

Първо си помисли, че може да е труп. Два дена наблюдаваше къщата.  След това долови характерното движение за вдишване и издишване и се отпусна.

Никога не разбра защо постъпи така.

Направи крачка напред. След това още една. Знаеше, че няма да я нарани. Натисна бутона и малката светлина се скри обратно в батериите. Остана само среброто от мантията на нощното светило. Дългите бели пердета сякаш плуваха.

Стигна до леглото. Дишане.  Бавно и равномерно.

Не протегна ръка да я докосне. Само гледаше. След малко седна на края на леглото, после вдигна крака и легна до нея.

Необяснимо.

Обърна се на една страна, с лице към гърба й. Осъзнаваше риска. Ако тя изкрещеше, той щеше да избяга. Там, откъдето идваше. От улицата.

А на улицата се озова  за една нощ.  Една единствена нощ и поредния скандал. Точно там и тогава  разбра, че нощем всичко изглежда различно.  Дори ножовете в кухнята изглеждаха различно, когато всички заспят.

Той се загледа в тавана. Усещането имаше странен оттенък. Нещо неслучващо се в живота му.

Полежа още малко.

После бавно стана,  колкото се може по-внимателно.

Тя продължи да спи.

Той тръгна към вратата.  На самия праг се обърна. Гледа я дълго време. После си тръгна.

Тя никога не разбра….

Вторник 13 ноември 1989год.
Начало на разпита.

За трето поколение италиански евреин, Джакомо Ди Гаета умееше да мрази. Правеше го вътре в себе си. Тихо и рядко.  И само  един Бог  му беше свидетел, че имаше хора на този свят създадени да бъдат мразени от него. Особено дърти нацисти с умрял пламък в очите.

При всяко едно  посещение се вглеждаше в тях. Дълго и продължително. Като хлапе в  забучена на игла мравка. Съсухрените сега копелдаци, бързали преди петдесет години  да довършат екзекуцията, винаги изместваха поглед. Това обикновено беше първата им грешка.  Иглата започваше да се приближава до пламъка на приготвената клада.

Ди Гаета направи крачка напред. Задължителната за професията му безпристрастност в момента липсваше.

Старецът на дървената пейка вдигна очи.

Противно на очакванията, вратата на килията се затвори с меко щракване.  От другата страна ботушите на надзирателя се отдалечиха.

Немецът попи с поглед типичните еврейски черти.  Коса зализана назад, бледо лице с остри скули  и зелени като стъкла очи.  Първата му преценка се оказа близо до истината. Върху характера на този мъж спокойно можеше да се изкове подкова с двадесет килограмов чук.

- Фридрих Зайферт? – попита Ди Гаета.

Затворникът  кимна. После протегна ръка към чашата на масата. Отпи няколко глътки.

Спокоен и уравновесен – заключи Ди Гаета. После  се настани на стола до вратата. Започна да изважда папките по делото. Позата на затворника премина в отбранителна. Едната ръка точно пред тялото, с пръсти, прихващащи тези на другата.

Казвам се Джакомо Ди Гаета – представи се той – Назначен съм за главен  разследващ по дело, касаещо  убийството на двадесет и седем хиляди евреи, в лагера на смъртта Собибор.  При посоченото доказателство номер сто тридесет и осем  безспорен факт е, че вие сте бил там.  Полша, 1942 година. Собибор…..

Фридрих Зайферт всмукна бузи и присви очи.

- Бях там – каза той.

Ди Гаета прочисти гърло и измести поглед към мръсната кофа в ъгъла. Нещо в тази килия излъчваше мирис на изгнило зеле.

- Каква длъжност изпълнявахте? – попита той.

Фридрих леко се усмихна. Гласът му звучеше плътен и силен.

- Страхувам се, евреино, че отговорът ми ще ви разочарова – каза той.

През цялото време Ди Гаета изчакваше за жестове на емоционален дискомфорт. Събиране на несъществуващи власинки, изтупване на дрехите, почесване на шията… Нямаше такива.

- Нека това да преценя аз – каза той -  пак ще ви попитам. Каква длъжност изпълнявахте?

- Бях ръководител на архива – отвърна  Зайферт.

Завъртя чашата в ръката си. Стар навик на обичащ кафето човек.

Ди Гаета повдигна едната си вежда.

- Kазах ви,че няма да се задоволите с този отговор – продължи Зайферт – всъщност предпочитах изобщо да избегна военната служба, но нямаше как.  С един златен пръстен успях да се спася от касапницата по фронтовете. Когато ме зачислиха разбрах, че  имам щастието да бъда прехвърлен в отдел „Личен състав“ в Собибор.

- Имали  сте щастието!

- Оказах  се превъзходен деловодител – кимна Фридрих – за седем години служба никога не съм слагал на грешно място или пък губил някое досие. Получил съм многобройни похвали. Станах някой.  Самият Химлер нарече моята система „шедьовър на абсолютната точност“.  Е, тайната ми е разкрита. Това е моето престъпление. Очаквам наказанието си.

- Надявам се, че няма да чакате дълго -  каза  Гаета – щом сте били там, сте виновен.

Стана и удари с юмрук по вратата. Часовоят му отвори.

Сряда 14 ноември 1989год.

Ди Гаета не вдигаше глава от разпилените по масата листа. Разговаряше със заловения  нацист вече половин час.

- Значи потвърждавате, че  сте работили в екстерминационният лагер като архиватор?

-  Деловодство – отбеляза Зайферт.

Ди Гаета само затвори справочника, криещ многото нули на загиналите.

- Бил  сте свидетел на зверствата, извършени под командването на Франц Щангл?

Фридрих Зайферт изглеждаше озадачен.

- Зверства? За какви зверства говорите? Смътно си спомням да съм чувал по някой и друг вик. Но чак зверства нямаше.

- Очаквате да повярвам, че не знаете нищо за убийствата? За мъченията? Не сте виждали труповете?

- Разбира се, че съм виждал трупове. В  Собибор постоянно умираха хора.  Аварии, болести, сблъсъци между работниците.

Ди Гаета започна да драска прави линии по листа. Само драскаше. Не вдигаше поглед.

- Казвате, че евреи са се избивали по между си? – попита той.

- Понякога…. За храна, за одеяло. Условията бяха тежки. Това беше трудов лагер.

Писалката на Ди Гаета спря. Точката мастило започна да се увеличава.

- Аз съм виждал фотографиите. Знам как са умрели тези хора – каза той.

Фридрих Зайферт наклони глава.

- Знаете ли, достигнах до едно прозрение. Вас не ви интересува истината. Търсите единствено отмъщението….

На излизане Ди Гаета си помисли, че вероятно Зайферт е прав.

Четвъртък 14 ноември 1989год.

Ефрейтор Гибинс вдигна голямата снимка срещу светлината на прозореца.

- Нацистите са унищожили почти всички документи  – каза той.

Сините му очи пробягаха по фотографията. Бялото вече имаше жълтеникав отенък

- Колко изображения са изпратили от нашите архиви? – попита Ди Гаета.

- Само едно. Това е единствената снимка от Собибор с Фридрих Зайферт на нея – отговори ефрейтора – дано в бъдеще се научат да фиксират проклетите цветове.

Подаде снимката през бюрото. Ди Гаета я взе и вдигна увеличителното стъкло.  Започна да разглежда.

- Кой е Зайферт? – попита той.

- Човекът в дъното вдясно – отвърна Гибинс.

Посоченият от архивите човек изобщо не приличаше на затворника. Ди Гаета усети зачестяващите удари на сърцето си.

- Това не е той. Сигурен ли си, че са избрали точния човек?

- В дъното вдясно, Фридрих Зайферт – потвърди Гибинс.

- Не е възможно – каза Ди Гаета – Ако това на снимката е Фридрих Зайферт… Тогава кой държим тук?!

Пак се загледа. В избледняващите цветове се различаваха трима войника стоящи мирно пред….. Това беше той. Същите очи и дебела брадичка. Подчертаното от младостта лице беше застинало в  сериозна поза.

- Този на преден план  крайно ляво. Това е Зайферт – каза Ди Гаета.

- Не и според архивите.

- Как така?!

- Тук пише, че това е Франц Щангл. Комендант на екстерминационният лагер Собибор.

Ди Гаета замръзна.

Петък 15 ноември 1989год.

Зайферт вдигна поглед към рязко отворената врата. Преди Ди Гаета, в стаята нахлу злорадо задоволство. Немецът сякаш го усети.

- Нека позная. Дошли сте  да научите тайните на моята система за деловодство… – попита Фридрих.

Ди Гаета  повдигна ръка.

- Не е нужно да продължавате с този театър.

- Настина ли?

- Какво сте направили? Убили сте истинския Фридрих Зайферт, за да се представите вместо него?

Затворника не каза нищо. Чертите му останаха все така отпуснати.

- Сега ще заплатите и за това убийство, както и за всички други извършени от вас.

Ди Гаета вече беше страшен за гледане. Редеше думите тихо, като проклятие.

Немецът се усмихна. Изправи гръб и старческите му очи блеснаха.

- О, съмнявам се, че ще мога да платя за всички, майоре, те бяха толкова много. А вие можете да ме екзекутирате само веднъж.

Джакомо Ди Гаета усети промяната.

- Сам се досетихте, нали? Аха, виждам, че е така. Сега ако ми позволите…

- Благодаря, но чух достатъчно лъжи- каза Ди Гаета.

- Какви лъжи? Това, че не разкрих истинската си самоличност? Знаех, че ще бъдете много по-доволен, ако откриете сам това. И това е единствената ми лъжа. Фридрих Зайферт беше блестящ деловодител.

Говореше толкова бързо, че по устната му избиха солени капки.

- Аз, Франц Щангл, дано не го сметнете за нескромно, бях блестящ водач – заговори той -  не сте виждали Собибор в най-добрите му дни. За трудов лагер той беше образец за ред и ефективност. И защо? Отговорът е очевиден. Заради мен! Моята дума, дори погледът ми, беше закон. А присъдата винаги беше една и съща – виновен.

Ди Гаета гледаше невярващо. Адамовата ябълка на човека срещу него подскачаше, като маймуна на клон.

- Вие сте луд – каза той.

- О, не, еврейски приятелю. Аз правех онова, което трябваше. Моите хора го разбираха и затова ме обичаха. Заповядвах им да отидат и да убият еврейските  отрепки и те го правеха. Избиваха ги. Връщаха се целите в кръв. Но се чувстваха чисти.

- Признавате зверствата си?

- Признавам свичко – каза Щангл.

- Да не забравите да го кажете на трибунала.

- Ще го кажа!

Нещо стискаше Ди Гаета за гърлото. Самият факт, че се намираше в една килия с този човек го го караше все едно да дъвче изгнилото зеле на което миришеше килията.

- Ще ви осъдят на смърт – каза Ди Гаета

Гласът на нациста  стана пак равен и безразличен.

- Нека! Това не променя нищо. Убийте ме! Измъчвайте ме! Няма значение. Вече загубихте, майоре. Никога не можете да унищожите делото ми. Мъртвите няма да възкръснат…

Събота 16 ноември 1989год.

Ефрейтор Гибинс беше добра компания. Имаше страхотно чувство за хумор и не пиеше много. Ди Гаета остави халбата и  довърши изречението.

- Трябваше да го чуете. Хвалеше се със случвалото се в Собибор. Мъченията, убийствата, издевателствата. Той се гордее с това, което е причинил. Умът ми не го побира.

Гибинс го гледаше. Зачервени очи, изпъкнали вени и много събрана омраза. За момент му се стори даже пламък на смърт в очите на евреина.

- Защо не се приберете в жилището си и не си починете малко – каза той.

- Не искам да си почивам. Копелето  сигурно дори и този момент ми се надсмива.

- Е, няма да е за дълго – каза Гибинс.

Някакъв мъж в цивилни дрехи отвори вратата и се заоглежда помещението. Видя ги.

- Майор Гаета?

- Да?

- Имаме пряка връзка с информатора ви. Изпратиха ме да ви повикам.

Гаета остави бирата и забърза след него.

В щабът за комуникации  беше пълно с тракане и изкривени  звуци. Ди Гаета проследи ръката, сочеща към малкото сепаре. Кимна и отиде там. Хвана слушалката, дръпвайки малкото брезентово перде.

- Ди Гаета. Слушам.

Гласът отсреща се чуваше изумително чисто.

- Направо към вашият въпрос, майоре. Франц Щангл е мъртъв.

- Невъзможно!

- Бях лично на погребението му. Погребан е под един от големите военни паметници в Германия.

Ди Гаета остана като гръмнат.

- Какво става, по дяволите! Тогава кой държим тук!

- Някакъв невинен немски гражданин.

- Този невинен гражданин призна, че е Франц Щангл.

Отсреща настана изумена тишина.

- Какво каза?

- Той твърди, че е Франц Щангл.

- Значи лъже.

- Що за идиотска лъжа?! Вероятно ще бъде екзекутиран. Защо някой ще прави подобно нещо!

- Не знам. Но пак повтарям, аз бях на погребението Франц Щангл.

- Сигурен ли си, че човекът, когото са погребали, е бил Франц Щангл??

- Абсолютно.

-  Благодаря за обаждането.

Ди Гаета стана и замислено тръгна към улицата.

Неделя 17 ноември 1989год.

Затворникът държеше книга в ръка. Не я четеше.

Джакомо пристъпи в стаята. Извади купчина листове и ги подхвърли към Немеца.

- Това е смъртен акт, изпратен ми от Централните служби. Според него Франц Щангл е умрял в съня си преди шест години. Причината е масивен мозъчен кръвоизлив.

Затворникът слушаше.

- Това – Ди Гаета хвърли нова папка на бюрото – е вашият живот от последните четиринадесет дни. Напуснали сте Германия, подредил сте всичките си дела. След това сте хванали търговски кораб точно до мястото, където сте задържан.

Ди Гаета вдигна поглед, заби го в затворника и продължи:

- Доста необичайно желание на един  военопрестъпник. Освен ако не е искал да бъде заловен…

- Очаквам само да  бъда съден за сторените от мен зверства- каза Щангл.

- Не съм приключил – отговори Джакомо – най интересното е, че преди две седмици в кръвта ви са намерени големи количества дерматичен бета каротен. Средство за запазване на еластичността на кожата след козметични интервенции.

Франц Щангл загуби цвят. Ръката му започна да събира несъществуващи власинки.

- Не разбирам за какво говорите.

- Защо сте променили лицето си? Защо се представяте за Щангл??

- Защо не ми зададете някакъв разумен въпрос? Например как се чувствах, когато се изтегляхме от Собибор? Бях бесен. Самата мисъл да оставя оцелели ме отвращаваше. Така че докато безполезните ни чиновници събираха скъпоценните си папки, аз наредих на надзирателите да започнат да избиват работниците..

Ди Гаета не се излъга със смяна на темата.

- Щом отношението ви към чиновниците е такова, защо сте взели името на Фридрих Зайферт?

Затворникът млъкна.

- Вие сте Фридрих Зайферт, нали?

Немецът подскочи.

- Взимаш ме за онова мекотело? Та аз съм коменданта,  касапина от Собибор…

- Касапина от Собибор е починал преди шест години – каза Ди Гаета – Вие сте Фридрих Зайферт.  Негов деловодител.

- Това е лъжа, аз съм Франц Щангл. Аз винаги ще бъда жив! Зайферт е мъртъв!

Гласът на немеца се извиси  до крясък.

- Зайферт, който не ставаше за нищо, освен да се крие под леглото си и да плаче като жена. Зайферт, който всяка нощ запушваше ушите си, защото не можеше да слуша виковете за милост.

Затворникът захлипа.

Плачът го стисна за гърлото и задави думите. Ръцете се разтрепераха и от очите му бликнаха сълзи.

- Всяка нощ запушвах ушите си – продължи тихо той – защото не можех да слушам тези ужасни викове. Нямаш представа какво е да си страхливец. Да гледаш тези ужаси… И да не правиш нищо. Фридрих Зайферт е мъртъв, той заслужава да е мъртъв…

Ди Гаета  се изправи на крака и удари по вратата.

- Последвайте ме.

- Какво правите? – попита Зайферт.

- Ще ви заведа до Кабинета на съдията. Трябва да подпишете документите. Освобождавам ви. Вие не сте извършили тези престъпления. И не сте могли да ги спрете.

Зайферт поклати глава, докато ходеше по коридора след него.

- Не, не разбираш ли? Аз трябва да бъда наказан. Ние всички трябва да бъдем наказани.

Ръката му се стрелна и хвана тази на Джакомо.

- Майоре, трябва да им кажеш, че аз съм Франц Щангл. Това е единственият начин.

Ди Гаета спря и го изгледа.

- Защо го правите?

- Заради Германия. Германия ще оцелее само ако се изправи пред съда и признае истината. Моят процес ще принуди Германия да признае вината си. А ние сме виновни, всички ние! Моята смърт е необходима.

Завиха зад ъгъла. Стола за хранене беше пълен с хора.

- Вашата постъпка е много странна и благородна, но неприемлива за мен – каза Ди Гаета

Някой се блъсна във Зайферт. От към гърба му.

Джакомо Ди Гаета се спря.

Фридрих Зайферт подбели очи и се свлече на земята. От гърба му стърчеше нож!

Ди Гаета диво се огледа в плътния кръг от хора. Всички се умълчаха. Гласът му изкънтя в стените.

- Защо го направихте?!

- Той е Германец. Това е достатъчна причина.

Ди Гаета се вгледа в множеството. После се взря в мъртвите очи.

- Не, не е – каза той.

====================================================================

БЕЛЕЖКА НА АВТОРА:

Франц Щангл,  както и повечето факти в този разказ са реални. Историята е пълна измислица.

Инфрачервеният датчик за движение отчете нарушаване на периметъра.  Пред вратата имаше някой. Малките мотори заработиха и двете стъклени крила се отвориха.

С голям сак в ръка Доналд Флин влезе в болницата.  Насочи се  към асансьора. Три етажа по-нагоре пристъпи в добре осветен коридор.

Детско отделение.

От една стая в дъното се показа екип. Две сестри и един доктор с рязвяти престилки обграждаха легло, покрито с уреди.

Някъде по средата лежеше дете.

Малко момче.

Шестгодишният Крис Браун гледаше как лампите по тавана прелитат в права линия, като стрелящи лазери.

В момента не усещаше болка. Обаче се страхуваше от нея. След  химиотерапията неизменно щеше да последват отпадналост и отвратително гадене. Нищо, че всеки път го лъжеха. Момчето знаеше какво да чака.

Ослуша се за токчетата на майка си. Тя беше на крачка след тях.

Леглото мина покрай Доналд Флин.

- Доктор Хадли? – каза той.

Леглото забави скоростта. Доктор Ричард Хадли  имаше  вид на типичен счетоводител. Плешива глава, очила, съчетани с  нисък ръст и топчести пръсти. Обърна се към непознатия.

- Да?

- Аз съм Доналд Флин.

Хадли премести поглед от прикачения монитор.

- Последвайте ни – каза той.

Доналд забърза след тях.  Завиха към стаята. Жълта, като праскова.  По стените беше пълно с детски рисунки, закачени с кабъри. Сестрите наместиха леглото. Закачиха уредите. Хадли им кимна и те  напуснаха.

Малкият Крис гледаше.

Майка му се настани на креслото до него. Ръката й намери неговата.

Доктор Хадли изгледа внимателно непознатия.  Яке в бризентово зелено, дънки и къса коса. Стоеше, вперил поглед в малкото момче на кревата.

- Това ли е момчето? – попита Флин.

- Знаете, че гледам скептично на вас – каза Хадли.

- Знам – Доналд се усмихна – Но това изобщо не пречи на работата ми – каза той.

Майката започна да се заслушва.

- Кой сте вие? – каза тя.

Хадли се обърна към нея.

- Госпожо Браун, това е Доналд Флин. Водим кореспонденция от няколко месеца. Нищо няма да навреди, ако проведе няколко опита.

Майката погледна въпросително.

- Става дума за детето ви – каза Флин – ще го излекувам.

Малкият Крис измести поглед към непознатия. Категоричната сигурност в  думите на Флин разбудиха интереса му. Обезцветените му детски устни се извиха.

- Ще ми помогнете ли? – попита той.

Доналд Флин се приближи до леглото. Закова поглед  право в очите на момчето.

- Малък Крис, трябва само да ми повярваш – каза той.

Момчето отвърна на погледа. После кимна.

Доналд Флин се усмихна. Това беше добро начало. Обърна се към доктора.

- Ще ми трябва графика на процедурите и схема на почивките. Също и снимките на момчето, както и  карта за достъп – каза той.

- Това ли е всичко? – попита Хадли.

- Да – каза Флин.

Майката на момчето преглътна. Вгледа се в сина си.

- Надявам се да ми обясните какво точно ще правите – каза тя.

- Да, разбира се – каза Флин – ще го излекувам.

Обясни, че отива да се настани в хотела. Вдигна сака от пода и излезе от стаята.

Доктор Хадли прегледа монитора. Пейджърът му завибрира. Той  забързано последва Флин.

В стаята остана само майката.

През прозореца не се виждаше светлина. Дневното светило беше събуло обувките си.

Крис заспа.

Събуди го леко бутване. Отвори уморените си клепачи и  фокусира силует до леглото. Детското му лице се насили при усмивката. Няколко минути преди да заспи вече чакаше с нетърпение този човек.

Доналд Флин седеше от другата му страна.  Пресегна се и натисна един вграден бутон. Леглото започна да се изправя. Когато достигна читиредесет и пет градуса, той го спря. Подпъхна втора възглавница под тази на Крис.

Майката спеше на леглото до тях.

- Крис, вече е време – каза  Флин.

До него имаше голям, жълт и плосък пакет. Снимки от скенера. Пръстите му отвориха пластмасовото тик – так копче на плика.

- Това, което ще ти покажа сега, Крис, е лошото нещо вътре в теб….

Вратата се отвори. Флин погледна през рамо.

Ниска жена пристъпи в стаята. Гледаше Доналд Флин. Направи крачка напред и от очите й закапаха сълзи. Не каза нищо. Само хвана с треперещи ръце тези на Флин и ги целуна.  Сви ръката в  юмрук, и натисна устни за да заглуши хриповете. Флин я прегърна през раменете и я изведе от стаята. На самата врата едно малко момиче се повдигна на пръсти и го целуна по бузата. После двете изчезнаха.

Доналд се обърна към Крис. Сложи пръст пред устните си. Погледът му се врътна към спящата жена.

Крис го разбра. Изчака да се върне до него. Кипеше от  въпроси.

- Това беше майката на Лара от съседната стая – каза  Флин.

- Защо ви целуна ръцете? – попита момчето.

- Излекувах дъщеря й – каза Флин.

Крис си спомни. Лара беще малкото дразнещо момиче, с което прекараха в една стая почти месец. Все се заяждаше с него. Изведнъж разбра. Лара беше на вратата!! Не на легло…

Доналд седна.

- До къде бяхме стигнали? -каза той.

Извади големите снимки. Разгледа ги за малко. Отдели една. Показа я на Крис.

- Виждаш ли това? Това е твоят гръден кош, предполагам си чувал за него, нали? Така, а виж сега ето това тъмно петно  – показваше Флин – това е нещото заради което се чувстваш зле. То се е хванало за теб точно тук – ръката му натисна гърдите на момчето -  Аз ще ти покажа как да го махнеш от себе си.

Крис гледаше снимката.

Флин се обърна и извади нещо от чантата. Приличаше на асфалт. Сложи малко от него в ръката на момчето. На допир имаше слизести повлекала.

- Сега го стисни с два пръста, пробвай да го смачкаш – каза Флин.

Момчето стисна.  Нещото се оказа много жилаво.

- Не можеш, нали? Точно заради това никой не може. Това тук изглежда точно като това вътре в теб. Разбираш ли? Погледни внимателно, Крис. Запомни го. Виж сега тук.

Момчето измести поглед към снимката. Започна да си го представя. Вътре в себе си. С издължени, захванали се крайща.

Доналд Флин разбра това.

- Сега трябва да ми повярваш, Крис. Затвори очи. Представи си лошото нещо вътре в теб. Видя ли го?

- Да – каза Крис.

- Сега не спирай да го гледаш и внимавай. Навсякъде в теб, Крис, има едни малки бели помощници. Те се струпват там, където се порежем или нещо лошо се случва. Приличат на малки бръмбарчета. Те са пазители. Тяхната работа е да унищожават лошите неща. Отиват с малките си ръце и започват да разкъсват черните пипала. След това ги стопяват. Без следа.

Крис нарисува картината в ума си.

Малките бели неща шаваха.

- Сега си ги представи как идват от всякъде. Идват от ръцете и краката ти. Струпват се там, около черното нещо. Обграждат го в плътен и бял балон.

Крис сякаш ги усети.

Хиляди малки бръмбари заслизаха  по ръцете му. Той настръхна. Виждаше ги как се захващата с малките си крачета едно за друго оформяйки сфера.  Черното нещо ги усети, размърда се  неспокойно. Крис почувства как тънките му пипала се затегнаха.

Флин гледаше детето.

- Събраха ли се? – попита той.

- Да – каза Крис.

- Добре тогава. Задръж ги едно за друго. Те се опитват да тръгнат към черното, но ти не ги пускай.

- Опитвам се – каза Крис – усещаше как бръмбарите се теглят. Съпротивляваха се точно както куче на  кайшка.

Флин изчака още малко.

- Пусни ги! – каза той.

Крис го послуша. Белият балон се спука. Стотици малки бръмбари се спуснаха към пипалата. Започнаха да ги разкъсват. Пръскаха ги на сива мъгла около кръвоносните съдове. После бавно ги стопяваха на безобидни бледи късчета.

Дланите го боляха. Изпоти се. Тялото му се мъчеше да контролира процесите. Командваше мозъка.

Изморен, Крис отвори очи.

- Не успяха да махнат всичкото – каза той.

Флин попи с влажна кърпа челото на момчето.

- Нищо, малък Крис. Това е достатъчно за днес.

Той остана още час. Гледаше заспалото дете. Изражението му остана непроницаемо.

На следващата вечер дойде отново. Срещна доктор Хадли на вратата. Известно време спореха за нещо.  Накрая доктора напусна намръщен, а Доналд се зае отново с момчето.

На сутринта Крис попита Хадли за Флин.

Докторът му обясни, че сам той не вярва, но има в кабинета си цяла папка с документи от различни случай.  Всички потвърдени и излекувани. Факти, предоставени от негови колеги и родители на деца.

После попита Крис какво правят. Момчето не му каза. Едно от условията на Флин беше да не казва на никого.

Посещенията на Доналд продължиха. Всеки път даваше насоките и помагаше на момчето да визуализира нещата. Описваше органите с прости, достъпни за деца думи. Разказваше за енергията и силата на самото тяло. Крис попиваше всичко това. Само веднъж се усъмни в думите му, но тогава Флин вдигна лявата си ръка. Малкият пръст липсваше.

- Заклех се пред себе си, че ако загубя  пациент ще си отрязвам по един пръст – каза той.

Крис се втрещи.

- Значи има някой, който не си спасил?

- Не… Излекувах го, но два дена след това той се напи и катастрофира. Така или иначе трябваше да си отрежа пръста.  Хайде сега, не се разсейвай. Затвори очи….

Започнаха отново. Малките бръмбари унищожаваха лошото нещо. В ума на Крис то се опитваше да избяга. Извиваше се, късайки крайщата си.  Сменяше посоката. Така му разказваше Флин. Белите бръмбари го следваха навсякъде. Догонваха и разкъсваха. След това момчето им постави нова задача.  Да поправят.

Измина още седмица.

В умът на Крис от черното не остана и следа. Малките бели неща скачваха прекъснатите кабели и мостове. Изграждаха отново всеки повреден  ъгъл и орган.

Флин напътстваше.

Стъмни се. Момчето заспа.

Светлина проряза клепачите му. Отвори очи.

Майка му стоеше права. Сълзите й се стичаха надолу по изгладената рокля. Гледаше го.

- Моето момче – каза тя.

Наведе се и го прегърна.

- Мамо?

- Ще се оправиш – каза тя. Стисна го толкова силно, че почти го задуши.

Крис влизаше в ремисия. Потвърдиха го.

Усмивката се върна и  при майка му.

За първи път момчето забеляза рисунките по стените. Поиска моливи и започна да рисува. Само една картина. За Доналд Флин.

Хадли чакаше. Майката на момчето излезна и тихо затвори след себе си. Прегърна с ръце Хадли и заплака на рамото му. Той неловко я прихвана за раменете.

- Хайде, хайде – каза той – но и неговият глас беше станал дрезгав.

- Не знам какво да направя, за да ви благодаря, докторе….

Друг глас се намеси.

- Ей, не забравяйте и мен – каза Флин.

Сега изглеждаше различно. С бяла престилка и стетоскоп. Тя ги прегърна и двамата.

Когато преди шест месеца окончателно се оказа, че медицината едва ли ще помогне, Хадли разговаря с майката на момчето няколко часа. Беше обяснил, че един от малкото шансове е пласебо ефекта. Негов колега кардиохирург даде съгласието си да изиграе ролята на Флин. Тя се съгласи.

Плацебо ефектът – обясняваше й Хадли – e психически феномен,  при който симптомите на пациента могат да се подобрят или направо да се стигне до излекуване чрез  на така нареченото „лъжливо лечение”.  Пациентът вярва, че ще се възстанови,  че лечението му помага и така мобилизира възстановителните си сили и се подобрява или оздравява.

Тя започваше да разбира.

- Плацебо  се дължи на определен авторитет – продължаваше Хадли -  ако лечението се провежда от човек, който е авторитет за болния, ефекта е много по-голям. За това е желателно да намерим  дете и майка. Трябва да ги представим за излекувани.  Проблемът, с който ще се сблъскваме по време на Пласебо е, че става дума за  дете, тях е трудно да ги излъжеш, че нещо действа.

- Значи ще го лекувате с лъжа, а не с нещо истинско така ли? – попита майката.

- Всъщност, ако една лъжа ще го направи здрав, тя вече не е лъжа, а нещо истинско – каза той.

Ранди Хауърд седна срещу Стю.

Според неговата философия, хората в един бар търсеха три неща. Притъмнени ъгълчета, шум, достатъчен да си чуеш приказката и дим от цигари. Всяка друга обстановка  – казваше той – притежава вкус на обедно олигавено стъкло.

Барът на Бейл им предлагаше точно това, плюс аромат на пръжен лук и стекове. Стана им традиция  да отсядат за няколко часа след работа в хладното и тъмно помещение. Хапваха и пиеха по няколко бири. Само двамата. Все на едно и също сепаре.

Стю се майтапеше с това. Твърдеше, че като се задомят, ще трябва да сменят масата.

Сега седяха в дъното под полегатите греди на тавана. На любимото си място. Високо разположена, слаба лампа осветяваше на около метър от тяхната маса. След това стените се губеха в тъмнината между сепаретата.

Навсякъде имаше имитации на скални рисунки.  Малки  човечета,  държащи копия. Веднъж Ранди  ги  разгледа  подробно.  Развеселен, забеляза как тук там художника беше изобразил чаши кафе и летящи чинии,  между древните битки и ритуалната възхвала на огъня. Харесваше му тук. Още повече, че съдържателят им беше съученик. Винаги наливаше в чашите малко повече.

Сега случаят беше различен. Не бяха се виждали няколко месеца.

В един момент Стю изчезна. Спря да вдига телефона. Ранди разпита за него, но удари на камък.  Никой не знаеше нищо, освен че е напуснал предишната си работа. Нямаше го и в къщи.

В три без четвърт, два месеца по-късно, телефонът на Ранди звънна. Обаждаше се Стю.

Ето, че всичко си беше по старому. Стюърт постави заскрежената чаша бира.  Облегна се назад.  Хубавата дамаска на канапето беше пълна със стереопорени топчета.  Стю размърда рамене. Облегалката много удобно се наместваше по извивките на тялото.

Ранди глътна текилата. Предпочиташе жълтата коктейлна „Панчо Вила“. Остави кората от лимона в пепелника. Прехвърли ръка и задържа поглед  към дълбокото деколте на сервитьорката. Тя щеше да гледа кисело към пепелника, но на него не му пукаше.

- Човече, току що намалих шансовете си за инфаркт с тридесет процента – каза той.

Винаги през лятото се обличаше по един и същи начин.  Дънки съчетани с тишъртка, и кожени сандали на бос крак.

Стюърт Бергмън се усмихна криво.  Впери поглед в привършващият пакет „Кемъл“.  Не каза нищо.

- Казвай сега,  къде се загуби три месеца – подхвана го Ранди - нито се обади, нито прати ймеил…. Вече щях да подам сигнал за отвличане.

Стю вдигна очи срещу неговите.

- И  идея си нямаш какво ми се случи – каза той.

Ранди гледаше приятеля си. Стю имаше  вид на изтормозено пале. Придобиваше тази физиономия още от дете. Веднъж заради бас  подпали на майтап кухненска престилка на леля Дороти. Оказа се, че чека с пенсията е бил в джоба. Тогава за пръв път на лицето му се появи това изражение. Ранди го запомни. Много бой отнесе по задника, обаче веселбата си заслужаваше.

Изпъкващата му вена пулсираше. Притеснен и изплашен, прецени Ранди.

- Добре, че не играеш покер, човече – каза Ранди.

- А? -  Стю се върна в настоящето.

- Онази вена на челото ти е като неонов надпис. В какво успя да се забъркаш? Последно се взирах в тази физиономия, когато кучето ти тръгна към мелачката за дърва, в двора на Харолд Лъмпър.

Стю стисна устни. Помнеше кучето.

- Това ще си остане тук и сега, нали? – каза той.

Тайната детска мантра все още важеше. И щеше да е така до края на дните.

- Да ме изядат голите плужеци, ако кажа – каза Ранди. После се заля в смях.  Завърши го, като повечето пушачи – с кашлица.

- Чу ли за изчезването на яхтата на Томас Ричърдсън? – попита Стю.

Разнди спря да кашля и се замисли. Някакъв призрак витаеше в играта. Внезапно си спомни.

- Да, само за тази история се тръбеше в целия град. Яхтата изчезна преди няколко месеца. Прекратиха търсенето и обявиха всичките двадесет и осем души за загинали – каза той.

- Загинаха точно двадесет и пет. Аз успях да си спася задника, заедно с още двама.

Ранди замръзна.

- Какво!!!

- Ще ти разкажа всичко, друже… Не го направих по-рано, защото се борех да не откача на млади години.

Ранди вдигна ръка. Сервитьорката се отзова на момента. Стройно миньонче с бели ръце и черни очи. Носеше къса престилка с цвят на слива.

- Нека бъде бутилката – каза той.

Момичето  се врътна в тъмнината. Ранди не погледна след нея.

Стю щракна запалката и смукна дим. Барутните нишки в хартията започнаха да припламват. Въпреки че пиеше трета бира, устата му си оставаше суха.

- Разказвай – каза Ранди.

Стю се загледа над дима.

- Всичко започна от  препоръка на приятел – започна той – Приех работа на яхта. Щях да се возя със синчето на някакъв строителен магнат. Направо чукнах билет от лотарията, Ранди.  Обещаха ми сума, с която щях да покрия ипотеката си напълно. Даже няколко години щях да  щракам с пръсти по баровете.

- До тук добре – каза Ранди. Наливаше си нова текила.

Стю смукна от цигарата и продължи:

- Отплавахме на двадесет и втори април при спокойно море. Страхотна яхта с екипаж от професионалисти. Разбирахме се чудесно. Милиардерчето беше на около тридесет години, адски отракан пич. Сигурно мацките  му се лепяха само по погледа. По характер приятен, нищо общо с разглезените хлапета. Само дето  рядко може да се види такова, пренаситено от живота, същество. Отегчено от всичко.

- Отегчен?! Това е типичната черта на богаташите – каза Ранди.

- Повярвай, чак толкова отегчен пич не си виждал. Излъчваше незаинтересованост, граничеща с предсмъртната.  На обяд се  хранеше все едно с картон….

- Прекрасно се изразяваш, човече – усмихна се Ранди.

Стю отпи глътка бира. Горчивите мехурчета се пукаха по гърлото му. Хубаво беше.

Продължи да разказва.

- Няколко дни плавахме с попътен вятър. Беше истинско удоволствие.  В късния следобяд, дежурният съобщи за облаци на хоризонта.   Екипажът се зае със закрепване на подвижните части по палубата. До няколко часа се мръкна и яхтата започна да се подмята по двуметрови  вълни. Щяхме да избегнем бурята, но нямаше как да се измъкнем от вълнението.

-  Моля те, знаеш че съм предразположен към морска болест – каза Ранди.

Стю продължи.

-  Заедно със  синчето на богаташа стояхме в контролната стая, и през чистачките на стъклото видяхме първата атака.  Двама от матросите опъваха жълтото въже, пристягащо платната. Единият се подхлъзна и падна. Това привлече погледите ни натам. Падналият се изправи и отново хванаха въжето. След това и двамата сякаш замръзнаха. Гледаха към повдигащия се нос на яхтата.

Стю потрепера.

- Не разбрах какво точно се случи.  Внезапно плисна кръв  и една ръка се удари в стъклото пред нас. Само ръка. Вторият мъж запищя и се запрепъва към нас. Някаква черна сянка се стрелна зад него. След това го дръпна силно назад. Извън борда. Ударих с длан бутона за алармата.  Момчето закрещя.  След малко тичащи хора изпълниха командната стая. Пълен хаос. Докато разказвахме какво е станало една от вратите изхвръкна от пантите. Хората се обърнаха натам. Огромно слузесто пипало се стрелна вътре. Обви двама от хората на мига,  и ги изтегли навън….

- Чакай малко. Казваш, че сте нападнати от гигантски калмар ли? – каза Ранди.

- Понятие си нямам какво беше – отговори Стю – само гледах все едно на забавен кадър, крещях уплашено и се чудех къде да се закопая. Сега, като питаш – май  по пипалата нямаше смукала. Само нещо като снопчета козина…

- После какво стана?

- Яхтата спря. Все едно нещо я хвана. Всички изпопадахме на пода. От някъде нахлу пушек. После огън. Хората се заблъскаха към изходите. Тичахме навън, не знам на къде. Следвах тълпата. Някъде отпред се разнесоха писъци. Обърнах се на там. Нещо ме удари по челото. Подът под нас неочаквано се наклони. Започнаха да се валят тела в жълти дъждобрани. Погледнах в краката си, за да видя какво ме удари. Беше  откъснато човешко ухо.

- Човече! – каза Ранди.

Стю всмукна от цигарата, после я угаси.

- Погледнах натам и тогава го видях. Приличаше на малък човек. Тялото имаше черен и мазен цвят. Лицето му все едно беше отворена длан с очи и зъби. Ръце и пипала. Пръсти нямаше, по скоро нокти и ципи. Движеше се изумително бързо. Стрелна се наляво, ниско приведено. Скочи  върху гърба на моряка пред мен. Отметна глава и го захапа.

Ранди гледаше приятеля си. Лицето на Стю започваше да пребледнява. „Едва ли разправя врели- некипели” – помисли Ранди.

- Нещо ме стисна над лакътя – продължи Стю – изкрещях и се обърнах.  Беше богаташчето. Очите му бяха станали почти кръгли от страх. Започна да ме дърпа на някъде. Оставих се да ме влачи. Отстрани до нас огромно пипало се стовари на борда. Занитени столове започнаха да се чупят  като клечки за зъби.

След това нищо не помня.

Свестих се в лодка заедно с богаташчето и една от пасажерките. Близо до нас се разстилаше някакъв изсветляващ бряг.  Паднахме на пясъка. Помня само, че  момичето плачеше. След това съм загубил съзнание. Следващите седмици изкарахме там. Полека преодоляхме шока. Намерихме прясна вода.  Нещастието ни сближи. Момчето на милионера  много се промени.  Ако не беше той, най-вероятно нямаше да оцелеем.  Хранеше ни,  грижеше за нас. Направи заслон.

Всяка вечер говорихме за сполетялото ни. Факт беше, че се е случило. Само нямаше с кого да го споделим. След още месец вече подозирах, че между тях двамата има някаква химия. Не сбърках,  вече заспиваха прегърнати.

Ранди продължаваше да слуша.

-  От бледото богаташко момче не остана и следа. Нещо го накара да живее, макар с изпито лице и бронзов тен. Гледах го как чака изправен, с невероятно търпение, големите риби в залива. Как палеше огън с намерени кремъци и  сушеше на огън върховете на няколко ствола за новия заслон.  Странно, но това го върна към живота. Започна да се усмихва…

После ни намери един кораб  и така свърши всичко. Помолиха ме  да запазя всичко в тайна и преведоха обещаните пари.

Ранди гледаше Стю и мълчеше.

- Казах ти, че няма да ми повярваш – каза Стю.

Двамата продължиха да си говорят в тъмното сепаре…

Секретарката на Томас Ричърдсън пристъпи в големия овален кабинет. Носеше купчина папки.

- Сметките за всички разходи са готови – каза тя.

Ричърдсън се почеса по бузата. После вдигна вежди.

- Добре. Това са подробности. Надявам се само момчето да се е съживило след приключението.

- Меденият месец със сигурност ще му се отрази добре – каза секретарката.

- Дано да е така.  Ангажирах  цяла флотилия кораби, подводници, специални ефекти  и актьори.  Дано да е разбрал, че живота не е за пропускане – отвърна Ричърдсън.

Секретарката се усмихна.

- Пристигна и  пратката с костюмите на чудовищата. Плюс няколко огромни пипала. Какво да ги правим? – попита тя.

Ричърдсън вдигна поглед

- Изгорете ги. Синът ми никога не трябва да разбира, че всичко това е наша работа – каза той.