Самоубийците не са слаби, просто понякога намират други начини…..

Качествен стандартен комплект „finger“ преходник са самоубийци.

Индивидуален…. и групов.

Хареса ми -и реших да го споделя с вас

==============================

Автор  Николай Петев

Мое малко момиче,

Имам само един-единствен съвет – запази прадядовата си къща. Не я продавай – поне заради това, че тук майка ти те учи на стихотворението „Аз съм българче…” Дядо ми тук се е върнал от война. Жив. Представяш ли си каква радост е било? Срещнала го е любимата и му е родила двама сина. Тази къща е видяла много скръб и радост. Тя има чардак за поглед, огнище за топлина, цветя за закичване, чемшир за гробища и елха за Коледа. Тя е толкова българска – с чучура, с кладенеца и с масата под сайванта – за раздумка и за ум. Това е Отечеството ти. Знам, че светът ще става все по-малък, но тази твоя Родина ще бъде голяма, ако я чувстваш с цялата си българска емоция, ако разбираш с целия си ум неповторимостта й. Разбираш ме, нали? Ще ти предлагат много пари – но ти не продавай! Аз живея във време, когато големите пари побеждават големите идеи, но вярвам – друг вятър ще задуха в човешкото небе. Аз ще направя в заника на дните си и невъзможното (вярвам, че хората ще са по-мъдри), но ти няма да свеждаш очи. Ще гледаш времето в очите. Някой ще ти каже, че парите са вечни като звездите – зачеркни този човек. Той е Дяволът. Вярвай на онзи човек, който бърза да прави Добро, на онзи, който Променя. Той е Търсачът и Тръбачът. С него бъди, като него прави. И няма нищо страшно, че бързо ще гориш. На всекиго вярвай, не вярвай, че има лъжци. Честността ще спаси света. Манипулацията ще го нарани. Една бяла съседка ще те научи да месиш хляб. Ако от някое твое приятелство останат трохи по масата, ти не ги хвърляй, а ги събери в шепа.

А сега, дъще моя,

Пиши послания на звездите от комина на нашата стара прадядова къща – каква хубава професия за едногодишни!

2005 г.

© Николай Петев

п.с.

Това не е целият разказ…

Живеем странно – ей така -да минава времето през голямата врата. Зазидани сме в този живот и не знаем дали наистина живеем или само си мислим, че е така. Живеем, както ни кажат, живеем не собствения си живот, а нечий друг. Защо? Всеки ден всичко се променя пред очите ни, всеки един ден, а ние само се надяваме и изобщо не се замисляме за по-добро ли ще е? Само се надяваме.

Трябва да се замислим ,че голямата врата зее срещу нас и колкото повече време минава през нея, то толкова по- голяма става тя. Но не това е страшното, страшното е , че всички ние губим способността да живеем цветно – все по често се отпускаме в някакво забвение, с надеждата часовете да отлитат по бързичко, пък ако може и дните така.

Номерът е да дойде петък и утре да е събота. Кофтито е ,че си се приближил с пет дена до смъртта си,  без да се усетиш и през това време не си си изкарал особено добре  - даже на всеки от тези пет дена два часа са ти задължително с после вкус на асфалт, без да е 40 градуса на сянка . През тези пет дена перманентно серотонина ти все едно танкове са го мачкали, но много важно- номерът е , че идва почивен ден и можеш да се отпуснеш ,като загнило листо в забравена саксия. Афектираме се ежедневно от много неща, съкращавайки времето ,което ни остава. Подсъзнанието ни, което може всичко – в опитите си да ни спаси – е станало като кегли, чакащи топката по пътеката , за да те удари я в главата , я в кръвното…..роби сме на заучената дума „трябва“. Е, добре де, прави сте, има и хора ,който разбират , че са живи и се наслаждават на всичко, радват се дори и на най дребното, но те са малко и обикновено на тях им завиждаме. Може би сте срещали пръхтящ от енергия , усмихнат човек и сте се замисляли – от къде я черпи този тая енергия??? Но няма значение важното е ,че ще дойде събота и ще се отпускаш, мислейки си за вечерта и ноща и за това, че утре пак ще ти е същото…Заспиваш, харчейки въображаеми милиони, спечелени от въображаема лотария  -и за теб това е много готино чувство – спокойно никой няма да ви отнеме тази мечта. Заспиваш. Става още по- зле, когато дойде неделята, и ефекта е същият- зомбираш се и пак гледаш да лети времето, за да дойде момента да свършиш нещо, което ти е тъпо. Замисляте се , че дишате нормално. Да, когато всичко е наред, вашият организъм не би трябвало да усеща нищо- лошото е, че вече мозъкът ни започна да забравя ,че е жив. Като вид сме устроени по много странен начин, имаме една изпъкваща емоционална „страна“ и когато последната е в баланс – всичко е ОК,  но това все по малко, все по- малко и по-малко се случва.

Животът сам по себе си започва да става идентичен със симптомите на мигрената – боли те глава и нищо не помага. Все повече хора, на които споменеш, че им трябва почивка повтарят фразата“ ще си почивам на оня свят“ …..Ами ако няма такъв, ако всичко е вечна бездушна тъмнина „ко прайм„…И когато се загледам в по-общ план се замислям как Дяволът и Богът не са започнали заедно да се опитват да спасят живота. Затова, хора – погледнете малките дървета, покрай които минавате всяка сутрин с колата си, забележете как клоните поднасят на вятъра листата си, забележете цветовете -поживейте малко, защото странно живеем …

снимките са почерпени от : dockera.com

Трик – ядене на цигари!! Tom Mullica
Този какво направи с тези цигари леле !!!!!!!

Fast Tube by Casper

Нещо за разчупване на настроенията
( ПРЕПОРЪЧИТЕЛЕН РОДИТЕЛСКИ КОНТРОЛ + 16)

Fast Tube by Casper

Една  проста дума от четири букви.

Беше достатъчна.

Щастието се разпери в съзнанието му.   Всичко се превърна в  звънлив  и радостен смях.   Зареди го с мил и избутващ стреса (от всичко останало) поглед.  Промени възгледа му  толкова неусетно, че хората не го забелязаха.

И тогава стана чудото.

Заобича го преди да  го е видял.  Знаеше, че то е там.   В дъното на един коридор, в малко креватче, обвито в плат.  И е само.  Стана му мило за малкото човече и започна да усеща липса.  Бореше се с желанието да го видиш.  Мислено го целуваше и гушкаше а още не знаеш на какво прилича.

Ден – два след това,  в тихата бяла стая,  го подадоха  в ръцете му.  От картината на чакащото закрила, безпомощно същество, всичко му се стегна.  Взе го в ръце  и главичката му се отпусна в сгъвката на лакътя.  Страх го беше  да помръдне,  можеше  да  счупи нещо от  телцето.

В умът му проблесна заключението характерно за всички бащи – колко са  малки ръчичките!  – държеше го радостен,  без да знае какво ще прави.

Малките очи се отвориха и загледаха само направо.   Промъкна се случайно стягане на мускул и малката устичка се усмихна.   Света  застина в изумление.

Мисъл от еуфория бликна навън заедно със слънчев лъч – мое е и  никой,  никога  няма да ми го вземе!

Прибраха се в къщи. Чувството за него  беше странно и все още страшно.  Хората се редуваха да го гледат.

В страни от всички – очите на родителите се срещаха по често от  обикновенно..

Малкото същество спеше тихо  в неговата си поза.

Децата се появяват…….