Понякога тихите думи, произнесени в боядисаната с цвят на Джорджийска праскова кухня,  шибваха умa повече от крясъци.
Джак Маккуин премяташе празната чаша от портокалов сок и гледаше в пода.
- Мила, не мога да го позволя – каза той.
Съпругата му  Дориа  усети  в гласа му  неодобрителна нотка, примесена с уплаха.  Думите я удариха като камък, изстрелян от прашка.
- Джак, искам да докажа на себе си, че мога да оцелея в този живот – каза тя.
- Животът не е само за оцеляване, мила. Той е и за да се живее – отвърна съпругът й.
Умълчаха се и двамата. Ако очите им прозираха щяха да се видят въртящите се мисли вътре. Последните се блъскаха.
Когато Дориа за първи път чу, че безвъзвратно е загубила зрението си, не се разплака.
В последствие осъзна странността на това, че първата мисъл, кристализирала посред шока  беше, че  ще й липсва червената риза на мъжа й. И въздушната му целувка.
Джак Маккуин имаше слабост към червеното.  Всяка риза, която си купуваше, носеше този цвят.  Сутрин  заставаше на улицата и пращаше  въздушна целувка към нея с червената си риза.  След това, докато се отдалечаваха в две различни посоки, се обръщаха много пъти за да се видят още веднъж.
За нея светът потъна в мрак неочаквано. Събуди се една сутрин и се зачуди защо  навсякъде е такава тъмнина. След половин час вече плачеше тихо в леглото. Мъжът й спеше до нея. Не го събуди. Щеше й се той да не е тук. Много го обичаше, за да му причини това.
Той го прие по-тежко от нея. Външно не го показа. През следващите месеци беше само до нея. Спасяваше я духом и тялом. Помагаше й, щом се препънеше в нещо забравено. През първата година Дориа си мислеше, че ще умре. Товарът на тъмнината я натискаше надолу към студената земя. Правеше всяко вдишване усилие.  Изпадаше в депресии, редуващи се с нервни кризи. Маниакални страхове я блъскаха с нажежените си чукове. Не желаеше да живее така.
Очите й пресъхнаха. Полека свикна и затвори примамливите врати на отчаянието. Това й костваше невероятни усилия и вътрешна борба. Но тя успя.
Започна да посещава училище за  слепи и за няколко месеца овладя писането и работата с говорещи програми. За още половин година си стъпи пак на краката. Шефът й имаше благ и добър характер. Харесваше я. Взе я отново на работа. Никога не повдигна въпроса за очите й. За него те си останаха все така хубави.
Една сутрин се събуди в леглото и някаква депресия я заля като мед.  Стана  и се заслуша в сутрешния дъжд.  Умът й рисуваше забравени образи  на фона на студените капки, тупкащи по късо окосената ливада в малкия им двор. Четеше по звуците.
Знаеше, че и днес ще се повтори същото. Ще слезе на долният етаж  плахо държаща се за перилата. Ще седне  на масата и търпеливо щеше да изчака мириса на кафе. Мъжът й щеше да се захване със закуската. Щяха да хапнат, обсъждайки предишните дни с безгрижието на нормално семейство. След това той  я закарваше до работа. След целия ден щеше пак да я чака пред въртящата се врата. Все там. Все така ухаещ на афтършейв Пеги Саж.
Съпругът й никога не спомена недостатъка. Някак продължаваше да се радва на живота.
Веднъж го попита обича ли я още. Засмя се по момчешки и изрецитира сватбената си клетва.
- Да бъда  с теб от този ден насетне, в добро и в зло, в богатство и нищета, в радост и в беда и обещавам да те  обичам и да се грижа за теб, докато смъртта ни раздели…
Тя си спомни този момент. Той плака повече от нея докато произнасяше думите.
Обичаха се.
В онзи ден, една година по-късно, тя реши че трябва да отиде на работа сама. Не желаеше кола или такси. Искаше да се качи в градския автобус. Той беше против, но все пак накрая отстъпи.
Първите няколко пъти се вози с нея, докато тя броеше спирките и опознаваше шумовете. След последния път тя го целуна и леко го бутна назад. Докато се возеше усещаше как кара с колата след обществения транспорт. На точната спирка слезе сама и разпъна сгънатото бяло бастунче. До нея  ухаеше на Пеги Саж.  Усмихна се и го извика по име. Той най-сетне се предаде. Целуна я по бузата и си тръгна. Явно вече не й пращаше въздушна целувка.
В следващите два дни го усети малко по-далеч от нея. На третия се направи, че не го усеща. Слезе по стълбите и тръгна към сградата.
Джак Маккуин погледа след нея. После се обърна и поклати глава. Усмихна се.
Така минаха две години. Атмосферата сякаш се разведри.  Усилията им се насочваха в други проблеми. Равноправието се завърна в къщата им. Тя знаеше местата на всяко нещо. Редуваха се да правят закуската.
Беше убедена, че нарочно го прави, но неговите палачинки винаги загаряха.
На работа ходеше с желание. Работеше усърдно и бързо. При поредната продадена реклама направи страхотен удар за фирмата, като издейства Найки да закупят реклама за повече от половин милион долара. Шефът й я стисна за рамото и толкова. На следващия ден я премести в отделен нов кабинет с кожено кресло.
Скоро й назначи лична помощничка. Казваше се Джули Лори. Малко миньонче, винаги носещо малки черни рокли. Двете се сприятелиха. Неусетно оставиха на заден план служебните разговори и започнаха да споделят мисли и клюки през всяка обедната почивка.
Измина още една година.
Пак седяха в кафето.
Джули Лори проследи с поглед сервитьора. После погледна Дориа
- Знаеш ли, че имаш таен обожател? – каза тя.
Дориа замръзна. Вилицата с парчето пай се спря пред устата й.
- Моля!?
- Казвам, че си имаш таен обожател, мила.
- Как пък го разбра това? – каза Дориа
Джули попи устни със сълфетката. След това я сгъна прилежно.Замисли се.
- От колко време се познаваме?
Дориа се замисли.
- Предполагам две или три години.
- Ами почти от година и половина го наблюдавам. След като слезнеш от автобуса, един мъж с най-изразителните светли очи, които съм виждала и винаги облечен с червена риза, ти изпраща въздушна целувка от отсрещния тротоар.
Очите на  Дориа внезапно се наляха със сълзи.
- Вечер, когато си тръгваш, те чака отново – продължи Джули Лори – проследява те с поглед как се качваш в автобуса. После се мята на един син ван и запрашва по пътя…

Когато Джеремая  Кънинг беше толкова малък, че стаите у тях му се  виждаха огромни,  а  под масата  успяваше да се  събере с  голям брой дундести възглавници, всичко му беше интересно.   Дразнеше го единствено времето,  което се точеше  като асфалт в  пясъчен часовник.

Веднъж се оплака на дядо си за това.  Възрастният човек го погледна  развеселено.  Попи с шарена кърпа  челото си  и  провлачи по тексаски, откривайки бели протези.

-То-очно така е,  Джерема-ая.  Но виждаш ли,  на  колкото повече години ставаш моето мо-омче, толкова по-бързо ще ти минава времето – каза той.

Джеремая  не му повярва, но кимна разбиращо.

Дядо  Джон  работеше с дърво.  Майстореше по нещо всеки ден. Сякаш от това зависеше да изгрее слънцето. Не се спираше пред трудности и невъзможни неща. Капваше доза любов във всяко свое произведение.  Обичаше да изпипва детайлите.  Днес беше завършил  дървеното конче за  малката Джанет.    По-малката сестра  на Джеремая притежаваше невероятното свойство да съсипва всичко, до което се докоснеше.  Джеремая беше сигурен, че може да отлепи тапетите в стаята му само с поглед.  Мислеше я за малко смахната, с тази вечно закачлива усмивка, по средата на въртележката от плитки.  Но я обичаше.  Помнеше тъмните вечери преди време, когато малкото бебе спеше в неговата си поза. А той гледаше през дървените пречки на кошарата  и си повтаряше щастливо –  с мен ще е за цял живот.  Разбираше, че ще е големия брат. Защитаващ  и бдящ над малкото нещо,  обвито в плат .

Охотно се съгласи да помага на дядо си за дървената играчка и в късния следобед двамата стояха на резбованата веранда.  До тях имаше два дървени сандъка с инструменти.  Джеремая гледаше.  Докато работеше, през целия ден дядо му  използваше само  парче корк, обвито в ситна шкурка.  Подсвиркваше си непрекъснато.  Внимателно заобляше ръбовете  и заглаждаше дървената грива по посока на  влакното. Материалът беше сух и се обработваше като масло.  Плъзгаше  доволно длан по  готовата повърхност.

Привечер голямата играчка се изправи  и плахо направи първото си полюшкване.  Дядо Джон гледаше удовлетворен.

Двамата понесоха обратно  тежките сандъци.   Джеремая беше озадачен.  Попита дядо си,  защо е било нужно да разнасят  двата сандъка, след като му е трябвало само една шкурка.

-  Така е, но най-добре е винаги да си носиш целия комплект инструменти – каза Дядо му – Ако не си го носиш, все ще изникне нещо непредвидено. Природен закон е то-ова, Джеремая.

Джон Стратън се оказа прав за всичко.

Минаха  няколко месеца. По  кината  даваха “ Междузвездни войни” и почти всички се опитваха да  местят предмети с поглед.  Когато за първи път гледа филма,  две неща му направиха впечатление. Хипнотизиращата маска на тъмния лорд  и силата, за която всички говореха.

Седмица по-късно случайно се загледа  в научнопопулярен филм за човешките възможности. Експериментът, направен там, грабна детското му съзнание.

Състоеше се от прости материали, даващи накрая невероятен и  мистичен ефект.

Сглобката представляваше картонен цилиндър.  Две лентички от същият материал, с формата на кръст,  се залепваха  към единия от отворите. По средата на кръста се забиваше карфица.  После всичко това се нахлузваше върху обърната чаша със столче. Цилиндърът се крепеше на стъклото само на върха на карфицата.

Човекът на екрана постави двете си ръце от страни на цилиндъра.  Глас зад кадър започна да говори. Обясняваше как човекът започва да мисли.  Мислеше си – „на-дясно, на дясно, на дясно“. Картонения  цилиндър започна послушно да се върти  на дясно.

Джеремая зяпна. Изгледа с повишен интерес филма до края.  След това стана от стола, с хиляди мисли в главата си,  и отиде във всекидневната.  Там ухаеше на препечена захар и курабиите на майка му. Лъхна го топлина от печката и той предпазливо отстъпи. Все още пазеше спомен от първото си изгорено.

Майка му  наближаваше петдесетте,  но все още пазеше фигурата си.   Шеташе около масата с ентусиазъм  на момиче. Притежаваше положителна усмивка и вечно ухаеше на сапун с аромат на горски цветя. Единствено съжаляваше, че  забременя толкова късно втория път.   Трудно се тичаше след колело на петдесет.

- Мамо, трябва ми карфица – каза Джеремая.

После се усмихна обезоръжаващо.

Жената спря да изстъргва остатъците от  тесто по точилката, и го погледна.

Нейната усмивка се предаде.

- Добре, скъпи, в кое да ти я бодна – в дупето или в ръката? – каза му тя.

Засмяха се. Той обичаше шегата с иглата. Никога до момента не му бяха посягали или наказвали. Един  път, събрал детска енергия, малкият Джеремая хвана за кориците рядко срещана книга от   ръцете на майка си  и с едно движение я скъса.  Майка му се ядоса, но само толкова. Изимитира как дръпва игла от яката на халата си.  После го бодна.  Не го заболя, но се разрева порядъчно. Така скриваше необяснимото чувство за вина.  Винаги, когато ставаше дума за игла, майка му се сещаше за това.  Веднъж му каза, че ако тогава се беше сетила да го  заплаши с нагорещено желязо, сега щеше да има петно от изгорено на бузата.

Джеремая носеше карфицата. За около половин час изряза и залепи всичко.  Взе  кристална чаша за вино от шкафа със сервизите и внимателно постави цилиндъра от горе. Цялата сглобка увисна само на върха на иглата.  Разположи няколко свещи наоколо.  Запали ги, и се загледа в пламъка. Свещите доказваха, че наоколо няма вятър.  Огънчетата сочеха право нагоре. Беше време.

Джеремая  постави ръце около цилиндъра.  Насили се да не мисли за нищо друго.  След малко започна да си повтаря на ум – „на ляво,  на ляво, на ляво “ Нищо не се случи. Започна да вдишва дълбоко, като с всяко поемане на въздух отпускаше тялото си.

Затвори очи. Представи си цилиндъра.  Виждаше го там, сред спокойната светлина на свещите. Виждаше го как се завърта на ляво. Остана така замръзнал няколко минути.   Отвори очи.  Цилиндъра продължаваше да стой в покой.

Джеремая се ядоса.  Детското в него се обърна, загубило интерес. Посегна с ръка и дръпна сглобката.

Нещото върху карфицата не се помръдна! Озадачен Джеремая огледа картонените стени. Търсеше къде лепилото е залепнало за чашата. Нямаше такова място.  Картонените стени бяха на един пръст от чашата. Крепяха се само на върхът на карфицата.

Хвана го пак и опита да го вдигне. Пробва наляво, и надясно. Същият ефект. Проклетото нещо не помръдваше! Сякаш беше отляно от двадесет тона цимент с арматура.  Джеремая  опита  да повдигне цялата чаша. Стъкленото столче стоеше неподвижно, сякаш сраснало с пода.

Нещо ставаше.  Не можеше да си го обясни.  Захвана се да пробва отново. Цилиндъра представляваше лист картон. Чашата си беше чаша.  Но всичко това удивително се съпротивляваше на опитите му да го помръдне.  За последно сви двата си крака и ритна с всички сили чашата. Тялото му се от бутна назад.  Все едно риташе стената на къщата.

Усети как косъмчетата по врата му се изправиха.  Можеше само да гледа.

Нещо изшумоля зад него.

Джеремая  се обърна стреснато.

Малката му сестричка седеше на дебелия килим, с протегната напред ръка.

На устните й  се разтегли закачлива усмивка…

Лъчите на дневното светило все още имаха вид на прясно налят чай. Въздухът беше чист. Без напрежение.

Чарлийн пъхна палци в халките на дънките. Облечена в черен потник, с щампа изобразяваща закусващи мишки. Бледо лице и кафяви очи. Коса със същия цвят. Излъчваше леко грозноват чар. Носеше летни чехли. От онези закачващи се за крака само с тънка нишка, между палеца и другия пръст. Дънките и стигаха над коляното, с подгънати нагоре краища.

Гледаше наливащото се златисто в небе. Обичаше хубавите сутрини  и приятно галещия хлад.

Сега трябваше да намери топката. Голяма, надуваема, в четири цвята.

Събу чехлите за да усети тревата и тръгна през моравата. Погледна пред себе си. Все едно ходеше в осветляваща плитчина. Наоколо нямаше никои.

Обърна очи назад към къщата. Малка сива котка мързеливо се излежаваше до стария люлеещ се стол. Няколко саксии украсяваха бялата стена. Слънчогледите изправяха лица към дневното светило.

Чарлийн се усмихна. Харесваше и да бъде тук. Въпреки нежеланието на родителите си.

Затича се към боядисаната в оранжево врата на двора. Топката е от другата страна. Знаеше го.

Хвана я в ръце. Стисна я в прегръдка. След това я пусна. Голямото надуваемо кълбо падна надолу. Босият и крак се изнесе напред и ритна. Топката скочи нагоре.

Летеше нагоре. Все по на високо. Накрая се изгуби от поглед.

Слънцето премигваше в зелено.

Чарлийн се усмихна. Утре щеше пак да я ритне. Тръгна обратно.

Сивата котка я посрещна. Изправи опашка и се отърка в босите и крака. Момичето се наведе и прокара ръка от муцуната към ушите. После продължи до предлагащата се опашка.

Възнагради я тихо мъркане.

Никога не се случваше, но сега топката падна в двора. Тя се затича натам.

Болничната стая беше оцветена в оранжево.

Доктора се изправи и свали стетоскопa. Протегна ръка и отмести кръглото тяло на медицинската лампа. Една от трите светещи в зелено крушки беше започнала да премигва. По късно щеше да се наложи да извика техника.

Погледна малкото момиче в леглото. Бледо лице с вперен към прозореца поглед. Слънчогледите в саксиите там вече изправяха лица към дневното светило.

Тънката и ръка лежеше върху плюшена сива котка. Машината до нея мъркаше. От високата метална стойка се спускаха прозрачни маркучи. Минаваха между палеца и другия пръст на десния и крак. Иглата се включваше в тънка вена над нивото на пръстите.

По телевизора вървеше анимация. Две закусващи със сирене мишки си крещяха на висок глас.

Доктора махна голямата надуваема топка. Всеки път се караше на сестрите да не я слагат до леглото. Вдигна я сигурен, че утре пак ще я намери там. Найлоновото тяло в четири цвята му се стори омекнало. Той извади малкото гумено маркуче и залепи устни за него. Започна да надува. Поне това можеше да прави.

Комата на момичето продължаваше вече шест месеца.

Развалената зелена лампа отново премигна. На лицето на момичето започна да разцъфва усмивка.

Доктора замръзна с надути бузи над топката…..



Флорида

Време: 21.30 вечерта.

Отец Дофри вдиша миризмата на прах и суха трева. Винаги миришеше така след хората. Вероятно  се дължеше на дървените пейки, обувките или дрехите на излизащите. Никой не знаеше. Уханието обаче се беше задържало през всичките години на неговата служба.

Остана сам. Събра длани и коленичи пред огромния кръст. Смирението отпусна чертите на лицето му. Бяха ненужни.

Молитвата се наслои в съзнанието му под формата на светли частици. Прокара вълни по затворените клепачи и се устреми нагоре, изписвайки небето с огнени букви.

Довърши последния стих и остана притихнал за няколко секунди.  После събра  показалеца със средния пръст и палеца  и последователно докосна челото си, долната част на корема, лявото и дясното рамо.

Бавно се изправи.

Погледна огромното бронзово разпятие.

Очите му се разшириха. Долната челюст увисна.

Тялото на божият син започна да се разпада.  Малки частици се сипеха надолу. От очите на статуята бликнаха сълзи.

Свещеникът отстъпи назад. Вярата го стисна за гърлото.

Нещо проблесна от ляво. Обърна очи натам.

Подобно на хванало плячка,  месоядно растение,  тънките стойки  на масивния свещник се огъваха навътре. Последва тих стон на метал. Кандилниците се пръснаха в черна мъгла.

Отпред тялото Христово се откачи от пироните. Падаше напред  по лице.  В моментът, когато докосна пода,  бронзът се пукна като изсушена гъба, ударена в камък. Нямаше дим,  нито изпарения. Металната дограма по стените започна да се извива.  Рамките на прозорците заприличаха на защипани змии. Излезнаха от гнездата си. Рисуваните светци започнаха да се сипят по цялото протежение на църквата. Някои  увисваха като откачени зъби.

Странният прах отразяваше светлина.

Заобиколен от падащи предмети и  хаос, отец Дофри погледна нагоре и вдигна ръце. Знаеше, че не е нужно да крещи, за да бъде чут. Промълви единственият въпрос, който задаваше умът му.

- Къде сгрешихме, Господи? – каза той.

Вашингтон, окръг Колумбия

Време: 22.35

Бялата сграда, кръстена от Теодор Рузвелт през 1901 година.

Президентът на Съединените Американски Щати подскочи.

Слушалката на телефона изхвръкна от ръката му.  Огледа се  лудо. Дръжката на вратата  се откачи и падна. Още във въздуха се разпиля на прах. Сградата започна да скърца. Масата и огромният фотьойл се килнаха. Някой закрещя през затворената врата.  Редицата от лъскави сувенири потекоха по рафтовете си в тъмни потоци. Президентът се огледа трескаво. Пристъпи напред и подхвана  един от  дървените столове. Вдигна го и  с един удар го строши на парчета. От усилието на бузите му избиха червени петна. Настъпи и откачи единият от краката. Замахна с него като боздуган.  Щеше да свърши работа. Затича се.

На вратата към кабинета се сблъска с охраната.  Разбута ги и продължи да тича…

Вашингтон, окръг Колумбия

Киноцентър Юнайтед

Време: 21.00

Мик Дънди „Крокодила“ мушна ръка зад гърба си. После с рязко движение светна тридесет сантиметрово острие в косата на отвореното хипи срещу него. Всички в киносалона се изхилиха над пуканките. Стюърт Бароуз  направи изключение.

Гледаше филма за трети път. Отбиваше време.

Дръпна ръкава на сакото и погледна часовника. Последните три часа повтаряше това движение. Хвана последната секунда от бавно намаляващия светлината дисплей.

Беше време.

Стана и – извинявайки се на хората – започна да се промъква към изхода. Имаше среща с президента. Трябваше да спасява човечеството.

Няколко вградени скенера го съблякоха виртуално докато минаваше между двете каменни колони в началото на дългото фоайе. Охраната го гледаше студено. Изчакаха  информацията на операторите  в малките приемници.  После  единият се обърна към Стюърт.

- От тук, мистър Бароуз – каза той.

Изведоха го през задния вход, оглеждайки се във всички посоки. Сигурно така им минава живота – помисли си Бароуз – оглеждайки се. Малка сива лимузина паркира и ги изчака да се качат. След това подкара напред в тъмнината.

От няколко месеца Стюърт се опитваше да издейства тази среща. Изкачваше се бавно по стълбицата на йерархията, давайки частични обяснение и усмивки. Пусна в ход всичките си връзки и познанства. Като изявен учен, ръководещ няколко проекта за военните, най-сетне му обърнаха внимание.

Колата навлезе в покрайнините на Вашингтон. Виждаха се само дървета.

Преди поредния завой намали и спря.  Един от агентите погледна към физика на задната седалка. Шофьорът се пресегна към таблото и свали страничните стъкла. Никой не казваше нищо.

Бароуз гледаше на дясно към равната поляна. От някъде изникна дрипав просяк. Навря лицето си почти в това на физика и протегна ръка.  Навлечените по него дрехи бяха миризливи и мръсни.  Бароуз несъзнателно вдигна ръка пред устата си.

- Господине, моля, дайте нещо на нещастния човек – каза просякът.

Стюърт очакваше всеки момент агентите да го прогонят, но те не го сториха.

Той беше учен. Имаше чувствителна душа. Бръкна с ръка в портфейла, и подаде банкнота от  пет долара.

Замръзна, когато на безобразно мръсното лице цъфна усмивка. Разкриха се чисто бели и равни зъби.

Просякът му смигна и каза нещо, сякаш на себе си. Заслуша се за малко после му посочи към пътя.

- След сто метра има десен завой. Там ще ви очакват – Усмихна се пак – благодаря за добрия жест.

На Бароуз му стана интересно, докато оглеждаше агента.

- Често ли ви дават пари? – попита той.

- За два месеца вие сте първият – каза Агента.

След това се обърна и тръгна към бордюра, от който беше станал.

Колата даде газ. Скоро пристигнаха.

Сега чакаше пред бялата лакирана врата и гледаше личната секретарка на президента. Малко миньонче с бели ръце и тъмни очи.  Двамата охранители стояха плътно до него. Секретарката кимна и натисна някакъв бутон.

Вратата се отвори. Пристъпиха в стаята.

Обзавеждането беше скромно, но топло. С шарки на истинско дърво. Подът не скърцаше.

Президентът на Съединените Американски Щати стоеше прав. По вечерен халат и чехли. Държеше чаша в ръка.

Бароуз се приближи. Усети аромата на стар и скъп  коняк. Президентът прехвърли чашата и подаде ръка.

- Здравейте, господин Бароуз – каза той – заповядайте.

Стюърт стисна ръката.

Президентът го покани с жест. Настани се в дебелото кресло от скърцаща кожа. Президентът кимна на двамата мъже до вратата  и седна срещу него. Преметна крак върху крак.

Охраната тихо напусна.

Бароуз гледаше нервно.

Президентът се пресегна и взе от бюрото махагонова кутия. Отвори я.

- Пушите ли? – попита той.

Физикът отказа с махване на длан.

- Не, благодаря.

Очакваше доста по-студено отношение. Веждите му се вдигнаха удивено. Президентът хвана с очи последното.

- От време на време и аз ставам човек, обичащ известни удобства – каза той.

Потопи края на пурата в затоплената чаша и с наслада засмука син пушек. Облегна се.

- Министърът на отбраната беше извънредно настоятелен в молбата си да се срещнем.  Аз познавам  отдавна Робърт Гейтс. Явно това, което имате да ми казвате, е от значение.

Стюърт Бароуз прочисти гърло. Харесваше му това  „направо на въпроса“.  Този човек вероятно беше спечелил предизборната си кампания  заради тази си черта.

- Господин президент. През последните няколко години разработвам няколко проекта за различни държавни институции. Вероятно сте запознат с работата ми – каза той.

Президентът кимна.

- Преди няколко седмици направих епохално откритие – продължи Бароуз -  Стана случайно. Невероятен връх,  с простота, даваща  възможност за успешна разработка и тестване в период на няколко седмици.

Президентът започна да се заслушва.

- До колко сте запознат с квантовата физика? – попита  Бароуз.

- Не много – каза президента.

- В квантовата физика реалността се описва чрез вълнови процеси и взаимодействия, където едни и същи процеси имат произволни и неопределени характеристики…

- Мистър Бароуз – прекъсна го президента – все пак съм зает човек. Моля, спестете ми тези неща.

Бароуз го погледна право в очите.

-  Открих метод, който буквално състарява всякакъв метал в обсег.  Времевият диапазон  е  граничещ с фантастиката. Става дума за секунди – каза той.

Ръката на президента  раздвижи  кехлибарната течност с въртеливо движение.

- Говорите за ерозия. Ръжда.

- Близко е до тези понятия, би могло и така да се каже – отвърна Бароуз.

- Можете да накарате метал да ръждяса за няколко секунди?  Така ли?

- Не да ръждяса.  Направо се разпада.

Президентът дръпна от пурата и пусна няколко колелца  дим.

- Не мога да разбера същността – каза той.

Бароуз се замисли.

- Основното не е в самото разпадане на метала – каза той -  Номерът е в невероятно широкият диаметър на поразяване. С устройството което нося в джоба си мога да съсипя всичко в диаметър от сто мили.  А с това, което направих в къщи, мога да покрия половината свят.

Президентът се усмихна.

- Скенерите не откриха никакъв предмет в облеклото ви – каза той.

Бароуз кимна.

- Структурата на апарата е изцяло органична материя. Няма как да го видите.

Бръкна в сакото си. Наведе се и постави на бюрото нещо с размерите на драже дъвка.

Президента също се наведе. Удивен погледна няколко пъти  от предмета към учения. Това не само имаше размерите на драже дъвка. То си беше дъвка. Даже лъхаше на мента.

Президентът се облегна.

Човекът срещу него водеше няколко интересни научни разработки. Последният доклад гласеше, че е уволнен от  последните три.  Причините бяха  параноично държане и безумни действия. Все пак оценката на бюрото трябваше да се има предвид. Последната удостоверяваше за отклонения в психиката на този човек.

Президентът посочи с пръст към бюрото.

- Това е папката  за близкоизточната криза – каза той – затворих я, за да ви изслушам мистър Бароуз. Времето ви изтече.

Професорът седеше мълчаливо. Не му повярваха.

- Мога да демонстрирам – каза тихо.

- Мистър  Бароуз – продължи президентът – благодаря ви за отделеното време.

Вратата се отвори и охраната влезна.

Бароуз гледаше човека отсреща.

- Това е шансът да решим завинаги всички войни – каза той.

- Едва ли – отвърна президентът – и кимна към него.

Охраната го пое за лактите и леко го поведе към вратата. В ръцете им  се усещаше твърдата решимост.

Президентът изчака да се затвори вратата. Премести се на бюрото и набра министъра на отбраната. Говориха кратко. Президентът загуби интерес, и след още малко затвори слушалката.

Вдигна крака на масичката и всмукна от остатъка на пурата. Премяташе в пръсти си малка, изящна запалка. Подарък от жена му за годишнината. Постави я на дървената маса и се загледа в нея. Луди колкото щеш.

Превключи каналите на телевизора. Нищо интересно.

Очертаваше се поредният обикновен ден. Взе  доклада от бюрото. Отвори го и се зачете. След половин час приключи и бръкна във вътрешния си джоб за химикалка. Напипа само странна прахообразна смес.

Погледът му се  стрелна към запалката на масата. Изглеждаше странно почерняла. След миг се разпадна. Телевизорът издаде мяукащ звук и спря. Дръжката на вратата се откачи и падна. От вън се чуха викове.

Една мисъл изпъкна в започващите силни  удари на сърцето му.

- „Дали е стигнал до дома си“…..

*  Mалкаta буква Ламбда ( λ) -се използва като символ за дължина на вълната във физиката.

Има тихи и тайни врати. Без ключове.

За тях е достатъчно лек прашец върху клепачите, чифт домашни  пантофи  или стар филм.

Трябва да спрете втренчени  в образа. Това е нужното. Огън  под пясъка на настоящето. Защото там  най – отгоре  е вашето опаковано в розова панделка  джезве.  С хубави детски спомени.

Нещото кипва. И се ражда онази магия.

Стар филм през деформирана леща. Друго време. Онзи сякаш чужд свят.

Енергия за идеално смазаната машина. Тази под  грубата ни материя. Вашето магазинче за спомени. Онова с витата стълба и безбройните рафтове.

Връща ви в  хладния киносалон. Там при стария филм. С аромат на тъмночервени кресла. И това е само началото. Надниква нещо забравено. Безгрижие и детско подскачане. После идва дълбокото.  Една  обвързаност с хора останали другаде.

За почти всеки  детството е  поръсена с пипер филия.  Благ  поглед  на възрастни.  И изброени  на пръсти лакомства.

Ако все още  имате средното.  И  отлетели преди време от топлото гнездо, седите сгушени под чужди проводници. Обадете им се. Те няма да спрат да очакват този момент. Дори след всичките тези години.

Хубави  спомени.

Кога ли беше това?   Не  помня…

За вас обаче е сигурно, че е било лятото.  Винаги е лятото.  Усмихвате се.  На лицето ви не излиза нищо.

Купчината пясък изстива.

После в едно малко ъгълче в главата ви, точно под полегатите греди на детството,  светва червената лампа.

Внимание! КОД ЧЕРВЕН, КОД ЧЕРВЕН.

Колко хубаво беше.

И така трябва да бъде. За всеки….