Дядо Инджил седеше до огнището в малката топла стая с керпичени стени и нежно дялкаше поредната дървена лъжица.  Oстрото му ножче с похабена дръжка  се движеше бавно. Материалът беше тополов, съвсем сух и се обработваше лесно. Възрастният мъж вършеше търпеливо заниманието си и ако не беше влезналият студен ветрец нямаше и да разбере, че вратата на стаята се е отворила. С леко изпъшкване погледна през рамо и очите му грейнаха щом видя гостенинът.

- Добра сполука дядо  – усмихна се новодошлият и започна да развързва вървите на кожуха си.

Дядото изтупа ръце в огнището,  после стисна мъжката подадената му десница.

- Сполай ти и на тебе Йочко, заповядай

Гостенинът  беше младолико момче с живо лице и енергичен поглед. Силата на младостта струеше от него и заразяваше околните с раздаваща се свежест. Имаше сини очи,  като планински езера – както казваше баба Митка -  непрекъснато шарещи наоколо с типичният младежки ентусиазъм. Чистите дрехи с мирис на орехи го отличаваха от другите обичайни младежи по черните пътища на селото.  Беше дошъл скоро в този край и решил да отседне за няколко делника попита за празна стая,  да се подслони.  Упътиха го към Инджиловата къща и старият осемдесет и осем годишен мъж с охота го подслони очарован от малкото изпита ракийка и приятното събеседване с учено младо момче.

- Защо майсториш тук,  а не под стряхата дядо?

- За изнемалото няма сгода,  да знаеш от стареца. Където и както да го хванеш все мазоли излизат докато свикне ръката.  А  от работата с него не само от дървото се взема -  а и от душата на майстора, та да се вгради малко у него,  да е с любов правено.  Па  дали съм на стола или на камика,   кога от душата си давам за мене разлика нема.

Йочко се усмихна:

- Прав си дядо,  а да те почерпа с убав армаган против имаш ли?

Старецът погледна дяволито:

- Сладко ли е? Или е от онова дето се грее и с пиперец върви?

-  И  с пиперец върви,  ама най си е хубаво с добра дружина за компания.

Момчето свали  от  рамото си  дървена бъклица и я постави на масата, отвори чантата си и разви от парче вестник пиперосана сланинка и резенчета суджук от дивечово месо.

Предстоеше хубава топла вечер до огнището със стари разкази посръбване от топлото вино и премлясване със задоволство. Дядо Инджил беше разказвач, и то от майсторите разказвачи.  Почнеше ли историята започваше да си служи с разни трикове – ту снижаваше гласа си до шепот и виждайки,  че ти е приковал вниманието изведнъж повишаваше тон подклаждайки напрежението. Или така се вписваше в геройте, че сякаш много хора влизаха в тялото му.  Лицето му ту грейваше – ту се смрачаваше като сянка.

Йочко слушаше с интерес и гъделичкайки душата му искаше още някоя история посръбвайки от виното.

- Като мътен порой се спуснахме от баиря в полето с мойта дружина – разказваше дядо Инджил – но,  като видях селото сякаш гръм ме удари,  вдигнах сабя и спрях пламналата стръв на пъстрата орда след мене.  Гледах селото и разбирах, че не е като другите  през който бяхме минали, белееха се хубави къщи, имаше градини, една черква извиваше кубето си и кръстът й светеше като запален. И макар че селото не беше по-далеч от два-три хвърлея на пушка, личеше, че оттам никой не беше забелязал, че сме надвиснали като буря от хълма.

Вратата проскърца и заедно с малко хладнина влезна баба Митка,  носеше копана с  баница и приседна до огъня.

- Пак ли те омайва старецът? – попита размествайки бръчки в усмивка.

- Омая  ме още първата вечер, сега ме държи като верига над огън с този си разказ.

Йочко наля и на нея в малката чашка.

- Не прекъсвайте старецът, че забравя – намеси се дядо Инджил и пак подхвана историята,  намигайки на момчето

- И тогава видях жените, които копаеха. Бяха скрили лицата си  и ровеха земята, за да скрият в нея сълзите и мъката си. Поисках да им кажа нещо добро и обърнах коня си към тях.  Но те,  щом ме видяха,   пуснаха мотиките и избягаха. Остана само един старец под една цъфнала слива. Той се изправи, подпря се на тоягата си и зачака.

— Защо избягаха жените, старче? — троснато попитах .

— Знам ли… трябва да са се уплашили, жени нали са…

— А ти? Ти не се ли уплаши?

— Защо ще се плаша, ефенди, не се уплаших. Стар съм аз, от какво ще се боя. Боя се от господя и от него чакам смъртта си…

Попитах го има ли вода наблизо.  А той посочи с тоягата си:

— Ей там има чешма, на един хвърлей е от тука, по пътеката, все по пътеката!

Почти не го слушах и гледах към баира, накъдето избягаха жените.

— Там е селото ни — подзе старецът —  Ех, не сме май добре, немотия, глад. А временцето хубаво, рекохме да поизровим земята и да засеем нещо, малко лук, малко боб. Заловиха ме и мене жените, ела, думат, да ни пазиш.  Какво ще ги пазя аз! Ама пък сами сме, без мъжка челяд сме.  Не останаха мъже, откато ни бастисаха кърджалиите…

Погледна стареца изпод око

—  Ти виждал ли си кърджалии, старче?

— Де да ги видя, синко. Онзи, който ги е видял, не е оживял.

— А аз познат ли съм ти?

— Де ще те познавам, ефенди.  Не те познавам.

Той замълча и замислено ме погледна с натъжените си очи

— Не те познавам. Ама чуй какво ще ти река,  млад си, хубав си….. Юнак си. Де такъв господар да имаме като тебе! Ще ти слугуваме, ще ти плащаме харач. Но само ти да си! А то сега какво е…

— Какво е сега?

— Кой отде иде – коли, кой отде иде -  граби и пали. А ний сме прости хора, ний сме като овце. Добре е да има кой да се грижи за нас, да ни стриже и да ни дои, ама и от вълци да ни пази!

Засмях се , извадих  кесията си, сграбчих  шепа жълтици и казах на момците с мене да оставят по една на всяка мотика.

— Нека си ги вземат жените, като се върнат.  А ти, старче, прощавай! Прощавай и сполай ти за думите!

Белият ми кон хвръкна под мене. Трепнаха мойте момци, почувствуваха, че  ги водя  и препуснаха конете си след мене. Ония, които бяха слезли, качиха се и също тъй бързо препуснаха. А старецът стоеше под цъфналата слива и гледаше след нас.

Дядо Инджаил спря за момент поливайки щедро с вино рзенче суджук

- Май е време за похъркване, а Йочко? Нека да поспрем със старите спомени за днеска, че и баба Митка ме  гледа изпод вежди.

- Старецо-о,  ще ти кажа аз на тебе – усмихна се жена му.  После погледна благо момчето :

- Дядо ти се изморява вечер, па и спря да си поспива след обед,  и от там не му спори ни винцето, ни разказите до късно верчер.

Младият мъж се изправи и посегна за връхната си дреха

- Спокойна да ви е нощта добри хора,  пък  утре може пак да намина – ама по от рано белким дочакам края на историята.

Облече се,  целуна по бузата баба Митка и тихо притвори след себе си.

Възрастната жена се хвана да раздига масата.

- Йочко чий каза че му викаха? – попита дядото

- Йордан, Йордан Йовков му е името.

- Аха…

Бабата хвана под ръка старецът и му помогна да стане, после двамата накуцвайки тръгнаха към стаите,  а зад тях огънят бавно гаснеше пазейки тайните.

Снегът падаше на едри котешки лапи настъпвайки тъжната гледка. Следите му се извиваха по голите дървета с лъскава замръзнала кора и заобикаляха  полето около самотната къща.  Обхождаха шуртящият  поток  заливащ белите  брегове сливайки се със светлата чезнеща мъгла.  Цялата природа търпеливо чакаше по топли дни заедно с дървената къща.

Жената седеше на прага и гледаше отнесено играта на трите си деца.  Не беше яла почти седмица.

Двете момчета и сестра им обикаляха в кръг и се замерваха с рохкав сняг.  Играта им  не беше усмихната. По скоро се занимаваха с нещо за да минава времето.  Сестричката клекна на земята и се разплака. Едното братче отиде  до нея и я погали по главицата.

Жената преглътна и  усети чегъртащата кухина в корема си. Нямаше сила дори да стане и да провери какво става.

Вторият брат се обърна към нея. Погледа я известно време после бавно се приближи.

Майката вдигна глава.   През цялата болка и изтощение се усмихна топло:

- Какво стана Дачко?

- Радка стъпи на криво в леда – каза момчето.

Жената обърна глава натам.  Момичето се изправяше.   Направи плахо няколко крачки накуцвайки.  Брат и я подхвана през кръста и двамата тръгнаха към къщата.

- Ще се оправи – каза Жената.

Момичето и брат му докуцукаха до стряхата и внимателно седнаха до майка си.

- Мамо,  кога ще ядем?

Въпросът я жегна, като нагорещено желязо. Премигна и се  зачуди  какво да отговори:

- Скоро деца. Татко ви трябваше вече да се е върнал.

Всички обърнаха глави към виещият се в далечината черен път.  По него се задаваше само мъгла.

Жената погледна към дъщеря си:

- Раденце  попей ми малко.

Момичето прихвана с ръце коленете си и подпря брадичка. Замисли се за момент после подхвана с тих глас някогашна весела песен:

- Имам си седем златни парички

Държа си  ги силно в ръчичка.……

Гласът и започна леко и омайно да се усилва.

Майката преглътна със сухото си гърло и зарея поглед. Преди  десет дена мъжът и тръгна на път към близко село и от тогава не го видя повече. Дали го беше срещнала турската потеря? Или нещо друго  се беше случило,  не знаеше.  Животът им толкова далече от другите хора  осигуряваше спокойствие. И те го предпочетоха. Брашното свърши на вторият ден.  Последните няколко хранения майката обърната с гръб се правеше, че яде.  Предоставяше всичките тънки питки на децата си.

В късният след обед,  когато заспаха тя тихо стана от леглото милвайки всяко едно по главата.  После излезе на вън и разрови огнището.  Намери няколко угаснали въглена и ги захрупа изключвайки умът си.

Временното засищане не свърши много работа.  Два дена по късно организмът и все едно я дрогира. Непрекъснато и се спеше но не можеше да заспи. Клепачите  и  се затваряха над каменно свлачище. Ходеше в лек унес от  безчувственост към света. Единствено мъката по съдбата на децата я връщаше в действителността. Но от това  я  болеше още повече.  Нямаха храна.  Нямаше как да си я набавят.  Най близкото село беше на три дена път  -не можеше да остави така децата.

Ежедневно молбите за храна се засилваха.  Бяха страшни дни за жената.  Постепенно думите леко загубиха смисъл падайки от ръба на дълбоката пещера в главата и.

Гладът имаше прекрасното свойство на халюциноген и от време, на време жената бълнуваше. Децата я гледаха уплашени.  Когато пристъпа отминеше се скупчваха около нея и я милваха и целуваха,  не искащи да се откъснат от общата прегръдка.

На осмият ден момичето нямаше сили да стане от леглото. Умората го беше надвила. Лежеше отпуснато с бледо лице и празно съзнание. Майката не знаеше какво да направи.  Прехвърляше, като мръсно пране мислите си от кош в кош без да може да ги изчисти.

В следобеда за първи път от дни слънцето проби светлите облаци.

Малките момчета започнаха отново да питат :

- Мамо кога ще ядем….Мамичко моля те, кажи ни..

Майката преглъщаше огромните буци. Целуваше ги по очите и бършеше капещите навътре сълзи с преглъщане.

Момиченцето леко се изправи на леглото:

- Мамо има ли поне една коричка хляб за мене?

- Ако намерим  на тебе ще я дадем Раде -каза по големият брат.

Всички вкупом затърсиха около печката и старото огнище.  Нямаше нищо.

Жената вече не издържаше. Трябваше да направи нещо.

След поредното умоляване стана и обеща на децата хляб. Обеща им го със свито сърце и обаяние.

- Легнете и поспете след обед, като се събудите мама ще е опекла топъл  хляб- каза жената.

Те се наредиха на твърдият миндер  хвърляйки  по едно око, какво прави майка им. Жената излезе навън и притвори плътно вратата след себе си. После  погледна земята. Падна на колене и разри снега. Ръцете и стигнаха черната пръст. Сграбчи няколко шепи и ги внесе в стаята. Отиде до голямата дървена копана и изсипа калта вътре. После се върна два пъти,  за още. Започна да меси.  Вадеше по някоя сламка и продължаваше.

Погледна децата:

- Ако не заспите,  и днеска няма да ядем  – каза тя.

Децата се обърнаха с гръб към нея,  превъзбудата от очакването на хляба не им даваше мира. Не заспаха, само се направиха на такива. Жената разпали печката. Оформи калта, като хляб и бутна тъмната тава в отвора за печене.

После отиде и  пак целуна децата. Всяко едно поотделно и дълго.  Обърна се и бавно излез на от къщата.  Седна на побелелият пън пред старият орех.

Очите и се преместиха от дебелият клон към навитото избъсано въже под стряхата.  Напрегна сили и  се изправи…

Малко по късно някой почука на вратата.

Най голямото момче стана и отвори.  На прага стоеше мъж.  Непознат мъж.

- Добра слука момче – каза Човекът.

- Господ здраве да дава господине…

- Има ли някой от вашите вкъщи?

- Мама е от вън…Чакаме хляба да се опече, заповядайте.

Мъжът пристъпи в стаята и се огледа. Пусна на земята двете големи торби, който носеше през рамо. Не миришеше на хляб. Очите му обходиха момчето. Бяло с  измършавяло лице и изпъкнали скули, потреперващи ръце и зачервени очи. Недохранването се четеше, като тънка книга с голям шрифт. Мъжът пристъпи към другата врата и я отвори. Излезе навън и спря пред ореха. Гледаше безмълвно поклащащото се въже завързано за дебелият орехов клон.

После отмести очи към жената седяща на пъна пред него. Приближи се и я наметна със своята дреха. Тя не се възпротиви. Мъжът я хвана през рамената и я поведе в стаята.

Децата заспаха.

Двамата седнаха до печката.  Жената започна да разказва. Мъжът слушаше.

Стана и се пресегна за едната от торбите.

Извади шарена кърпа и се зае да я постила на трикраката  маса. Бръкна  навътре в  торбата,  отвори  парче хартия с дебел резен сланина. От другата торба  извади две големи погачи. Ръцете му извадиха тавата с черната кал от печката и я изнесоха навън. После  се върна, посипа със сняг твърдите пити и  ги пъхна в печката. Влагата в снежинките щеше да ги накара да омекнат. Отвори вратичката на печката и раздуха огъня.

Замириса на хляб.

През това време в пъстрата калена чиния от стената  подреди големи резени бяло  сирене и тънко нарязано пушено месо. Разви малка кесия и поръси всичко със щипка червен пипер. Жената не каза нищо. През цялото време гледаше и плачеше. Мъжът мълчаливо подреди цялата маса. Обърна се с гръб и изтри своите сълзи. После кимна към децата.

Жената стана и се зае тихичко да ги буди. Уханието на топъл хляб накара нослетата да затрептят.  Когато видяха храната по масата само  я загледаха със стаен  дъх.

Мъжът извади топлите омекнали пити и посочи с ръка:

- Хайде всички на масата.

Децата  не чакаха покана. Скочиха от леглото обаче не се сбутаха.  Братчетата направиха място на сестричката си и чак тогава седнаха. Очите им проследиха как момичето захапа първият залък и чак тогава  се пресегнаха за своя.

Храниха се дълго и мълчаливо.

После отпуснати пак се върнаха сити на леглото. Разказваха си истории  в топлата стая. Момчетата заспаха и скоро майката прилегна до тях. Будни останаха само малкото момиче и мъжът.

- Господине види се никога няма да можем да ви  благодарим – каза тя – мога само да ви попея.

Мъжът усмихнат кимна и двамата тихичко излезеха навън под стряхата.

Жената се събуди. Двете момчета още спяха. Дъщеря и се топлеше зареяла поглед пред печката.

Майката стана и погледна отново към масата. Там имаше нещо загърнато в  кърпа. Отиде и отметна краищата. Още две питки и четири сушени мръвки лежаха до резените сланина и сирене.

Устните и отрониха молитва.

Погледна към дъщеря си:

- Къде е човека Раде?

- Тръгна си – каза Радка.

- Бог да до пази….  Какво правихте докато спяхме?

- Казах, че ще му попея за благодаря и излязохме  навън да не ви будим.

Майката изгледа дъщеря си:

-Браво Раденце, аз даже не му благодарих преди да полегна… Харесаха ли му песните?

Детето протегна ръка. Отвори длан.  Гласът и зареди тихата песничка:

- Имам си седем златни парички

Държа си  ги силно в ръчичка.……

В ръката и проблясваха седем едри златни монети.

Времето в  обширните гори на Северна Америка  сякаш  се точеше в тънки,  изсветляващи  нишки на  разбридан ангорски пуловер. Заревото  избухна и съненото слънце започна  да се влачи  нагоре. Ленивостта му можеше да се мери с  мокра дъвка по стъкло, гледана на обратно.  Храстовата растителност „чапарал“ започна да поглъща лъчите на дневното светило и, затопляйки се, прогони  дребните нощни твари в сигурните им дупки и хралупи. Във въздуха леки изпарения мажеха с четка пространството между дърветата.

Майлс Риордън,  трето поколение   ирландец,  беше  изтегнал  крака, обути  в гумени ботуши, върху обрасъл с мъх дънер.  Наслаждаваше се на  ухайната топла напитка в стъклената  чаша  и  гледаше ясното утро. Малка група птици от утайката излитаха от дъното на чашата му и  с разперени крила стигаха до мястото,  където отпиваше.

У дома пред хората пиеше чай.  Но когато беше сам предпочиташе американското,  направено по южняшки кафе,  с препечен корен от цикория.

Мъжът  за момент се вглъби в себе си.  После бавно погледна  наляво към седящият на отсрещното дърво правителствен агент. Ръката му се вдигна за поредната глътка. Още едно ято птици полетяха нагоре.

Двадесет и двамата снайперисти, разположени около него, едновременно задържаха дъха си.

Агент Бил Бейлис вдигна ръка и прошепна тиха команда към вътрешната страна на китката си.  Скритите в килима от разноцветни мъхове и лишеи хора започнаха отново да дишат.

Бейлис гледаше папратите, повалените от буря дървета и клони, и вътрешно успокояваше сърцето си. Повдигна едната си вежда към ирландеца.

Гласът му прозвуча леко дрезгаво:

- Ситуацията е неизбежна, Майлс.

- Може да е неизбежна за вас, aгент Бейлис, за мен е  еднопосочна -  каза Риордън.

Агента се загледа в светлия мъх до краката си:

- Не можем да ти позволим да го направиш.

- Не можете да ме спрете.

- На практика е нужна само една моя дума и хората ми ще откъснат и четирите крайника от тялото ти – каза Бейлис

- Ами опитайте – отвърна Майлс – там е работата, че детонаторът не се задейства при отпускане или свиване. Той е двупосочен.  Ако ме застреляте,  пръстa ми ще се свие от шока.  Ако някой пък откъсне ръката ми, изобщо няма да разберем какво се случва…

Бейлис замълча и насили мислите си към някакво решение.  Рядко попадаше  в безизходни ситуации.  Врътна очи към лявата ръка на Майлс. Сложно устройство от тънки пружини и пластини обграждаше показалеца на лявата му ръка.

Агентът започна отначало. Вече час и половина повтаряше едни и същи думи:

- Майлс,  възможностите са неизчерпаеми. Мислил ли си какви ще бъдат последствията за науката и медицината.  За света, като цяло?

- Точно там е проблема Бил… Много  мислих.   Процентът всичко това да завърши  с лош край е прекалено голям.  Знам как е устроен света.

- Прекалено много задълбаваш в черното на ситуацията -каза Бейлис – разгледай и сивите нюанси. Помисли за себе си, за децата и техният живот.

Майлс се усмихна с увиснали като детски ластик устни:

- В сивото се виждат само шепа хора, забогатели от продаденият живот на другите Бил.  В началото картината може и да е хубава, но близкото бъдеще ще бъде по-ужасно от интернационален концлагер. Представи си само религиозните бунтове и анархията. Милионите жертви на глада и жаждата, която неизбежно ще последва… Не мога да го понеса…

Напрежението приличаше на филм с върколаци.

Агент  Бейлис усети  жажда. Пресъхналото му от преди час гърло вече лепнеше.  Незнайно откъде в главата му нахлу картина  на хубавите, сладки и студени сливи в домашният им  хладилник.  Желанието му да се махне от тук час по-скоро се засили.

Ново ято птици полетяха нагоре по чашата на Майлс.

Ирландецът  леко раздвижи китката със сложния механизъм:

- Агент Бейлис… Отседнах тук само днес.  Само тази сутрин,  за едно последно кафе.  А то свърши. От уважение към децата си, сега станете и си тръгнете.

Правителственият агент гледаше от упор:

- Не мога да го направя.

- Прости ми, но не мога да те разбера -каза Майлс – предпочиташ децата ти да живеят сами цял живот в замяна на шепа щастливи държавни глави?

Бил Бейлис мълчеше.  Мислите му препускаха бясно.  Ако взривното вещество се намираше под дрехите му, след последвал взрив печелившата карта беше на негова страна.

Единствената заповед гласеше „Да се достави проба от ДНК“  ставаше дума за косъм, капка кръв или парченце кожа отхапано със зъби.

Някъде над главите им зачурулика птица. Задуха вятър.

Майлс погледа още малко в чашата си.  После вдигна глава:

- Давам ви последен шанс, агент Бейлис. Тръгнете си, или за вас всичко свършва тук и сега.

Бейлис  започна да плъзга ръка към пистолета си.  Тренираният му ум насочваше погледът му в страничните предмети. Адска машина не се виждаше около тях. Възможно ли беше ирландецът да блъфира? Едва ли – ресурсът,  ангажиран за залавянето му,  надхвърляше представите, с простата дума  „неограничен“.

Не му се умираше. Но свършеше ли тази работа го очакваше  кариера зад безопасно масивно бюро. Още в началото на разговора  излъга за децата. Така ги обучаваха да предразполагат и влизат в страдателна роля.

- Майлс – каза Бил – трябва ни една единствена капка от твоята кръв…

- Точно това се опитвам да предотвратя от четиристотин и седемдесет години насам  - каза Майлс.

Бейлис се хвърли към него.

Майлс разкодира мислите му секунда по-рано.  Вдигна очи и погледна прекрасното изсветляващо небе.  След това без да навежда глава размърда пръст. Петдесетте варела с домашно направен напалм, заровени на петнадесет инча в земята около тях избухнаха нагоре.

След кратък миг, откраднат от ада – и праведни, и грешници бяха погълнати от свещения огън.

В топлата  стая  се разнасяше  уханието  на канела и изпечени орехови сладки.   Лишеният от напрежение свеж въздух  заливаше старите мебели с талази от време и разнасяше  уханието  по  почти   целия етаж на  къщата.  Заобикаляше  огромните, търпеливо чакащи фотьойли и лениво се катереше по стените.  Самотните дивани имаха досадният навик сърдито да скърцат. Но ако човек  ги  погледнеше от входната врата, очите му се пълнеха с чистият им  цвят и уютната  подредба. Малки  гоблени, подредени  по стените, внасяха допълващата нотка уют.

Близнаците  Брандън и Кери Уайд, седяха удобно разположени на дебелия, сресан килим.  Махаха с ръце и често посягаха към купата с хрупкави, топли курабийки под прикритието на  замечтани усмивки.

Баба Уенди седеше пред тях и блажено подпряла гръб в облегалката  на дивана, ги изчакваше. След  малко подхвана началото на дългата приказка. Търпението и желанието за още една история плуваха в симбиоза  в обичта към любимите и внуци.

От време навреме  завърташе очи  към децата, изпод  големият  диоптър.   Усмихваше се и почесваше  лекият  сърбеж от  съжаление по собственото си детство.

Децата я обожаваха. За тях старата жена се превръщаше в  топлата  втора майка,  съгласна с всичките им желания.  Баба Уенди  имаше коса със сребърният цвят на речна пяна, пристегната назад, с тънка диадема. Изпито  благо лице, стотици малки бръчки и  светли,  като езера, очи.

Разказът се извиваше с магически отенък  и съчетан с мекия бабин глас, се преобразуваше в приятна и желана вечер. Децата бяха на върха на щастието си, махайки с невидими крилца в измисленият свят на феи и чудовища.

Кери протегна ръчичка и хвана поредната курабийка с голяма ядка от орех,  после сред смях и боричкане успя да си я върне от ръцете на брат си, който шеговито и я дръпна почти от устата. Приказката напредваше и постепенно плени изцяло умовете на малчуганите. Забравиха за сладките, водата и гласа на баба. Пред очите им запърхаха само малки блестящи същества и портокалови дръвчета. Малките феи, раждащи се в месестите сладки портокали, се показваха и с изумление оглеждаха чудния свят. После внимателно разгъваха прозрачни крила и размахвайки ги, литваха към приказния свят.

Когато на следващата сутрин Кери предложи на Брандън да потърсят феи в голямата купчина портокали,  брат и изобщо не възрази.
С  два големи кухненски ножа двамата седнаха на дървената маса до печката и започнаха своето търсене.  Когато час по късно баба Уенди ги видя сред петдесетте четвъртини портокали  не каза нищо, само се усмихна широко. Целуна ги по челата и реши дилемата с останалите по масата парченца.  Всички пиеха свеж портокалов сок, потънали в меката холна гарнитура.

Разочарованието от липсата на магически феи  бързо напусна децата.  На следващият ден   изгря заедно  със слънцето. Въоръжени с чук от дървената кутия с инструменти, двамата  разбиха керамичните си касички с формата на слончета.  Хванати за ръка отидоха до големия магазин и изхарчиха всичките тридесет долара за портокали.
След обеда, в тишината на дремещите възрастни, двамата подновиха рязането.   Баба Уенди се събуди от натрапчивият аромат на портокали.  Стана, леко изпъшквайки  и нахлузи пантофите.   Слезе от вторият етаж и се насочи към кухнята, предполагайки какво ще намери.  Нямаше и помен от нарязани плодове, но затова пък трите големи стъклени кани бяха пълни с оранжев сок.  Кракът и натисна педала на кошчето и капака се отметна назад.  Малките четвъртини с жълти кори бяха прилежно струпани в найлонова  торба запълващи почти цялото пространство. Баба Уенди погледа известно време, после се обърна и тръгна обратно нагоре към стаята.

Постепенно детският интерес да се търсят фей прерасна във весела семейна традиция.  Цялото семейство режеше портокали почти всеки ден. През смях и шеги повечето вечери завършваха с пиене на големи количества  сок и събеседване по всякакви теми. Кери и Брандън растяха много бързо.

Годините се търкулнаха, овалвайки като бонбони  ежедневието им.   Настъпваха промени, сексуални открития и нови  неща. След навършването на двадесет и петата си година, Брандън срещна момичето,  с което заживя в отделна спретната къща на изплащане.
Една година по късно Баба Уенди почина тихо в леглото си.

Същият ден Кери се срещна с брат си и през сълзи се отпусна в широките му рамене.  Брандън се учуди колко се е променила сестра му през последните няколко месеца.  Бузите и бяха хлътнали, лицето изпито, вечно усмихнатите устни приличаха на тънка сива линия.  Беше много отслабнала със стърчащи от раменете кости и големи очи.
Притисна я до гърдите си с обожание и заплака с нея.

След погребението двамата прекрачиха прага на старата запустяла къща.  Дори без баба Уенди наоколо лъхаше на онова време, което толкова обичаха.  Настанявайки се в хола, всеки седна на любимото си от детството място.  Мълчаха.  Имаха толкова много да си разкажат но не искаха да пропуснат мигът на спомен пропит с аромат на канела.
Брендън повдигна вежди и погледна сестра си:
- Продължаваш ли да търсиш феи, Кари?
- Всеки божи ден – каза Кари
Брат  и кимна с брадичка към кухнята:
- Има малко портокали там..
Сестра му се изправи и  подаде ръка.  Брендън я хвана.
Двамата стояха дълго време  до кухненският плот.

Брендън взе от поставката на стената двата стари ножа и малките дървени дъски за рязане.  Сложи едната пред сестра си и се пресегна към купата с плодовете. Подаде на сестра си  портокал,  после се зае с внимателното рязане на своя.
Първо прокара ножът по шест прави линии от горния край  на плода до долния.  После отряза малко кръгче и внимателно обели шесте триъгълни кори. Внимаваше да не ги откъсне – трябваше  да  останат  прикачени в долният край.  Образува се  жълто цвете с шест  листа. Лицето му беше спокойно.

Вдигна очи и погледна сестра си:

-  Знаеш ли, винаги съм се чудил какво би се случило, ако наистина литне  фея  наоколо?
- Нищо…. Ще загубим мечтите си – каза Кари – всъщност дори се радвам, че не намерихме такава….

Поседяха още малко така. После изпиха малко сок и поприказваха за миналите дни.  Прегърнаха се и тръгнаха в две различни посоки.
На масата остана самотен оранжев плод.  Кари отказа да го разреже от страх, че вътре може наистина да има фея.  Не искаше по погрешка да отреже някое крило.

Това беше последния път когато я видя.

Седмица след това получи телефонно обаждане от полицията.
Стоеше  сам в студеният  салон за разпознаване и гледаше надолу към бледото спокойно лице на сестра си.  Сълзите леко обикаляха носа, после бузата и накрая  попиваха в яката на синята му, изгладена  риза. Дежурният следовател поднесе съболезнованията си и  го  помоли да изчака.  Върна се,  носейки   жълт лист .  Подаде му парчето хартия обяснявайки, че е адресирано до него. Прочете го два дни след погребението.

Там на верандата на старата къща.

Сгънатата  страница криеше  само няколко реда с  полегатият  грижлив почерк на сестра му.

“ Скъпи Брендан.

Когато ме попита какво би станало ако някой ден полети вълшебно създание около нас,  не бях съвсем сигурна в отговора си.  Мисля, че винаги съм искала това да се случи.  В мен никога не угасна надеждата да намеря малка фея.  Нещо светло и добро, махащо с прозрачни криле.  Би ми дало смисъл…  Мисля си  го дори и сега,  когато усещам стегнатата си туптяща вена и болката от иглата…
Баба можеше да не ни чете точно тази приказка.

твоя Кари. “

Брендън сгъна листа и остана загледан в  тъмните облаци.

Влезе в къщата и отиде при купата с плодовете. Там се въргаляше един самотен портокал.  Дълго го гледа, после го взе  със себе си и излезе.

Прибра се за вечеря, но отказа да яде.  Съпругата му го целуна мълчаливо,  след това тихо излезе от стаята. Разбираше го. След час го намери заспал на дивана и нежно го зави с мекото семейно одеяло.

Угаси лампата и излезе. На масата самотният оранжев плод започна да блести отвътре…

Всичко беше сиво. Тревата беше сива, земята беше сива, хората в окопите бяха сиви. Небето контрастираше с тъмносиньо и махмурливо. Лек дъжд падаше със скоростта на мъгла и убиваше ентусиазма и усмивките на всички. Старите окопи зееха разчекнати, като усти,  жадни за нова хапка от мъртви тела.

Капитан Джоузеф Мънрой повдигна каската си с един пръст нагоре и избърса капките по челото си. Върху благата си душа от години носеше маската на строга личност, която беше ударила вечен печат по суровите черти на лицето му. Имаше светли и по младежки капризни очи. Устните му, вечно стиснати в тънка сурова линия, не изпускаха филтъра на цигарата. Беше висок, смел и неподатлив американец.

Това щеше да е тринадесетото му сражение и по чудо оцелял в предишните, сега – по зла съдба – беше стигнал до това безумно назначение, разбирайки, че участва в жертвоприношение.

Знаеше къде е края. Последните два дена разглеждаше лицата на хората си и четеше с голям шрифт разбирането и братската готовност. За годините, прекарани на фронта, един факт се открой и потъна в душата му,  оставяйки дупка на почуда. Защо се биеха войниците? Противно на всички мнения и тежки думи за страната им, той беше разбрал истината. Всеки мъж се сражаваше за братята си, братята около него, хората делящи болка и мъка, радост и надежди. Всеки войник стреляше и убиваше врага с желанието да спаси войниците до себе си.

Сержантът вдясно от него помаха с ръка и го изведе от дълбоката вода на мислите:

- Сър. Бял флаг…

Мънрой го погледа известно време, после бавно надигна глава.

Вражеската дупка зееше на малко повече от двадесет метра от тях.   Гъмжаща от въоръжените сухопътни сили на Вермахта. Там, малко наляво от центъра, енергично и настоятелно се развяваше нечия бяла камизола.

Капитанът не помръдна, продължаваше да гледа. Неписаното правило гласеше, че желаещият да заяви нещо трябваше да направи първата крачка.

След още няколко развявания импровизираният флаг се гмурна надолу и се скри.

Джоузеф се обърна и погледна към хълма зад гърба си. На по малко от два километра от него военното контраразузнаване, състоящо се от седем души, беше заело позиция под импровизиран заслон от клони. Нищо от последните не се виждаше, но той знаеше, че са там. Долови отбясък и се усмихна. Страхливите, не дочакващи края на битката, тъпанари нямаше как да скрият дулата на огромните си бинокли.

Врътна бавно глава и пак се загледа към смъртоносната линия пред него. От калната дупка отсреща се показа фуражка, последвана от кожен шлифер и лъснати ботуши. Последваха го още двама войници с разперени встрани ръце.

Мънроу въздъхна. Стана и кимна на адютанта си:

- Идваш ли, Джак?

Мъжът до него се изправи:

- Да не мислиш, че ще изпусна веселбата?

Джак Гън не беше висок, но затова пък колкото беше висок, почти толкова беше и широк. Имаше вид на човек, можещ да разкъса с голи ръце средно голям джип. Мънрой го беше избрал разбирайки, че този човек имаше сто четиридесет и шест точки на теста за интелигентност. Практически му беше възможно да направи каквото си науми.

Двамата станаха и започнаха да разкопчават коланите със снаражението си.

Полковник Джералд Бигуел отлепи очи от големия си бинокъл и погледна с недоумение към сцената, развиваща се на два километра от него. Погледна пак и озадачено видя как срещу тримата Германци се приближиха двама от неговите хора.

През окуляра се виждаха застаналите на почтително разстояние мъже,  които разговаряха с типичната каменна неподвижност. Бигуел поклати глава и се обърна да изпуши една цигара. Нареди след края на срещата да го уведомят и тръгна към изхода от скривалището. Седна на десет метра  от входа, опря гръб на едно дърво и – наслаждавайки се – запали,  всумквайки син дим.

Двадесет и пет минути по късно се унесе в лека дрямка. След още половин час тялото му подскочи стреснато и той се разсъни. Погледна часовника – проклетите глупаци трябваше да го извикат. Гмурна се обратно към землянката и скоро стигна до останалите мъже. Беше готов за крясъци.

- Защо не ме извикахте, сержант?

Сержантът го погледна объркано:

- Сър, наредихте след края на преговорите да ви уведомим, сър.

- Сержант. Защо не го направихте?

Младият мъж го гледаше от упор:

- Те все още продължават.Сър

- Какво!!

Полковникът го избута встрани и погледна през бинокъла. Момчето беше право. Там все още си говореха. Какво по дяволите правеха? Да не си разказваха филми?

Бигуел се обърна към другия войник:

- Бягай долу и разбери какво става. Искам доклад след по малко от час.

- Сър.

Момчето се обърна и побягна. Предстоеше му доста тичане. Скоро се загуби от погледите им и навлезе в гората.

Полковникът погледа още малко след него, нажабури се с малко вода от манерката, за да измие вкуса на тютюна и отново залепи очи за бинокъла.

Долу преговорите приключиха. Малките фигурки поеха обратно към калните си дупки без видим ентусиазъм.

Празни приказки – помисли си Бигуел – и затърси с очи пратеният долу войник.

Редник Джоузеф Конрад тичаше пестеливо, сменяйки тежестта ту на единия си крак, ту на другия.  Беше почувствал как тялото му се пребори с кризата от спринта и влезна в оборотите на равномерното дишане. Три крачки вдишване, три крачки издишване.

Скоро стигна на петдесет метра от окопа и продължи напред ниско приведен, последните метри ги измина пълзешком. Гмурна се в окопа с главата напред, в последният момент извъртя тялото си настрани и цопна в калта почти на краката си.

Погледна насочената към главата му цев:

- Пряко нареждане от полковник Бигуел. Трябва да с срещна с капитан Мънрой!

Излъсканата цев се вдигна нагоре, мръсния войник му подаде ръка и му помогна да се изправи.

Посочи с ръка наляво:

- Петдесет метра напред и ще го срещнеш.

Редникът започна да се провира през гъстата редица тела и скоро се озова срещу импровизиран брезентов заслон. От тримата души вътре, само един беше с капитански пагони.

Пристъпи напред и отдаде чест:

- Сър, редник Конрад се явява по служба. Разрешете да говоря, сър!

Капитанът го изгледа:

- Свободно, редник. Какво се е присетил лудия Уйли от хралупата на хълма?

Конрад се намръщи:

- Сър, не познавам лудият Уйли, сър. Изпрати ме директно Полковник Бигуел. Сър.

Мънрой го изгледа с насмешка:

- Аха – и аз това казвам. Какво става? Да не е дошло подкрепление или пратка с провизии?

Конрад се скомроса:

- Не, сър. Желае да разбере изхода от преговорите.

Джоузеф Мънрой се изправи бавно. Кимна на другите двама към изхода  и, след като излезнаха, пристъпи напред и навря носа си в лицето на редника:

- Слушай ме внимателно, синко. Не съм от вчера тук. Много добре знам, че единствената причина, заради която сте тук, е да впишете в регистрите “загинаха в битка” още преди тя да е свършила. Знам, че помощ няма да дойде. Знам, че на онзи излъскан задник горе му е все едно какво ще стане с нас. Виждак съм поне три пъти как разузнаването се оттегля, изоставяйки всички. Така че,  недей да си простираш тъпата важност на този простор, а се подготвяй да си изтеглиш задника в обратна посока.

Капитанът беше страшен за гледане. Не крещеше думите, а ги произнасяше като проклятие.

Редникът стоеше, като ударен от гръм. Не вярваше на ушите си.

- Сър. Трябва да се върна със сведенията, сър- звучеше почти умолително.

Мънрой неочаквано омекна:

- Извинявай синко… Това очакване ми идва в повече. Предай на Бигуел следното. Бяха ни поставени условия, изискващи незабавното ни изтегляне. Изоставяне на позициите и гаранции за безопасно излизане от района. Все неща, който отказах безпрекословно и твърдо.  Тук ще паднем момче… Друго не те интересува. Връщай се горе.

Редник Конрад гледаше в ботушите си:

- Успех, сър.

Врътна се кръгом и си тръгна. Измина три метра и се подхлъзна, краката му смешно се вирнаха. Противно на очакванията, никой не се засмя. Стана и по навик огледа в какво се е спънал. Мернаха му се малки отблясъци в калта, какво ли пък можеше да е това?

Продължи провирането си  назад. Спря за момент пред протегната ръка, държаща консерва:

- Дай ми още от доматеното пюре, Джим…

Редникът повдигна вежда. Как имаха апетит тези хора!  Този път не бързаше, разглеждаше ги. Кални мръсни скелети – но пък с кураж в изобилие. Искаше му се да им помогне по някакъв начин, но уви. Беше в течение на заповед Тринадесет:  “При започване на сражение и развоят му  прерастне в евентуална загуба, започвате изтегляне за доставяне на данни и карти, както и необходимата информация за врага”.

Отново се подхлъзна. Този път не падна  – пак погледна надолу. Неясна каша като мръсно пране!

Вътрешности!!

- Спокойно, редник –старшият му се усмихна –свински са. Свински чревца от селската кланица, стават  много добри препеченки. Искате ли да опитате?  Ще се разнообразите от дебелите тлъсти сандвичи, който дъвчете всеки ден.

Конрад кимна отрицателно и продължи. Скоро стигна до мястото, от където беше влязъл. Покатери се и щом се показа до раменете, залегна. Започна връщането по същия път. Стигна на петдесет метра от окопа,  изправи се и на зигзагообразен спринт се гмурна в гората. След половин час през пресечената местност стигна до маскирания заслон и предаде дословно обяснението на капитана.

Джералд Бигуел се замисли. Смелчага беше този капитан долу. Усети настръхване от решението му и се зачуди дали сам би направил такава саможертва за страната си  – стигна до заключението, че не би я направил и се захили щастлив, че е на мястото си.

Издаде заповед за събиране на багажа и подготовка за тръгване. Смесени чувства се удряха в ръбовете на билярдната маса в главата му. Най-после черната топка – номер осем – потъна в страничния джоб и затапи всичко, оставяйки само безпристрастие.

Горките копелета бяха обречени.

С избухването на заревото в мъгливата сутрин, червена сигнална ракета подаде сигнал за атака.

Хората изскачаха от окопите, падаха, крещяха, убиваха. Всичко беше в пушек и хаос. Откоси на картечница поведоха оркестъра през високото кресчендо на автоматични оръжия.

Капитан Джоузеф Мънрой се втурна напред сред пушилката право в гнездото на врага. Точно пред него изникна фигура, рефлексите му заиграха и от дулото на малката му автоматична пушка блъвна пламък. Човекът срещу него направи завидна чупка и се свлече, ритайки с крака в земята. Капитанът се замисли как ли ще изглежда застрелян, но дори нямаше време да си го представи. Видя пламък от изстрел точно пред лицето си и падна назад. Нямаше нищо красиво в последното.

На два километра от там в закритата землянка всичко беше приготвено за изтегляне. Бигуел излъчи информацията, че позицията е загубена и даде заповед за отстъпление.

Редник Конрад беше последният наблюдаващ сражението. През цялото време нещо го глождеше от вътре.

Накрая отлепи очи от окуляра с явното желание да не наблюдава за пореден път шепа зомбирали и полудели хора, кръстосващи безцелно равнината под тях.

Очите му се насълзиха. С рязко движение сгъна телескопичните рамена на бинокъла и хващайки го под мишница се затича към верижната машина, чакаща ги отвън.

Нещо все още се въртеше в главата му, какво изпускаше…

Пушекът  в равнината между двата окопа се разнасяше все едно беше на разходка, бавно и целенасочено в посоката, в която духаше лекия ветрец.

Гледката беше кошмарна – въргалящи се тела, червени локви, лютиви миризми и горящи остатъци.

Капитан Джоузеф Мънрой лежеше на една страна в своята червена локва и сбръчкваше нос от миризмата на доматено пюре. Мразеше го.

Очите му бавно се завъртяха наляво и попаднаха на немски войник,  сгърчен точно на една ръка разстояние от него.  Войникът го гледаше внимателно. После бавно и заговорнически му намигна. Казваше се  Рихард Круспе –имаше четири дъщери, много ги обичаше и му беше много мъчно за тях.

Мънрой се усмихна и съвсем леко се извъртя и погледна нагоре и назад. Нямаше вече отражения.

Хората по полето полежаха още половин час, спазвайки уговорката, после започнаха бавно да се изправят…

Редник Джоузеф Конрад се друсаше във верижната машина, загледан безизразно в една точка, когато лицето му изведнъж се намръщи.  Тренираният му ум започна за навръзва нещата.  Малките отблясъци в калта  – бяха му заприличали на куршуми, но самата мисъл че преди битка някой ще седне да вади куршуми от патроните беше толкова абсурдна, че когато се подхлъзна на тях в окопа мозъка му отказа да ги обработи като такива. Вътрешностите от животни, доматеното пюре…

Лицето му изведнъж грейна и той севсем спонтанно се изхили,  печелейки мрачните погледи на другарите си.

Насили се да си  придаде каменна физиономия и се загледа с весел поглед през малките процепи на бронирания купол…

Двадесет години по-късно.

Купчината писма преливаше от дълбокия червен чувал на пощенските служби.

Елизабет Мънрой хвана напосоки първото, отвори го и се зачете. Имаше написани само два реда.

Благодарение на Вас, приятелю, днес се радвам на седем прекрасни внука…

Най-отдолу имаше само два инициала.

Р. К.