Дядо Инджил седеше до огнището в малката топла стая с керпичени стени и нежно дялкаше поредната дървена лъжица. Oстрото му ножче с похабена дръжка се движеше бавно. Материалът беше тополов, съвсем сух и се обработваше лесно. Възрастният мъж вършеше търпеливо заниманието си и ако не беше влезналият студен ветрец нямаше и да разбере, че вратата на стаята се е отворила. С леко изпъшкване погледна през рамо и очите му грейнаха щом видя гостенинът.
- Добра сполука дядо – усмихна се новодошлият и започна да развързва вървите на кожуха си.
Дядото изтупа ръце в огнището, после стисна мъжката подадената му десница.
- Сполай ти и на тебе Йочко, заповядай
Гостенинът беше младолико момче с живо лице и енергичен поглед. Силата на младостта струеше от него и заразяваше околните с раздаваща се свежест. Имаше сини очи, като планински езера – както казваше баба Митка - непрекъснато шарещи наоколо с типичният младежки ентусиазъм. Чистите дрехи с мирис на орехи го отличаваха от другите обичайни младежи по черните пътища на селото. Беше дошъл скоро в този край и решил да отседне за няколко делника попита за празна стая, да се подслони. Упътиха го към Инджиловата къща и старият осемдесет и осем годишен мъж с охота го подслони очарован от малкото изпита ракийка и приятното събеседване с учено младо момче.
- Защо майсториш тук, а не под стряхата дядо?
- За изнемалото няма сгода, да знаеш от стареца. Където и както да го хванеш все мазоли излизат докато свикне ръката. А от работата с него не само от дървото се взема - а и от душата на майстора, та да се вгради малко у него, да е с любов правено. Па дали съм на стола или на камика, кога от душата си давам за мене разлика нема.
Йочко се усмихна:
- Прав си дядо, а да те почерпа с убав армаган против имаш ли?
Старецът погледна дяволито:
- Сладко ли е? Или е от онова дето се грее и с пиперец върви?
- И с пиперец върви, ама най си е хубаво с добра дружина за компания.
Момчето свали от рамото си дървена бъклица и я постави на масата, отвори чантата си и разви от парче вестник пиперосана сланинка и резенчета суджук от дивечово месо.
Предстоеше хубава топла вечер до огнището със стари разкази посръбване от топлото вино и премлясване със задоволство. Дядо Инджил беше разказвач, и то от майсторите разказвачи. Почнеше ли историята започваше да си служи с разни трикове – ту снижаваше гласа си до шепот и виждайки, че ти е приковал вниманието изведнъж повишаваше тон подклаждайки напрежението. Или така се вписваше в геройте, че сякаш много хора влизаха в тялото му. Лицето му ту грейваше – ту се смрачаваше като сянка.
Йочко слушаше с интерес и гъделичкайки душата му искаше още някоя история посръбвайки от виното.
- Като мътен порой се спуснахме от баиря в полето с мойта дружина – разказваше дядо Инджил – но, като видях селото сякаш гръм ме удари, вдигнах сабя и спрях пламналата стръв на пъстрата орда след мене. Гледах селото и разбирах, че не е като другите през който бяхме минали, белееха се хубави къщи, имаше градини, една черква извиваше кубето си и кръстът й светеше като запален. И макар че селото не беше по-далеч от два-три хвърлея на пушка, личеше, че оттам никой не беше забелязал, че сме надвиснали като буря от хълма.
Вратата проскърца и заедно с малко хладнина влезна баба Митка, носеше копана с баница и приседна до огъня.
- Пак ли те омайва старецът? – попита размествайки бръчки в усмивка.
- Омая ме още първата вечер, сега ме държи като верига над огън с този си разказ.
Йочко наля и на нея в малката чашка.
- Не прекъсвайте старецът, че забравя – намеси се дядо Инджил и пак подхвана историята, намигайки на момчето
- И тогава видях жените, които копаеха. Бяха скрили лицата си и ровеха земята, за да скрият в нея сълзите и мъката си. Поисках да им кажа нещо добро и обърнах коня си към тях. Но те, щом ме видяха, пуснаха мотиките и избягаха. Остана само един старец под една цъфнала слива. Той се изправи, подпря се на тоягата си и зачака.
— Защо избягаха жените, старче? — троснато попитах .
— Знам ли… трябва да са се уплашили, жени нали са…
— А ти? Ти не се ли уплаши?
— Защо ще се плаша, ефенди, не се уплаших. Стар съм аз, от какво ще се боя. Боя се от господя и от него чакам смъртта си…
Попитах го има ли вода наблизо. А той посочи с тоягата си:
— Ей там има чешма, на един хвърлей е от тука, по пътеката, все по пътеката!
Почти не го слушах и гледах към баира, накъдето избягаха жените.
— Там е селото ни — подзе старецът — Ех, не сме май добре, немотия, глад. А временцето хубаво, рекохме да поизровим земята и да засеем нещо, малко лук, малко боб. Заловиха ме и мене жените, ела, думат, да ни пазиш. Какво ще ги пазя аз! Ама пък сами сме, без мъжка челяд сме. Не останаха мъже, откато ни бастисаха кърджалиите…
Погледна стареца изпод око
— Ти виждал ли си кърджалии, старче?
— Де да ги видя, синко. Онзи, който ги е видял, не е оживял.
— А аз познат ли съм ти?
— Де ще те познавам, ефенди. Не те познавам.
Той замълча и замислено ме погледна с натъжените си очи
— Не те познавам. Ама чуй какво ще ти река, млад си, хубав си….. Юнак си. Де такъв господар да имаме като тебе! Ще ти слугуваме, ще ти плащаме харач. Но само ти да си! А то сега какво е…
— Какво е сега?
— Кой отде иде – коли, кой отде иде - граби и пали. А ний сме прости хора, ний сме като овце. Добре е да има кой да се грижи за нас, да ни стриже и да ни дои, ама и от вълци да ни пази!
Засмях се , извадих кесията си, сграбчих шепа жълтици и казах на момците с мене да оставят по една на всяка мотика.
— Нека си ги вземат жените, като се върнат. А ти, старче, прощавай! Прощавай и сполай ти за думите!
Белият ми кон хвръкна под мене. Трепнаха мойте момци, почувствуваха, че ги водя и препуснаха конете си след мене. Ония, които бяха слезли, качиха се и също тъй бързо препуснаха. А старецът стоеше под цъфналата слива и гледаше след нас.
Дядо Инджаил спря за момент поливайки щедро с вино рзенче суджук
- Май е време за похъркване, а Йочко? Нека да поспрем със старите спомени за днеска, че и баба Митка ме гледа изпод вежди.
- Старецо-о, ще ти кажа аз на тебе – усмихна се жена му. После погледна благо момчето :
- Дядо ти се изморява вечер, па и спря да си поспива след обед, и от там не му спори ни винцето, ни разказите до късно верчер.
Младият мъж се изправи и посегна за връхната си дреха
- Спокойна да ви е нощта добри хора, пък утре може пак да намина – ама по от рано белким дочакам края на историята.
Облече се, целуна по бузата баба Митка и тихо притвори след себе си.
Възрастната жена се хвана да раздига масата.
- Йочко чий каза че му викаха? – попита дядото
- Йордан, Йордан Йовков му е името.
- Аха…
Бабата хвана под ръка старецът и му помогна да стане, после двамата накуцвайки тръгнаха към стаите, а зад тях огънят бавно гаснеше пазейки тайните.






