Времето в  обширните гори на Северна Америка  сякаш  се точеше в тънки,  изсветляващи  нишки на  разбридан ангорски пуловер. Заревото  избухна и съненото слънце започна  да се влачи  нагоре. Ленивостта му можеше да се мери с  мокра дъвка по стъкло, гледана на обратно.  Храстовата растителност „чапарал“ започна да поглъща лъчите на дневното светило и, затопляйки се, прогони  дребните нощни твари в сигурните им дупки и хралупи. Във въздуха леки изпарения мажеха с четка пространството между дърветата.

Майлс Риордън,  трето поколение   ирландец,  беше  изтегнал  крака, обути  в гумени ботуши, върху обрасъл с мъх дънер.  Наслаждаваше се на  ухайната топла напитка в стъклената  чаша  и  гледаше ясното утро. Малка група птици от утайката излитаха от дъното на чашата му и  с разперени крила стигаха до мястото,  където отпиваше.

У дома пред хората пиеше чай.  Но когато беше сам предпочиташе американското,  направено по южняшки кафе,  с препечен корен от цикория.

Мъжът  за момент се вглъби в себе си.  После бавно погледна  наляво към седящият на отсрещното дърво правителствен агент. Ръката му се вдигна за поредната глътка. Още едно ято птици полетяха нагоре.

Двадесет и двамата снайперисти, разположени около него, едновременно задържаха дъха си.

Агент Бил Бейлис вдигна ръка и прошепна тиха команда към вътрешната страна на китката си.  Скритите в килима от разноцветни мъхове и лишеи хора започнаха отново да дишат.

Бейлис гледаше папратите, повалените от буря дървета и клони, и вътрешно успокояваше сърцето си. Повдигна едната си вежда към ирландеца.

Гласът му прозвуча леко дрезгаво:

- Ситуацията е неизбежна, Майлс.

- Може да е неизбежна за вас, aгент Бейлис, за мен е  еднопосочна -  каза Риордън.

Агента се загледа в светлия мъх до краката си:

- Не можем да ти позволим да го направиш.

- Не можете да ме спрете.

- На практика е нужна само една моя дума и хората ми ще откъснат и четирите крайника от тялото ти – каза Бейлис

- Ами опитайте – отвърна Майлс – там е работата, че детонаторът не се задейства при отпускане или свиване. Той е двупосочен.  Ако ме застреляте,  пръстa ми ще се свие от шока.  Ако някой пък откъсне ръката ми, изобщо няма да разберем какво се случва…

Бейлис замълча и насили мислите си към някакво решение.  Рядко попадаше  в безизходни ситуации.  Врътна очи към лявата ръка на Майлс. Сложно устройство от тънки пружини и пластини обграждаше показалеца на лявата му ръка.

Агентът започна отначало. Вече час и половина повтаряше едни и същи думи:

- Майлс,  възможностите са неизчерпаеми. Мислил ли си какви ще бъдат последствията за науката и медицината.  За света, като цяло?

- Точно там е проблема Бил… Много  мислих.   Процентът всичко това да завърши  с лош край е прекалено голям.  Знам как е устроен света.

- Прекалено много задълбаваш в черното на ситуацията -каза Бейлис – разгледай и сивите нюанси. Помисли за себе си, за децата и техният живот.

Майлс се усмихна с увиснали като детски ластик устни:

- В сивото се виждат само шепа хора, забогатели от продаденият живот на другите Бил.  В началото картината може и да е хубава, но близкото бъдеще ще бъде по-ужасно от интернационален концлагер. Представи си само религиозните бунтове и анархията. Милионите жертви на глада и жаждата, която неизбежно ще последва… Не мога да го понеса…

Напрежението приличаше на филм с върколаци.

Агент  Бейлис усети  жажда. Пресъхналото му от преди час гърло вече лепнеше.  Незнайно откъде в главата му нахлу картина  на хубавите, сладки и студени сливи в домашният им  хладилник.  Желанието му да се махне от тук час по-скоро се засили.

Ново ято птици полетяха нагоре по чашата на Майлс.

Ирландецът  леко раздвижи китката със сложния механизъм:

- Агент Бейлис… Отседнах тук само днес.  Само тази сутрин,  за едно последно кафе.  А то свърши. От уважение към децата си, сега станете и си тръгнете.

Правителственият агент гледаше от упор:

- Не мога да го направя.

- Прости ми, но не мога да те разбера -каза Майлс – предпочиташ децата ти да живеят сами цял живот в замяна на шепа щастливи държавни глави?

Бил Бейлис мълчеше.  Мислите му препускаха бясно.  Ако взривното вещество се намираше под дрехите му, след последвал взрив печелившата карта беше на негова страна.

Единствената заповед гласеше „Да се достави проба от ДНК“  ставаше дума за косъм, капка кръв или парченце кожа отхапано със зъби.

Някъде над главите им зачурулика птица. Задуха вятър.

Майлс погледа още малко в чашата си.  После вдигна глава:

- Давам ви последен шанс, агент Бейлис. Тръгнете си, или за вас всичко свършва тук и сега.

Бейлис  започна да плъзга ръка към пистолета си.  Тренираният му ум насочваше погледът му в страничните предмети. Адска машина не се виждаше около тях. Възможно ли беше ирландецът да блъфира? Едва ли – ресурсът,  ангажиран за залавянето му,  надхвърляше представите, с простата дума  „неограничен“.

Не му се умираше. Но свършеше ли тази работа го очакваше  кариера зад безопасно масивно бюро. Още в началото на разговора  излъга за децата. Така ги обучаваха да предразполагат и влизат в страдателна роля.

- Майлс – каза Бил – трябва ни една единствена капка от твоята кръв…

- Точно това се опитвам да предотвратя от четиристотин и седемдесет години насам  - каза Майлс.

Бейлис се хвърли към него.

Майлс разкодира мислите му секунда по-рано.  Вдигна очи и погледна прекрасното изсветляващо небе.  След това без да навежда глава размърда пръст. Петдесетте варела с домашно направен напалм, заровени на петнадесет инча в земята около тях избухнаха нагоре.

След кратък миг, откраднат от ада – и праведни, и грешници бяха погълнати от свещения огън.

В топлата  стая  се разнасяше  уханието  на канела и изпечени орехови сладки.   Лишеният от напрежение свеж въздух  заливаше старите мебели с талази от време и разнасяше  уханието  по  почти   целия етаж на  къщата.  Заобикаляше  огромните, търпеливо чакащи фотьойли и лениво се катереше по стените.  Самотните дивани имаха досадният навик сърдито да скърцат. Но ако човек  ги  погледнеше от входната врата, очите му се пълнеха с чистият им  цвят и уютната  подредба. Малки  гоблени, подредени  по стените, внасяха допълващата нотка уют.

Близнаците  Брандън и Кери Уайд, седяха удобно разположени на дебелия, сресан килим.  Махаха с ръце и често посягаха към купата с хрупкави, топли курабийки под прикритието на  замечтани усмивки.

Баба Уенди седеше пред тях и блажено подпряла гръб в облегалката  на дивана, ги изчакваше. След  малко подхвана началото на дългата приказка. Търпението и желанието за още една история плуваха в симбиоза  в обичта към любимите и внуци.

От време навреме  завърташе очи  към децата, изпод  големият  диоптър.   Усмихваше се и почесваше  лекият  сърбеж от  съжаление по собственото си детство.

Децата я обожаваха. За тях старата жена се превръщаше в  топлата  втора майка,  съгласна с всичките им желания.  Баба Уенди  имаше коса със сребърният цвят на речна пяна, пристегната назад, с тънка диадема. Изпито  благо лице, стотици малки бръчки и  светли,  като езера, очи.

Разказът се извиваше с магически отенък  и съчетан с мекия бабин глас, се преобразуваше в приятна и желана вечер. Децата бяха на върха на щастието си, махайки с невидими крилца в измисленият свят на феи и чудовища.

Кери протегна ръчичка и хвана поредната курабийка с голяма ядка от орех,  после сред смях и боричкане успя да си я върне от ръцете на брат си, който шеговито и я дръпна почти от устата. Приказката напредваше и постепенно плени изцяло умовете на малчуганите. Забравиха за сладките, водата и гласа на баба. Пред очите им запърхаха само малки блестящи същества и портокалови дръвчета. Малките феи, раждащи се в месестите сладки портокали, се показваха и с изумление оглеждаха чудния свят. После внимателно разгъваха прозрачни крила и размахвайки ги, литваха към приказния свят.

Когато на следващата сутрин Кери предложи на Брандън да потърсят феи в голямата купчина портокали,  брат и изобщо не възрази.
С  два големи кухненски ножа двамата седнаха на дървената маса до печката и започнаха своето търсене.  Когато час по късно баба Уенди ги видя сред петдесетте четвъртини портокали  не каза нищо, само се усмихна широко. Целуна ги по челата и реши дилемата с останалите по масата парченца.  Всички пиеха свеж портокалов сок, потънали в меката холна гарнитура.

Разочарованието от липсата на магически феи  бързо напусна децата.  На следващият ден   изгря заедно  със слънцето. Въоръжени с чук от дървената кутия с инструменти, двамата  разбиха керамичните си касички с формата на слончета.  Хванати за ръка отидоха до големия магазин и изхарчиха всичките тридесет долара за портокали.
След обеда, в тишината на дремещите възрастни, двамата подновиха рязането.   Баба Уенди се събуди от натрапчивият аромат на портокали.  Стана, леко изпъшквайки  и нахлузи пантофите.   Слезе от вторият етаж и се насочи към кухнята, предполагайки какво ще намери.  Нямаше и помен от нарязани плодове, но затова пък трите големи стъклени кани бяха пълни с оранжев сок.  Кракът и натисна педала на кошчето и капака се отметна назад.  Малките четвъртини с жълти кори бяха прилежно струпани в найлонова  торба запълващи почти цялото пространство. Баба Уенди погледа известно време, после се обърна и тръгна обратно нагоре към стаята.

Постепенно детският интерес да се търсят фей прерасна във весела семейна традиция.  Цялото семейство режеше портокали почти всеки ден. През смях и шеги повечето вечери завършваха с пиене на големи количества  сок и събеседване по всякакви теми. Кери и Брандън растяха много бързо.

Годините се търкулнаха, овалвайки като бонбони  ежедневието им.   Настъпваха промени, сексуални открития и нови  неща. След навършването на двадесет и петата си година, Брандън срещна момичето,  с което заживя в отделна спретната къща на изплащане.
Една година по късно Баба Уенди почина тихо в леглото си.

Същият ден Кери се срещна с брат си и през сълзи се отпусна в широките му рамене.  Брандън се учуди колко се е променила сестра му през последните няколко месеца.  Бузите и бяха хлътнали, лицето изпито, вечно усмихнатите устни приличаха на тънка сива линия.  Беше много отслабнала със стърчащи от раменете кости и големи очи.
Притисна я до гърдите си с обожание и заплака с нея.

След погребението двамата прекрачиха прага на старата запустяла къща.  Дори без баба Уенди наоколо лъхаше на онова време, което толкова обичаха.  Настанявайки се в хола, всеки седна на любимото си от детството място.  Мълчаха.  Имаха толкова много да си разкажат но не искаха да пропуснат мигът на спомен пропит с аромат на канела.
Брендън повдигна вежди и погледна сестра си:
- Продължаваш ли да търсиш феи, Кари?
- Всеки божи ден – каза Кари
Брат  и кимна с брадичка към кухнята:
- Има малко портокали там..
Сестра му се изправи и  подаде ръка.  Брендън я хвана.
Двамата стояха дълго време  до кухненският плот.

Брендън взе от поставката на стената двата стари ножа и малките дървени дъски за рязане.  Сложи едната пред сестра си и се пресегна към купата с плодовете. Подаде на сестра си  портокал,  после се зае с внимателното рязане на своя.
Първо прокара ножът по шест прави линии от горния край  на плода до долния.  После отряза малко кръгче и внимателно обели шесте триъгълни кори. Внимаваше да не ги откъсне – трябваше  да  останат  прикачени в долният край.  Образува се  жълто цвете с шест  листа. Лицето му беше спокойно.

Вдигна очи и погледна сестра си:

-  Знаеш ли, винаги съм се чудил какво би се случило, ако наистина литне  фея  наоколо?
- Нищо…. Ще загубим мечтите си – каза Кари – всъщност дори се радвам, че не намерихме такава….

Поседяха още малко така. После изпиха малко сок и поприказваха за миналите дни.  Прегърнаха се и тръгнаха в две различни посоки.
На масата остана самотен оранжев плод.  Кари отказа да го разреже от страх, че вътре може наистина да има фея.  Не искаше по погрешка да отреже някое крило.

Това беше последния път когато я видя.

Седмица след това получи телефонно обаждане от полицията.
Стоеше  сам в студеният  салон за разпознаване и гледаше надолу към бледото спокойно лице на сестра си.  Сълзите леко обикаляха носа, после бузата и накрая  попиваха в яката на синята му, изгладена  риза. Дежурният следовател поднесе съболезнованията си и  го  помоли да изчака.  Върна се,  носейки   жълт лист .  Подаде му парчето хартия обяснявайки, че е адресирано до него. Прочете го два дни след погребението.

Там на верандата на старата къща.

Сгънатата  страница криеше  само няколко реда с  полегатият  грижлив почерк на сестра му.

“ Скъпи Брендан.

Когато ме попита какво би станало ако някой ден полети вълшебно създание около нас,  не бях съвсем сигурна в отговора си.  Мисля, че винаги съм искала това да се случи.  В мен никога не угасна надеждата да намеря малка фея.  Нещо светло и добро, махащо с прозрачни криле.  Би ми дало смисъл…  Мисля си  го дори и сега,  когато усещам стегнатата си туптяща вена и болката от иглата…
Баба можеше да не ни чете точно тази приказка.

твоя Кари. “

Брендън сгъна листа и остана загледан в  тъмните облаци.

Влезе в къщата и отиде при купата с плодовете. Там се въргаляше един самотен портокал.  Дълго го гледа, после го взе  със себе си и излезе.

Прибра се за вечеря, но отказа да яде.  Съпругата му го целуна мълчаливо,  след това тихо излезе от стаята. Разбираше го. След час го намери заспал на дивана и нежно го зави с мекото семейно одеяло.

Угаси лампата и излезе. На масата самотният оранжев плод започна да блести отвътре…

Всичко беше сиво. Тревата беше сива, земята беше сива, хората в окопите бяха сиви. Небето контрастираше с тъмносиньо и махмурливо. Лек дъжд падаше със скоростта на мъгла и убиваше ентусиазма и усмивките на всички. Старите окопи зееха разчекнати, като усти,  жадни за нова хапка от мъртви тела.

Капитан Джоузеф Мънрой повдигна каската си с един пръст нагоре и избърса капките по челото си. Върху благата си душа от години носеше маската на строга личност, която беше ударила вечен печат по суровите черти на лицето му. Имаше светли и по младежки капризни очи. Устните му, вечно стиснати в тънка сурова линия, не изпускаха филтъра на цигарата. Беше висок, смел и неподатлив американец.

Това щеше да е тринадесетото му сражение и по чудо оцелял в предишните, сега – по зла съдба – беше стигнал до това безумно назначение, разбирайки, че участва в жертвоприношение.

Знаеше къде е края. Последните два дена разглеждаше лицата на хората си и четеше с голям шрифт разбирането и братската готовност. За годините, прекарани на фронта, един факт се открой и потъна в душата му,  оставяйки дупка на почуда. Защо се биеха войниците? Противно на всички мнения и тежки думи за страната им, той беше разбрал истината. Всеки мъж се сражаваше за братята си, братята около него, хората делящи болка и мъка, радост и надежди. Всеки войник стреляше и убиваше врага с желанието да спаси войниците до себе си.

Сержантът вдясно от него помаха с ръка и го изведе от дълбоката вода на мислите:

- Сър. Бял флаг…

Мънрой го погледа известно време, после бавно надигна глава.

Вражеската дупка зееше на малко повече от двадесет метра от тях.   Гъмжаща от въоръжените сухопътни сили на Вермахта. Там, малко наляво от центъра, енергично и настоятелно се развяваше нечия бяла камизола.

Капитанът не помръдна, продължаваше да гледа. Неписаното правило гласеше, че желаещият да заяви нещо трябваше да направи първата крачка.

След още няколко развявания импровизираният флаг се гмурна надолу и се скри.

Джоузеф се обърна и погледна към хълма зад гърба си. На по малко от два километра от него военното контраразузнаване, състоящо се от седем души, беше заело позиция под импровизиран заслон от клони. Нищо от последните не се виждаше, но той знаеше, че са там. Долови отбясък и се усмихна. Страхливите, не дочакващи края на битката, тъпанари нямаше как да скрият дулата на огромните си бинокли.

Врътна бавно глава и пак се загледа към смъртоносната линия пред него. От калната дупка отсреща се показа фуражка, последвана от кожен шлифер и лъснати ботуши. Последваха го още двама войници с разперени встрани ръце.

Мънроу въздъхна. Стана и кимна на адютанта си:

- Идваш ли, Джак?

Мъжът до него се изправи:

- Да не мислиш, че ще изпусна веселбата?

Джак Гън не беше висок, но затова пък колкото беше висок, почти толкова беше и широк. Имаше вид на човек, можещ да разкъса с голи ръце средно голям джип. Мънрой го беше избрал разбирайки, че този човек имаше сто четиридесет и шест точки на теста за интелигентност. Практически му беше възможно да направи каквото си науми.

Двамата станаха и започнаха да разкопчават коланите със снаражението си.

Полковник Джералд Бигуел отлепи очи от големия си бинокъл и погледна с недоумение към сцената, развиваща се на два километра от него. Погледна пак и озадачено видя как срещу тримата Германци се приближиха двама от неговите хора.

През окуляра се виждаха застаналите на почтително разстояние мъже,  които разговаряха с типичната каменна неподвижност. Бигуел поклати глава и се обърна да изпуши една цигара. Нареди след края на срещата да го уведомят и тръгна към изхода от скривалището. Седна на десет метра  от входа, опря гръб на едно дърво и – наслаждавайки се – запали,  всумквайки син дим.

Двадесет и пет минути по късно се унесе в лека дрямка. След още половин час тялото му подскочи стреснато и той се разсъни. Погледна часовника – проклетите глупаци трябваше да го извикат. Гмурна се обратно към землянката и скоро стигна до останалите мъже. Беше готов за крясъци.

- Защо не ме извикахте, сержант?

Сержантът го погледна объркано:

- Сър, наредихте след края на преговорите да ви уведомим, сър.

- Сержант. Защо не го направихте?

Младият мъж го гледаше от упор:

- Те все още продължават.Сър

- Какво!!

Полковникът го избута встрани и погледна през бинокъла. Момчето беше право. Там все още си говореха. Какво по дяволите правеха? Да не си разказваха филми?

Бигуел се обърна към другия войник:

- Бягай долу и разбери какво става. Искам доклад след по малко от час.

- Сър.

Момчето се обърна и побягна. Предстоеше му доста тичане. Скоро се загуби от погледите им и навлезе в гората.

Полковникът погледа още малко след него, нажабури се с малко вода от манерката, за да измие вкуса на тютюна и отново залепи очи за бинокъла.

Долу преговорите приключиха. Малките фигурки поеха обратно към калните си дупки без видим ентусиазъм.

Празни приказки – помисли си Бигуел – и затърси с очи пратеният долу войник.

Редник Джоузеф Конрад тичаше пестеливо, сменяйки тежестта ту на единия си крак, ту на другия.  Беше почувствал как тялото му се пребори с кризата от спринта и влезна в оборотите на равномерното дишане. Три крачки вдишване, три крачки издишване.

Скоро стигна на петдесет метра от окопа и продължи напред ниско приведен, последните метри ги измина пълзешком. Гмурна се в окопа с главата напред, в последният момент извъртя тялото си настрани и цопна в калта почти на краката си.

Погледна насочената към главата му цев:

- Пряко нареждане от полковник Бигуел. Трябва да с срещна с капитан Мънрой!

Излъсканата цев се вдигна нагоре, мръсния войник му подаде ръка и му помогна да се изправи.

Посочи с ръка наляво:

- Петдесет метра напред и ще го срещнеш.

Редникът започна да се провира през гъстата редица тела и скоро се озова срещу импровизиран брезентов заслон. От тримата души вътре, само един беше с капитански пагони.

Пристъпи напред и отдаде чест:

- Сър, редник Конрад се явява по служба. Разрешете да говоря, сър!

Капитанът го изгледа:

- Свободно, редник. Какво се е присетил лудия Уйли от хралупата на хълма?

Конрад се намръщи:

- Сър, не познавам лудият Уйли, сър. Изпрати ме директно Полковник Бигуел. Сър.

Мънрой го изгледа с насмешка:

- Аха – и аз това казвам. Какво става? Да не е дошло подкрепление или пратка с провизии?

Конрад се скомроса:

- Не, сър. Желае да разбере изхода от преговорите.

Джоузеф Мънрой се изправи бавно. Кимна на другите двама към изхода  и, след като излезнаха, пристъпи напред и навря носа си в лицето на редника:

- Слушай ме внимателно, синко. Не съм от вчера тук. Много добре знам, че единствената причина, заради която сте тук, е да впишете в регистрите “загинаха в битка” още преди тя да е свършила. Знам, че помощ няма да дойде. Знам, че на онзи излъскан задник горе му е все едно какво ще стане с нас. Виждак съм поне три пъти как разузнаването се оттегля, изоставяйки всички. Така че,  недей да си простираш тъпата важност на този простор, а се подготвяй да си изтеглиш задника в обратна посока.

Капитанът беше страшен за гледане. Не крещеше думите, а ги произнасяше като проклятие.

Редникът стоеше, като ударен от гръм. Не вярваше на ушите си.

- Сър. Трябва да се върна със сведенията, сър- звучеше почти умолително.

Мънрой неочаквано омекна:

- Извинявай синко… Това очакване ми идва в повече. Предай на Бигуел следното. Бяха ни поставени условия, изискващи незабавното ни изтегляне. Изоставяне на позициите и гаранции за безопасно излизане от района. Все неща, който отказах безпрекословно и твърдо.  Тук ще паднем момче… Друго не те интересува. Връщай се горе.

Редник Конрад гледаше в ботушите си:

- Успех, сър.

Врътна се кръгом и си тръгна. Измина три метра и се подхлъзна, краката му смешно се вирнаха. Противно на очакванията, никой не се засмя. Стана и по навик огледа в какво се е спънал. Мернаха му се малки отблясъци в калта, какво ли пък можеше да е това?

Продължи провирането си  назад. Спря за момент пред протегната ръка, държаща консерва:

- Дай ми още от доматеното пюре, Джим…

Редникът повдигна вежда. Как имаха апетит тези хора!  Този път не бързаше, разглеждаше ги. Кални мръсни скелети – но пък с кураж в изобилие. Искаше му се да им помогне по някакъв начин, но уви. Беше в течение на заповед Тринадесет:  “При започване на сражение и развоят му  прерастне в евентуална загуба, започвате изтегляне за доставяне на данни и карти, както и необходимата информация за врага”.

Отново се подхлъзна. Този път не падна  – пак погледна надолу. Неясна каша като мръсно пране!

Вътрешности!!

- Спокойно, редник –старшият му се усмихна –свински са. Свински чревца от селската кланица, стават  много добри препеченки. Искате ли да опитате?  Ще се разнообразите от дебелите тлъсти сандвичи, който дъвчете всеки ден.

Конрад кимна отрицателно и продължи. Скоро стигна до мястото, от където беше влязъл. Покатери се и щом се показа до раменете, залегна. Започна връщането по същия път. Стигна на петдесет метра от окопа,  изправи се и на зигзагообразен спринт се гмурна в гората. След половин час през пресечената местност стигна до маскирания заслон и предаде дословно обяснението на капитана.

Джералд Бигуел се замисли. Смелчага беше този капитан долу. Усети настръхване от решението му и се зачуди дали сам би направил такава саможертва за страната си  – стигна до заключението, че не би я направил и се захили щастлив, че е на мястото си.

Издаде заповед за събиране на багажа и подготовка за тръгване. Смесени чувства се удряха в ръбовете на билярдната маса в главата му. Най-после черната топка – номер осем – потъна в страничния джоб и затапи всичко, оставяйки само безпристрастие.

Горките копелета бяха обречени.

С избухването на заревото в мъгливата сутрин, червена сигнална ракета подаде сигнал за атака.

Хората изскачаха от окопите, падаха, крещяха, убиваха. Всичко беше в пушек и хаос. Откоси на картечница поведоха оркестъра през високото кресчендо на автоматични оръжия.

Капитан Джоузеф Мънрой се втурна напред сред пушилката право в гнездото на врага. Точно пред него изникна фигура, рефлексите му заиграха и от дулото на малката му автоматична пушка блъвна пламък. Човекът срещу него направи завидна чупка и се свлече, ритайки с крака в земята. Капитанът се замисли как ли ще изглежда застрелян, но дори нямаше време да си го представи. Видя пламък от изстрел точно пред лицето си и падна назад. Нямаше нищо красиво в последното.

На два километра от там в закритата землянка всичко беше приготвено за изтегляне. Бигуел излъчи информацията, че позицията е загубена и даде заповед за отстъпление.

Редник Конрад беше последният наблюдаващ сражението. През цялото време нещо го глождеше от вътре.

Накрая отлепи очи от окуляра с явното желание да не наблюдава за пореден път шепа зомбирали и полудели хора, кръстосващи безцелно равнината под тях.

Очите му се насълзиха. С рязко движение сгъна телескопичните рамена на бинокъла и хващайки го под мишница се затича към верижната машина, чакаща ги отвън.

Нещо все още се въртеше в главата му, какво изпускаше…

Пушекът  в равнината между двата окопа се разнасяше все едно беше на разходка, бавно и целенасочено в посоката, в която духаше лекия ветрец.

Гледката беше кошмарна – въргалящи се тела, червени локви, лютиви миризми и горящи остатъци.

Капитан Джоузеф Мънрой лежеше на една страна в своята червена локва и сбръчкваше нос от миризмата на доматено пюре. Мразеше го.

Очите му бавно се завъртяха наляво и попаднаха на немски войник,  сгърчен точно на една ръка разстояние от него.  Войникът го гледаше внимателно. После бавно и заговорнически му намигна. Казваше се  Рихард Круспе –имаше четири дъщери, много ги обичаше и му беше много мъчно за тях.

Мънрой се усмихна и съвсем леко се извъртя и погледна нагоре и назад. Нямаше вече отражения.

Хората по полето полежаха още половин час, спазвайки уговорката, после започнаха бавно да се изправят…

Редник Джоузеф Конрад се друсаше във верижната машина, загледан безизразно в една точка, когато лицето му изведнъж се намръщи.  Тренираният му ум започна за навръзва нещата.  Малките отблясъци в калта  – бяха му заприличали на куршуми, но самата мисъл че преди битка някой ще седне да вади куршуми от патроните беше толкова абсурдна, че когато се подхлъзна на тях в окопа мозъка му отказа да ги обработи като такива. Вътрешностите от животни, доматеното пюре…

Лицето му изведнъж грейна и той севсем спонтанно се изхили,  печелейки мрачните погледи на другарите си.

Насили се да си  придаде каменна физиономия и се загледа с весел поглед през малките процепи на бронирания купол…

Двадесет години по-късно.

Купчината писма преливаше от дълбокия червен чувал на пощенските служби.

Елизабет Мънрой хвана напосоки първото, отвори го и се зачете. Имаше написани само два реда.

Благодарение на Вас, приятелю, днес се радвам на седем прекрасни внука…

Най-отдолу имаше само два инициала.

Р. К.

В костюма си на мумия, Джон Кроуфи се чувстваше като гъсеница, увита в топла дъвка. Беше му жега, горещо и некомфортно. Едната му ръка, умишлено шинирана за да създава вдървен ефект, го сърбеше още от късния следобед, а  вече  започваше и да се схваща. Като черешка на мелба всичко това се допълваше от лепкавия мазен гел, с който го бяха намазали по дългите  обвили го, като в  пашкул мръсни бинтове.

Можеше да диша само през носа си, защото изкуствените криви зъби бяха прикрепени към нещо подобно на хирургическа маска около устата му. През целия ден се беше зарадвал на две кубчета лед и на дупката от липсващ зъб, позволяваща на мацката от гримьорките да пъхне в устата му сламка, потопена в студена кока кола.

Предстоеше последният снимачен ден от щастливо доживелият трети сезон сериал.

Целият екип от статисти, актьори и поддръжка, ентусиазирани от очакващата ги почивка и премии, с усърдие приеха предложението на режисьора да завършат епизода с няколко дни по-рано. На всички това им струваше нерви, пот и бърсане на плюнки, съпровождащи обидни думи. Но последното не наелектризира хората негативно, напротив  -ентусиазира ги. Бяха свикнали да работят под напрежение.

Стелещата се мъгла се увиваше странно около декора от сухи растения. Огромните вентилатори до растерните платна пред прожекторите започнаха да се въртят.

Изцапаната и мръсна жена се обърна с широко отворени очи и забеляза гъмжилото от горящи факли зад нея. Върна погледа си отново и изпищя неистово. Първите от хората с факлите стигнаха до нея и спряха обхванати от лошо изигран ужас. Другите ги настигнаха и в цялата неразбория всички заедно вдигнаха пушките си по посока на камерата.

Режисьорът се напъна и почти станал от стола с името му, изкрещя:

- Иииии Стоп!

Всички замръзнаха неподвижно, после грейнаха в усмивки и започнаха да се поздравяват един друг. Режисьорът се опита втори път да надвика тълпата:

- Имаме два часа почивка и заснемаме последната сцена. Добра работа хора, благодаря на всички.

Гласът му се загуби в бурни ръкопляскания и тълпата стремглаво се понесе към топлото кафе при фургона на кетъринга.

Джон Кроуфи чу всичко от стола  и не можа да повярва на ушите си. Два часа почивка!! Щеше да се опече в тези бинтове слепени с  гел.  Извърна се ядно настрани от огледалото и вдигна поглед към гримьорката:

- Малко течности добре ще ми се отразят, Джанис, ще подадеш ли още една Кока кола.

Жената сбръчка нос, издавайки за пореден път нервният си тик:

-Джон, знаеш че после няма как да те разбинтоваме само за да пуснеш водата, нали? Гримът ми отнема четири часа и не смятам за едната кока кола всички да ме намразят. Съжалявам.

Кроуфи се скомроса, но знаеше, че тя е права. Какво да се прави – реши, че търпението е най добрият му  приятел сега и се тръшна в креслото пред вратата на собственият си фургон. Явно щеше да се чака.

Не бяха минали и две минути и телефонът му звънна.

На 15 километра от мястото на снимките. Град Бордъртаун -болница „Сейнт Джон“.

Двамата доктори излезнаха почти едновременно от стаята с развети престилки. Пътьом единият от тях, приличащ по-скоро на счетоводител, се обърна към дежурната сестра и и подаде папка с документи:

- Обадете се на бащата, раждането ще започне всеки момент.

Джон Кроуфи се пресегна и взе телефона. Погледна дисплея с непознатия номер и с умоляващ поглед го подаде на гримьорката. Тя проведе кратък разговор с разширени очи. Затвори и се обърна към него:

- Жена ти е започнала да ражда, Джон!

Дъхът му секна. Притеснението го стисна за гърлото. Стана прав с вдървената си ръка и  взе решение за по малко от минута.

- Тръгвам….

Жената го изгледа невярващо:

- Моля!!! Как така тръгваш. Сега не мога да ти свалям гримът, няма да има време да го слагаме пак. Харолд ще ме убие, а хората от екипа ще ми изгорят останките.

Мумията я погледна и изплю сламката от хладната кутийка :

- С малко късмет ще се върна до час и половина, Джанис. Трябва да съм там.

Отърси от раменете си изумлението, с което го заля, отвори вратата на фургона и изчезна в тъмното.

Джанис погледа известно време след него, после вдигна рамене и затвори вратата. Луди за връзване колкото щеш.

Колата летеше с доста над разрешената скорост през алеята, разсичаща гората. Джон свали прозорците и хладния вятър започна приятно да нахлува през дупката на липсващият зъб. Загледа се в небето, където тъмносини облаци започваха да закриват другия цвят, побутвани от лекия южен вятър. Изруга и думите му се удариха от вътрешната страна на предното стъкло, заедно с първите пръски дъжд. Капките започнаха да оставят миниатюрни котешки лапички по предното стъкло. Включи чистачките и настъпи газта до край. Старият „Форд“ вдигна предница и разярен запрепуска напред. След десет минути започнаха да се виждат първите светлини от започващото градче и малка доза успокоение се инжектира във вените на Кроуфи.

Ефектът от последното трая много малко, защото неочакван гъргорещ шум замени равната работа на двигателя. Джон нададе ухо, после се взря в показанията за горивото. Стрелката се удряше в най-долна позиция, осветена от предупредителната малка лампа. Изруга отново и се зачуди какво да прави. Натисна съединителя и изключи от скорост. Инерцията грабна „Форда“ и започна да го бута напред.

Малко по надолу проблесна розов луминесцентен надпис с табела „Пушенето в района строго забранено“ и му върна надеждата. Бензиностанция! Джон благодари на бога и врътна леко волана, намалявайки. Дъждът от вън се усили и забарабани по цялата кола с надеждата, че някой ще му отвори и ще го пусне да влезе.

Мъжът на смяна в бензиностанцията се казваше Уили Медоус. Беше вдигнал крака на масичката и хрупаше пуканки с отнесеното изражение на мъж, чакащ времето да мине през голямата врата. Няколко бири се въргаляха до него, но това изобщо не го притесняваше. Вечерта обещаваше да бъде дълга и дъждовна, едва ли някой щеше да се отбие да зарежда колата си. По телевизията даваха поредната серия на някакви ужаси, една мръсна мумия убиваше човек след човек и безпристрастно ядеше мозъци. Алкохолът си казваше думата и картината му беше като триизмерен образ без поляризирани очила.

В периферното му зрение блеснаха фарове. А сига бе!

Джон Кроуфи паркира пред колонката за зареждане и зачака някой от услужливия пероснал да се покаже. Мислите за жена му го блъскаха като вълни цунамита. След две минути  търпението му се изпари и той отвори вратата.  Измъкна се много трудно, ругаейки създателите на костюма. Днес му вървеше на ругатни. Пристъпи  до колонката и започна да отвива капачката. Пъхна пистолета в резервоара и се надигна на пръсти, за да погледне в бензиностанцията. Различи неясен силует, преминаващ пред работещ телевизор. Обърна очи към показанията  и отпусна спусъка на петнадесет галона. Чак тогава се сети, че не носи пари в себе си. Трябваше или да бяга, или да обясни на собственика какво става.

След три секунди избра второто и се насочи куцукайки към вратата.

Уили Медоус се подпря на една от масите и запази равновесие, нагаждайки се към люшкащата се стая.  Премигна лепкаво и погледна любопитно през прашното стъкло.

Устата  зейна в синхрон с очите му. Ужасяващо калната мумия заобиколи колонките за зареждане и целенасочено се запъти към него. Уили усети как гърлото му пресъхна на секундата. Обърна се към телевизора.

Мумията на екрана се приближаваше към камерата с вдървено накуцване, едната и ръка оставаше зловещо сгъната в лакътя. Сърцето му заби на двойни обороти под притока на адреналин, мъчещ се да мине между алкохолните молекули.

Главата му се обърна отново към прозореца. Чудовището от вън се приближаваше към вратата с вдървено накуцване, едната му ръка оставаше зловещо сгъната в лакътя.

Уили изкрещя и се запрепъва назад. Бутна няколко стола и се пресегна зад бара, напипа бутилка. Вдигна я и присви очи, не можа да я разчете затова махна капачката и изля от нещото в гърлото си. Парливото уиски мина, като гореща магма през гърлото му и го зареди с няколко патрона кураж.

Остави бутилката и се пресегна за пушката.

Джон Кроуфи най после стигна до вратата и понечи да отвори.

Взрив от дървени парчета избухна току в главата му. Вдигна ръка да предпази лицето си, не разбирайки какво става. Изобщо не му мина през ума, че някой стреля по него. Вторият изстрел изби стъклото и остави ветрилообразен отпечатък от дребни съчми върху колата до него.

Действителността нахлу в кашата от незададени въпроси. За част от секундата всичко стана на хомогенна смес и се изясни като капка асфалт в бяла чиния.

Кроуфи се снижи и побягна, тичаше бързо – само изглеждаше като на забавен кадър. Не се и опита да дава обяснения или да каже каквото и да било, само тичаше.  Дробовете му почти се откъснаха от напрежение, докато засмукваха въздух през дупката от зъб. Единият му крак започна да се схваща, не знаеше точно кой.

Зад него се разнесоха крясъци. След секунда проехтяха още два изстрела. Дребните оловни топчета се сплескаха на асфалта до него.

Мумията кривна към гората с удвоени усилия.  Какво по дяволите!!!!

Клоните започнаха да го шибат през лицето все едно се бяха наговорили. Краката му започнаха да затъват в размекнатата земя и да го болят ужасно.

Тичаше и тичаше, загубил ориентация за времето и мястото, но не спираше. Навлезе все по навътре, дърветата станаха по-гъсти и в съчетание с тъмното небе го скриха, както и скриха всичко останало от него. Навсякъде беше тъмнина.

Спря и се отпусна на колене, поседя така и се просна на земята по корем. Беше жаден, обърна се по гръб и се опита да засмуче през дупката от зъб  дъждовна вода. Няколко хубави капки с аромат на зелено успешно намокриха устните му. Полежа още малко, докато лудешкия ритъм в гърдите му намали скорост. Чуваше пулса в ушите си, като барабани в джунглата.

Най-после се успокои и изправи гръб, опита се да седне,  но след миг коремните мускули травматизиращо го предадоха и тялото му се отпусна на лакти. Трябваше да тръгва.

Стана, залитайки, и се опита да се ориентира. Оставаше му само да се загуби в гората и да го видят ловци на елени. Ако изобщо го откриеха след години, щяха много да се чудят какво прави мумия в тези гори.

Мерна някакво светло петно. Благодаря ти, Господи!

Тръгна натам и след няколко минути различи дървена постройка с приятно светещи топли прозорци, реши да рискува с молба за помощ и се затътри натам. Надяваше се само на малко вероятното предположение, че там вътре нямат пушки.

Стигна до олющената сива врата и задумка по нея. Лампата на верандата светна почти веднага и през матовото тънко стъкло се очерта приближаваща се фигура.

Кроуфи реши да не оставя обстоятелствата на първото впечатление.

Отвори уста, но от вътре го изпревари мъжки глас с дълбок тембър:

- Кой е?

Джон премигна:

- Сър моля ви помогнете ми, загубих се. Тръгнах малко навътре в гората от бензиностанцията и след като притъмня, не успях да се върна.

Гласът се опита да го успокой:

- Спокойно човече, само на километър-два си от нея.

Кроуфи се изуми, не беше усетил два километра тичане до тук.

Вратата се отвори.

- Сър, моля не се плашете….

Мъжът в рамката на вратата го изгледа и махна небрежно с ръка:

- Влизай приятел, няма от какво да се плаша.

Изненаданата мумия го последва навътре. Топъл въздух го лъхна и очите му се извъртяха към приятно препукващите цепеници в камината от обли речни камъни. Вдигна поглед към стопанина.

Старецът идваше от към кухнята с кана горещ чай в ръка. Вървеше някак странно.

- Една чаша ще ти дойде много добре, странниче. Направо си е чист късмет, че ме намери буден и пълен с добри намерения. Би ли ми подал чашата си, защото може и да си я преместил докато ме нямаше. Пък да не вземе да стане някоя беля.

Ръката му заопипва масата.

Джон проумя. Старият пич беше напълно сляп. Разочарованието го удари по двете слепоочия, значи още не се беше разминало.

Старецът застана до дясното му рамо и се пресегна с очакване. Кроуфи му подаде чашата много внимателно, без да докосва ръката му. Знаеше за чувствителността на ръцете при слепите хора.

Грешката стана защото ухото на чашата му беше обърнато на дясно и слепия мъж по навик тръгна да сервира от ляво. В последната секунда се осъзна и спря ръката си, но загуби равновесие и се подпря на рамото на мумията.

Тишина, и двамата мълчаха. Паузата се проточи. После ръката на слепеца започна да опипва. Тръгна от рамото му, продължи нагоре по шията и вече трепереща, докосна изпъкналите зъби. Сега и двете му ръце започнаха да треперят,  лявата бръкна в пазвата и напипа нещо.  Извади го и го насочи към Джон.

Кроуфи се сепна, трябваше да обясни:

- Моля ви, споко….

Дядото наддаде свръхестествен вой и се заблъска по стените, ходейки назад.  Крясъците му бяха нечленоразделни и непрекъснати,  на лицето му се наслой  огромно количество бръчки.

Джон тръгна след него несъзнателно, опитвайки се да му говори. Слепецът извъртя белите  си очи нагоре и гласът му се преобразува в тънка фалцетова нишка.  Крясъците продължиха, докато той ходеше назад – като рак.

- Ти не трябваше да излизаш….. Не трябваше…… Защоа-а-а-а… О-о мАХУМИТАКЧНА…. – думите пак загубиха смисъл за Джон.

Двамата стигнаха до малка крива врата. Старецът я отвори и прекрачи прага, Джон го последва. Двамата се заковаха на място, слепият старец бълваше проклятия, като откачен. Дясната му ръка се стрелна и хвана сивия брезент, висящ на стената. Дръпна го рязко и силно, и там сред прах и висящи паяжини се откри една невероятна статуя, покрита с блестяща, като скреж патина, обгърнала сребърен саркофаг.

Джон Кроуфи се опули смаян, устата му млъкна и очите му загледаха хипнотизиран как старецът с едно единствено отривисто движение сграбчи капака и отвори ковчега.

Вътре запечатана със стар прах, някак спокойно сключила ръце на гърдите си в цял ръст една истинска стара мумия спеше вековният си съм. Старецът продължи да крещи. Ръцете му правеха странни знаци из въздуха. Внезапно тялото му се стегна, разтресе и падна на земята, като сух клон.

Джон Кроуфи гледаше безмълвен надолу към мъртвото тяло. После бавно отмести очи и погледна мумията.

В момента, в които го направи ръцете на отдавна мъртвият цар отскочиха от тялото сред фонтан от прах, стара мазилка и развяващи се бинтове. Древната магия си вършеше работата.

Кроуфи зяпна, дъхът му се опита да излезе навън, но се отказа и спря.

Мумията бавно вдигна крак и стъпи на пода. После неочаквано бързо се стрелна напред и застана пред Джон, ръсейки вековна пепел.

Двамата се изгледаха преценяващо. Момента се проточи. Едната от двете мумии протегна ръка наляво. Другата продължаваше да я гледа.

Ръката подхвана едно от многото старинни оръжия, изправени до стената. Стоманена дръжка и извито, като нацупена уста, острие. После с едно движение го счупи на две, като клечка за зъби.

Съзнанието на Джон Кроуфи още не се беше върнало в тялото му. Помогна му само това, че прекалено дълго време се беше гледал в огледалото. Не можеха да му направят впечатление нито пожълтелите зъби, нито прогнилите бинтове, камо ли скованите движения.

Не друго, а страхът го стисна за гърлото. Мъртвият цар продължаваше да го гледа очаквателно.

Какво? Трябваше да се поклони ли?

Мозъкът му зацъка с бързината на секундарник. Насили се да излезе от блокажа в тялото си и го направи така, че учуди дори себе си.

Изпъна ръка пред лицето на мъртвия цар и му показа среден пръст.  Реакция не последва.  Разтвори цялата си длан и започна да я свива и разперва. Започна същото движение и с другата.  Нищо! Вдигна единият си крак.

Мумията го гледаше от упор, после рязко вдигна глава и изрева раздразнено и продължително. Старите  стъкла наоколо потрепериха.

Джон се приведе и си плю на петите.

Ядосаният цар го последва, като разрушаваше всичко по пътя си. Удряше  наляво и надясно с раздразнението, че се е върнал от спокойния си древен сън.  Наоколо заприлича на миг, откраднат от ада. Кроуфи не мислеше, само тичаше. От време на време поглеждаше през рамо и ужасът му настъпваше ушите, като педали.  Краката му ускориха.

Истинската мумия го гонеше безотказно и целенасочено. И двамата куцаха настървено.

Джон се гмурна по-навътре в горичката и след още малко се озова на обширно пространство от равен терен. Огледа се и чак тогава забеляза редицата от каменни кръстове подредени в равни редици от двете му страни. Гробище!

Устата му се отвори и едната половина на мозъка му каза:

- Боже мой….

Шумът от счупени съчки му напомни какво правеше, краката му сами подеха стария ритъм. Настрани през мократа трева. Направи десет крачки и на последната увисна в празното пространство. Падна надолу, мучейки уплашено и тупна, като чувал мокри бинтове. Кракът го болеше, но се движеше. Огледа се, забил ръце в влажната пръст. Гроб! Беше паднал в гроб.

Чу някакво приближаващо се грухтене и страхливо утихна в дупката.

Тежките стъпки минаха на няколко метра от него и продължиха със същия ритъм.

Кроуфи леко подаде глава над гроба и проследи с поглед отдалечаващия се силует, куцукащ към началото на другата гора.

Отпусна се и седна в гроба.  Засмя се  на глас,  като защитна мярка срещу лудостта в себе си,  и вътрешно се разведри.

След още пет минути стана и започна да подтичва в обратна посока.

Отдавна мъртвият цар не усещаше умора. Всичките му органи бяха извадени още при балсамирането. Тичаше със сляпата ярост на машина. Не знаеше и защо беше тръгнал след  подобното му същество. Движеше се с останалите в главата му думи от древното силно заклинание. Виждаше само в червения спектър на светлината, защото не използваше очите си. Беше загубил съществото, бягащо от него,  но не се отказваше  – щеше да намери друго.

Продължи навътре в гората.

Джон Кроуфи забързано мина по стария си маршрут и скоро забеляза табелата на бензиностанцията. Огледа се внимателно в дъжда. Не видя никой, забърза напред и скоро стигна до колата, отвори вратата и по най-бързия начин пусна ръчната и врътна ключа.

Двигателя заработи с очакване.

Измокрен до кости, Джон вкара първа предавка и натисна газта.

Подкара по шосето, взирайки се през движещите се чистачки. Предстоеше му да намери болницата. Пътят се виеше само направо, без кръстовища. Скоро забеляза първите лампи на уличното осветление в Бордъртаун. За щастие една от табели насочваше към местната болница с указание за три мили напред.

Кроуфи се успокой и подкара натам. Едва сега започна да асимилира случилото се с търсещо слабите места недоумение. Истинска мумия, скрита при луд сляп старец. Странната случка като цяло и щастливото си измъкване. Това, че скоро щеше да види детето си, колкото и да е странно, надделя над другите странности и обсебвайки съзнанието му го поведе само напред, нахлузвайки черни петна върху периферното му умствено зрение. Усмивката под зъбите се разшири и изпълнен с топли вълни, Джон продължи напред.

Стигна десет минути по късно и след още толкова успя да развие лепкавите бинтове от главата си.  Въпреки всичко успя да стресне няколко доктора и една сестра, повела възрастна дама – но всичко се размина със смях и странни погледи след бързото обяснение на щастливият татко.

На петнадесет километра от болница „Сейнт Джон“ на мястото на снимките:

Режисьорът нервно барабанеше с пръсти по облегалката. Наоколо се щураха осветители и статисти, допиващи кафе. Главната героиня пооправи сухите клечки в главата си и размаза още малко грима,  имитиращ мръсотия. Отпи още глътка вода и метна празното шише настрани.

Една ръка увита с прогнили бинтове я стисна за рамото. Тя се обърна:

- Джон, ще ме умориш с твоите глупости, хайде давай натам преди да са те намразили всички…

Ръката и хвана лакътя на мумията и я побутна пред нея. Операторът протегна ръце и погледна:

- Още малко вдясно, Кроуфи….

Един осветител дотича и премести мумията още малко вдясно. Царят не се възпротиви, оглеждаше се объркано от многото хора, крещящи около него. Яростта му беше изблъскана от подсъзнателната вълна на изумление. Статистите с пушките се наредиха зад гърба на жената и запалиха факлите. Изкуственият пушек, успешно имитиращ мъгла, се спусна на нивото на коленете им и плъзна по земята.

Операторът беше готов. Режисьорът даде знак за мълчание и погледна камерата,  позиционирана зад гърбът на мумията:

- Тишина ако обичате…….Иииииии екшън!

Двадесетте пушки гръмнаха заедно, заглушавайки писъците на диво  крещящата  жена.

Втората камера започна да действа и засне потъващата в блатото изсъхнала ръка,  обвита с плесен,  пръстите  бавно се скриха под водата.

-Иииииии Стоп!

Режисьорът се изправи и официално обяви краят на снимките.  Гръмнаха бурни ръкопляскания. Доброто настроение нахлу на талази. Доста от хората потупваха мъртвия  цар по рамото, принуждавайки го да се обръща ту наляво, ту надясно.

Гримьорката Джанис се приближи до него и го подхвана за главата.  Сбръчка нос:

- Мисля, че в миризмата сме надминали себе си с твоя костюм, Джон. Стой спокойно.

Царят я гледаше през червеният цвят.

Ръката и започна чевръсто да развива бинтовете от главата му……..

Младата индианка полетя в тъмното. Падаше надолу, без да издаде звук- като откъснат сух клон. Не си помисли нищо, само изчака края. Ударът дойде неочаквано бързо и болезнено. Кракът й се счупи на две места с тихо изпукване, въздухът изригна от тялото й. Организмът й се опита да се пребори със спазъма на първоначалния шок и вкара естествена анестезия в кръвта , нещо се разля- като студен водопад по сгърченото й тяло. В странното було на замъгленото й съзнание се чуваха отдалечаващи се пияни крясъци и грозен смях.

Когато се разнесе детски плач и децата й полетяха към нея, някаква първична бяла сила я повдигна нагоре с прострени в тъмното чакащи ръце. Първото тяло я удари в гърдите и ръцете и го сграбчиха с бързината на отблясък. Рязко се наведе напред и подложи гърба си. Новият, по-тежък удар, я събори на земята. Малкият, осем годишен син не изплака, претърколи се и съвсем здрав се изправи с пъргавината на дете.

Бебето, в стегнатата хватка на ръцете й беше отворило широко очи, ръчичките му шареха в див танц, сякаш се опитваха да се хванат за още нещо. Малките дробове изпуснаха тънък поток въздух и стонът наподоби писукането на катерица.

Жената започна да се бори със себе си. Победи. Най-после успя да започне да диша, гърдите я боляха остро и непрекъснато, бяха живи и заедно, опората за която залепваше живота й. Двамата малки войни бяха добре.

Виковете от горе се усилиха. Нещо тупна в дупката, удари се с в сухата земя и започна да съска. Тъмнината го скриваше, но звукът разлисти страниците си.

Индианката го прочете правилно и замръзна стиснала децата . Само едно зло можеше да издава този звук – пълзящите отровни и подли ловци на дивата пустош. Кракът я заболя. Болката я връхлетя със силата на гръм след светкавица. Запрати я в ронливата стена, отвори устата и заби огън в стомахът й, сложи натрошени стъкла вместо кости в тялото й. Умът започна бавно да гасне с жълтеникави отблясъци.

Месинговите порти на лудостта бавно се открехнаха в съзнанието й. Голямото дете опипом превърна страха си в глас:

- Абаа…..абаа (Мамо – мамо) Ншо чи, ангау па… ( не умирай – недей ).

Гласът му се отрази в месинговите порти и се заблъска между тях. Жената на го чу.

И тогава зарева бебето, гласът му избухна със силата на нова звезда, повали гората и накара вятъра да замръзна в скършените й клони. Изтъня, като невидима примка, уви се около духа й и я затегли.

Месинговите порти се затвориха със звън. Нещо припламна в главата й. Индианката се върна с цялата си болезнена същност в настоящето. Болка – велики Маниту колко болеше.

И двете деца плачеха. Бебето беше гладно.

Гласът й пропит от отчаяние и забравен, като звук се върна с тихото, но строго майчино обаяние:

- Ори, катикча пау, орий.. (Тихо, Малка катерицо, тихо.. ).

Осемгодишното дете си възвърна самообладанието. Обгърна жената в прегръдка. Намери лицето й и започна да я милва успокоително. Малка солена капка попадана на устните й. Жената я облиза – сълза, беше вкусила значи от мъката на детето си.

В тъмнината се роди нов повик за ушите. Едно ужасяващо близко Скр-р-р-р-р напомни за себе си.

Тялото на малкото момче се стегна.

- Чита, уничко чита – аба!! (Змии, има змии – Мамо!!)

Майка му не виждаше нищо, но врътна глава към звука:

- Катикча пау, орите – ангау паакча – кхатейно. (Малка катерицо, тихо – недей да говориш – не мърдай).

Индианката успя да стъпче малка част от болката и започна да мисли. Беше нощ, не трябваше да вика, злите бели дяволи можеха да са някъде наблизо. Едва ли щяха да й стигнат силите да направи и един опит да се изкачи нагоре, а и не можеше да остави децата тук при змиите. Знаеше, че им трябва вода, опипа пак пръста на дълбоката яма. Беше суха и не ставаше за осмукване.

Съскане с акцент на раздразнение започна близо до тях. Жената стисна бебето по- силно и се опита да пропълзи в противоположната страна, не знаеше колко е широка дупката. Счупените кости на крака й се раздвижиха и от очите й бликнаха сълзи.

Разбра какво трябваше да направи. Беше единствената възможност.

Обърна се и заговори на малкото момче:

- Катикча пау (Млака катерицо) учита шо, катейхо (трябва да бъдеш смел).

- Аба?

- Нонкук апанши чо(слушай какво ще направиш).

Започна да развързва кожения си елек:

- Ето, увий малкия си брат в това- както увивахме сухите дърва,които събирахме за огъня. Когато всичко свърши, изчакай сто удара на сърцето си и започни силно да хвърляш пръст наоколо. Ако нощните пълзящи ловци не се обадят с гласовете си ,започни да дълбаеш в пръста на стената. Дупките трябва да са полегати колкото да пъхнеш ръката си. Не спирай, даже и да ожаднееш трябва да продължаваш. Изкопаеш ли едната тя е крака ти. Ще се качиш на нея и започваш следващата. Трябва да излезеш от тук преди великото слънце да стигне средата на небето. Разбра ли?

- Ншича хи(разбрах)!

- Михта па(Когато излезнеш) тръгваш към голямата река, по посоката в която тече- и щом Маниту посипе отново небето с звезди ще си стигнал до шатрие ни.

- Учита шо, катейхо (трябва да бъдеш смел).

Бебето сякаш гаснеше в ръцете й. Трябваше да побърза. Протегна ръка и напипа ъгъла на другата стена, прехвърли малкия брат в ръцете на големият и ги избута зад гърба си. Изпъна счупения си крак, подви другия, така че седна на ходилото и протегна ръце. Напред в тъмното.

Не напипа нищо освен земята. Започна да шари с ръце в пространството пред себе си, натискайки месинговите врати с отчаяна съпротива. Децата бяха големият катинар, с който ги заключи.

Нещо студено се отърка в лявата й китка. Стомахът и се сви, мускулите й се стегнаха. Разпери пръсти и рязко стисна. Влажното студено тяло реагира на момента, уви се около ръката й.

Жилването дойде почти веднага. Не беше болезнено, но бяха два зъба вкарващи в тялото й смъртоносен огън.

Не успя да хване главата от първия път, затова се наложи да надвие настръхващото отвращение и да захапе. Гъвкавото силно тяло сякаш се овлажни, затвори очи в тъмнината и започна да плъзга двете си ръце по дължината. Напипа опашката. Пребори се да изплюе и точно тогава усети ухапването на лявата си буза. Този път змията не пусна. Впи се и се заизвива, пълнейки жилите в устата си с отровния си сок.

Индианката я хвана точно между разтворените челюсти, напъна всичките си сили и я откачи от себе си. С трпереща ръка я поднесе към устата си и я захапа на свой ред. Тялото се загърчи с нови сили. Месото беше учудващо жилаво и здраво, наложи се да започне да търка с челюсти. След малко късото парче се откъсна от тялото и жената гнусливо го изплю.

Не беше минала и минута. Борбата ставаше при тишина и тихото промрънкване на бебето.

Индианката се заслуша, долови плъзгане и протегна ръка. Веднага напипа ново гърчещо се тяло. Ново ухапване. За малко да отпусне в тъмнината бягащото влечуго, в последния момент заби ноктите си и задържа. Хвана с другата ръка дебелото колкото китка тяло и скоро намери главата. Захапа, като в унес Месинговите порти започнаха отново бавно да се отварят…

Пусна умъртвеното зло и отново заопипва търсейки.

Големият син беше жаден, стискаше братчето си и мислеше за глътка от бистър поток. Не се чуваше нищо, зачуди се какво прави майка му в тъмнината и погали бебето. Спомни си как го учеха да утолява жаждата и започна да прехапва връхчето на езика си със зъби. Скоро устата му се напълни със слюнка, детето я преглътна.

Започна отново да стиска език и когато събра за следващата глътка подложи два пръста и я остави да изтече в тях ;след това опипом намери устата на братчето си и допря върховете до устата му. Бебето засмука.

Малко по-напред се разнесе съскане, след това странни мляскащи зуци, и дразнещият звък спря.

Майка му започна да хлипа в тъмнината. Страхът, че ще остане само започна да го опипва по краката. Отърси го от себе си- като настръхване.

Ново съскане този път от ляво, тъпи удари и гърлен стон – мляскащи звуци и съскането спря.

Бебето стискаше с беззъбата си уста.

Нещо го хвана за крака. Напрежение мина по цялото му тяло за секундата, в която разпозна че е човешка ръка.

- Аба? (Мамо?)

Гласът на майка му се беше състарил с много години:

- Катейхо…. ока ( Смелост дете ) – започвай да копаеш, не губи време.

Малката катерица преметна вързопа с бебето и се обърна към стената. Ръката му докосна ронливата пръст и забивайки нокти започна да дълбае.

Индианката чуваше как синът й започна да рови в стената. Лицето й пулсираше – неимоверно подуто от отока. Усещаше пръстите си като навито пране. Шокът си казваше думата и умореното й съзнание започна да се вглъбява в себе си.

Отпусна се, очаквайки с нетърпение духът й да отлети и да я избави от страданията.

Чу съскане. Натрошените стъкла в тялото й срещнаха ръбовете си. Парещ спазъм премина по езика й. Опита се да изпъне ръка, но не усещаше нищо с ръцете си. Отново чу тънкия злобен враг. Точно пред нея.

Трептяща светлина изпълни дупката. Детето закрещя. Виждаше змията точно пред себе си. Великолепно животно с извито на пръстени тяло, с разпъната качулка. Малки черни очички я гледаха от упор. Изправеното колкото лакът тяло се клатеше все едно го подухваше вятър. Гледаше хипнотизирана.

Неясен звук последван от силен блясък и гръм я накараха да загуби съзнание.

Отвори очи. Не помнеше дали е умряла, виждаше само поклащащи се зелени клони и синьо небе.

Притвори очи заради свилите се зеници и пое дълбоко въздух.

- Нека моята сестра не става – гласът имаше плътно и добро звучене – трябва да почива.

Индианката обърна глава, беше седнал до нея с крастосани крака и загрижен поглед. Може би беше на нейната възраст. Горд и загадъчен. Имаше осанката на вожд, но младостта му и външният му вид не говореха, че е постигнал последното. Гледаше я с блеснали от възхищение очи.

- Децата ми?

- Моята сестра може да бъде спокойна-те са долу до реката. Малкото е нахранено и спи, а голямото се учи да хвърля копието по големите риби в реката.

Бяха живи. Не можеше да повярва. Един въпрос изпъкна, погледна младия войн:

- Как оживях?

Бронзова усмивка разцъфна за първи път на лицето му:

- Както казах на моите войни, нашата сестра е много смела. Намерихме телата на осем змии, удушени и с прегризани вратове на дъното на стария мечи капан, в който ви бяха хвърлили. Направила си това с голи ръце! Само последната ,която застрелях носеше отрова в себе си, дугите явно са се хапали една друга докато са били в кожената торба, изхабили са отровата си……

Индианецът замълча и дръпна дъхава глътка тютюн от лулата в ръката си. После стана и изтупа дрехата си:

- Сега ще направя храната, а моята сестра нека почива, ще минат още две луни преди да се възстанови напълно.

Индианката откъсна поглед от облаците и го погледна:

- Как мисли моят брат, ако на мое място беше бяла жена би ли направила същото?

- Моята сетра бърка, цветът на майката няма значение….. Сега спи.

Обърна се и започна да се отдалечава, прихванал пушката си.

Индианката го проследи с поглед. Последното, което видя преди съня да я натисне бяха малките отблясъци на сребърните гвоздеи по приклада на карабината му.

==================================================================

С благодарности към Lili за редакцията.