Поради неоставащо време за „раждане“ на нови идеи….

9.23 ВЕЧЕРТА

Майката гледаше заспиващото си дете. Само майка можеше да гледа така.

Момиченцето изчака края на приказката.  После седна,  изтегли крака и стана от леглото.  Целуна майка си. Обърна се и отиде до кръглата дървена маса пред прозореца. Изправи се на пръсти и постави нещо на нея. След това се върна  и се сгуши в завивките. Докато майката отмяташе кичур коса, детето опипа с език празната кухина от липсващото си  зъбче. Имаше вкус на останало парченце солета.

Жената повдигна вежди. Детето улови погледа.

- Баба ми разказа как феята на зъбчетата ще дойде и ще ми пусне сребърна монета вместо зъбчето – каза то.

- Разбира се, мила – отвърна майката – но трябваше да го сложиш под възглавницата.

В умът й проблесна:  “ Кой ли не вярва в чудеса“  И оправи краищата на завивката.

Нещо се удари в стъклото. Момичето и жената подскочиха. Някакво светещо привидение влетя в стаята и замаха с крила. Приличаше на две слепени длани. Увисна точно над масата. От тялото му  струеше зелена светлина. Носеше сребърна монета в крачетата си. Тупна върху кръглия дървен плот.

Зарита и отлепи бляскащото кръгче от себе си. После залепна с едното краче за малкото зъбче.   Посипа наоколо със светещ прашец и увисна в средата на стаята. Махаше с крила към главата си, малкото му тяло почти не се виждаше. Дървената дограма отрази светлината към тавана. Нещото  излетя от стаята, развявайки завесите.

Жената стоеше с отворена уста. Усещаше косъмчетата на тилът си, като бодили на таралеж.

Детето  дотича до масата. Взе сребърната монета и се обърна широко усмихнато.

8.30 ВЕЧЕРТА

По- малкият на ръст малчуган Ранди Хауърд,  приказваше като пишеща машина, откривайки сребърни шини  при всяка усмивка.  Клечеше с четка в ръка.  Малките станиолови кръгчета от дъвки отразяваха светлината. Имаха формата на сребърни долари.

- През цялото време се чудя дали ще се получи работата Стю – каза той.

Стюърт Олим малко по- шишкав, със зачервени от дневното слънце бузи, кимна сериозно.

- Има ли светлина  насекомите се струпват.  Не си ли виждал Ранди?

Двамата вдигнаха поглед към лампата над електрическите проводници. Стъклената сфера се пробуждаше с леко блещукане във вакумната си вътрешност.

- Питам за прахта  бе човече – каза Ранди – малко ме е страх.

- Няма проблем.  Трябва само да се пазим  да не я вдишваме.

Довършиха мълчаливи мазането  с лепило.  Работеха с детски ентусиазъм и търпение.

Предишната вечер Ранди с гордост  показа на Стю намереното в старата фабрика за часовници. Избеляла, импрегнирана с восък кутия пълна с  фосфоресциращ  прах.  Трябваше доста да спори  с  дядо си.  Най -накрая възрастния човек му разреши да запази кутията.  Предупреди ги само, че е вредно да се вдишва от  „тази гадост“,след което се обърна и се изплю на земята. След няколко дена  Ранди разбра от баба си  защо дядото така ядно се изплю. Беше работил там,  боядисвайки стрелките на часовниците, облизвайки от време на време четката за фосфор, за да подостря косъмчетата. По късно това му струваше цялата долна устна и няколко скъпо платени пластични операции.

Години по-късно, вече големи, двамата разбраха защо е затворена фабриката. Непрекъснато си повтаряха, че леко са се отървали от радиоактивният прах, ползван от някогашните работници.

Онзи ден Стю погледна светещият в тъмното пръст на Ранди и идеята се роди съвсем спонтанно в главата му. Първо трябваше лъскава повърхност, за да отразява светлината от лампата.  Ранди се сети за стъклената сфера у тях пълна с дъвки „Сребърен долар“.

Двамата грижливо излапаха дъвките и внимателно сглобиха станиоловите монети. След това купиха от близката книжарница туба  с лепило.

Ленивото слънце започна да потъва в земята.  Момчетата решиха, че е време и започнаха намазването на блестящите пулове.   Ликът на сребърните долари се покри с прилежен тънък слой прозрачен капан.

Среднощните насекоми щяха да дотърчат – беше казал Стю -  и щяха да залепнат.  И тогава предварително напечения  на слънчева светлина фосфорен прах, щеше да се излее  от две страни върху нищо не подозиращите гадинки.  После всичко щеше да бъде в пърхащи и светещи  пеперуди.

Ранди стана и изтупа панталона си. Отиде до дървената пейка в началото на парка и взе двете хартиени фунии с прах.  Даде едната на Стю.

- Сега само ще чакаме – каза той.

Стъмни се неочаквано бързо и рояци от малки и по-големи бръмбари започнаха да се вият над  бляскащите златца по земята. Доволни  от успеха момчетата отлагаха  до последно.  Рояка се наля с още,  и още привлечени от отраженията насекоми.  Момента настъпи.

- Сега – Кресна Стю и скочи напред.

От противоположната страна Ранди се ухили широко и пристъпи, вдигнал хартиената фуния. В синхрон и двамата лиснаха светещ  прах право пред себе си.

Нещо голямо и тежко се спусна надолу. Стрелкаше  се наляво и надясно, с неестествени движения.   Гмурна се  точно по средата на вихъра от фосфор. Удари  земята и залепна за една от сребърните монети.  Прахта го покри цялото.

Стю изкрещя. Ранди  замръзна.

Светещото в призрачно зелено същество, стреснато удари с криле. Направи кръг и се заиздига нагоре със  залепналата за краката монета.

Момчетата гледаха слисани.

- Човече,  какво беше това? – каза Ранди

- Птица…..Някаква шибана птица, бе човек…. Ще свети в зелено цял месец   – Стю се смееше – ще свети над целият град.

Двамата стояха  един до друг.

- Не приличаше на птица – каза Ранди

8.00 ВЕЧЕРТА

Джеимс Бароус,  трето поколение запален ентомолог, излезе пред къщата си по къси шорти и  тениска.  Вечерният хлад приятно погали тялото му.  В ръцете си носеше малка стъклена клетка.   Отвори капака.  Трите женски пеперуди  „Атласи“   кротко си стояха по клончетата.  Бароус бръкна с ръка и нежно извади първата.  Южно азиатската  нощна пеперуда „Attacus atlas“ - една от най- големите по размер в света,  леко се раздвижи.   Потръпващите й крила почти покриваха дланите му.

С леко подхвърляне Джеимс успя да  я откачи от ръката си.  Полетът й беше хаотичен и странен.  Загледа се  след нея в изтеглените червени облаци на залеза……….

Настройте се за най-невероятните истории, който сте чували някога.

Следвайте ме тихо, но внимателно през вратата, зад която се крие друг невидим свят. Нека погледнем към…

Масивната камина  от тъмни  камъни, слепени с приличащ на сребро хоросан.   Пламъците  отразени от тях,  и накъдрените им краища,  развяващи се сякаш засмукани от невидим  вихър.  Дебелите цепеници, подхранващи талазите топлина,  прегръщаща старите мебели. Приятното пукане и лишената от напрежение обстановка.

Голямото  куче, лежеше на килима.  Топлеше корема си и  зяпаше рекламата за кучешка храна.  Умът му попиваше  изображенията от телевизора и  изобщо не обръщаше внимание на двамата мъже, седящи под гредите  в ъгъла.

Всеки от тях държеше чаша, пълна с  кехлибарна течност.  Едновременно отпиха по глътка.  Оставиха чашите до кръглият аквариум  и се облегнаха назад, наслаждавайки се на дървената купа с ядки.

Самотната  златна рибка с изпъкнали очи страхливо направи кръгче към дъното.

По-младият от двамата, Били Джоуел, гонеше приятеля си с пет години.  Разбира се, не искаше да го настигне.  Бяха самотни ергени.

Прекарваха времето си заедно години наред.  Играта, която играеха продължаваше доста дълго време.

Бен Хауърд прехвърли твърдият бадем на  задните си дъвкателни зъби и попи с език солта от повърхността му.  Наскоро му поставиха отливки на предните,  и той ги щадеше страхливо при всяко хранене.  Имаше  видът на типичен счетоводител. Плешива глава, очила, съчетани с  нисък ръст и топчести пръсти. Обърна се към приятеля си.

- Е, Били, какво ново ти е хрумнало? – каза той.

- Мисля и днес да измамим смъртта, Бен – отвърна Били.

Засмяха се и пак чукнаха чаши.

- Знаеш ли, че може би в цял свят брачните халки на мъжете са радиоактивни – попита Бен.

- Това пък как ти щукна в главата ?

- Ами почти на сто процента от мъжете, слагайки  ги на пръста си, започват да оплешивяват – каза Бен.

Засмяха се по момчешки. На Били чак сълзи му тръгнаха.

- Мисля, че ти е време за една мозъчна клизма, старче – каза той.

Внезапно в празното кресло срещу тях светлината сякаш намаля.  Двамата млъкнаха и се загледаха натам.

В развихрящата се   тъмна мъгла се  оформи слаб силует. Бяха свикнали с това.  Последва имплозия на изчезваща светлина и срещу тях се появи фигурата на мъж в средна възраст. Носеше безупречен снежнобял костюм.   Преметна крак,  върху крак и леко оправи  сакото си.  От босите му ходила  капеше черна, вряща кал.

Бен се загледа в непознатия.  После  стана и наля в третата празна чаша един пръст „Джеймисън“.

- Крайно време беше – каза той.

Смърт взе чашата и помириса. Повдигна горната си  устна  презрително, и я  върна  на масата без да отпие.

- Прекрасно знаете, че не можете да измамите смъртта, старчета – каза той.

Били се надигна  и подпря лакти на коленете си. Замисли се за момент след това вдигна очи.

- Ние сме на съвсем друго мнение – каза той.

Смъртта повдигна рамена.

- Не можете и да си представите как ме карате да се чувствам…..  Допуснете за момент как два микроба  сядат на масата ви,  и се държат нагло с вас.  Разбирате ли?  Това е една малка планета в една миниатюрна слънчева система. В галактика, която е толкова млада, че още са й нужни пелени. A aз съм стар, Бен и  Били,  много стар. И беседвам с вас….  Някакви разглезени хлапета.

- Но имаш слабо място и то свети, като неонов надпис на бензиностанция – прекъсна го Бен.

- Прекрасно се изразяваш, плешивко – върна му Смърт – да чуем.

- Първо трябва да те попитам нещо. Колко стар си всъщност?

Смърт погледна дланите си. Нямаха дактилни отпечатъци, нито линии.

- Мисля, че съм по стар от Бог. Никой от нас вече не помни. Но това няма значение,  след време ще прибера и него.

Бен изцъкли поглед.  Били не вярваше на чутото.

- Ще прибереш Бог?!!!

- Да, Бен.  Бог също някога ще умре. Но да минем направо на въпроса. Какво искате?

Двамата преглътнаха едновременно.

Смърт чакаше.  Очите му гледаха старите хора с поглед на наркоман гледащ хероинова близалка.

- Желаем да продължим играта – каза Бен -  Ако спечелиш, ни взимаш останалите години, ако загубиш – не умираме никога.

- Няма да спечеля много от това,  но съм съгласен.

Мълчанието отново се разстла отгоре им.

- Пак ще хвърляме монета- каза Били.

Смърт не изглеждаше очарован.

- Това продължава доста дълго за мен.  Знаете, че проблемът е в самия хаос. Някъде напред във времето хвърлянията на „ези “ и „тура“ в крайна сметка се изравняват. И така ще продължаваме до без края, но както казах съм съгласен на този експеримент. Мога да си го позволя.

Били Джоуел се усмихна.

- Ок, ако падне сто пъти „ези“ печелиш. Ако падне сто пъти „тура“ губиш.

Смърт кимна.

Ръката му подхвърли монетата. Тримата се наведоха към земята за да видят какво се падна.

Огъня пукаше.

В студената и тиха  стая двамата старци седяха сами и подхвърляха монета. После гледаха към пода и обсъждаха резултата. Дъхът им излизаше нагоре под формата на пара.

В малкия аквариум златната рибка с изпъкналите очи улавяше  мислите им. Издължаваше леко образите и ги поставяше в триизмерното пространство на стаята. Едната и перка беше по къса от другата и я дразнеше.  Обърна  очички към третия празен фотьойл и добави повече пара към врящата кал  на илюзорният образ. Умът и преработи цветовете и вероятностите спрямо желанията им.  Напасна емоциите от победите и загубите. Моделира лицата и върна образите в главите на двамата мъже.

Старите хора се намръщиха.

Рибката следеше развитието на играта и удовлетворяваше всяко желание подхранвайки  интереса с моментни загуби и равни резултати.

Вече усещаше глад в малкото си стомахче.

Изпъкналите очи се спряха на Бен.  Възрастният мъж стана от стола и посипа малко изсушени водни бълхи по повърхността на водата….

Дороти  се научи да казва „моля те“, за да получава бисквити.  Всеки ден ставаше преди дневното светило. Заставаше на верандата и проследяваше как слънцето обува сутрешния си хладен чифт стъклени обувки. Гледаше го,  докато наоколо не се разнесеше аромата на кафе. Опипваше с език дупката от липсващо зъбче и  вдигаше към майка си очи, пълни със сънени феи.

Хубавият детски глас винаги  разклащаше  медните  камбани в умовете на възрастните. Достатъчно беше  да застане пред майка си с протегната ръка и ако бисквитите се забавеха, в гласа й се промъкваше скритото и най-силно оръжие. Умолителна нотка, с онзи страхотен съжалителен привкус.

- Моля те, мамо,  бисквита – казваше тя.

Мама поглеждаше за малко, после обезоръжена  й  даваше. Разбира се, беше приготвила пакета с бисквити още на зазоряване, както правеше всеки ден.  Но това не пречеше на щастливото очакване детето да си поиска.

Дороти се надигаше на пръсти за целувка.  Захапваше бисквитите и  с пълни бузи излизаше  навън пред вековния  широколистен  дъб. Останалите сладки парченца от  пакета носеше в голям зелен  буркан.  С тях хранеше магическите същества в клоните.  Усмихваше се на голямото дърво в средата на двора,  и започваше да слага натрошени бисквити пред малките мравуняци.  Вдигаше поглед нагоре към окичените с блестящи паяжини и капки роса клони.

Те  пееха. Тя им отвръщаше.

Семена, обвити в пух, се спускаха от високите места на дървото,  завъртаха се около нея, а тя обикаляше около огромния ствол, и  погалваше  големите папрати в основата му.  Животворни листа трепваха. Крайщата им  носеха тънки струи от студени, сливащи се капки.

Топлият южняк задуха.  Сякаш потъркваща се котка погали бузите й. След това свърна  към кората на огромния дъб, сгушвайки се в него.  Хилядите цветове по моравата  се отвориха.  Малките сънени феи вътре в детската фантазия започваха да приглаждат крилата си.

На остъклената веранда майка й поливаше декоративната палма. Бащата четеше сутрешния вестник. Тялото му  блажено се топлеше, почти потънало във възглавниците на стария люлеещ се стол.  Врътна очи над очилата. После измести поглед към  поливаната от жена му палма.

- На някой места хората ги режат тези неща, че им пречат да минат. Ние тука си ги отглеждаме – каза той.

Жена му се усмихна. Нищо ново под слънцето -  вечната вражда към цветята. Не можеше да ги разбере мъжете, какво против имаха тон пръст,  разпределена в саксий  на верандата.

И тя погледна към двора. Двете плитки на дъщеря им едва се виждаха над храстите.

Дороти гледаше нагоре към дървото. Мислите придаваха на очите й онзи странен детски поглед, който нито един  художник или писател не би се наел да обясни. Обичаше гората и това как въздухът размахва четка между старите дървета.  Зеленото в мокрите листа цапаше наоколо с малки проблясвания.

Момичето приключи с изхранването на любимците си и потърси с очи дядо си.

Той вече пиеше сутрешния си затоплен коняк пред по-малката лятна къща.  Потапяше края на пурата в уханната напитка и засмукваше  синия дим.

Дороти обожаваше дядо си.

Дядо Майлс притежаваше яко тяло и властен характер, закачен с пирони за студени скули.  Големи бакенбарди с цвят на пяна се спускаха над бузите му.  Последните весело подскачаха, когато  похапваше ябълки преди хранене.

Дороти винаги си го представяше като капитан на кораб.

Майлс обичаше момичето.  Двете плитки на детето подскачаха всеки път щом прескочеше прага на къщата. Той я прегръщаше грейнал. Поплакваше малко и поднасяше пред детската усмивка кутия с бонбони  и затоплен малинов сок, разреден с вода. Наблюдаваше я и не можеше да повярва колко бързо пада времето. Според всички времето летеше, но според неговата теория падаше.  В крайна сметка нищо не би могло да лети толкова бързо, нали?

През деня седеше подпрял ръце, печелейки желанието на другите да присъства сред тях. Печелеше го с чудесното си качество да изслушва хората. Обичаше разговорите,  само те му бяха останали, след като дъщеря му се премести в големия град. Рано или късно малките птичета  напускаха гнездото. Така ставаше.

Живееше сам,   вечно държащ  под око пакостливите хлапета от съседната улица.  Вечно чакащ малката си внучка. Сега се радваше на пълна къща и внимание.

Дороти идваше само през ваканциите. Малкото градче, заобиколено от високи скалисти планини, можеше да е забавно само за толкова малко дете като нея.

Беше странно хлапе. Винаги облечено добре, но някак самотно и не особено контактно. Беше готова на всичко, което я накарваха да свърши.  Винаги с подскачащи крачета и  усмивка. Когато се заиграеше с другите деца, някак се губеше в тълпата.  Те страняха от нея, не като отблъскване, а като аутсайдер. Все я караха да донесе обратно избягалата топка или да начертае отново линийте на „игрището“.  Тя с охота приемаше.

Дядо Майлс гледаше мълчаливо над синия дим.

Седмица по късно бащата на Дороти ги остави за няколко дни.  И тогава изведнъж, както никога до сега, дядо Майлс се промени.

Напречната бръчка на напрегнатост не слизаше от челото му.  Все едно се бореше със себе си.

В топлия следобед на следващия ден  повика Дороти.   Често  я изпращаше до големия магазин от другата страна на моста.  Поне веднъж седмично трябваше да презареди запаса от коняк.  Дороти хвана парите в ръка. Знаеше, че рестото ще остане за нея и ще стигне за няколко дъвки. Тръгна по предаващата се на природата асфалтова алея. Магазина  се намираше на почти половин миля от тяхната къща.

Майка й беше превзела люлеещият се стол.  Леко придремваше над любовния роман. Гледаше, примижвайки, към тях.

Дороти се върна се  след около час. Подаде на дядо бутилката и се обърна към топката до  зелената пейка.

Дядо Майлс вдигна шишето срещу слънцето.

- Дороти! – каза той.

Момичето се обърна.

Дядо Майлс разви тапата и съвсем спокойно изля коняка в тревата.

Дороти почувства вина. Не знаеше защо, но нещо я стегна, сякаш беше сбъркала някъде.

- Отиди пак до магазина. Вземи ми друга бутилка. И нека да е по светла от тази. – каза Майлс.

Малкото момиче отново  погледна с копнеж към топката. След това наведе глава. Приближи се и взе банкнотата. Врътна се кръгом  и тръгна.

Дядо Майлс хвърли поглед към верандата. Дъщеря му гледаше.

Той запафка пурата.  Листата затрептяха.  Дневното светило направи още една крачка по дългия си път.

Дороти се върна. Носеше в ръка новата бутилка. Подаде я и изтегли дупе назад към топката. После се спря и загледа в  мъжа.

Дядото вдигна шишето към небето, всмукна бузи и поклати глава неодобрително. Разви капачката.  Помириса за момент. Презрително повдигна устни и изля кехлибарената течност в тревата.  Погледна наляво и надолу към Дороти.

- Не е от хубавото, момиче. Трябва да отидеш за друго – каза той.

Внучката му изкриви устна. Искаше при другите деца.  Започна да се бори. Скоро отстъпи и протегна ръка за новата банкнота. Пое я и се врътна обратно.

Върна се тичешком. Подаде бутилката и замръзна пред дядо си. Майл дори не погледна шишето. Изля го, като другите.

После безмълвно подаде новите пари.

Очите на Дороти се наляха със сълзи.

- Не – каза тя.

- Отивай без повече да се цупиш, млада госпожице. – каза дядо Майлс.

Малкото момиче тръсна ръце и сълзите и закапаха.  Брадичката й трепереше. Бавно се обърна и отново тръгна към магазина.

Дядо Майлс преглътна и зачака. Вкусът на тютюна стегна гърлото му.

Малко по-късно Дороти се върна. Носеше  новата бутилка и все още бършеше зачервени очи. Подаде коняка.

Дядо взе шишето и внимателно го изля на земята. Бръкна в джоба и подаде нови пари.

- Искам нова бутилка – каза той.

Дороти се ядоса. Волята й събра сила. Леко хвана десницата на респекта към дядо си и започна борбата. Скоро неината ръка  натисна другата. Почти я строши при победата.

- Няма! – каза тя.

Дядо Майлс гледаше спокойно.

- Няма – повтори Дороти.

Майлс само посочи с ръка към пътя. Очите му се присвиха.

Дороти го изимитира и поклати глава.  Посочи топката.

Все така мълчаливо сълзите и закапаха. От вътре всичко й трепереше. Беше жадна. Остана твърдо на мястото си и отказа да тръгне.

Дядото стана от пейката.

- Тръгвай – каза той.

Момичето завъртя глава.

- Не!

Дядо Майлс въздъхна и се обърна кръгом. Тръгна към къщата.

Дороти погледа известно време след него. После се обърна и тръгна към топката. Излезна от двора и отиде при другите деца. Скоро се усмихна  и  по детски забрави всичко.

Дядо Майлс седна на верандата с чаша затоплен коняк.

Запали нова пура. Гледаше към децата.

Дъщеря му се показа през мрежестата врата. Наоколо се разнесе аромат на пай.  Беше изгледала внимателно цялата случка.

- Какво правиш, татко? – каза тя.

Дядо Майлс отпи глътка и вдигна поглед.

- Детето трябва да се научи да отстоява своето, Мила…

И двамата се загледаха в играещите деца.

Едно от по-големите момчета посочи властно към избягалата топка. Караше Дороти да я донесе.

Малкото момиче поклати глава….

Паролата забравена? Няма проблем. Просто задай E-mail адреса или потребителското си име и ние веднага ще ти изпратим паролата на твоята е-поща.

В умишлено затъмнената стая се виеха спирали дим.  Миришеше на изпаряващото се от тинола олово и  цигари.  Двата различни пушека се сливаха и придаваха  измамно хубав аромат за лошите си свойства.
Един  мъж седеше с гръб към вратата.  Работеше тихо и съсредоточено.  Обичаше да работи така.   В сумрака успяваше да  споделя  философия си  за живота -  търпението е ключът към всичко.  От време на време обладан от спокойствие, умът му палеше огъня под купчинка пясък,  на която беше поставено джезвето с кафе от спомени.  После се завръщаше в настоящето и започваше отново да работи.
Вдигна глава над разпилените електрически проводници и затърси с поглед  към  редицата дървени рафтове,  превзели стените и част от тавана. Намери  нужното и стана.  Откачи един инструмент и го опипа с пръсти, щеше да свърши работа.  Светлина от самотната  лампа мина за момент през светлите му очи.
Другият мъж в помещението стоеше прав в средата на стаята. Разглеждаше под увеличително стъкло малка зелена платка. Изпитото му бледо лице се потеше непрекъснато.  И двамата  изобщо не чуха че вратата се отвори.  Димът в стаята страхливо се сви. После се опита да излезе, но не успя.
Млада жена пристъпи напред.  Тънките ръце поставиха  на плота до тях поднос със сандвичи и димящо кафе.  Бледото и лице с формата на капка стисна устни, щом разгледа заниманието.  Носеше плътни по тялото дънки  и бяла тениска с щампа изобразяваща закусващи с кашкавал  мишки. Очите и се присвиха към седналия.
- Този път ще стане ли? Ахмед? – Каза тя.
Мъжът се обърна. Капчици пот лъщяха почти по цялото му лице. Погледна я в очите. Всмукна бузи и без да продума се пресегна за сандвич. Жената погледна другия мъж.  Изглеждаше угрижен.
Тя поклати глава и се насочи към вратата. Хвана дръжката и се обърна.
- Гледайте да не оплескате нещата този път – каза тя.
После излезе,  и тихо притвори след себе си.
Двамата мъже се спогледаха. Помълчаха малко и се заеха отново с работата си.
- Трябва много да внимаваме този път.  Ако не прехвърлим  искрата от мобилния телефон, всичко ще е било напразно – каза Ахмед.
Не се безпокой, приятелю, всичко ще бъде наред – отвърна мъжът с мустаците.
- Това трябваше да го направим с медна жица – продължи Ахмед.
- Медната жица е за бай-паса приятелю. Тука имаме връзка само със стъпковия двигател.
- Знам, но ще свърши работа – каза другият.
Двамата потънаха в разговора. След около един час се умълчаха.  Дойде  времето за опит.
Странният  механизъм леко започна да премигва с редицата си от светодиоди.
- Автономно захранване на петдесет процента и продължава да качва – каза Ахмед.
- Пускам теста на смесителя – отвърна приятеля му.
Обърна се и набра номер от мобилния.   Единият от двата телефона, прикачени отстрани на устройството, просветна.  По тънките  прозрачните маркучи отстрани се плъзна бледо розова течност,  с мазен вид.
- Спри го, преди да се е смесило – каза Ахмед.
Устройството замлъкна. Не им пролича,  но и двамата си отдъхнаха.
Всичко беше готово и тествано.  Трябваше да действат.  Награбиха саковете с багажа  и отвориха входната врата.
Жената тъкмо говореше със съседката си. Все още носеше подноса.
- Заминаваме за около месец, Аманда – каза тя.
- Приятно пътуване, мила.  И дано си изкарате добре – отвърна съседката.
Двете се целунаха.  После двамата мъже и жената тръгнаха надолу по стълбите.  Мъжът с мустака  изчака другите,  придържайки вратата с крак.
Излезнаха  на малък площад. Пред тях блестеше скъп ресторант,  и множество малки кафенета. По средата на всичко се виеше претъпкана с хлапета детска площадка. Глъчка и крясъци пригласяха на викащи майки и лаещи кучета.
Ахмед хвърли последен поглед към терасата. След това се качи в колата, освободи ръчната и даде газ.
Два часа след като бяха тръгнали ги спря пътна полиция с пуснати светлини.
Униформен мъж  провери документите и започна да говори нещо с колегата си.  Погледна ги, и  се заслуша в гласа на диспечерката.  Обърна се и тръгна към тях.
Ахмед извади телефона си.
Натисна бутона за бързо избиране и зачака отговор. Дисплея му светна само веднъж,  и угасна.
На стотина мили от там.  В хубавият  стегнат блок срещу детската площадка, на втория етаж нещо забръмча .
Устройството се събуди.  Малки мотори започнаха да работят. Розовата течност бликна по маркучите, изведени  към терасата.
Децата на площадката изпаднаха в луд възторг от нещо, и се разсмяха.  Наоколо хората продължаваха с обичайните си занимания. От едно кафене започна да звучи дуета на  Ник Кейв и  Кайли Миноуг. Барманът нарочно усили звука.
В апартамента, от десетина малки тръби,  разположени над свалените на пода саксии,  бликна течност.
Леко обогатената с изкуствена тор вода,  потече надолу и равномерно и внимателно поля Мадагаскарския жасмин и другите скъпи цветя в саксиите.
Ахмед набра повторно,  и спря поливането.  Обърна се и пое документите  от ръката на униформения служител.
- Желая ви лек път  – каза полицая.
- Благодаря, полицай. Хладен ден на вас – отвърна Ахмед.

Полюшващата се жълта растителност приличаше на осветляваща  плитчина,  стигаща до тънък и пуст бряг. Топли въздушни течения, носещи дребнички спори, побутваха ниските стръкове с цвят на охра. Люшкаха ги и тихо разбиваха малките им вълни в равната и хълмиста повърхност на великата огнена пустош. Имаше само сухи ветрове, изпиващи всяко количества влага от обширните области южно от Сахара.   Единствено великото слънце съжаляваше жадната земя. Милваше я с горещите си длани. После разгръщаше талази топлина и принуждаваше малките животинки,  ловуващи през нощта, да търсят укритие в пукнатините на скалите, под камъните или дълбоко в хладната земя. Съществуваха само безкрайни полета, подвластни единствено на времето.

Бог сякаш беше отвърнал очи от това място.

Морето от треви  прегръщаше легналата фигура на ловеца.  Беше прекарал  нощта на открито  и сега тялото го болеше. Размърда  рамена и погледна напред. Животното идваше. Лявата му китка намота ремъка. Притисна приклада и прихвана по-здраво пушката.  Притвори лявото си око и внимателно обра мекия спусък. Задържа дъх.  Капка пот се спусна от челото му и благоразумно се спря.  Окулярът постепенно спря да се люлее. Главата на лъвицата кацна точно в центъра на кръстчето.  Пръста му започна да се сгъва.

Нещо издиша тихо в лявото му ухо.

Чувството имаше същият отенък, като игрите на жена му. Топъл въздух погали вътрешна част на ушната му мида.
Ловецът се стегна.  Обикновено настръхваше от такава ласка, но този път косъмчетата по тила му се изправиха. Леко обърна  глава наляво и срещна немигащи кафяви  очи.

Огромният лъв седеше точно до него с вдигната лапа.  После рязко я изнесе напред и удари.

Тялото му  се събуди. Крайниците подскочиха, изживявайки отново шока на нервните окончания. Първото, което регистрира мозъка, беше гадното чувство в  езика. Беше  неимоверно надебелял и шаваше като тлъста пиявица.  Не виждаше нищо.  Наоколо беше тъмно и тихо.  Ловецът раздвижи крака  и изпъна пръсти. Заопипва с ръка по тялото си. Всичко си стоеше на мястото. По челото нямаше кръв. Само леко подуване. Отделно от всичко, някакъв малък гадняр, седнал на ушите му, го налагаше с нагорещено желязо по слепоочията.

Чак тогава си спомни и се сви страхливо, опипвайки хладната тъмнина с поглед.  Гърлото му се отпусна и жаждата започна да  го настъпва с крак към земята.

Лъвът го удари. Помнеше го. Някак твърд, но пестелив удар. Не го уби.  Периферното му зрение долови светлина, врътна глава натам. Тесен процеп в скалите пропускаше сиви лъчи. Дневното светило го нямаше. Колко ли време беше изкарал  в плен на припадъка?

Опита се да седне и успя. Бавно се изправи и  направи крачка към светлината. Потърси с ръка опора и се хвана за скала. Пещера, значи!  Вдигна крак за още една крачка и закова на място от предупредителното гърлено ръмжене. Не знаеше какво да направи.

Нещо се спусна от сенките. Черна глава се навря в лицето му. Блеснаха бели зъби. Мъжът отскочи и се блъсна с гръб в скалата.  Свлече  се надолу по нея.  Почти се подмокри.

Ръмженето се отдалечи.  Не се чуваха стъпки, но той усети как настръхването му се отпусна. Това не беше лъв.

Нещо малко го хвана за ръката. Изкрещя и се дръпна.

Очите му се разшириха и започнаха да привикват. Нещо отново го хвана за ръката.  Тънко и дълго стебло се навря в ръцете му.  Опръска го вода.  Започна да опипва с  пръсти. Държеше кухо стебло пълно с течност.  Наведе го към устните си и отпи.  Студената вода се разля, като хладен водопад надолу по тялото му. Организмът се хидратира почти веднага. Трепереше за живота си.

Отпи още малко и се задави. Какво ставаше тук?!

Нещо зашумоля и ситни лапи започнаха да притичват наоколо. Чу се шум от клонки и нещо шушукащо.  Блесна искра.

Ловецът така се стресна, че забрави да извика.

Чу се нов удар и в тъмнината рояк искри блеснаха, посипвайки се върху сухия мъх.  Замириса на пушек и скоро малък треперещ пламък се заизвива в средата от съчки. Ловецът се загледа в отстъпващата тъмнина. Търсеше човека.

Малка южноафриканска маймуна дотича към огъня.  През челото и минаваше бяла ивица. В ръцете си държеше сухи съчки. Хвърли ги в пламъците и се обърна към него. Ръката и  се пресегна внимателно и взе подпряното до стената копие.

Огънят пукаше.

Някаква сянка закри пролуката за навън. Ловецът пусна ръка към ножа си. Маймуната само клекна с ръце пред гърдите.  Гледаше го.  Двата лъва се движеха с тяхната си грация. Приближиха се и прилегнаха до огъня.  Пантерата, която идваше отзад, сякаш стъпваше по въздуха.  Един рис със стърчащи уши все едно излезна от скалата и започна да души. Няколко големи лешояда, клатейки се като кокошки, пристъпиха в кръга от животинско царство.  Изневиделица, малки лъвчета се разтичаха наоколо като скокливи космати топки.

Ловецът стоеше замръзнал.

Маймуната с копието продължаваше да го гледа на светлината на огъня. Няколко нейни събратя дотичаха от вън.  Носеха късове месо.

Две от  тях разриха жарта и започнаха да заравят парчетата месо. Другите побутваха обратно търколилите се настрани въглени.

Ловецът откъсна поглед от пукащата светлина и огледа пещерата. Дълбока и просторна галерия се простираше на поне петдесет метра навътре. Краят и потъваше в тъмнина. Очите му различиха нещо на пръв поглед изглеждащо като изкривен скелет със стърчащи ребра.  Премигна с клепачи.  Беше крив и стар ствол на дърво  с  тъмна кора. Стотина ножове от всякакъв вид стояха забити в него, окичвайки го с дръжки. Не бяха наредени.  Седяха забити хаотично, като ловните  трофей на някой дивак.

Настръхна и опипа своя нож,  леко се успокой от хладната стомана. Купи го от скъп магазин с усмихната продавачка, която сякаш  му продаваше череши. Мислите му го блъскаха, като вълни. Къде беше човека?  Защо се криеше? Изобщо не му хрумна, че такъв нямаше.

Друга маймуна се приближи до него и положи на земята няколко гладки листа. После затича към огъня и застана пред лъва. Той сякаш кимна. Маймунката разри въглените. Взе парче месо и се върна при човека. Постави го върху листата и приклекна до събрата си с бялата ивица.

Ловецът изпитваше глад, но не направи нищо.  След няколко минути малкото животно загуби интерес и отиде при другите. Ловецът се пресегна и взе мръвката.
Не извади ножа си. Направо впи зъби в сочната храна. От очите му бликнаха сълзи. Не разбираше какво става.Задъвка ухаещото месо и се загледа пред себе си. Нещо светеше в зелено от скалата в отсрещния край. Тихото сияние сякаш идваше от  вътре.
Нямаше време да помисли над това.  Лъвицата, в която се беше целил, пристъпи напред. Позна я по щърбавото от някоя стара битка ухо. Огромната глава се изравни с неговата.
Животните утихнаха за момент. Човекът страхливо сведе поглед.
Животното го погледа малко и вдигна лапа. Сложи я почти нежно на тила му. Измърка и го побутна с муцуна, после се отдалечи.  Маймуната, донесла му месото, дотича. Носеше друго кухо стебло пълно с вода.  Подаде го напред. Този път човека не го разля, пое го и отпи. Тялото му беше вдишало спокойствието. Внезапно  изпита желание да се присламчи по близо до огъня, но не го направи.
Големият лъв не го изпускаше от поглед.

Така и не разбра колко време прекара в пещерата. На гладко избръснатото му преди лице се спускаше няколкомесечна брада. Животните го пускаха рядко навън. Хранеха го и го закачаха с интерес. Неусетно започна да свиква с тях, а свикна, защото започна да ги заобиква.

Отказа се да търси човек наоколо, когато видя как две от маймуните запалиха огън с кремък и парче стомана. Разбра, че това са животните.  Но някак странно учудването и интересът към странното съжителство отстъпиха.

Играеше си с малките лъвчета и маймуни. Усмихваше се на детските им щуротии.  Спеше, подпрял глава на големите и чешеше риса между ушите.  Целуваше лъвчетата за лека нощ и махаше на маймуните в отговор. После всички заедно гледаха бледата зелена светлина, струяща някъде вътре в скалата. Не знаеше от какво е това сияние. Така и не разбра никога.  Имаше някакъв спомен  от училище за  фосфоресценцията, но не помнеше за какво ставаше дума. Нещо много отдавна се беше забило в тази скала и сега светеше, като беше светило през милионите години. Ловецът така и не направи връзка с учудващо развития интелект на дивите животни и светлината. Само заспиваше със странната отпуснатост на спокойствието. Маймуната, която го охраняваше, най- после остави малкото си копие подпряно до стената. Приближи се до него и вдигна ръка в подобие на древен индиански поздрав.  Човекът наведе глава и допря чело до това на животното. Лъвовете сякаш си говореха с дълбоките си гърлени изръмжавания.

Продължи да е с тях. Маймуните връзваха снопове треви и закриваха входа всеки ден. Малките лъвчета излизаха и вечерта се прибираха с нежелание, побутвани от възрастните. От време на време се чудеше как изобщо е могъл да застрелва тези същества.
Един ден ловецът разбра. Той никога повече нямаше да убива.
Два дена по късно се събуди със странно усещане. Стана и разтърка очи. Огледа се. Всички животни бяха пред него. Една от огромните котки го захапа за ръкава и го задърпа. Човекът се подчини. Всички се подредиха до дънера с забитите ножове. Животните седнаха. Гледаха го. И ето, че той разбра.
Бавно извади ножа си.  Погледна го, както се гледа прекалено къса, не ставаща за нищо връвчица. После с един единствен удар го заби два пръста навътре в сухото дърво.

Настръхна и отстъпи една крачка назад. Някак тържествено, големият лъв се приближи и потърка нос в неговия. Преди време  успя да преброй дръжките.  От тук бяха минали поне петдесет човека. Бившият ловец се усмихна. Дотичаха маймуните. Донесоха увити с листа мръвки и завързани кухи стебла с прясна вода. Всяка една го прегърна. След това го забутаха към непозната за него посока. Към изхода.
Схвана какво трябваше да направи, трябваше да си тръгне.
На самият изход го чакаха пантерата и лъва. Отстрани изглеждаше много странно, но той прегърна по отделно и двете животни. Пантерата го облиза, а лъвът го погали с лапа.
- Някой ден може би ще се научите да говорите – каза Бившият ловец.
След това се обърна и тръгна към света си. Лъвът погледа известно време след него. После обърна глава към  пантерата.

- Дали видя другите помещения ? – каза той.

- Очите му са слаби, сигурна съм, че не е – отвърна пантерата и погледна назад.
Големите и  тъмни зеници пробиха  най-тъмното кътче на пещерата. Там започваха другите галерии. Всяка една дълга стотици метри.  Простираше се  само мрак, завил многото дървета, наредени плътно едно до друго.

Имаше забити хиляди различни ножове…