Нежно,  все едно Сънчо поръсва с  прашец очите на децата за лека нощ, Джаки Уебърн запъна ударника на автоматичният пистолет „Бруни Комбат“.  Проследи с очи  лъча на фенерче  под вратата и  търпеливо зачака.  Дръжката  леко се плъзна на долу.  Вратата се отвори…….

Роди се в  студа на един януарски ден, в пет без четвърт  сутринта през хубавата хиляда деветстотин седемдесет и шеста година.  Изплака, почувствала света около себе си.  После зарита с крачета.

Спомените и започваха да проблясват едва, след като веднъж духна шест свещи върху тортата за рождения си ден. Почти цялото светло безгрижие на детството изкара в къщата на родителите на майка и.  Беше толкова хубаво, че  не би  заменила своето време  за ничие друго. Енергията в малкото тяло и миризмата на зелено вкарваха малката и главица в моментите, който всички си спомнят след години.

Тичаше боса по ливадите и се пръскаше  с вода в портокаловата градина на дядо си.  Заливаше се от смях с другите момичета и когато слънцето тръгваше да обходи другата половина от света, разказваше изумителни детски страхотии на другите хлапета. Обичаше ластика в косата си, който  всички се надпреварваха да и връзват.  Обичаше семейството си, приятелите и хладните летни вечери.  Заливаше се от смях,  когато в най-интересните моменти с другите деца се криеше от баба си  около зелената беседка в големия двор.  Радваше се на игрите и  опакованите  в розова панделка  фантазии и мисли.

През цялото време на топлите ваканции обаче, имаше нещо, изцяло обсебило ума й. Нещо за което си мислеше дори, когато гонеше светулките с големия зелен буркан. То седеше кротко заключено с три катинара в дървения шкаф на дядо й.  Беше изработеното от цинкова сплав  с характерната за модела оксидация и матова черна рама.  Не отразяваше светлина и на пръв поглед имаше „мръсен“ оттенък върху покритието.

В деня,  в който  зърна стария пистолет за първи път, дядо й с желание прие задължението да завърже  опашка на главата й.  Баба Джеси го догони в къщата и  му  връчи   оранжевия като  праскова ластик.  Водеше  Джаки за лакътя и рязко я спря, виждайки дървения шкаф отворен. От очите й лъхна неодобрение.  Открай време беше против съхраняването на оръжие в къщи.  Някой можеше да пострада.  Мъжът й споделяше това  мнение.  Но  пазеше пистолета,  като спомен. Винаги излъскан и смазан в малкото кътче на ума си.  Ръката му се разтрепери,  и загърбвайки ги, възрастния мъж прибра оръжието, забравяйки за разплетената коса.

Именно там го видя. Образът се запечата в умът й.

И, както се случва с всички,  почти не усети порастването.

Ежедневието се въргаляше със скоростта на огромна снежна топка.  Помиташе и залепваше малките детски неща,  после ги поглъщаше в себе си под натрупаните слоеве време. Правеше го  неусетно. Листата на дърветата падаха, постилайки  жълти килими.  Тя хвърляше същата сянка.

На двадесетата  си година Джаки осъзна, че топката е погълнала прекалено много,  и вече не е тинейджър. Лицето й се беше променило. Сега  излъчваше  непреодолим и мъничко грозноват чар в огромни количества.  Обърна се и продължи напред.

Първият  пистолет си го купи сама. Застана на щанда в оръжейния магазин и срамежливо го посочи.  Имаше лъскава дръжка и вид повече на бижу. Не го хареса особено,  но отиде с желание на стрелбището.

Хвана перлената дръжка в дланите си, и след  няколко секунди изпразни пълнителя, демонстрирайки такава гъвкавост и динамичност на стойката, че инструктора хлъцна и я гледа дълго и стреснато.  Виждаше почти всеки ден такова изпълнение.  Само че от специалните части с десетгодишен тренинг, обучаващи се на различните прийоми в късният следобед.  Дебелият сержант дойде на другия ден по покана на инструктора.  Погледа я малко със странна физиономия и прекара следващите месеци в проверки. Не откри нищо.

В нея  мускулната памет сякаш беше наследствено наслоена. Като блестяща патина.  Ръцете и тялото се движеха по съвършени траектории, размазвайки очертания в отработване на различните техники.

Инструкторът с желание започна обучението. Интересът му нарастваше. Това момиче определено беше родено за стрелец. Да не говорим, че стреляше точно като Били Хлапето.

Започнаха тренировки за скоростно изнасяне на оръжието с една и две ръце. По вертикала и хоризонтала, от място и в движение. Тренираше всеки ден по няколко часа. В къщи и на стрелбището. Усъвършенства спусъка на различните участъци от траекторията и изнасяне на оръжието към целта.   В следващите няколко месеца овладя почти всичко.

Без да разбира, се превърна в съвършена и красива машина с черно наметало и коса.

Година по късно дядо й почина и без да разбере никой, тя отвори дървения шкаф.  Взе оръжието в ръка и го погали с поглед.  Започна тренировки с него. Използваше го за две неща. Носталгия по миналото си детство и пренасочване на уменията в различната тежест и размери.

В нощта, когато разбра, че в къщата са влезнали крадци, не се развълнува изобщо. Обърна очи към дъщеря си. Детето спеше, затворило дълги мигли. Устните му потрепериха. Крачетата се изпънаха за малко. Телцето се обърна настрани и замълча. Мъжът и пееше поредната ария под душа на долния етаж, блъскайки в стените фалшивия си тенор.

Угаси и нощната лампа и зачака.

Тих вятър спря и застина. Пердетата се раздвижиха, като крила на  пеперуда. За нея тъмнината не беше зловеща.

Нежно  запъна ударника на автоматичният пистолет „Бруни Комбат“.  Проследи с очи  лъча на фенерче  под вратата и  търпеливо зачака.  Дръжката  леко се плъзна на долу. Вратата се отвори. Тънка светла ивица пролази навътре в стаята.

Първият крадец направи  крачка и закова на място. Другият се блъсна в гърба му и изруга през зъби. Последният ги разблъска и пристъпи напред. Тялото му  излъчваше сила. Главата му с черна маска стърчеше една педя нагоре от тези на останалите. Притежаваше огромни бицепси и масивни гърди.  Джаки остана с впечатление, че този мъж може да разкъса с голи ръце средно голям джип. Очите им се срещнаха и в неговите припламнаха зли пламъци. След  това  замръзнаха от изумление при вида на спокойно стоящата тънка и малка фигура с ръце зад гърба.

Имаше нещо дяволски нередно в очакващото изражение на светлите й очи.

Успя единствено да си помисли  „О, по дяволите!“ И нещо се размаза около младата жена.  Кратки пукания от заглушителя и тримата мъже паднаха почти в синхрон.

Старата реплика на бойния модел Desert Eagle правеше страхотни шокови рани от близко разстояние.

Детето продължаваше да спи…

Полицейския инспектор не сваляше очи от Джаки Уебърн.

Спокойствието и хладнокръвието в нея  изобщо не даваха признаци на обичайният шок.  Нямаше притеснение, неспокойствие, суетене,  чувство на неизбежност,  разширени зеници, зачестено и плитко дишане или маниакални страхове за другите. Нищо! Младата жена даваше показания спокойно и смислено. Някак отнесено, все едно си спомняше нещо отпреди случката.

Тримата мъже, който изнесоха на носилки, бяха отнесли по два куршума всеки. По един в дясното коляно, и по един в левият лакът. Абсолютно еднакви рани, зашеметяващи ги до безсъзнание от болка.

Разпознаха ги  като търсената и опасна банда, на чийто врат висяха стотици обири и няколко убийства. Полицаите наоколо си говореха тихо и от време на време поглеждаха с респект към  нея.  Всичко се беше разминало без жертви и по невероятен сценарий.

Никой обаче не можеше да надникне в главата й. Никой не подозираше колко силни бяха чувствата й.

Една мисъл кристализира и увисна в ума й, като натрошени стъкла.

Какво би станало, ако  преди години дядо й просто беше вързал ластика в косата й……..

Започваше характерният обеден задух.

Часовникът, вграден във върха на малката музейна кула, изтръска малко ръжда в чест на два без четвърт и замлъкна.

Апогеят на обикновен летен ден в „Пъкъла”, както казваха хората от малкото градче. Виеха се завидни миражи.  Асфалтът по улицата крещеше под гумите на колите,  а  малките студенокръвни дневни животинки търсеха сенчесто място под рекламите на пустите улици.  Слънцето прежуряше и  пукаше камъни.
Никъде не се виждаше живо пиле.

Жълтото такси спря до тротоара.  Ранди Хауърд се разплати с шофьора и слезе. Огледа се за Стю. Не го видя  и се насочи към бара.

След горещината от вън „Барът на Бейл“ приличаше на дълбок, студен кладенец. Имаше тъмни помещения  и огромен, работещ климатик.  В началото Ранди не виждаше нищо.  После зениците му се разшириха. На бара седяха няколко самотни пияча. Неговото място беше празно.

Барманът с навити до лактите ръкави бършеше машинално поредната чаша.  Ухаеше на пържен лук и пържоли. Всичко си беше по старому.

Ранди дръпна стола и седна.  Разпери очаквателно пръсти. Барманът реагира, като онзи плешивия доктор от „Спешно отделение”. По  барплота  се плъзна  заскрежена чаша бира. Ранди я  хвана и отпи дълга горчива глътка.  Кехлибарени балончета се пукаха в  езика му.  Гърлото му се сви от шока. Хубаво беше.

Усмихна се. Вече не носеше шини, но все още говореше като пишеща машина.

- Тази бира бих я пикал, човече – каза Ранди.

Някой го потупа по рамото.

- Закъсняваш, приятел – каза Стюърт.

Все още имаше пълни бузи, зачервени от дневното слънце. Носеше избелели дънки и  риза с къс ръкав.

Ранди стисна ръката му.

- Така е.  Откакто карам катафалка в този град, имам повече клиенти от когато бях таксиметров шофьор.

Стю се ухили се и седна до него.

- Думите  ти  са  като тежки метали, човече – каза той.

-Аха, освен това се чувствам все едно всяка вечер си правя гаргара с пясък.  Добре, че тука има с какво да си накваси устата човек.

Барманът наля в малката чаша пред Стю текила „Панчо Виля“.  После му бутна  чинийка с резен лимон. Ранди чукна чаша в тази на Стю и огледа  сервитьорката, стройно миньонче с бели ръце и черни очи. Носеше къса престилка с цвят на вишна.

-Кой е на ред да почерпи днес? – каза той

Барманът посочи с очи.  Двамата погледнаха натам.

Възрастен мъж с очила като дъна на бутилки Кола премяташе незапалена цигара „Кемъл“.  Гледаше дървения барплот пред себе си.  Имаше ниско нахлупена шапка с козирка и тишърт с надпис  „Дарт Вейдър е педераст”. Пиеше  през сламка от халбата пред себе си.

Ранди всмукна бузи и допринесе за общото мълчание.  Всички познаваха Хенри Лодър.  Стар мълчалив ветеран с достоен за уважение характер.  Мълчалив по природа, печелещ уважение с желанието си да изслушва.  Пиеше малко, но пушеше много.  Навърши осемдесет и осем години с поглед на стогодишен.

Тази вечер беше негов ред да почерпи всички присъстващи, който докато пиеха, щяха да изслушват историята му. Заведението се превръщаше в нещо подобно на групова терапия с пиячка и мъдри лафове.

Възрастният мъж вдигна очи и се завъртя към дъното. В тъмнината под гредите самотното сепаре с тъмночервена тапицерия седеше чисто, но пусто. Винаги си беше така. Надали някой можеше да каже защо никой не сядаше там. Беше някак далече от всичко.

Хората обърнаха столове и кръстосаха крака. Всички разговори постепенно утихнаха.  Беше време.

Харолд се завъртя на стола с халба в ръка. Очите му пробиха времето.

Гласът му потрепери при първите думи:

-  Казваше се Честър Дювал. Бяхме приятели още от хлапета. Всеки ден от лятната ваканция клечах в тях с желанието за още едно парче от  боровинковия пай на майка му. Старата госпожа печеше пайове всеки ден, сякаш от това зависеше живота на планетата. Слагаше ни да седнем на верандата и след излапването на пая неизменно се обръщаше  към Чес с думите: “ Вървете да си играете, скъпи, и днес да ме накараш да се гордея с теб.“

Дювал беше най-ниското хлапе на улицата и скоро се сдоби с цветущия прякор – Мишока. Лъчезарно и усмихнато дете… Най-добрият ми приятел.  Изгубил съм бройката колко бента в реката се опитвахме да направим, или колко щуротии не направихме. Имахме весело и безгрижно детство.

Сезоните се сменяха като канали на телевизор от футболен фен.

След време старата госпожа почина и Честър прекъсна ученето си в полза на работата. Не се виждахме доста месеци. След  година се записахме доброволци във Виетнам. Най-изкривеното време с криво мислещи хора, в което съм живял.   По чудо ни  разпределиха в един взвод.   Бях преминал шест месеца тренировки и с гордост носех  снайперистката пушка Ремингтън модел 700 мислейки, че ни водят да берем череши.

Заради ниския му ръст, веднага зачислиха Честър в разузнаването и след десетина дена правилната преценка на разпределителя се потвърди.  Имаше умението да се маскира в килима от мъхове и зелинина.  Невероятното търпение и ведра скромна усмивка….

Някакъв мъж се надигна от дъното. Масата му беше  под дървените греди.  Хората заобръщаха глави.

Хенри спря да разказва и запали цигарата. Загледа се над дима към приближаващия се.

- Виждам го… Виждам го – каза  мъжът, закривайки очи с дланите си.  Ходеше със странно подгънати навътре колене.

- Стига, Джонсън – каза барманът с леко повишен глас.  Очите му се върнаха към Ранди и Стю – Горкият,  преди три месеца откриха нещо в главата му.  Оттогава  насам вижда мъртви хора…

Ранди повдигна вежди и загледа мъжа. Дънково яке и работни панталони,  ниско нахлупена шапка. Така ставаше.  Рано или късно изпепеляващата жега на великата огнена пустош ти пробиваше дупка в главата.

Хенри Лодър погледа известно време как бармана подмишкоса и  върна на масата лудия тип с шапката.  Пое си въздух и продължи:

- За битката онази сутрин… И за това как войниците изпадаха в безумие. Как разстрелваха цивилни мъже, жени и деца. Как отбелязваха труповете с надпис  „C Company“ (Рота Ч), изрязан върху гърдите… Няма да ви разказвам. Историята ми е за друго.

Бях изпратен заедно с още двама да отцепваме периметър над хълма на селото. Прикрихме се и очертахме с изстрели линия, държаща групите, опитващи се да ни заобиколят в гръб.

След половин час стрелбата спря и само единични помръдвания в далечината издаваха хората.  Държах на мушка храстите по хребета, когато забелязах леко помръдване.  Все едно подухна вятър. Тренираха ни за такива моменти. Обвит в калчища и треви седях и чаках.

Измина половин час. Вече се бях отказал и мислех да се насоча наляво към другия хребет,  когато нещо помръдна на същото място.  Задържах дъх.  Мерника спря да се люлее. Плавно натиснах спусъка, целейки се точно там, до храста с червените цветове. След това  димките скриха всичко.

Хенри Лодър млъкна за малко. Избърса с ръкав очите си и продължи:

- Там намериха Мишока… Точно до червения храст. Беше се промъкнал почти в гръб на Виетнамците без никой да го усети,  дори ние.

Възрастният човек захлипа сред общата тишина.  Хората мълчаха.

Мъжът със шапката внезапно подскочи. Целият трепереше.  Сочеше с пръст.

- Виждам го, Хенри.  Застанал е точно до теб – говореше така все едно дъвчеше жаби – На мястото на лявото му око има дупка.  Изпънал е ръце напред. Едната е със свит юмрук а другата е с длан на горе. Усмихва се.

Всички гледаха стреснато. Стю настръхна.

- Стига бе, човек- каза Ранди и стана от стола си – успокой се. Подхвана Джонсън и го поведе към изхода.

Стю се обърна към Лодър. Мъжът седеше с отворена уста и каменно лице.  Потупа го по рамото.

- Не се размеквай, старче. Не си виновен. Никой не мисли да те обвинява.

Хенри Лодър се беше изпотил, все едно нещо го стискаше за гърлото.  Усети потупване по рамото и  вдигна очи. Срещна тези на Стю.

-  Никога, през целият си живот, на никого не съм казвал къде е била раната му,  Стю.  Нито съм споменавал пред друг за глупавият детски  жест на прошка, който  измислихме с Мишока в тяхната къща.  Едната ръка в юмрук, другата с дланта нагоре  -каза той.

Стю гледаше изумен.

- Да не ми казваш, че тази откачалка е познал??

Двамата обърнаха глави към отдалечаващите се мъже.

Хари Лодър не мигаше. Една сълза се търкулна надолу.

- Един Бог ми е свидетел колко много  искам да повярвам в това – каза той.

Една  проста дума от четири букви.

Беше достатъчна.

Щастието се разпери в съзнанието му.   Всичко се превърна в  звънлив  и радостен смях.   Зареди го с мил и избутващ стреса (от всичко останало) поглед.  Промени възгледа му  толкова неусетно, че хората не го забелязаха.

И тогава стана чудото.

Заобича го преди да  го е видял.  Знаеше, че то е там.   В дъното на един коридор, в малко креватче, обвито в плат.  И е само.  Стана му мило за малкото човече и започна да усеща липса.  Бореше се с желанието да го видиш.  Мислено го целуваше и гушкаше а още не знаеш на какво прилича.

Ден – два след това,  в тихата бяла стая,  го подадоха  в ръцете му.  От картината на чакащото закрила, безпомощно същество, всичко му се стегна.  Взе го в ръце  и главичката му се отпусна в сгъвката на лакътя.  Страх го беше  да помръдне,  можеше  да  счупи нещо от  телцето.

В умът му проблесна заключението характерно за всички бащи – колко са  малки ръчичките!  – държеше го радостен,  без да знае какво ще прави.

Малките очи се отвориха и загледаха само направо.   Промъкна се случайно стягане на мускул и малката устичка се усмихна.   Света  застина в изумление.

Мисъл от еуфория бликна навън заедно със слънчев лъч – мое е и  никой,  никога  няма да ми го вземе!

Прибраха се в къщи. Чувството за него  беше странно и все още страшно.  Хората се редуваха да го гледат.

В страни от всички – очите на родителите се срещаха по често от  обикновенно..

Малкото същество спеше тихо  в неговата си поза.

Децата се появяват…….

В топлата стая се разнасяше уханието на канела и изпечени орехови сладки. Лишеният от напрежение свеж въздух заливаше старите мебели с талази от време и разнасяше уханието по почти  целия етаж на къщата. Заобикаляше огромните, търпеливо чакащи фотьойли и лениво се катереше по стените.  Самотните дивани имаха досадният навик сърдито да скърцат. Но ако човек ги погледнеше от входната врата, очите му се пълнеха с чистият им  цвят и уютната  подредба. Малки гоблени, подредени по стените, внасяха допълващата нотка уют.

Близнаците Брандън и Кери Уайд, седяха удобно разположени на дебелия, сресан килим. Махаха с ръце и често посягаха към купата с хрупкави, топли курабийки под прикритието на замечтани усмивки.

Баба Уенди седеше пред тях и блажено подпряла гръб в облегалката  на дивана, ги изчакваше. След  малко подхвана началото на дългата приказка. Търпението и желанието за още една история плуваха в симбиоза  в обичта към любимите и внуци.

От време навреме завърташе очи към децата, изпод големият диоптър. Усмихваше се и почесваше  лекият сърбеж от съжаление по собственото си детство.

Децата я обожаваха. За тях старата жена се превръщаше в топлата втора майка, съгласна с всичките им желания. Баба Уенди имаше коса със сребърният цвят на речна пяна, пристегната назад, с тънка диадема. Изпито благо лице, стотици малки бръчки и светли, като езера, очи.
Чети нататък »

Снегът падаше на едри котешки лапи настъпвайки тъжната гледка. Следите му се извиваха по голите дървета с лъскава замръзнала кора и заобикаляха полето около самотната къща. Обхождаха шуртящият поток заливащ белите брегове сливайки се със светлата чезнеща мъгла. Цялата природа търпеливо чакаше по топли дни заедно с дървената къща.

Жената седеше на прага и гледаше отнесено играта на трите си деца. Не беше яла почти седмица.

Двете момчета и сестра им обикаляха в кръг и се замерваха с рохкав сняг. Играта им не беше усмихната. По скоро се занимаваха с нещо за да минава времето. Сестричката клекна на земята и се разплака. Едното братче отиде до нея и я погали по главицата.

Жената преглътна и усети чегъртащата кухина в корема си. Нямаше сила дори да стане и да провери какво става.

Вторият брат се обърна към нея. Погледа я известно време после бавно се приближи.

Майката вдигна глава. През цялата болка и изтощение се усмихна топло:

- Какво стана Дачко?

- Радка стъпи на криво в леда – каза момчето.

Жената обърна глава натам. Момичето се изправяше. Направи плахо няколко крачки накуцвайки. Брат и я подхвана през кръста и двамата тръгнаха към къщата.
Чети нататък »