Самоубийците не са слаби, просто понякога намират други начини…..

Качествен стандартен комплект „finger“ преходник са самоубийци.

Индивидуален…. и групов.

Започваше характерният обеден задух.

Часовникът, вграден във върха на малката музейна кула, изтръска малко ръжда в чест на два без четвърт и замлъкна.

Апогеят на обикновен летен ден в „Пъкъла”, както казваха хората от малкото градче. Виеха се завидни миражи.  Асфалтът по улицата крещеше под гумите на колите,  а  малките студенокръвни дневни животинки търсеха сенчесто място под рекламите на пустите улици.  Слънцето прежуряше и  пукаше камъни.
Никъде не се виждаше живо пиле.

Жълтото такси спря до тротоара.  Ранди Хауърд се разплати с шофьора и слезе. Огледа се за Стю. Не го видя  и се насочи към бара.

След горещината от вън „Барът на Бейл“ приличаше на дълбок, студен кладенец. Имаше тъмни помещения  и огромен, работещ климатик.  В началото Ранди не виждаше нищо.  После зениците му се разшириха. На бара седяха няколко самотни пияча. Неговото място беше празно.

Барманът с навити до лактите ръкави бършеше машинално поредната чаша.  Ухаеше на пържен лук и пържоли. Всичко си беше по старому.

Ранди дръпна стола и седна.  Разпери очаквателно пръсти. Барманът реагира, като онзи плешивия доктор от „Спешно отделение”. По  барплота  се плъзна  заскрежена чаша бира. Ранди я  хвана и отпи дълга горчива глътка.  Кехлибарени балончета се пукаха в  езика му.  Гърлото му се сви от шока. Хубаво беше.

Усмихна се. Вече не носеше шини, но все още говореше като пишеща машина.

- Тази бира бих я пикал, човече – каза Ранди.

Някой го потупа по рамото.

- Закъсняваш, приятел – каза Стюърт.

Все още имаше пълни бузи, зачервени от дневното слънце. Носеше избелели дънки и  риза с къс ръкав.

Ранди стисна ръката му.

- Така е.  Откакто карам катафалка в този град, имам повече клиенти от когато бях таксиметров шофьор.

Стю се ухили се и седна до него.

- Думите  ти  са  като тежки метали, човече – каза той.

-Аха, освен това се чувствам все едно всяка вечер си правя гаргара с пясък.  Добре, че тука има с какво да си накваси устата човек.

Барманът наля в малката чаша пред Стю текила „Панчо Виля“.  После му бутна  чинийка с резен лимон. Ранди чукна чаша в тази на Стю и огледа  сервитьорката, стройно миньонче с бели ръце и черни очи. Носеше къса престилка с цвят на вишна.

-Кой е на ред да почерпи днес? – каза той

Барманът посочи с очи.  Двамата погледнаха натам.

Възрастен мъж с очила като дъна на бутилки Кола премяташе незапалена цигара „Кемъл“.  Гледаше дървения барплот пред себе си.  Имаше ниско нахлупена шапка с козирка и тишърт с надпис  „Дарт Вейдър е педераст”. Пиеше  през сламка от халбата пред себе си.

Ранди всмукна бузи и допринесе за общото мълчание.  Всички познаваха Хенри Лодър.  Стар мълчалив ветеран с достоен за уважение характер.  Мълчалив по природа, печелещ уважение с желанието си да изслушва.  Пиеше малко, но пушеше много.  Навърши осемдесет и осем години с поглед на стогодишен.

Тази вечер беше негов ред да почерпи всички присъстващи, който докато пиеха, щяха да изслушват историята му. Заведението се превръщаше в нещо подобно на групова терапия с пиячка и мъдри лафове.

Възрастният мъж вдигна очи и се завъртя към дъното. В тъмнината под гредите самотното сепаре с тъмночервена тапицерия седеше чисто, но пусто. Винаги си беше така. Надали някой можеше да каже защо никой не сядаше там. Беше някак далече от всичко.

Хората обърнаха столове и кръстосаха крака. Всички разговори постепенно утихнаха.  Беше време.

Харолд се завъртя на стола с халба в ръка. Очите му пробиха времето.

Гласът му потрепери при първите думи:

-  Казваше се Честър Дювал. Бяхме приятели още от хлапета. Всеки ден от лятната ваканция клечах в тях с желанието за още едно парче от  боровинковия пай на майка му. Старата госпожа печеше пайове всеки ден, сякаш от това зависеше живота на планетата. Слагаше ни да седнем на верандата и след излапването на пая неизменно се обръщаше  към Чес с думите: “ Вървете да си играете, скъпи, и днес да ме накараш да се гордея с теб.“

Дювал беше най-ниското хлапе на улицата и скоро се сдоби с цветущия прякор – Мишока. Лъчезарно и усмихнато дете… Най-добрият ми приятел.  Изгубил съм бройката колко бента в реката се опитвахме да направим, или колко щуротии не направихме. Имахме весело и безгрижно детство.

Сезоните се сменяха като канали на телевизор от футболен фен.

След време старата госпожа почина и Честър прекъсна ученето си в полза на работата. Не се виждахме доста месеци. След  година се записахме доброволци във Виетнам. Най-изкривеното време с криво мислещи хора, в което съм живял.   По чудо ни  разпределиха в един взвод.   Бях преминал шест месеца тренировки и с гордост носех  снайперистката пушка Ремингтън модел 700 мислейки, че ни водят да берем череши.

Заради ниския му ръст, веднага зачислиха Честър в разузнаването и след десетина дена правилната преценка на разпределителя се потвърди.  Имаше умението да се маскира в килима от мъхове и зелинина.  Невероятното търпение и ведра скромна усмивка….

Някакъв мъж се надигна от дъното. Масата му беше  под дървените греди.  Хората заобръщаха глави.

Хенри спря да разказва и запали цигарата. Загледа се над дима към приближаващия се.

- Виждам го… Виждам го – каза  мъжът, закривайки очи с дланите си.  Ходеше със странно подгънати навътре колене.

- Стига, Джонсън – каза барманът с леко повишен глас.  Очите му се върнаха към Ранди и Стю – Горкият,  преди три месеца откриха нещо в главата му.  Оттогава  насам вижда мъртви хора…

Ранди повдигна вежди и загледа мъжа. Дънково яке и работни панталони,  ниско нахлупена шапка. Така ставаше.  Рано или късно изпепеляващата жега на великата огнена пустош ти пробиваше дупка в главата.

Хенри Лодър погледа известно време как бармана подмишкоса и  върна на масата лудия тип с шапката.  Пое си въздух и продължи:

- За битката онази сутрин… И за това как войниците изпадаха в безумие. Как разстрелваха цивилни мъже, жени и деца. Как отбелязваха труповете с надпис  „C Company“ (Рота Ч), изрязан върху гърдите… Няма да ви разказвам. Историята ми е за друго.

Бях изпратен заедно с още двама да отцепваме периметър над хълма на селото. Прикрихме се и очертахме с изстрели линия, държаща групите, опитващи се да ни заобиколят в гръб.

След половин час стрелбата спря и само единични помръдвания в далечината издаваха хората.  Държах на мушка храстите по хребета, когато забелязах леко помръдване.  Все едно подухна вятър. Тренираха ни за такива моменти. Обвит в калчища и треви седях и чаках.

Измина половин час. Вече се бях отказал и мислех да се насоча наляво към другия хребет,  когато нещо помръдна на същото място.  Задържах дъх.  Мерника спря да се люлее. Плавно натиснах спусъка, целейки се точно там, до храста с червените цветове. След това  димките скриха всичко.

Хенри Лодър млъкна за малко. Избърса с ръкав очите си и продължи:

- Там намериха Мишока… Точно до червения храст. Беше се промъкнал почти в гръб на Виетнамците без никой да го усети,  дори ние.

Възрастният човек захлипа сред общата тишина.  Хората мълчаха.

Мъжът със шапката внезапно подскочи. Целият трепереше.  Сочеше с пръст.

- Виждам го, Хенри.  Застанал е точно до теб – говореше така все едно дъвчеше жаби – На мястото на лявото му око има дупка.  Изпънал е ръце напред. Едната е със свит юмрук а другата е с длан на горе. Усмихва се.

Всички гледаха стреснато. Стю настръхна.

- Стига бе, човек- каза Ранди и стана от стола си – успокой се. Подхвана Джонсън и го поведе към изхода.

Стю се обърна към Лодър. Мъжът седеше с отворена уста и каменно лице.  Потупа го по рамото.

- Не се размеквай, старче. Не си виновен. Никой не мисли да те обвинява.

Хенри Лодър се беше изпотил, все едно нещо го стискаше за гърлото.  Усети потупване по рамото и  вдигна очи. Срещна тези на Стю.

-  Никога, през целият си живот, на никого не съм казвал къде е била раната му,  Стю.  Нито съм споменавал пред друг за глупавият детски  жест на прошка, който  измислихме с Мишока в тяхната къща.  Едната ръка в юмрук, другата с дланта нагоре  -каза той.

Стю гледаше изумен.

- Да не ми казваш, че тази откачалка е познал??

Двамата обърнаха глави към отдалечаващите се мъже.

Хари Лодър не мигаше. Една сълза се търкулна надолу.

- Един Бог ми е свидетел колко много  искам да повярвам в това – каза той.

Хареса ми -и реших да го споделя с вас

==============================

Автор  Николай Петев

Мое малко момиче,

Имам само един-единствен съвет – запази прадядовата си къща. Не я продавай – поне заради това, че тук майка ти те учи на стихотворението „Аз съм българче…” Дядо ми тук се е върнал от война. Жив. Представяш ли си каква радост е било? Срещнала го е любимата и му е родила двама сина. Тази къща е видяла много скръб и радост. Тя има чардак за поглед, огнище за топлина, цветя за закичване, чемшир за гробища и елха за Коледа. Тя е толкова българска – с чучура, с кладенеца и с масата под сайванта – за раздумка и за ум. Това е Отечеството ти. Знам, че светът ще става все по-малък, но тази твоя Родина ще бъде голяма, ако я чувстваш с цялата си българска емоция, ако разбираш с целия си ум неповторимостта й. Разбираш ме, нали? Ще ти предлагат много пари – но ти не продавай! Аз живея във време, когато големите пари побеждават големите идеи, но вярвам – друг вятър ще задуха в човешкото небе. Аз ще направя в заника на дните си и невъзможното (вярвам, че хората ще са по-мъдри), но ти няма да свеждаш очи. Ще гледаш времето в очите. Някой ще ти каже, че парите са вечни като звездите – зачеркни този човек. Той е Дяволът. Вярвай на онзи човек, който бърза да прави Добро, на онзи, който Променя. Той е Търсачът и Тръбачът. С него бъди, като него прави. И няма нищо страшно, че бързо ще гориш. На всекиго вярвай, не вярвай, че има лъжци. Честността ще спаси света. Манипулацията ще го нарани. Една бяла съседка ще те научи да месиш хляб. Ако от някое твое приятелство останат трохи по масата, ти не ги хвърляй, а ги събери в шепа.

А сега, дъще моя,

Пиши послания на звездите от комина на нашата стара прадядова къща – каква хубава професия за едногодишни!

2005 г.

© Николай Петев

п.с.

Това не е целият разказ…

Живеем странно – ей така -да минава времето през голямата врата. Зазидани сме в този живот и не знаем дали наистина живеем или само си мислим, че е така. Живеем, както ни кажат, живеем не собствения си живот, а нечий друг. Защо? Всеки ден всичко се променя пред очите ни, всеки един ден, а ние само се надяваме и изобщо не се замисляме за по-добро ли ще е? Само се надяваме.

Трябва да се замислим ,че голямата врата зее срещу нас и колкото повече време минава през нея, то толкова по- голяма става тя. Но не това е страшното, страшното е , че всички ние губим способността да живеем цветно – все по често се отпускаме в някакво забвение, с надеждата часовете да отлитат по бързичко, пък ако може и дните така.

Номерът е да дойде петък и утре да е събота. Кофтито е ,че си се приближил с пет дена до смъртта си,  без да се усетиш и през това време не си си изкарал особено добре  - даже на всеки от тези пет дена два часа са ти задължително с после вкус на асфалт, без да е 40 градуса на сянка . През тези пет дена перманентно серотонина ти все едно танкове са го мачкали, но много важно- номерът е , че идва почивен ден и можеш да се отпуснеш ,като загнило листо в забравена саксия. Афектираме се ежедневно от много неща, съкращавайки времето ,което ни остава. Подсъзнанието ни, което може всичко – в опитите си да ни спаси – е станало като кегли, чакащи топката по пътеката , за да те удари я в главата , я в кръвното…..роби сме на заучената дума „трябва“. Е, добре де, прави сте, има и хора ,който разбират , че са живи и се наслаждават на всичко, радват се дори и на най дребното, но те са малко и обикновено на тях им завиждаме. Може би сте срещали пръхтящ от енергия , усмихнат човек и сте се замисляли – от къде я черпи този тая енергия??? Но няма значение важното е ,че ще дойде събота и ще се отпускаш, мислейки си за вечерта и ноща и за това, че утре пак ще ти е същото…Заспиваш, харчейки въображаеми милиони, спечелени от въображаема лотария  -и за теб това е много готино чувство – спокойно никой няма да ви отнеме тази мечта. Заспиваш. Става още по- зле, когато дойде неделята, и ефекта е същият- зомбираш се и пак гледаш да лети времето, за да дойде момента да свършиш нещо, което ти е тъпо. Замисляте се , че дишате нормално. Да, когато всичко е наред, вашият организъм не би трябвало да усеща нищо- лошото е, че вече мозъкът ни започна да забравя ,че е жив. Като вид сме устроени по много странен начин, имаме една изпъкваща емоционална „страна“ и когато последната е в баланс – всичко е ОК,  но това все по малко, все по- малко и по-малко се случва.

Животът сам по себе си започва да става идентичен със симптомите на мигрената – боли те глава и нищо не помага. Все повече хора, на които споменеш, че им трябва почивка повтарят фразата“ ще си почивам на оня свят“ …..Ами ако няма такъв, ако всичко е вечна бездушна тъмнина „ко прайм„…И когато се загледам в по-общ план се замислям как Дяволът и Богът не са започнали заедно да се опитват да спасят живота. Затова, хора – погледнете малките дървета, покрай които минавате всяка сутрин с колата си, забележете как клоните поднасят на вятъра листата си, забележете цветовете -поживейте малко, защото странно живеем …

снимките са почерпени от : dockera.com

Трик – ядене на цигари!! Tom Mullica
Този какво направи с тези цигари леле !!!!!!!

Fast Tube by Casper

Нещо за разчупване на настроенията
( ПРЕПОРЪЧИТЕЛЕН РОДИТЕЛСКИ КОНТРОЛ + 16)

Fast Tube by Casper