Инфрачервеният датчик за движение отчете нарушаване на периметъра.  Пред вратата имаше някой. Малките мотори заработиха и двете стъклени крила се отвориха.

С голям сак в ръка Доналд Флин влезе в болницата.  Насочи се  към асансьора. Три етажа по-нагоре пристъпи в добре осветен коридор.

Детско отделение.

От една стая в дъното се показа екип. Две сестри и един доктор с рязвяти престилки обграждаха легло, покрито с уреди.

Някъде по средата лежеше дете.

Малко момче.

Шестгодишният Крис Браун гледаше как лампите по тавана прелитат в права линия, като стрелящи лазери.

В момента не усещаше болка. Обаче се страхуваше от нея. След  химиотерапията неизменно щеше да последват отпадналост и отвратително гадене. Нищо, че всеки път го лъжеха. Момчето знаеше какво да чака.

Ослуша се за токчетата на майка си. Тя беше на крачка след тях.

Леглото мина покрай Доналд Флин.

- Доктор Хадли? – каза той.

Леглото забави скоростта. Доктор Ричард Хадли  имаше  вид на типичен счетоводител. Плешива глава, очила, съчетани с  нисък ръст и топчести пръсти. Обърна се към непознатия.

- Да?

- Аз съм Доналд Флин.

Хадли премести поглед от прикачения монитор.

- Последвайте ни – каза той.

Доналд забърза след тях.  Завиха към стаята. Жълта, като праскова.  По стените беше пълно с детски рисунки, закачени с кабъри. Сестрите наместиха леглото. Закачиха уредите. Хадли им кимна и те  напуснаха.

Малкият Крис гледаше.

Майка му се настани на креслото до него. Ръката й намери неговата.

Доктор Хадли изгледа внимателно непознатия.  Яке в бризентово зелено, дънки и къса коса. Стоеше, вперил поглед в малкото момче на кревата.

- Това ли е момчето? – попита Флин.

- Знаете, че гледам скептично на вас – каза Хадли.

- Знам – Доналд се усмихна – Но това изобщо не пречи на работата ми – каза той.

Майката започна да се заслушва.

- Кой сте вие? – каза тя.

Хадли се обърна към нея.

- Госпожо Браун, това е Доналд Флин. Водим кореспонденция от няколко месеца. Нищо няма да навреди, ако проведе няколко опита.

Майката погледна въпросително.

- Става дума за детето ви – каза Флин – ще го излекувам.

Малкият Крис измести поглед към непознатия. Категоричната сигурност в  думите на Флин разбудиха интереса му. Обезцветените му детски устни се извиха.

- Ще ми помогнете ли? – попита той.

Доналд Флин се приближи до леглото. Закова поглед  право в очите на момчето.

- Малък Крис, трябва само да ми повярваш – каза той.

Момчето отвърна на погледа. После кимна.

Доналд Флин се усмихна. Това беше добро начало. Обърна се към доктора.

- Ще ми трябва графика на процедурите и схема на почивките. Също и снимките на момчето, както и  карта за достъп – каза той.

- Това ли е всичко? – попита Хадли.

- Да – каза Флин.

Майката на момчето преглътна. Вгледа се в сина си.

- Надявам се да ми обясните какво точно ще правите – каза тя.

- Да, разбира се – каза Флин – ще го излекувам.

Обясни, че отива да се настани в хотела. Вдигна сака от пода и излезе от стаята.

Доктор Хадли прегледа монитора. Пейджърът му завибрира. Той  забързано последва Флин.

В стаята остана само майката.

През прозореца не се виждаше светлина. Дневното светило беше събуло обувките си.

Крис заспа.

Събуди го леко бутване. Отвори уморените си клепачи и  фокусира силует до леглото. Детското му лице се насили при усмивката. Няколко минути преди да заспи вече чакаше с нетърпение този човек.

Доналд Флин седеше от другата му страна.  Пресегна се и натисна един вграден бутон. Леглото започна да се изправя. Когато достигна читиредесет и пет градуса, той го спря. Подпъхна втора възглавница под тази на Крис.

Майката спеше на леглото до тях.

- Крис, вече е време – каза  Флин.

До него имаше голям, жълт и плосък пакет. Снимки от скенера. Пръстите му отвориха пластмасовото тик – так копче на плика.

- Това, което ще ти покажа сега, Крис, е лошото нещо вътре в теб….

Вратата се отвори. Флин погледна през рамо.

Ниска жена пристъпи в стаята. Гледаше Доналд Флин. Направи крачка напред и от очите й закапаха сълзи. Не каза нищо. Само хвана с треперещи ръце тези на Флин и ги целуна.  Сви ръката в  юмрук, и натисна устни за да заглуши хриповете. Флин я прегърна през раменете и я изведе от стаята. На самата врата едно малко момиче се повдигна на пръсти и го целуна по бузата. После двете изчезнаха.

Доналд се обърна към Крис. Сложи пръст пред устните си. Погледът му се врътна към спящата жена.

Крис го разбра. Изчака да се върне до него. Кипеше от  въпроси.

- Това беше майката на Лара от съседната стая – каза  Флин.

- Защо ви целуна ръцете? – попита момчето.

- Излекувах дъщеря й – каза Флин.

Крис си спомни. Лара беще малкото дразнещо момиче, с което прекараха в една стая почти месец. Все се заяждаше с него. Изведнъж разбра. Лара беше на вратата!! Не на легло…

Доналд седна.

- До къде бяхме стигнали? -каза той.

Извади големите снимки. Разгледа ги за малко. Отдели една. Показа я на Крис.

- Виждаш ли това? Това е твоят гръден кош, предполагам си чувал за него, нали? Така, а виж сега ето това тъмно петно  – показваше Флин – това е нещото заради което се чувстваш зле. То се е хванало за теб точно тук – ръката му натисна гърдите на момчето -  Аз ще ти покажа как да го махнеш от себе си.

Крис гледаше снимката.

Флин се обърна и извади нещо от чантата. Приличаше на асфалт. Сложи малко от него в ръката на момчето. На допир имаше слизести повлекала.

- Сега го стисни с два пръста, пробвай да го смачкаш – каза Флин.

Момчето стисна.  Нещото се оказа много жилаво.

- Не можеш, нали? Точно заради това никой не може. Това тук изглежда точно като това вътре в теб. Разбираш ли? Погледни внимателно, Крис. Запомни го. Виж сега тук.

Момчето измести поглед към снимката. Започна да си го представя. Вътре в себе си. С издължени, захванали се крайща.

Доналд Флин разбра това.

- Сега трябва да ми повярваш, Крис. Затвори очи. Представи си лошото нещо вътре в теб. Видя ли го?

- Да – каза Крис.

- Сега не спирай да го гледаш и внимавай. Навсякъде в теб, Крис, има едни малки бели помощници. Те се струпват там, където се порежем или нещо лошо се случва. Приличат на малки бръмбарчета. Те са пазители. Тяхната работа е да унищожават лошите неща. Отиват с малките си ръце и започват да разкъсват черните пипала. След това ги стопяват. Без следа.

Крис нарисува картината в ума си.

Малките бели неща шаваха.

- Сега си ги представи как идват от всякъде. Идват от ръцете и краката ти. Струпват се там, около черното нещо. Обграждат го в плътен и бял балон.

Крис сякаш ги усети.

Хиляди малки бръмбари заслизаха  по ръцете му. Той настръхна. Виждаше ги как се захващата с малките си крачета едно за друго оформяйки сфера.  Черното нещо ги усети, размърда се  неспокойно. Крис почувства как тънките му пипала се затегнаха.

Флин гледаше детето.

- Събраха ли се? – попита той.

- Да – каза Крис.

- Добре тогава. Задръж ги едно за друго. Те се опитват да тръгнат към черното, но ти не ги пускай.

- Опитвам се – каза Крис – усещаше как бръмбарите се теглят. Съпротивляваха се точно както куче на  кайшка.

Флин изчака още малко.

- Пусни ги! – каза той.

Крис го послуша. Белият балон се спука. Стотици малки бръмбари се спуснаха към пипалата. Започнаха да ги разкъсват. Пръскаха ги на сива мъгла около кръвоносните съдове. После бавно ги стопяваха на безобидни бледи късчета.

Дланите го боляха. Изпоти се. Тялото му се мъчеше да контролира процесите. Командваше мозъка.

Изморен, Крис отвори очи.

- Не успяха да махнат всичкото – каза той.

Флин попи с влажна кърпа челото на момчето.

- Нищо, малък Крис. Това е достатъчно за днес.

Той остана още час. Гледаше заспалото дете. Изражението му остана непроницаемо.

На следващата вечер дойде отново. Срещна доктор Хадли на вратата. Известно време спореха за нещо.  Накрая доктора напусна намръщен, а Доналд се зае отново с момчето.

На сутринта Крис попита Хадли за Флин.

Докторът му обясни, че сам той не вярва, но има в кабинета си цяла папка с документи от различни случай.  Всички потвърдени и излекувани. Факти, предоставени от негови колеги и родители на деца.

После попита Крис какво правят. Момчето не му каза. Едно от условията на Флин беше да не казва на никого.

Посещенията на Доналд продължиха. Всеки път даваше насоките и помагаше на момчето да визуализира нещата. Описваше органите с прости, достъпни за деца думи. Разказваше за енергията и силата на самото тяло. Крис попиваше всичко това. Само веднъж се усъмни в думите му, но тогава Флин вдигна лявата си ръка. Малкият пръст липсваше.

- Заклех се пред себе си, че ако загубя  пациент ще си отрязвам по един пръст – каза той.

Крис се втрещи.

- Значи има някой, който не си спасил?

- Не… Излекувах го, но два дена след това той се напи и катастрофира. Така или иначе трябваше да си отрежа пръста.  Хайде сега, не се разсейвай. Затвори очи….

Започнаха отново. Малките бръмбари унищожаваха лошото нещо. В ума на Крис то се опитваше да избяга. Извиваше се, късайки крайщата си.  Сменяше посоката. Така му разказваше Флин. Белите бръмбари го следваха навсякъде. Догонваха и разкъсваха. След това момчето им постави нова задача.  Да поправят.

Измина още седмица.

В умът на Крис от черното не остана и следа. Малките бели неща скачваха прекъснатите кабели и мостове. Изграждаха отново всеки повреден  ъгъл и орган.

Флин напътстваше.

Стъмни се. Момчето заспа.

Светлина проряза клепачите му. Отвори очи.

Майка му стоеше права. Сълзите й се стичаха надолу по изгладената рокля. Гледаше го.

- Моето момче – каза тя.

Наведе се и го прегърна.

- Мамо?

- Ще се оправиш – каза тя. Стисна го толкова силно, че почти го задуши.

Крис влизаше в ремисия. Потвърдиха го.

Усмивката се върна и  при майка му.

За първи път момчето забеляза рисунките по стените. Поиска моливи и започна да рисува. Само една картина. За Доналд Флин.

Хадли чакаше. Майката на момчето излезна и тихо затвори след себе си. Прегърна с ръце Хадли и заплака на рамото му. Той неловко я прихвана за раменете.

- Хайде, хайде – каза той – но и неговият глас беше станал дрезгав.

- Не знам какво да направя, за да ви благодаря, докторе….

Друг глас се намеси.

- Ей, не забравяйте и мен – каза Флин.

Сега изглеждаше различно. С бяла престилка и стетоскоп. Тя ги прегърна и двамата.

Когато преди шест месеца окончателно се оказа, че медицината едва ли ще помогне, Хадли разговаря с майката на момчето няколко часа. Беше обяснил, че един от малкото шансове е пласебо ефекта. Негов колега кардиохирург даде съгласието си да изиграе ролята на Флин. Тя се съгласи.

Плацебо ефектът – обясняваше й Хадли – e психически феномен,  при който симптомите на пациента могат да се подобрят или направо да се стигне до излекуване чрез  на така нареченото „лъжливо лечение”.  Пациентът вярва, че ще се възстанови,  че лечението му помага и така мобилизира възстановителните си сили и се подобрява или оздравява.

Тя започваше да разбира.

- Плацебо  се дължи на определен авторитет – продължаваше Хадли -  ако лечението се провежда от човек, който е авторитет за болния, ефекта е много по-голям. За това е желателно да намерим  дете и майка. Трябва да ги представим за излекувани.  Проблемът, с който ще се сблъскваме по време на Пласебо е, че става дума за  дете, тях е трудно да ги излъжеш, че нещо действа.

- Значи ще го лекувате с лъжа, а не с нещо истинско така ли? – попита майката.

- Всъщност, ако една лъжа ще го направи здрав, тя вече не е лъжа, а нещо истинско – каза той.

Ранди Хауърд седна срещу Стю.

Според неговата философия, хората в един бар търсеха три неща. Притъмнени ъгълчета, шум, достатъчен да си чуеш приказката и дим от цигари. Всяка друга обстановка  – казваше той – притежава вкус на обедно олигавено стъкло.

Барът на Бейл им предлагаше точно това, плюс аромат на пръжен лук и стекове. Стана им традиция  да отсядат за няколко часа след работа в хладното и тъмно помещение. Хапваха и пиеха по няколко бири. Само двамата. Все на едно и също сепаре.

Стю се майтапеше с това. Твърдеше, че като се задомят, ще трябва да сменят масата.

Сега седяха в дъното под полегатите греди на тавана. На любимото си място. Високо разположена, слаба лампа осветяваше на около метър от тяхната маса. След това стените се губеха в тъмнината между сепаретата.

Навсякъде имаше имитации на скални рисунки.  Малки  човечета,  държащи копия. Веднъж Ранди  ги  разгледа  подробно.  Развеселен, забеляза как тук там художника беше изобразил чаши кафе и летящи чинии,  между древните битки и ритуалната възхвала на огъня. Харесваше му тук. Още повече, че съдържателят им беше съученик. Винаги наливаше в чашите малко повече.

Сега случаят беше различен. Не бяха се виждали няколко месеца.

В един момент Стю изчезна. Спря да вдига телефона. Ранди разпита за него, но удари на камък.  Никой не знаеше нищо, освен че е напуснал предишната си работа. Нямаше го и в къщи.

В три без четвърт, два месеца по-късно, телефонът на Ранди звънна. Обаждаше се Стю.

Ето, че всичко си беше по старому. Стюърт постави заскрежената чаша бира.  Облегна се назад.  Хубавата дамаска на канапето беше пълна със стереопорени топчета.  Стю размърда рамене. Облегалката много удобно се наместваше по извивките на тялото.

Ранди глътна текилата. Предпочиташе жълтата коктейлна „Панчо Вила“. Остави кората от лимона в пепелника. Прехвърли ръка и задържа поглед  към дълбокото деколте на сервитьорката. Тя щеше да гледа кисело към пепелника, но на него не му пукаше.

- Човече, току що намалих шансовете си за инфаркт с тридесет процента – каза той.

Винаги през лятото се обличаше по един и същи начин.  Дънки съчетани с тишъртка, и кожени сандали на бос крак.

Стюърт Бергмън се усмихна криво.  Впери поглед в привършващият пакет „Кемъл“.  Не каза нищо.

- Казвай сега,  къде се загуби три месеца – подхвана го Ранди - нито се обади, нито прати ймеил…. Вече щях да подам сигнал за отвличане.

Стю вдигна очи срещу неговите.

- И  идея си нямаш какво ми се случи – каза той.

Ранди гледаше приятеля си. Стю имаше  вид на изтормозено пале. Придобиваше тази физиономия още от дете. Веднъж заради бас  подпали на майтап кухненска престилка на леля Дороти. Оказа се, че чека с пенсията е бил в джоба. Тогава за пръв път на лицето му се появи това изражение. Ранди го запомни. Много бой отнесе по задника, обаче веселбата си заслужаваше.

Изпъкващата му вена пулсираше. Притеснен и изплашен, прецени Ранди.

- Добре, че не играеш покер, човече – каза Ранди.

- А? -  Стю се върна в настоящето.

- Онази вена на челото ти е като неонов надпис. В какво успя да се забъркаш? Последно се взирах в тази физиономия, когато кучето ти тръгна към мелачката за дърва, в двора на Харолд Лъмпър.

Стю стисна устни. Помнеше кучето.

- Това ще си остане тук и сега, нали? – каза той.

Тайната детска мантра все още важеше. И щеше да е така до края на дните.

- Да ме изядат голите плужеци, ако кажа – каза Ранди. После се заля в смях.  Завърши го, като повечето пушачи – с кашлица.

- Чу ли за изчезването на яхтата на Томас Ричърдсън? – попита Стю.

Разнди спря да кашля и се замисли. Някакъв призрак витаеше в играта. Внезапно си спомни.

- Да, само за тази история се тръбеше в целия град. Яхтата изчезна преди няколко месеца. Прекратиха търсенето и обявиха всичките двадесет и осем души за загинали – каза той.

- Загинаха точно двадесет и пет. Аз успях да си спася задника, заедно с още двама.

Ранди замръзна.

- Какво!!!

- Ще ти разкажа всичко, друже… Не го направих по-рано, защото се борех да не откача на млади години.

Ранди вдигна ръка. Сервитьорката се отзова на момента. Стройно миньонче с бели ръце и черни очи. Носеше къса престилка с цвят на слива.

- Нека бъде бутилката – каза той.

Момичето  се врътна в тъмнината. Ранди не погледна след нея.

Стю щракна запалката и смукна дим. Барутните нишки в хартията започнаха да припламват. Въпреки че пиеше трета бира, устата му си оставаше суха.

- Разказвай – каза Ранди.

Стю се загледа над дима.

- Всичко започна от  препоръка на приятел – започна той – Приех работа на яхта. Щях да се возя със синчето на някакъв строителен магнат. Направо чукнах билет от лотарията, Ранди.  Обещаха ми сума, с която щях да покрия ипотеката си напълно. Даже няколко години щях да  щракам с пръсти по баровете.

- До тук добре – каза Ранди. Наливаше си нова текила.

Стю смукна от цигарата и продължи:

- Отплавахме на двадесет и втори април при спокойно море. Страхотна яхта с екипаж от професионалисти. Разбирахме се чудесно. Милиардерчето беше на около тридесет години, адски отракан пич. Сигурно мацките  му се лепяха само по погледа. По характер приятен, нищо общо с разглезените хлапета. Само дето  рядко може да се види такова, пренаситено от живота, същество. Отегчено от всичко.

- Отегчен?! Това е типичната черта на богаташите – каза Ранди.

- Повярвай, чак толкова отегчен пич не си виждал. Излъчваше незаинтересованост, граничеща с предсмъртната.  На обяд се  хранеше все едно с картон….

- Прекрасно се изразяваш, човече – усмихна се Ранди.

Стю отпи глътка бира. Горчивите мехурчета се пукаха по гърлото му. Хубаво беше.

Продължи да разказва.

- Няколко дни плавахме с попътен вятър. Беше истинско удоволствие.  В късния следобяд, дежурният съобщи за облаци на хоризонта.   Екипажът се зае със закрепване на подвижните части по палубата. До няколко часа се мръкна и яхтата започна да се подмята по двуметрови  вълни. Щяхме да избегнем бурята, но нямаше как да се измъкнем от вълнението.

-  Моля те, знаеш че съм предразположен към морска болест – каза Ранди.

Стю продължи.

-  Заедно със  синчето на богаташа стояхме в контролната стая, и през чистачките на стъклото видяхме първата атака.  Двама от матросите опъваха жълтото въже, пристягащо платната. Единият се подхлъзна и падна. Това привлече погледите ни натам. Падналият се изправи и отново хванаха въжето. След това и двамата сякаш замръзнаха. Гледаха към повдигащия се нос на яхтата.

Стю потрепера.

- Не разбрах какво точно се случи.  Внезапно плисна кръв  и една ръка се удари в стъклото пред нас. Само ръка. Вторият мъж запищя и се запрепъва към нас. Някаква черна сянка се стрелна зад него. След това го дръпна силно назад. Извън борда. Ударих с длан бутона за алармата.  Момчето закрещя.  След малко тичащи хора изпълниха командната стая. Пълен хаос. Докато разказвахме какво е станало една от вратите изхвръкна от пантите. Хората се обърнаха натам. Огромно слузесто пипало се стрелна вътре. Обви двама от хората на мига,  и ги изтегли навън….

- Чакай малко. Казваш, че сте нападнати от гигантски калмар ли? – каза Ранди.

- Понятие си нямам какво беше – отговори Стю – само гледах все едно на забавен кадър, крещях уплашено и се чудех къде да се закопая. Сега, като питаш – май  по пипалата нямаше смукала. Само нещо като снопчета козина…

- После какво стана?

- Яхтата спря. Все едно нещо я хвана. Всички изпопадахме на пода. От някъде нахлу пушек. После огън. Хората се заблъскаха към изходите. Тичахме навън, не знам на къде. Следвах тълпата. Някъде отпред се разнесоха писъци. Обърнах се на там. Нещо ме удари по челото. Подът под нас неочаквано се наклони. Започнаха да се валят тела в жълти дъждобрани. Погледнах в краката си, за да видя какво ме удари. Беше  откъснато човешко ухо.

- Човече! – каза Ранди.

Стю всмукна от цигарата, после я угаси.

- Погледнах натам и тогава го видях. Приличаше на малък човек. Тялото имаше черен и мазен цвят. Лицето му все едно беше отворена длан с очи и зъби. Ръце и пипала. Пръсти нямаше, по скоро нокти и ципи. Движеше се изумително бързо. Стрелна се наляво, ниско приведено. Скочи  върху гърба на моряка пред мен. Отметна глава и го захапа.

Ранди гледаше приятеля си. Лицето на Стю започваше да пребледнява. „Едва ли разправя врели- некипели” – помисли Ранди.

- Нещо ме стисна над лакътя – продължи Стю – изкрещях и се обърнах.  Беше богаташчето. Очите му бяха станали почти кръгли от страх. Започна да ме дърпа на някъде. Оставих се да ме влачи. Отстрани до нас огромно пипало се стовари на борда. Занитени столове започнаха да се чупят  като клечки за зъби.

След това нищо не помня.

Свестих се в лодка заедно с богаташчето и една от пасажерките. Близо до нас се разстилаше някакъв изсветляващ бряг.  Паднахме на пясъка. Помня само, че  момичето плачеше. След това съм загубил съзнание. Следващите седмици изкарахме там. Полека преодоляхме шока. Намерихме прясна вода.  Нещастието ни сближи. Момчето на милионера  много се промени.  Ако не беше той, най-вероятно нямаше да оцелеем.  Хранеше ни,  грижеше за нас. Направи заслон.

Всяка вечер говорихме за сполетялото ни. Факт беше, че се е случило. Само нямаше с кого да го споделим. След още месец вече подозирах, че между тях двамата има някаква химия. Не сбърках,  вече заспиваха прегърнати.

Ранди продължаваше да слуша.

-  От бледото богаташко момче не остана и следа. Нещо го накара да живее, макар с изпито лице и бронзов тен. Гледах го как чака изправен, с невероятно търпение, големите риби в залива. Как палеше огън с намерени кремъци и  сушеше на огън върховете на няколко ствола за новия заслон.  Странно, но това го върна към живота. Започна да се усмихва…

После ни намери един кораб  и така свърши всичко. Помолиха ме  да запазя всичко в тайна и преведоха обещаните пари.

Ранди гледаше Стю и мълчеше.

- Казах ти, че няма да ми повярваш – каза Стю.

Двамата продължиха да си говорят в тъмното сепаре…

Секретарката на Томас Ричърдсън пристъпи в големия овален кабинет. Носеше купчина папки.

- Сметките за всички разходи са готови – каза тя.

Ричърдсън се почеса по бузата. После вдигна вежди.

- Добре. Това са подробности. Надявам се само момчето да се е съживило след приключението.

- Меденият месец със сигурност ще му се отрази добре – каза секретарката.

- Дано да е така.  Ангажирах  цяла флотилия кораби, подводници, специални ефекти  и актьори.  Дано да е разбрал, че живота не е за пропускане – отвърна Ричърдсън.

Секретарката се усмихна.

- Пристигна и  пратката с костюмите на чудовищата. Плюс няколко огромни пипала. Какво да ги правим? – попита тя.

Ричърдсън вдигна поглед

- Изгорете ги. Синът ми никога не трябва да разбира, че всичко това е наша работа – каза той.

Fast Tube by Casper

Лъчите на дневното светило все още имаха вид на прясно налят чай. Въздухът беше чист. Без напрежение.

Чарлийн пъхна палци в халките на дънките. Облечена в черен потник, с щампа изобразяваща закусващи мишки. Бледо лице и кафяви очи. Коса със същия цвят. Излъчваше леко грозноват чар. Носеше летни чехли. От онези закачващи се за крака само с тънка нишка, между палеца и другия пръст. Дънките и стигаха над коляното, с подгънати нагоре краища.

Гледаше наливащото се златисто в небе. Обичаше хубавите сутрини  и приятно галещия хлад.

Сега трябваше да намери топката. Голяма, надуваема, в четири цвята.

Събу чехлите за да усети тревата и тръгна през моравата. Погледна пред себе си. Все едно ходеше в осветляваща плитчина. Наоколо нямаше никои.

Обърна очи назад към къщата. Малка сива котка мързеливо се излежаваше до стария люлеещ се стол. Няколко саксии украсяваха бялата стена. Слънчогледите изправяха лица към дневното светило.

Чарлийн се усмихна. Харесваше и да бъде тук. Въпреки нежеланието на родителите си.

Затича се към боядисаната в оранжево врата на двора. Топката е от другата страна. Знаеше го.

Хвана я в ръце. Стисна я в прегръдка. След това я пусна. Голямото надуваемо кълбо падна надолу. Босият и крак се изнесе напред и ритна. Топката скочи нагоре.

Летеше нагоре. Все по на високо. Накрая се изгуби от поглед.

Слънцето премигваше в зелено.

Чарлийн се усмихна. Утре щеше пак да я ритне. Тръгна обратно.

Сивата котка я посрещна. Изправи опашка и се отърка в босите и крака. Момичето се наведе и прокара ръка от муцуната към ушите. После продължи до предлагащата се опашка.

Възнагради я тихо мъркане.

Никога не се случваше, но сега топката падна в двора. Тя се затича натам.

Болничната стая беше оцветена в оранжево.

Доктора се изправи и свали стетоскопa. Протегна ръка и отмести кръглото тяло на медицинската лампа. Една от трите светещи в зелено крушки беше започнала да премигва. По късно щеше да се наложи да извика техника.

Погледна малкото момиче в леглото. Бледо лице с вперен към прозореца поглед. Слънчогледите в саксиите там вече изправяха лица към дневното светило.

Тънката и ръка лежеше върху плюшена сива котка. Машината до нея мъркаше. От високата метална стойка се спускаха прозрачни маркучи. Минаваха между палеца и другия пръст на десния и крак. Иглата се включваше в тънка вена над нивото на пръстите.

По телевизора вървеше анимация. Две закусващи със сирене мишки си крещяха на висок глас.

Доктора махна голямата надуваема топка. Всеки път се караше на сестрите да не я слагат до леглото. Вдигна я сигурен, че утре пак ще я намери там. Найлоновото тяло в четири цвята му се стори омекнало. Той извади малкото гумено маркуче и залепи устни за него. Започна да надува. Поне това можеше да прави.

Комата на момичето продължаваше вече шест месеца.

Развалената зелена лампа отново премигна. На лицето на момичето започна да разцъфва усмивка.

Доктора замръзна с надути бузи над топката…..