Флорида

Време: 21.30 вечерта.

Отец Дофри вдиша миризмата на прах и суха трева. Винаги миришеше така след хората. Вероятно  се дължеше на дървените пейки, обувките или дрехите на излизащите. Никой не знаеше. Уханието обаче се беше задържало през всичките години на неговата служба.

Остана сам. Събра длани и коленичи пред огромния кръст. Смирението отпусна чертите на лицето му. Бяха ненужни.

Молитвата се наслои в съзнанието му под формата на светли частици. Прокара вълни по затворените клепачи и се устреми нагоре, изписвайки небето с огнени букви.

Довърши последния стих и остана притихнал за няколко секунди.  После събра  показалеца със средния пръст и палеца  и последователно докосна челото си, долната част на корема, лявото и дясното рамо.

Бавно се изправи.

Погледна огромното бронзово разпятие.

Очите му се разшириха. Долната челюст увисна.

Тялото на божият син започна да се разпада.  Малки частици се сипеха надолу. От очите на статуята бликнаха сълзи.

Свещеникът отстъпи назад. Вярата го стисна за гърлото.

Нещо проблесна от ляво. Обърна очи натам.

Подобно на хванало плячка,  месоядно растение,  тънките стойки  на масивния свещник се огъваха навътре. Последва тих стон на метал. Кандилниците се пръснаха в черна мъгла.

Отпред тялото Христово се откачи от пироните. Падаше напред  по лице.  В моментът, когато докосна пода,  бронзът се пукна като изсушена гъба, ударена в камък. Нямаше дим,  нито изпарения. Металната дограма по стените започна да се извива.  Рамките на прозорците заприличаха на защипани змии. Излезнаха от гнездата си. Рисуваните светци започнаха да се сипят по цялото протежение на църквата. Някои  увисваха като откачени зъби.

Странният прах отразяваше светлина.

Заобиколен от падащи предмети и  хаос, отец Дофри погледна нагоре и вдигна ръце. Знаеше, че не е нужно да крещи, за да бъде чут. Промълви единственият въпрос, който задаваше умът му.

- Къде сгрешихме, Господи? – каза той.

Вашингтон, окръг Колумбия

Време: 22.35

Бялата сграда, кръстена от Теодор Рузвелт през 1901 година.

Президентът на Съединените Американски Щати подскочи.

Слушалката на телефона изхвръкна от ръката му.  Огледа се  лудо. Дръжката на вратата  се откачи и падна. Още във въздуха се разпиля на прах. Сградата започна да скърца. Масата и огромният фотьойл се килнаха. Някой закрещя през затворената врата.  Редицата от лъскави сувенири потекоха по рафтовете си в тъмни потоци. Президентът се огледа трескаво. Пристъпи напред и подхвана  един от  дървените столове. Вдигна го и  с един удар го строши на парчета. От усилието на бузите му избиха червени петна. Настъпи и откачи единият от краката. Замахна с него като боздуган.  Щеше да свърши работа. Затича се.

На вратата към кабинета се сблъска с охраната.  Разбута ги и продължи да тича…

Вашингтон, окръг Колумбия

Киноцентър Юнайтед

Време: 21.00

Мик Дънди „Крокодила“ мушна ръка зад гърба си. После с рязко движение светна тридесет сантиметрово острие в косата на отвореното хипи срещу него. Всички в киносалона се изхилиха над пуканките. Стюърт Бароуз  направи изключение.

Гледаше филма за трети път. Отбиваше време.

Дръпна ръкава на сакото и погледна часовника. Последните три часа повтаряше това движение. Хвана последната секунда от бавно намаляващия светлината дисплей.

Беше време.

Стана и – извинявайки се на хората – започна да се промъква към изхода. Имаше среща с президента. Трябваше да спасява човечеството.

Няколко вградени скенера го съблякоха виртуално докато минаваше между двете каменни колони в началото на дългото фоайе. Охраната го гледаше студено. Изчакаха  информацията на операторите  в малките приемници.  После  единият се обърна към Стюърт.

- От тук, мистър Бароуз – каза той.

Изведоха го през задния вход, оглеждайки се във всички посоки. Сигурно така им минава живота – помисли си Бароуз – оглеждайки се. Малка сива лимузина паркира и ги изчака да се качат. След това подкара напред в тъмнината.

От няколко месеца Стюърт се опитваше да издейства тази среща. Изкачваше се бавно по стълбицата на йерархията, давайки частични обяснение и усмивки. Пусна в ход всичките си връзки и познанства. Като изявен учен, ръководещ няколко проекта за военните, най-сетне му обърнаха внимание.

Колата навлезе в покрайнините на Вашингтон. Виждаха се само дървета.

Преди поредния завой намали и спря.  Един от агентите погледна към физика на задната седалка. Шофьорът се пресегна към таблото и свали страничните стъкла. Никой не казваше нищо.

Бароуз гледаше на дясно към равната поляна. От някъде изникна дрипав просяк. Навря лицето си почти в това на физика и протегна ръка.  Навлечените по него дрехи бяха миризливи и мръсни.  Бароуз несъзнателно вдигна ръка пред устата си.

- Господине, моля, дайте нещо на нещастния човек – каза просякът.

Стюърт очакваше всеки момент агентите да го прогонят, но те не го сториха.

Той беше учен. Имаше чувствителна душа. Бръкна с ръка в портфейла, и подаде банкнота от  пет долара.

Замръзна, когато на безобразно мръсното лице цъфна усмивка. Разкриха се чисто бели и равни зъби.

Просякът му смигна и каза нещо, сякаш на себе си. Заслуша се за малко после му посочи към пътя.

- След сто метра има десен завой. Там ще ви очакват – Усмихна се пак – благодаря за добрия жест.

На Бароуз му стана интересно, докато оглеждаше агента.

- Често ли ви дават пари? – попита той.

- За два месеца вие сте първият – каза Агента.

След това се обърна и тръгна към бордюра, от който беше станал.

Колата даде газ. Скоро пристигнаха.

Сега чакаше пред бялата лакирана врата и гледаше личната секретарка на президента. Малко миньонче с бели ръце и тъмни очи.  Двамата охранители стояха плътно до него. Секретарката кимна и натисна някакъв бутон.

Вратата се отвори. Пристъпиха в стаята.

Обзавеждането беше скромно, но топло. С шарки на истинско дърво. Подът не скърцаше.

Президентът на Съединените Американски Щати стоеше прав. По вечерен халат и чехли. Държеше чаша в ръка.

Бароуз се приближи. Усети аромата на стар и скъп  коняк. Президентът прехвърли чашата и подаде ръка.

- Здравейте, господин Бароуз – каза той – заповядайте.

Стюърт стисна ръката.

Президентът го покани с жест. Настани се в дебелото кресло от скърцаща кожа. Президентът кимна на двамата мъже до вратата  и седна срещу него. Преметна крак върху крак.

Охраната тихо напусна.

Бароуз гледаше нервно.

Президентът се пресегна и взе от бюрото махагонова кутия. Отвори я.

- Пушите ли? – попита той.

Физикът отказа с махване на длан.

- Не, благодаря.

Очакваше доста по-студено отношение. Веждите му се вдигнаха удивено. Президентът хвана с очи последното.

- От време на време и аз ставам човек, обичащ известни удобства – каза той.

Потопи края на пурата в затоплената чаша и с наслада засмука син пушек. Облегна се.

- Министърът на отбраната беше извънредно настоятелен в молбата си да се срещнем.  Аз познавам  отдавна Робърт Гейтс. Явно това, което имате да ми казвате, е от значение.

Стюърт Бароуз прочисти гърло. Харесваше му това  „направо на въпроса“.  Този човек вероятно беше спечелил предизборната си кампания  заради тази си черта.

- Господин президент. През последните няколко години разработвам няколко проекта за различни държавни институции. Вероятно сте запознат с работата ми – каза той.

Президентът кимна.

- Преди няколко седмици направих епохално откритие – продължи Бароуз -  Стана случайно. Невероятен връх,  с простота, даваща  възможност за успешна разработка и тестване в период на няколко седмици.

Президентът започна да се заслушва.

- До колко сте запознат с квантовата физика? – попита  Бароуз.

- Не много – каза президента.

- В квантовата физика реалността се описва чрез вълнови процеси и взаимодействия, където едни и същи процеси имат произволни и неопределени характеристики…

- Мистър Бароуз – прекъсна го президента – все пак съм зает човек. Моля, спестете ми тези неща.

Бароуз го погледна право в очите.

-  Открих метод, който буквално състарява всякакъв метал в обсег.  Времевият диапазон  е  граничещ с фантастиката. Става дума за секунди – каза той.

Ръката на президента  раздвижи  кехлибарната течност с въртеливо движение.

- Говорите за ерозия. Ръжда.

- Близко е до тези понятия, би могло и така да се каже – отвърна Бароуз.

- Можете да накарате метал да ръждяса за няколко секунди?  Така ли?

- Не да ръждяса.  Направо се разпада.

Президентът дръпна от пурата и пусна няколко колелца  дим.

- Не мога да разбера същността – каза той.

Бароуз се замисли.

- Основното не е в самото разпадане на метала – каза той -  Номерът е в невероятно широкият диаметър на поразяване. С устройството което нося в джоба си мога да съсипя всичко в диаметър от сто мили.  А с това, което направих в къщи, мога да покрия половината свят.

Президентът се усмихна.

- Скенерите не откриха никакъв предмет в облеклото ви – каза той.

Бароуз кимна.

- Структурата на апарата е изцяло органична материя. Няма как да го видите.

Бръкна в сакото си. Наведе се и постави на бюрото нещо с размерите на драже дъвка.

Президента също се наведе. Удивен погледна няколко пъти  от предмета към учения. Това не само имаше размерите на драже дъвка. То си беше дъвка. Даже лъхаше на мента.

Президентът се облегна.

Човекът срещу него водеше няколко интересни научни разработки. Последният доклад гласеше, че е уволнен от  последните три.  Причините бяха  параноично държане и безумни действия. Все пак оценката на бюрото трябваше да се има предвид. Последната удостоверяваше за отклонения в психиката на този човек.

Президентът посочи с пръст към бюрото.

- Това е папката  за близкоизточната криза – каза той – затворих я, за да ви изслушам мистър Бароуз. Времето ви изтече.

Професорът седеше мълчаливо. Не му повярваха.

- Мога да демонстрирам – каза тихо.

- Мистър  Бароуз – продължи президентът – благодаря ви за отделеното време.

Вратата се отвори и охраната влезна.

Бароуз гледаше човека отсреща.

- Това е шансът да решим завинаги всички войни – каза той.

- Едва ли – отвърна президентът – и кимна към него.

Охраната го пое за лактите и леко го поведе към вратата. В ръцете им  се усещаше твърдата решимост.

Президентът изчака да се затвори вратата. Премести се на бюрото и набра министъра на отбраната. Говориха кратко. Президентът загуби интерес, и след още малко затвори слушалката.

Вдигна крака на масичката и всмукна от остатъка на пурата. Премяташе в пръсти си малка, изящна запалка. Подарък от жена му за годишнината. Постави я на дървената маса и се загледа в нея. Луди колкото щеш.

Превключи каналите на телевизора. Нищо интересно.

Очертаваше се поредният обикновен ден. Взе  доклада от бюрото. Отвори го и се зачете. След половин час приключи и бръкна във вътрешния си джоб за химикалка. Напипа само странна прахообразна смес.

Погледът му се  стрелна към запалката на масата. Изглеждаше странно почерняла. След миг се разпадна. Телевизорът издаде мяукащ звук и спря. Дръжката на вратата се откачи и падна. От вън се чуха викове.

Една мисъл изпъкна в започващите силни  удари на сърцето му.

- „Дали е стигнал до дома си“…..

*  Mалкаta буква Ламбда ( λ) -се използва като символ за дължина на вълната във физиката.

Има тихи и тайни врати. Без ключове.

За тях е достатъчно лек прашец върху клепачите, чифт домашни  пантофи  или стар филм.

Трябва да спрете втренчени  в образа. Това е нужното. Огън  под пясъка на настоящето. Защото там  най – отгоре  е вашето опаковано в розова панделка  джезве.  С хубави детски спомени.

Нещото кипва. И се ражда онази магия.

Стар филм през деформирана леща. Друго време. Онзи сякаш чужд свят.

Енергия за идеално смазаната машина. Тази под  грубата ни материя. Вашето магазинче за спомени. Онова с витата стълба и безбройните рафтове.

Връща ви в  хладния киносалон. Там при стария филм. С аромат на тъмночервени кресла. И това е само началото. Надниква нещо забравено. Безгрижие и детско подскачане. После идва дълбокото.  Една  обвързаност с хора останали другаде.

За почти всеки  детството е  поръсена с пипер филия.  Благ  поглед  на възрастни.  И изброени  на пръсти лакомства.

Ако все още  имате средното.  И  отлетели преди време от топлото гнездо, седите сгушени под чужди проводници. Обадете им се. Те няма да спрат да очакват този момент. Дори след всичките тези години.

Хубави  спомени.

Кога ли беше това?   Не  помня…

За вас обаче е сигурно, че е било лятото.  Винаги е лятото.  Усмихвате се.  На лицето ви не излиза нищо.

Купчината пясък изстива.

После в едно малко ъгълче в главата ви, точно под полегатите греди на детството,  светва червената лампа.

Внимание! КОД ЧЕРВЕН, КОД ЧЕРВЕН.

Колко хубаво беше.

И така трябва да бъде. За всеки….

Поради неоставащо време за „раждане“ на нови идеи….

9.23 ВЕЧЕРТА

Майката гледаше заспиващото си дете. Само майка можеше да гледа така.

Момиченцето изчака края на приказката.  После седна,  изтегли крака и стана от леглото.  Целуна майка си. Обърна се и отиде до кръглата дървена маса пред прозореца. Изправи се на пръсти и постави нещо на нея. След това се върна  и се сгуши в завивките. Докато майката отмяташе кичур коса, детето опипа с език празната кухина от липсващото си  зъбче. Имаше вкус на останало парченце солета.

Жената повдигна вежди. Детето улови погледа.

- Баба ми разказа как феята на зъбчетата ще дойде и ще ми пусне сребърна монета вместо зъбчето – каза то.

- Разбира се, мила – отвърна майката – но трябваше да го сложиш под възглавницата.

В умът й проблесна:  “ Кой ли не вярва в чудеса“  И оправи краищата на завивката.

Нещо се удари в стъклото. Момичето и жената подскочиха. Някакво светещо привидение влетя в стаята и замаха с крила. Приличаше на две слепени длани. Увисна точно над масата. От тялото му  струеше зелена светлина. Носеше сребърна монета в крачетата си. Тупна върху кръглия дървен плот.

Зарита и отлепи бляскащото кръгче от себе си. После залепна с едното краче за малкото зъбче.   Посипа наоколо със светещ прашец и увисна в средата на стаята. Махаше с крила към главата си, малкото му тяло почти не се виждаше. Дървената дограма отрази светлината към тавана. Нещото  излетя от стаята, развявайки завесите.

Жената стоеше с отворена уста. Усещаше косъмчетата на тилът си, като бодили на таралеж.

Детето  дотича до масата. Взе сребърната монета и се обърна широко усмихнато.

8.30 ВЕЧЕРТА

По- малкият на ръст малчуган Ранди Хауърд,  приказваше като пишеща машина, откривайки сребърни шини  при всяка усмивка.  Клечеше с четка в ръка.  Малките станиолови кръгчета от дъвки отразяваха светлината. Имаха формата на сребърни долари.

- През цялото време се чудя дали ще се получи работата Стю – каза той.

Стюърт Олим малко по- шишкав, със зачервени от дневното слънце бузи, кимна сериозно.

- Има ли светлина  насекомите се струпват.  Не си ли виждал Ранди?

Двамата вдигнаха поглед към лампата над електрическите проводници. Стъклената сфера се пробуждаше с леко блещукане във вакумната си вътрешност.

- Питам за прахта  бе човече – каза Ранди – малко ме е страх.

- Няма проблем.  Трябва само да се пазим  да не я вдишваме.

Довършиха мълчаливи мазането  с лепило.  Работеха с детски ентусиазъм и търпение.

Предишната вечер Ранди с гордост  показа на Стю намереното в старата фабрика за часовници. Избеляла, импрегнирана с восък кутия пълна с  фосфоресциращ  прах.  Трябваше доста да спори  с  дядо си.  Най -накрая възрастния човек му разреши да запази кутията.  Предупреди ги само, че е вредно да се вдишва от  „тази гадост“,след което се обърна и се изплю на земята. След няколко дена  Ранди разбра от баба си  защо дядото така ядно се изплю. Беше работил там,  боядисвайки стрелките на часовниците, облизвайки от време на време четката за фосфор, за да подостря косъмчетата. По късно това му струваше цялата долна устна и няколко скъпо платени пластични операции.

Години по-късно, вече големи, двамата разбраха защо е затворена фабриката. Непрекъснато си повтаряха, че леко са се отървали от радиоактивният прах, ползван от някогашните работници.

Онзи ден Стю погледна светещият в тъмното пръст на Ранди и идеята се роди съвсем спонтанно в главата му. Първо трябваше лъскава повърхност, за да отразява светлината от лампата.  Ранди се сети за стъклената сфера у тях пълна с дъвки „Сребърен долар“.

Двамата грижливо излапаха дъвките и внимателно сглобиха станиоловите монети. След това купиха от близката книжарница туба  с лепило.

Ленивото слънце започна да потъва в земята.  Момчетата решиха, че е време и започнаха намазването на блестящите пулове.   Ликът на сребърните долари се покри с прилежен тънък слой прозрачен капан.

Среднощните насекоми щяха да дотърчат – беше казал Стю -  и щяха да залепнат.  И тогава предварително напечения  на слънчева светлина фосфорен прах, щеше да се излее  от две страни върху нищо не подозиращите гадинки.  После всичко щеше да бъде в пърхащи и светещи  пеперуди.

Ранди стана и изтупа панталона си. Отиде до дървената пейка в началото на парка и взе двете хартиени фунии с прах.  Даде едната на Стю.

- Сега само ще чакаме – каза той.

Стъмни се неочаквано бързо и рояци от малки и по-големи бръмбари започнаха да се вият над  бляскащите златца по земята. Доволни  от успеха момчетата отлагаха  до последно.  Рояка се наля с още,  и още привлечени от отраженията насекоми.  Момента настъпи.

- Сега – Кресна Стю и скочи напред.

От противоположната страна Ранди се ухили широко и пристъпи, вдигнал хартиената фуния. В синхрон и двамата лиснаха светещ  прах право пред себе си.

Нещо голямо и тежко се спусна надолу. Стрелкаше  се наляво и надясно, с неестествени движения.   Гмурна се  точно по средата на вихъра от фосфор. Удари  земята и залепна за една от сребърните монети.  Прахта го покри цялото.

Стю изкрещя. Ранди  замръзна.

Светещото в призрачно зелено същество, стреснато удари с криле. Направи кръг и се заиздига нагоре със  залепналата за краката монета.

Момчетата гледаха слисани.

- Човече,  какво беше това? – каза Ранди

- Птица…..Някаква шибана птица, бе човек…. Ще свети в зелено цял месец   – Стю се смееше – ще свети над целият град.

Двамата стояха  един до друг.

- Не приличаше на птица – каза Ранди

8.00 ВЕЧЕРТА

Джеимс Бароус,  трето поколение запален ентомолог, излезе пред къщата си по къси шорти и  тениска.  Вечерният хлад приятно погали тялото му.  В ръцете си носеше малка стъклена клетка.   Отвори капака.  Трите женски пеперуди  „Атласи“   кротко си стояха по клончетата.  Бароус бръкна с ръка и нежно извади първата.  Южно азиатската  нощна пеперуда „Attacus atlas“ - една от най- големите по размер в света,  леко се раздвижи.   Потръпващите й крила почти покриваха дланите му.

С леко подхвърляне Джеимс успя да  я откачи от ръката си.  Полетът й беше хаотичен и странен.  Загледа се  след нея в изтеглените червени облаци на залеза……….

Настройте се за най-невероятните истории, който сте чували някога.

Следвайте ме тихо, но внимателно през вратата, зад която се крие друг невидим свят. Нека погледнем към…

Масивната камина  от тъмни  камъни, слепени с приличащ на сребро хоросан.   Пламъците  отразени от тях,  и накъдрените им краища,  развяващи се сякаш засмукани от невидим  вихър.  Дебелите цепеници, подхранващи талазите топлина,  прегръщаща старите мебели. Приятното пукане и лишената от напрежение обстановка.

Голямото  куче, лежеше на килима.  Топлеше корема си и  зяпаше рекламата за кучешка храна.  Умът му попиваше  изображенията от телевизора и  изобщо не обръщаше внимание на двамата мъже, седящи под гредите  в ъгъла.

Всеки от тях държеше чаша, пълна с  кехлибарна течност.  Едновременно отпиха по глътка.  Оставиха чашите до кръглият аквариум  и се облегнаха назад, наслаждавайки се на дървената купа с ядки.

Самотната  златна рибка с изпъкнали очи страхливо направи кръгче към дъното.

По-младият от двамата, Били Джоуел, гонеше приятеля си с пет години.  Разбира се, не искаше да го настигне.  Бяха самотни ергени.

Прекарваха времето си заедно години наред.  Играта, която играеха продължаваше доста дълго време.

Бен Хауърд прехвърли твърдият бадем на  задните си дъвкателни зъби и попи с език солта от повърхността му.  Наскоро му поставиха отливки на предните,  и той ги щадеше страхливо при всяко хранене.  Имаше  видът на типичен счетоводител. Плешива глава, очила, съчетани с  нисък ръст и топчести пръсти. Обърна се към приятеля си.

- Е, Били, какво ново ти е хрумнало? – каза той.

- Мисля и днес да измамим смъртта, Бен – отвърна Били.

Засмяха се и пак чукнаха чаши.

- Знаеш ли, че може би в цял свят брачните халки на мъжете са радиоактивни – попита Бен.

- Това пък как ти щукна в главата ?

- Ами почти на сто процента от мъжете, слагайки  ги на пръста си, започват да оплешивяват – каза Бен.

Засмяха се по момчешки. На Били чак сълзи му тръгнаха.

- Мисля, че ти е време за една мозъчна клизма, старче – каза той.

Внезапно в празното кресло срещу тях светлината сякаш намаля.  Двамата млъкнаха и се загледаха натам.

В развихрящата се   тъмна мъгла се  оформи слаб силует. Бяха свикнали с това.  Последва имплозия на изчезваща светлина и срещу тях се появи фигурата на мъж в средна възраст. Носеше безупречен снежнобял костюм.   Преметна крак,  върху крак и леко оправи  сакото си.  От босите му ходила  капеше черна, вряща кал.

Бен се загледа в непознатия.  После  стана и наля в третата празна чаша един пръст „Джеймисън“.

- Крайно време беше – каза той.

Смърт взе чашата и помириса. Повдигна горната си  устна  презрително, и я  върна  на масата без да отпие.

- Прекрасно знаете, че не можете да измамите смъртта, старчета – каза той.

Били се надигна  и подпря лакти на коленете си. Замисли се за момент след това вдигна очи.

- Ние сме на съвсем друго мнение – каза той.

Смъртта повдигна рамена.

- Не можете и да си представите как ме карате да се чувствам…..  Допуснете за момент как два микроба  сядат на масата ви,  и се държат нагло с вас.  Разбирате ли?  Това е една малка планета в една миниатюрна слънчева система. В галактика, която е толкова млада, че още са й нужни пелени. A aз съм стар, Бен и  Били,  много стар. И беседвам с вас….  Някакви разглезени хлапета.

- Но имаш слабо място и то свети, като неонов надпис на бензиностанция – прекъсна го Бен.

- Прекрасно се изразяваш, плешивко – върна му Смърт – да чуем.

- Първо трябва да те попитам нещо. Колко стар си всъщност?

Смърт погледна дланите си. Нямаха дактилни отпечатъци, нито линии.

- Мисля, че съм по стар от Бог. Никой от нас вече не помни. Но това няма значение,  след време ще прибера и него.

Бен изцъкли поглед.  Били не вярваше на чутото.

- Ще прибереш Бог?!!!

- Да, Бен.  Бог също някога ще умре. Но да минем направо на въпроса. Какво искате?

Двамата преглътнаха едновременно.

Смърт чакаше.  Очите му гледаха старите хора с поглед на наркоман гледащ хероинова близалка.

- Желаем да продължим играта – каза Бен -  Ако спечелиш, ни взимаш останалите години, ако загубиш – не умираме никога.

- Няма да спечеля много от това,  но съм съгласен.

Мълчанието отново се разстла отгоре им.

- Пак ще хвърляме монета- каза Били.

Смърт не изглеждаше очарован.

- Това продължава доста дълго за мен.  Знаете, че проблемът е в самия хаос. Някъде напред във времето хвърлянията на „ези “ и „тура“ в крайна сметка се изравняват. И така ще продължаваме до без края, но както казах съм съгласен на този експеримент. Мога да си го позволя.

Били Джоуел се усмихна.

- Ок, ако падне сто пъти „ези“ печелиш. Ако падне сто пъти „тура“ губиш.

Смърт кимна.

Ръката му подхвърли монетата. Тримата се наведоха към земята за да видят какво се падна.

Огъня пукаше.

В студената и тиха  стая двамата старци седяха сами и подхвърляха монета. После гледаха към пода и обсъждаха резултата. Дъхът им излизаше нагоре под формата на пара.

В малкия аквариум златната рибка с изпъкналите очи улавяше  мислите им. Издължаваше леко образите и ги поставяше в триизмерното пространство на стаята. Едната и перка беше по къса от другата и я дразнеше.  Обърна  очички към третия празен фотьойл и добави повече пара към врящата кал  на илюзорният образ. Умът и преработи цветовете и вероятностите спрямо желанията им.  Напасна емоциите от победите и загубите. Моделира лицата и върна образите в главите на двамата мъже.

Старите хора се намръщиха.

Рибката следеше развитието на играта и удовлетворяваше всяко желание подхранвайки  интереса с моментни загуби и равни резултати.

Вече усещаше глад в малкото си стомахче.

Изпъкналите очи се спряха на Бен.  Възрастният мъж стана от стола и посипа малко изсушени водни бълхи по повърхността на водата….

Дороти  се научи да казва „моля те“, за да получава бисквити.  Всеки ден ставаше преди дневното светило. Заставаше на верандата и проследяваше как слънцето обува сутрешния си хладен чифт стъклени обувки. Гледаше го,  докато наоколо не се разнесеше аромата на кафе. Опипваше с език дупката от липсващо зъбче и  вдигаше към майка си очи, пълни със сънени феи.

Хубавият детски глас винаги  разклащаше  медните  камбани в умовете на възрастните. Достатъчно беше  да застане пред майка си с протегната ръка и ако бисквитите се забавеха, в гласа й се промъкваше скритото и най-силно оръжие. Умолителна нотка, с онзи страхотен съжалителен привкус.

- Моля те, мамо,  бисквита – казваше тя.

Мама поглеждаше за малко, после обезоръжена  й  даваше. Разбира се, беше приготвила пакета с бисквити още на зазоряване, както правеше всеки ден.  Но това не пречеше на щастливото очакване детето да си поиска.

Дороти се надигаше на пръсти за целувка.  Захапваше бисквитите и  с пълни бузи излизаше  навън пред вековния  широколистен  дъб. Останалите сладки парченца от  пакета носеше в голям зелен  буркан.  С тях хранеше магическите същества в клоните.  Усмихваше се на голямото дърво в средата на двора,  и започваше да слага натрошени бисквити пред малките мравуняци.  Вдигаше поглед нагоре към окичените с блестящи паяжини и капки роса клони.

Те  пееха. Тя им отвръщаше.

Семена, обвити в пух, се спускаха от високите места на дървото,  завъртаха се около нея, а тя обикаляше около огромния ствол, и  погалваше  големите папрати в основата му.  Животворни листа трепваха. Крайщата им  носеха тънки струи от студени, сливащи се капки.

Топлият южняк задуха.  Сякаш потъркваща се котка погали бузите й. След това свърна  към кората на огромния дъб, сгушвайки се в него.  Хилядите цветове по моравата  се отвориха.  Малките сънени феи вътре в детската фантазия започваха да приглаждат крилата си.

На остъклената веранда майка й поливаше декоративната палма. Бащата четеше сутрешния вестник. Тялото му  блажено се топлеше, почти потънало във възглавниците на стария люлеещ се стол.  Врътна очи над очилата. После измести поглед към  поливаната от жена му палма.

- На някой места хората ги режат тези неща, че им пречат да минат. Ние тука си ги отглеждаме – каза той.

Жена му се усмихна. Нищо ново под слънцето -  вечната вражда към цветята. Не можеше да ги разбере мъжете, какво против имаха тон пръст,  разпределена в саксий  на верандата.

И тя погледна към двора. Двете плитки на дъщеря им едва се виждаха над храстите.

Дороти гледаше нагоре към дървото. Мислите придаваха на очите й онзи странен детски поглед, който нито един  художник или писател не би се наел да обясни. Обичаше гората и това как въздухът размахва четка между старите дървета.  Зеленото в мокрите листа цапаше наоколо с малки проблясвания.

Момичето приключи с изхранването на любимците си и потърси с очи дядо си.

Той вече пиеше сутрешния си затоплен коняк пред по-малката лятна къща.  Потапяше края на пурата в уханната напитка и засмукваше  синия дим.

Дороти обожаваше дядо си.

Дядо Майлс притежаваше яко тяло и властен характер, закачен с пирони за студени скули.  Големи бакенбарди с цвят на пяна се спускаха над бузите му.  Последните весело подскачаха, когато  похапваше ябълки преди хранене.

Дороти винаги си го представяше като капитан на кораб.

Майлс обичаше момичето.  Двете плитки на детето подскачаха всеки път щом прескочеше прага на къщата. Той я прегръщаше грейнал. Поплакваше малко и поднасяше пред детската усмивка кутия с бонбони  и затоплен малинов сок, разреден с вода. Наблюдаваше я и не можеше да повярва колко бързо пада времето. Според всички времето летеше, но според неговата теория падаше.  В крайна сметка нищо не би могло да лети толкова бързо, нали?

През деня седеше подпрял ръце, печелейки желанието на другите да присъства сред тях. Печелеше го с чудесното си качество да изслушва хората. Обичаше разговорите,  само те му бяха останали, след като дъщеря му се премести в големия град. Рано или късно малките птичета  напускаха гнездото. Така ставаше.

Живееше сам,   вечно държащ  под око пакостливите хлапета от съседната улица.  Вечно чакащ малката си внучка. Сега се радваше на пълна къща и внимание.

Дороти идваше само през ваканциите. Малкото градче, заобиколено от високи скалисти планини, можеше да е забавно само за толкова малко дете като нея.

Беше странно хлапе. Винаги облечено добре, но някак самотно и не особено контактно. Беше готова на всичко, което я накарваха да свърши.  Винаги с подскачащи крачета и  усмивка. Когато се заиграеше с другите деца, някак се губеше в тълпата.  Те страняха от нея, не като отблъскване, а като аутсайдер. Все я караха да донесе обратно избягалата топка или да начертае отново линийте на „игрището“.  Тя с охота приемаше.

Дядо Майлс гледаше мълчаливо над синия дим.

Седмица по късно бащата на Дороти ги остави за няколко дни.  И тогава изведнъж, както никога до сега, дядо Майлс се промени.

Напречната бръчка на напрегнатост не слизаше от челото му.  Все едно се бореше със себе си.

В топлия следобед на следващия ден  повика Дороти.   Често  я изпращаше до големия магазин от другата страна на моста.  Поне веднъж седмично трябваше да презареди запаса от коняк.  Дороти хвана парите в ръка. Знаеше, че рестото ще остане за нея и ще стигне за няколко дъвки. Тръгна по предаващата се на природата асфалтова алея. Магазина  се намираше на почти половин миля от тяхната къща.

Майка й беше превзела люлеещият се стол.  Леко придремваше над любовния роман. Гледаше, примижвайки, към тях.

Дороти се върна се  след около час. Подаде на дядо бутилката и се обърна към топката до  зелената пейка.

Дядо Майлс вдигна шишето срещу слънцето.

- Дороти! – каза той.

Момичето се обърна.

Дядо Майлс разви тапата и съвсем спокойно изля коняка в тревата.

Дороти почувства вина. Не знаеше защо, но нещо я стегна, сякаш беше сбъркала някъде.

- Отиди пак до магазина. Вземи ми друга бутилка. И нека да е по светла от тази. – каза Майлс.

Малкото момиче отново  погледна с копнеж към топката. След това наведе глава. Приближи се и взе банкнотата. Врътна се кръгом  и тръгна.

Дядо Майлс хвърли поглед към верандата. Дъщеря му гледаше.

Той запафка пурата.  Листата затрептяха.  Дневното светило направи още една крачка по дългия си път.

Дороти се върна. Носеше в ръка новата бутилка. Подаде я и изтегли дупе назад към топката. После се спря и загледа в  мъжа.

Дядото вдигна шишето към небето, всмукна бузи и поклати глава неодобрително. Разви капачката.  Помириса за момент. Презрително повдигна устни и изля кехлибарената течност в тревата.  Погледна наляво и надолу към Дороти.

- Не е от хубавото, момиче. Трябва да отидеш за друго – каза той.

Внучката му изкриви устна. Искаше при другите деца.  Започна да се бори. Скоро отстъпи и протегна ръка за новата банкнота. Пое я и се врътна обратно.

Върна се тичешком. Подаде бутилката и замръзна пред дядо си. Майл дори не погледна шишето. Изля го, като другите.

После безмълвно подаде новите пари.

Очите на Дороти се наляха със сълзи.

- Не – каза тя.

- Отивай без повече да се цупиш, млада госпожице. – каза дядо Майлс.

Малкото момиче тръсна ръце и сълзите и закапаха.  Брадичката й трепереше. Бавно се обърна и отново тръгна към магазина.

Дядо Майлс преглътна и зачака. Вкусът на тютюна стегна гърлото му.

Малко по-късно Дороти се върна. Носеше  новата бутилка и все още бършеше зачервени очи. Подаде коняка.

Дядо взе шишето и внимателно го изля на земята. Бръкна в джоба и подаде нови пари.

- Искам нова бутилка – каза той.

Дороти се ядоса. Волята й събра сила. Леко хвана десницата на респекта към дядо си и започна борбата. Скоро неината ръка  натисна другата. Почти я строши при победата.

- Няма! – каза тя.

Дядо Майлс гледаше спокойно.

- Няма – повтори Дороти.

Майлс само посочи с ръка към пътя. Очите му се присвиха.

Дороти го изимитира и поклати глава.  Посочи топката.

Все така мълчаливо сълзите и закапаха. От вътре всичко й трепереше. Беше жадна. Остана твърдо на мястото си и отказа да тръгне.

Дядото стана от пейката.

- Тръгвай – каза той.

Момичето завъртя глава.

- Не!

Дядо Майлс въздъхна и се обърна кръгом. Тръгна към къщата.

Дороти погледа известно време след него. После се обърна и тръгна към топката. Излезна от двора и отиде при другите деца. Скоро се усмихна  и  по детски забрави всичко.

Дядо Майлс седна на верандата с чаша затоплен коняк.

Запали нова пура. Гледаше към децата.

Дъщеря му се показа през мрежестата врата. Наоколо се разнесе аромат на пай.  Беше изгледала внимателно цялата случка.

- Какво правиш, татко? – каза тя.

Дядо Майлс отпи глътка и вдигна поглед.

- Детето трябва да се научи да отстоява своето, Мила…

И двамата се загледаха в играещите деца.

Едно от по-големите момчета посочи властно към избягалата топка. Караше Дороти да я донесе.

Малкото момиче поклати глава….

Паролата забравена? Няма проблем. Просто задай E-mail адреса или потребителското си име и ние веднага ще ти изпратим паролата на твоята е-поща.