Отделете няколко минути. Заслужава си.

В умишлено затъмнената стая се виеха спирали дим.  Миришеше на изпаряващото се от тинола олово и  цигари.  Двата различни пушека се сливаха и придаваха  измамно хубав аромат за лошите си свойства.
Един  мъж седеше с гръб към вратата.  Работеше тихо и съсредоточено.  Обичаше да работи така.   В сумрака успяваше да  споделя  философия си  за живота -  търпението е ключът към всичко.  От време на време обладан от спокойствие, умът му палеше огъня под купчинка пясък,  на която беше поставено джезвето с кафе от спомени.  После се завръщаше в настоящето и започваше отново да работи.
Вдигна глава над разпилените електрически проводници и затърси с поглед  към  редицата дървени рафтове,  превзели стените и част от тавана. Намери  нужното и стана.  Откачи един инструмент и го опипа с пръсти, щеше да свърши работа.  Светлина от самотната  лампа мина за момент през светлите му очи.
Другият мъж в помещението стоеше прав в средата на стаята. Разглеждаше под увеличително стъкло малка зелена платка. Изпитото му бледо лице се потеше непрекъснато.  И двамата  изобщо не чуха че вратата се отвори.  Димът в стаята страхливо се сви. После се опита да излезе, но не успя.
Млада жена пристъпи напред.  Тънките ръце поставиха  на плота до тях поднос със сандвичи и димящо кафе.  Бледото и лице с формата на капка стисна устни, щом разгледа заниманието.  Носеше плътни по тялото дънки  и бяла тениска с щампа изобразяваща закусващи с кашкавал  мишки. Очите и се присвиха към седналия.
- Този път ще стане ли? Ахмед? – Каза тя.
Мъжът се обърна. Капчици пот лъщяха почти по цялото му лице. Погледна я в очите. Всмукна бузи и без да продума се пресегна за сандвич. Жената погледна другия мъж.  Изглеждаше угрижен.
Тя поклати глава и се насочи към вратата. Хвана дръжката и се обърна.
- Гледайте да не оплескате нещата този път – каза тя.
После излезе,  и тихо притвори след себе си.
Двамата мъже се спогледаха. Помълчаха малко и се заеха отново с работата си.
- Трябва много да внимаваме този път.  Ако не прехвърлим  искрата от мобилния телефон, всичко ще е било напразно – каза Ахмед.
Не се безпокой, приятелю, всичко ще бъде наред – отвърна мъжът с мустаците.
- Това трябваше да го направим с медна жица – продължи Ахмед.
- Медната жица е за бай-паса приятелю. Тука имаме връзка само със стъпковия двигател.
- Знам, но ще свърши работа – каза другият.
Двамата потънаха в разговора. След около един час се умълчаха.  Дойде  времето за опит.
Странният  механизъм леко започна да премигва с редицата си от светодиоди.
- Автономно захранване на петдесет процента и продължава да качва – каза Ахмед.
- Пускам теста на смесителя – отвърна приятеля му.
Обърна се и набра номер от мобилния.   Единият от двата телефона, прикачени отстрани на устройството, просветна.  По тънките  прозрачните маркучи отстрани се плъзна бледо розова течност,  с мазен вид.
- Спри го, преди да се е смесило – каза Ахмед.
Устройството замлъкна. Не им пролича,  но и двамата си отдъхнаха.
Всичко беше готово и тествано.  Трябваше да действат.  Награбиха саковете с багажа  и отвориха входната врата.
Жената тъкмо говореше със съседката си. Все още носеше подноса.
- Заминаваме за около месец, Аманда – каза тя.
- Приятно пътуване, мила.  И дано си изкарате добре – отвърна съседката.
Двете се целунаха.  После двамата мъже и жената тръгнаха надолу по стълбите.  Мъжът с мустака  изчака другите,  придържайки вратата с крак.
Излезнаха  на малък площад. Пред тях блестеше скъп ресторант,  и множество малки кафенета. По средата на всичко се виеше претъпкана с хлапета детска площадка. Глъчка и крясъци пригласяха на викащи майки и лаещи кучета.
Ахмед хвърли последен поглед към терасата. След това се качи в колата, освободи ръчната и даде газ.
Два часа след като бяха тръгнали ги спря пътна полиция с пуснати светлини.
Униформен мъж  провери документите и започна да говори нещо с колегата си.  Погледна ги, и  се заслуша в гласа на диспечерката.  Обърна се и тръгна към тях.
Ахмед извади телефона си.
Натисна бутона за бързо избиране и зачака отговор. Дисплея му светна само веднъж,  и угасна.
На стотина мили от там.  В хубавият  стегнат блок срещу детската площадка, на втория етаж нещо забръмча .
Устройството се събуди.  Малки мотори започнаха да работят. Розовата течност бликна по маркучите, изведени  към терасата.
Децата на площадката изпаднаха в луд възторг от нещо, и се разсмяха.  Наоколо хората продължаваха с обичайните си занимания. От едно кафене започна да звучи дуета на  Ник Кейв и  Кайли Миноуг. Барманът нарочно усили звука.
В апартамента, от десетина малки тръби,  разположени над свалените на пода саксии,  бликна течност.
Леко обогатената с изкуствена тор вода,  потече надолу и равномерно и внимателно поля Мадагаскарския жасмин и другите скъпи цветя в саксиите.
Ахмед набра повторно,  и спря поливането.  Обърна се и пое документите  от ръката на униформения служител.
- Желая ви лек път  – каза полицая.
- Благодаря, полицай. Хладен ден на вас – отвърна Ахмед.

Като фен на този жанр  попаднах на трейлъра  на новия филм на М. Найт Шаямалан.   Както е тръгнало  Индийският  режисьор и сценарист пак  ще се отчете.  Този път с един изпълнен със специални ефекти и приключения епос.  Може да стане и трилогия……

Във филма се разказва за свят, обгърнат от пламъците на войната, в който никой няма власт да спре неизбежната разруха. Хората са разделени на четири различни култури, които могат да контролират по един от природните елементи – Вода, Въздух, Огън и Земя.

Насладете се на трейлъра и стискайте палци да се оправдаят очакванията

==================================================================
А ето това е един интересен бонус

Fast Tube by Casper

Полюшващата се жълта растителност приличаше на осветляваща  плитчина,  стигаща до тънък и пуст бряг. Топли въздушни течения, носещи дребнички спори, побутваха ниските стръкове с цвят на охра. Люшкаха ги и тихо разбиваха малките им вълни в равната и хълмиста повърхност на великата огнена пустош. Имаше само сухи ветрове, изпиващи всяко количества влага от обширните области южно от Сахара.   Единствено великото слънце съжаляваше жадната земя. Милваше я с горещите си длани. После разгръщаше талази топлина и принуждаваше малките животинки,  ловуващи през нощта, да търсят укритие в пукнатините на скалите, под камъните или дълбоко в хладната земя. Съществуваха само безкрайни полета, подвластни единствено на времето.

Бог сякаш беше отвърнал очи от това място.

Морето от треви  прегръщаше легналата фигура на ловеца.  Беше прекарал  нощта на открито  и сега тялото го болеше. Размърда  рамена и погледна напред. Животното идваше. Лявата му китка намота ремъка. Притисна приклада и прихвана по-здраво пушката.  Притвори лявото си око и внимателно обра мекия спусък. Задържа дъх.  Капка пот се спусна от челото му и благоразумно се спря.  Окулярът постепенно спря да се люлее. Главата на лъвицата кацна точно в центъра на кръстчето.  Пръста му започна да се сгъва.

Нещо издиша тихо в лявото му ухо.

Чувството имаше същият отенък, като игрите на жена му. Топъл въздух погали вътрешна част на ушната му мида.
Ловецът се стегна.  Обикновено настръхваше от такава ласка, но този път косъмчетата по тила му се изправиха. Леко обърна  глава наляво и срещна немигащи кафяви  очи.

Огромният лъв седеше точно до него с вдигната лапа.  После рязко я изнесе напред и удари.

Тялото му  се събуди. Крайниците подскочиха, изживявайки отново шока на нервните окончания. Първото, което регистрира мозъка, беше гадното чувство в  езика. Беше  неимоверно надебелял и шаваше като тлъста пиявица.  Не виждаше нищо.  Наоколо беше тъмно и тихо.  Ловецът раздвижи крака  и изпъна пръсти. Заопипва с ръка по тялото си. Всичко си стоеше на мястото. По челото нямаше кръв. Само леко подуване. Отделно от всичко, някакъв малък гадняр, седнал на ушите му, го налагаше с нагорещено желязо по слепоочията.

Чак тогава си спомни и се сви страхливо, опипвайки хладната тъмнина с поглед.  Гърлото му се отпусна и жаждата започна да  го настъпва с крак към земята.

Лъвът го удари. Помнеше го. Някак твърд, но пестелив удар. Не го уби.  Периферното му зрение долови светлина, врътна глава натам. Тесен процеп в скалите пропускаше сиви лъчи. Дневното светило го нямаше. Колко ли време беше изкарал  в плен на припадъка?

Опита се да седне и успя. Бавно се изправи и  направи крачка към светлината. Потърси с ръка опора и се хвана за скала. Пещера, значи!  Вдигна крак за още една крачка и закова на място от предупредителното гърлено ръмжене. Не знаеше какво да направи.

Нещо се спусна от сенките. Черна глава се навря в лицето му. Блеснаха бели зъби. Мъжът отскочи и се блъсна с гръб в скалата.  Свлече  се надолу по нея.  Почти се подмокри.

Ръмженето се отдалечи.  Не се чуваха стъпки, но той усети как настръхването му се отпусна. Това не беше лъв.

Нещо малко го хвана за ръката. Изкрещя и се дръпна.

Очите му се разшириха и започнаха да привикват. Нещо отново го хвана за ръката.  Тънко и дълго стебло се навря в ръцете му.  Опръска го вода.  Започна да опипва с  пръсти. Държеше кухо стебло пълно с течност.  Наведе го към устните си и отпи.  Студената вода се разля, като хладен водопад надолу по тялото му. Организмът се хидратира почти веднага. Трепереше за живота си.

Отпи още малко и се задави. Какво ставаше тук?!

Нещо зашумоля и ситни лапи започнаха да притичват наоколо. Чу се шум от клонки и нещо шушукащо.  Блесна искра.

Ловецът така се стресна, че забрави да извика.

Чу се нов удар и в тъмнината рояк искри блеснаха, посипвайки се върху сухия мъх.  Замириса на пушек и скоро малък треперещ пламък се заизвива в средата от съчки. Ловецът се загледа в отстъпващата тъмнина. Търсеше човека.

Малка южноафриканска маймуна дотича към огъня.  През челото и минаваше бяла ивица. В ръцете си държеше сухи съчки. Хвърли ги в пламъците и се обърна към него. Ръката и  се пресегна внимателно и взе подпряното до стената копие.

Огънят пукаше.

Някаква сянка закри пролуката за навън. Ловецът пусна ръка към ножа си. Маймуната само клекна с ръце пред гърдите.  Гледаше го.  Двата лъва се движеха с тяхната си грация. Приближиха се и прилегнаха до огъня.  Пантерата, която идваше отзад, сякаш стъпваше по въздуха.  Един рис със стърчащи уши все едно излезна от скалата и започна да души. Няколко големи лешояда, клатейки се като кокошки, пристъпиха в кръга от животинско царство.  Изневиделица, малки лъвчета се разтичаха наоколо като скокливи космати топки.

Ловецът стоеше замръзнал.

Маймуната с копието продължаваше да го гледа на светлината на огъня. Няколко нейни събратя дотичаха от вън.  Носеха късове месо.

Две от  тях разриха жарта и започнаха да заравят парчетата месо. Другите побутваха обратно търколилите се настрани въглени.

Ловецът откъсна поглед от пукащата светлина и огледа пещерата. Дълбока и просторна галерия се простираше на поне петдесет метра навътре. Краят и потъваше в тъмнина. Очите му различиха нещо на пръв поглед изглеждащо като изкривен скелет със стърчащи ребра.  Премигна с клепачи.  Беше крив и стар ствол на дърво  с  тъмна кора. Стотина ножове от всякакъв вид стояха забити в него, окичвайки го с дръжки. Не бяха наредени.  Седяха забити хаотично, като ловните  трофей на някой дивак.

Настръхна и опипа своя нож,  леко се успокой от хладната стомана. Купи го от скъп магазин с усмихната продавачка, която сякаш  му продаваше череши. Мислите му го блъскаха, като вълни. Къде беше човека?  Защо се криеше? Изобщо не му хрумна, че такъв нямаше.

Друга маймуна се приближи до него и положи на земята няколко гладки листа. После затича към огъня и застана пред лъва. Той сякаш кимна. Маймунката разри въглените. Взе парче месо и се върна при човека. Постави го върху листата и приклекна до събрата си с бялата ивица.

Ловецът изпитваше глад, но не направи нищо.  След няколко минути малкото животно загуби интерес и отиде при другите. Ловецът се пресегна и взе мръвката.
Не извади ножа си. Направо впи зъби в сочната храна. От очите му бликнаха сълзи. Не разбираше какво става.Задъвка ухаещото месо и се загледа пред себе си. Нещо светеше в зелено от скалата в отсрещния край. Тихото сияние сякаш идваше от  вътре.
Нямаше време да помисли над това.  Лъвицата, в която се беше целил, пристъпи напред. Позна я по щърбавото от някоя стара битка ухо. Огромната глава се изравни с неговата.
Животните утихнаха за момент. Човекът страхливо сведе поглед.
Животното го погледа малко и вдигна лапа. Сложи я почти нежно на тила му. Измърка и го побутна с муцуна, после се отдалечи.  Маймуната, донесла му месото, дотича. Носеше друго кухо стебло пълно с вода.  Подаде го напред. Този път човека не го разля, пое го и отпи. Тялото му беше вдишало спокойствието. Внезапно  изпита желание да се присламчи по близо до огъня, но не го направи.
Големият лъв не го изпускаше от поглед.

Така и не разбра колко време прекара в пещерата. На гладко избръснатото му преди лице се спускаше няколкомесечна брада. Животните го пускаха рядко навън. Хранеха го и го закачаха с интерес. Неусетно започна да свиква с тях, а свикна, защото започна да ги заобиква.

Отказа се да търси човек наоколо, когато видя как две от маймуните запалиха огън с кремък и парче стомана. Разбра, че това са животните.  Но някак странно учудването и интересът към странното съжителство отстъпиха.

Играеше си с малките лъвчета и маймуни. Усмихваше се на детските им щуротии.  Спеше, подпрял глава на големите и чешеше риса между ушите.  Целуваше лъвчетата за лека нощ и махаше на маймуните в отговор. После всички заедно гледаха бледата зелена светлина, струяща някъде вътре в скалата. Не знаеше от какво е това сияние. Така и не разбра никога.  Имаше някакъв спомен  от училище за  фосфоресценцията, но не помнеше за какво ставаше дума. Нещо много отдавна се беше забило в тази скала и сега светеше, като беше светило през милионите години. Ловецът така и не направи връзка с учудващо развития интелект на дивите животни и светлината. Само заспиваше със странната отпуснатост на спокойствието. Маймуната, която го охраняваше, най- после остави малкото си копие подпряно до стената. Приближи се до него и вдигна ръка в подобие на древен индиански поздрав.  Човекът наведе глава и допря чело до това на животното. Лъвовете сякаш си говореха с дълбоките си гърлени изръмжавания.

Продължи да е с тях. Маймуните връзваха снопове треви и закриваха входа всеки ден. Малките лъвчета излизаха и вечерта се прибираха с нежелание, побутвани от възрастните. От време на време се чудеше как изобщо е могъл да застрелва тези същества.
Един ден ловецът разбра. Той никога повече нямаше да убива.
Два дена по късно се събуди със странно усещане. Стана и разтърка очи. Огледа се. Всички животни бяха пред него. Една от огромните котки го захапа за ръкава и го задърпа. Човекът се подчини. Всички се подредиха до дънера с забитите ножове. Животните седнаха. Гледаха го. И ето, че той разбра.
Бавно извади ножа си.  Погледна го, както се гледа прекалено къса, не ставаща за нищо връвчица. После с един единствен удар го заби два пръста навътре в сухото дърво.

Настръхна и отстъпи една крачка назад. Някак тържествено, големият лъв се приближи и потърка нос в неговия. Преди време  успя да преброй дръжките.  От тук бяха минали поне петдесет човека. Бившият ловец се усмихна. Дотичаха маймуните. Донесоха увити с листа мръвки и завързани кухи стебла с прясна вода. Всяка една го прегърна. След това го забутаха към непозната за него посока. Към изхода.
Схвана какво трябваше да направи, трябваше да си тръгне.
На самият изход го чакаха пантерата и лъва. Отстрани изглеждаше много странно, но той прегърна по отделно и двете животни. Пантерата го облиза, а лъвът го погали с лапа.
- Някой ден може би ще се научите да говорите – каза Бившият ловец.
След това се обърна и тръгна към света си. Лъвът погледа известно време след него. После обърна глава към  пантерата.

- Дали видя другите помещения ? – каза той.

- Очите му са слаби, сигурна съм, че не е – отвърна пантерата и погледна назад.
Големите и  тъмни зеници пробиха  най-тъмното кътче на пещерата. Там започваха другите галерии. Всяка една дълга стотици метри.  Простираше се  само мрак, завил многото дървета, наредени плътно едно до друго.

Имаше забити хиляди различни ножове…

Нежно,  все едно Сънчо поръсва с  прашец очите на децата за лека нощ, Джаки Уебърн запъна ударника на автоматичният пистолет „Бруни Комбат“.  Проследи с очи  лъча на фенерче  под вратата и  търпеливо зачака.  Дръжката  леко се плъзна на долу.  Вратата се отвори…….

Роди се в  студа на един януарски ден, в пет без четвърт  сутринта през хубавата хиляда деветстотин седемдесет и шеста година.  Изплака, почувствала света около себе си.  После зарита с крачета.

Спомените и започваха да проблясват едва, след като веднъж духна шест свещи върху тортата за рождения си ден. Почти цялото светло безгрижие на детството изкара в къщата на родителите на майка и.  Беше толкова хубаво, че  не би  заменила своето време  за ничие друго. Енергията в малкото тяло и миризмата на зелено вкарваха малката и главица в моментите, който всички си спомнят след години.

Тичаше боса по ливадите и се пръскаше  с вода в портокаловата градина на дядо си.  Заливаше се от смях с другите момичета и когато слънцето тръгваше да обходи другата половина от света, разказваше изумителни детски страхотии на другите хлапета. Обичаше ластика в косата си, който  всички се надпреварваха да и връзват.  Обичаше семейството си, приятелите и хладните летни вечери.  Заливаше се от смях,  когато в най-интересните моменти с другите деца се криеше от баба си  около зелената беседка в големия двор.  Радваше се на игрите и  опакованите  в розова панделка  фантазии и мисли.

През цялото време на топлите ваканции обаче, имаше нещо, изцяло обсебило ума й. Нещо за което си мислеше дори, когато гонеше светулките с големия зелен буркан. То седеше кротко заключено с три катинара в дървения шкаф на дядо й.  Беше изработеното от цинкова сплав  с характерната за модела оксидация и матова черна рама.  Не отразяваше светлина и на пръв поглед имаше „мръсен“ оттенък върху покритието.

В деня,  в който  зърна стария пистолет за първи път, дядо й с желание прие задължението да завърже  опашка на главата й.  Баба Джеси го догони в къщата и  му  връчи   оранжевия като  праскова ластик.  Водеше  Джаки за лакътя и рязко я спря, виждайки дървения шкаф отворен. От очите й лъхна неодобрение.  Открай време беше против съхраняването на оръжие в къщи.  Някой можеше да пострада.  Мъжът й споделяше това  мнение.  Но  пазеше пистолета,  като спомен. Винаги излъскан и смазан в малкото кътче на ума си.  Ръката му се разтрепери,  и загърбвайки ги, възрастния мъж прибра оръжието, забравяйки за разплетената коса.

Именно там го видя. Образът се запечата в умът й.

И, както се случва с всички,  почти не усети порастването.

Ежедневието се въргаляше със скоростта на огромна снежна топка.  Помиташе и залепваше малките детски неща,  после ги поглъщаше в себе си под натрупаните слоеве време. Правеше го  неусетно. Листата на дърветата падаха, постилайки  жълти килими.  Тя хвърляше същата сянка.

На двадесетата  си година Джаки осъзна, че топката е погълнала прекалено много,  и вече не е тинейджър. Лицето й се беше променило. Сега  излъчваше  непреодолим и мъничко грозноват чар в огромни количества.  Обърна се и продължи напред.

Първият  пистолет си го купи сама. Застана на щанда в оръжейния магазин и срамежливо го посочи.  Имаше лъскава дръжка и вид повече на бижу. Не го хареса особено,  но отиде с желание на стрелбището.

Хвана перлената дръжка в дланите си, и след  няколко секунди изпразни пълнителя, демонстрирайки такава гъвкавост и динамичност на стойката, че инструктора хлъцна и я гледа дълго и стреснато.  Виждаше почти всеки ден такова изпълнение.  Само че от специалните части с десетгодишен тренинг, обучаващи се на различните прийоми в късният следобед.  Дебелият сержант дойде на другия ден по покана на инструктора.  Погледа я малко със странна физиономия и прекара следващите месеци в проверки. Не откри нищо.

В нея  мускулната памет сякаш беше наследствено наслоена. Като блестяща патина.  Ръцете и тялото се движеха по съвършени траектории, размазвайки очертания в отработване на различните техники.

Инструкторът с желание започна обучението. Интересът му нарастваше. Това момиче определено беше родено за стрелец. Да не говорим, че стреляше точно като Били Хлапето.

Започнаха тренировки за скоростно изнасяне на оръжието с една и две ръце. По вертикала и хоризонтала, от място и в движение. Тренираше всеки ден по няколко часа. В къщи и на стрелбището. Усъвършенства спусъка на различните участъци от траекторията и изнасяне на оръжието към целта.   В следващите няколко месеца овладя почти всичко.

Без да разбира, се превърна в съвършена и красива машина с черно наметало и коса.

Година по късно дядо й почина и без да разбере никой, тя отвори дървения шкаф.  Взе оръжието в ръка и го погали с поглед.  Започна тренировки с него. Използваше го за две неща. Носталгия по миналото си детство и пренасочване на уменията в различната тежест и размери.

В нощта, когато разбра, че в къщата са влезнали крадци, не се развълнува изобщо. Обърна очи към дъщеря си. Детето спеше, затворило дълги мигли. Устните му потрепериха. Крачетата се изпънаха за малко. Телцето се обърна настрани и замълча. Мъжът и пееше поредната ария под душа на долния етаж, блъскайки в стените фалшивия си тенор.

Угаси и нощната лампа и зачака.

Тих вятър спря и застина. Пердетата се раздвижиха, като крила на  пеперуда. За нея тъмнината не беше зловеща.

Нежно  запъна ударника на автоматичният пистолет „Бруни Комбат“.  Проследи с очи  лъча на фенерче  под вратата и  търпеливо зачака.  Дръжката  леко се плъзна на долу. Вратата се отвори. Тънка светла ивица пролази навътре в стаята.

Първият крадец направи  крачка и закова на място. Другият се блъсна в гърба му и изруга през зъби. Последният ги разблъска и пристъпи напред. Тялото му  излъчваше сила. Главата му с черна маска стърчеше една педя нагоре от тези на останалите. Притежаваше огромни бицепси и масивни гърди.  Джаки остана с впечатление, че този мъж може да разкъса с голи ръце средно голям джип. Очите им се срещнаха и в неговите припламнаха зли пламъци. След  това  замръзнаха от изумление при вида на спокойно стоящата тънка и малка фигура с ръце зад гърба.

Имаше нещо дяволски нередно в очакващото изражение на светлите й очи.

Успя единствено да си помисли  „О, по дяволите!“ И нещо се размаза около младата жена.  Кратки пукания от заглушителя и тримата мъже паднаха почти в синхрон.

Старата реплика на бойния модел Desert Eagle правеше страхотни шокови рани от близко разстояние.

Детето продължаваше да спи…

Полицейския инспектор не сваляше очи от Джаки Уебърн.

Спокойствието и хладнокръвието в нея  изобщо не даваха признаци на обичайният шок.  Нямаше притеснение, неспокойствие, суетене,  чувство на неизбежност,  разширени зеници, зачестено и плитко дишане или маниакални страхове за другите. Нищо! Младата жена даваше показания спокойно и смислено. Някак отнесено, все едно си спомняше нещо отпреди случката.

Тримата мъже, който изнесоха на носилки, бяха отнесли по два куршума всеки. По един в дясното коляно, и по един в левият лакът. Абсолютно еднакви рани, зашеметяващи ги до безсъзнание от болка.

Разпознаха ги  като търсената и опасна банда, на чийто врат висяха стотици обири и няколко убийства. Полицаите наоколо си говореха тихо и от време на време поглеждаха с респект към  нея.  Всичко се беше разминало без жертви и по невероятен сценарий.

Никой обаче не можеше да надникне в главата й. Никой не подозираше колко силни бяха чувствата й.

Една мисъл кристализира и увисна в ума й, като натрошени стъкла.

Какво би станало, ако  преди години дядо й просто беше вързал ластика в косата й……..