Настройте се за най-невероятните истории, който сте чували някога.

Следвайте ме тихо, но внимателно през вратата, зад която се крие друг невидим свят. Нека погледнем към…

Масивната камина  от тъмни  камъни, слепени с приличащ на сребро хоросан.   Пламъците  отразени от тях,  и накъдрените им краища,  развяващи се сякаш засмукани от невидим  вихър.  Дебелите цепеници, подхранващи талазите топлина,  прегръщаща старите мебели. Приятното пукане и лишената от напрежение обстановка.

Голямото  куче, лежеше на килима.  Топлеше корема си и  зяпаше рекламата за кучешка храна.  Умът му попиваше  изображенията от телевизора и  изобщо не обръщаше внимание на двамата мъже, седящи под гредите  в ъгъла.

Всеки от тях държеше чаша, пълна с  кехлибарна течност.  Едновременно отпиха по глътка.  Оставиха чашите до кръглият аквариум  и се облегнаха назад, наслаждавайки се на дървената купа с ядки.

Самотната  златна рибка с изпъкнали очи страхливо направи кръгче към дъното.

По-младият от двамата, Били Джоуел, гонеше приятеля си с пет години.  Разбира се, не искаше да го настигне.  Бяха самотни ергени.

Прекарваха времето си заедно години наред.  Играта, която играеха продължаваше доста дълго време.

Бен Хауърд прехвърли твърдият бадем на  задните си дъвкателни зъби и попи с език солта от повърхността му.  Наскоро му поставиха отливки на предните,  и той ги щадеше страхливо при всяко хранене.  Имаше  видът на типичен счетоводител. Плешива глава, очила, съчетани с  нисък ръст и топчести пръсти. Обърна се към приятеля си.

- Е, Били, какво ново ти е хрумнало? – каза той.

- Мисля и днес да измамим смъртта, Бен – отвърна Били.

Засмяха се и пак чукнаха чаши.

- Знаеш ли, че може би в цял свят брачните халки на мъжете са радиоактивни – попита Бен.

- Това пък как ти щукна в главата ?

- Ами почти на сто процента от мъжете, слагайки  ги на пръста си, започват да оплешивяват – каза Бен.

Засмяха се по момчешки. На Били чак сълзи му тръгнаха.

- Мисля, че ти е време за една мозъчна клизма, старче – каза той.

Внезапно в празното кресло срещу тях светлината сякаш намаля.  Двамата млъкнаха и се загледаха натам.

В развихрящата се   тъмна мъгла се  оформи слаб силует. Бяха свикнали с това.  Последва имплозия на изчезваща светлина и срещу тях се появи фигурата на мъж в средна възраст. Носеше безупречен снежнобял костюм.   Преметна крак,  върху крак и леко оправи  сакото си.  От босите му ходила  капеше черна, вряща кал.

Бен се загледа в непознатия.  После  стана и наля в третата празна чаша един пръст „Джеймисън“.

- Крайно време беше – каза той.

Смърт взе чашата и помириса. Повдигна горната си  устна  презрително, и я  върна  на масата без да отпие.

- Прекрасно знаете, че не можете да измамите смъртта, старчета – каза той.

Били се надигна  и подпря лакти на коленете си. Замисли се за момент след това вдигна очи.

- Ние сме на съвсем друго мнение – каза той.

Смъртта повдигна рамена.

- Не можете и да си представите как ме карате да се чувствам…..  Допуснете за момент как два микроба  сядат на масата ви,  и се държат нагло с вас.  Разбирате ли?  Това е една малка планета в една миниатюрна слънчева система. В галактика, която е толкова млада, че още са й нужни пелени. A aз съм стар, Бен и  Били,  много стар. И беседвам с вас….  Някакви разглезени хлапета.

- Но имаш слабо място и то свети, като неонов надпис на бензиностанция – прекъсна го Бен.

- Прекрасно се изразяваш, плешивко – върна му Смърт – да чуем.

- Първо трябва да те попитам нещо. Колко стар си всъщност?

Смърт погледна дланите си. Нямаха дактилни отпечатъци, нито линии.

- Мисля, че съм по стар от Бог. Никой от нас вече не помни. Но това няма значение,  след време ще прибера и него.

Бен изцъкли поглед.  Били не вярваше на чутото.

- Ще прибереш Бог?!!!

- Да, Бен.  Бог също някога ще умре. Но да минем направо на въпроса. Какво искате?

Двамата преглътнаха едновременно.

Смърт чакаше.  Очите му гледаха старите хора с поглед на наркоман гледащ хероинова близалка.

- Желаем да продължим играта – каза Бен -  Ако спечелиш, ни взимаш останалите години, ако загубиш – не умираме никога.

- Няма да спечеля много от това,  но съм съгласен.

Мълчанието отново се разстла отгоре им.

- Пак ще хвърляме монета- каза Били.

Смърт не изглеждаше очарован.

- Това продължава доста дълго за мен.  Знаете, че проблемът е в самия хаос. Някъде напред във времето хвърлянията на „ези “ и „тура“ в крайна сметка се изравняват. И така ще продължаваме до без края, но както казах съм съгласен на този експеримент. Мога да си го позволя.

Били Джоуел се усмихна.

- Ок, ако падне сто пъти „ези“ печелиш. Ако падне сто пъти „тура“ губиш.

Смърт кимна.

Ръката му подхвърли монетата. Тримата се наведоха към земята за да видят какво се падна.

Огъня пукаше.

В студената и тиха  стая двамата старци седяха сами и подхвърляха монета. После гледаха към пода и обсъждаха резултата. Дъхът им излизаше нагоре под формата на пара.

В малкия аквариум златната рибка с изпъкналите очи улавяше  мислите им. Издължаваше леко образите и ги поставяше в триизмерното пространство на стаята. Едната и перка беше по къса от другата и я дразнеше.  Обърна  очички към третия празен фотьойл и добави повече пара към врящата кал  на илюзорният образ. Умът и преработи цветовете и вероятностите спрямо желанията им.  Напасна емоциите от победите и загубите. Моделира лицата и върна образите в главите на двамата мъже.

Старите хора се намръщиха.

Рибката следеше развитието на играта и удовлетворяваше всяко желание подхранвайки  интереса с моментни загуби и равни резултати.

Вече усещаше глад в малкото си стомахче.

Изпъкналите очи се спряха на Бен.  Възрастният мъж стана от стола и посипа малко изсушени водни бълхи по повърхността на водата….

Дороти  се научи да казва „моля те“, за да получава бисквити.  Всеки ден ставаше преди дневното светило. Заставаше на верандата и проследяваше как слънцето обува сутрешния си хладен чифт стъклени обувки. Гледаше го,  докато наоколо не се разнесеше аромата на кафе. Опипваше с език дупката от липсващо зъбче и  вдигаше към майка си очи, пълни със сънени феи.

Хубавият детски глас винаги  разклащаше  медните  камбани в умовете на възрастните. Достатъчно беше  да застане пред майка си с протегната ръка и ако бисквитите се забавеха, в гласа й се промъкваше скритото и най-силно оръжие. Умолителна нотка, с онзи страхотен съжалителен привкус.

- Моля те, мамо,  бисквита – казваше тя.

Мама поглеждаше за малко, после обезоръжена  й  даваше. Разбира се, беше приготвила пакета с бисквити още на зазоряване, както правеше всеки ден.  Но това не пречеше на щастливото очакване детето да си поиска.

Дороти се надигаше на пръсти за целувка.  Захапваше бисквитите и  с пълни бузи излизаше  навън пред вековния  широколистен  дъб. Останалите сладки парченца от  пакета носеше в голям зелен  буркан.  С тях хранеше магическите същества в клоните.  Усмихваше се на голямото дърво в средата на двора,  и започваше да слага натрошени бисквити пред малките мравуняци.  Вдигаше поглед нагоре към окичените с блестящи паяжини и капки роса клони.

Те  пееха. Тя им отвръщаше.

Семена, обвити в пух, се спускаха от високите места на дървото,  завъртаха се около нея, а тя обикаляше около огромния ствол, и  погалваше  големите папрати в основата му.  Животворни листа трепваха. Крайщата им  носеха тънки струи от студени, сливащи се капки.

Топлият южняк задуха.  Сякаш потъркваща се котка погали бузите й. След това свърна  към кората на огромния дъб, сгушвайки се в него.  Хилядите цветове по моравата  се отвориха.  Малките сънени феи вътре в детската фантазия започваха да приглаждат крилата си.

На остъклената веранда майка й поливаше декоративната палма. Бащата четеше сутрешния вестник. Тялото му  блажено се топлеше, почти потънало във възглавниците на стария люлеещ се стол.  Врътна очи над очилата. После измести поглед към  поливаната от жена му палма.

- На някой места хората ги режат тези неща, че им пречат да минат. Ние тука си ги отглеждаме – каза той.

Жена му се усмихна. Нищо ново под слънцето -  вечната вражда към цветята. Не можеше да ги разбере мъжете, какво против имаха тон пръст,  разпределена в саксий  на верандата.

И тя погледна към двора. Двете плитки на дъщеря им едва се виждаха над храстите.

Дороти гледаше нагоре към дървото. Мислите придаваха на очите й онзи странен детски поглед, който нито един  художник или писател не би се наел да обясни. Обичаше гората и това как въздухът размахва четка между старите дървета.  Зеленото в мокрите листа цапаше наоколо с малки проблясвания.

Момичето приключи с изхранването на любимците си и потърси с очи дядо си.

Той вече пиеше сутрешния си затоплен коняк пред по-малката лятна къща.  Потапяше края на пурата в уханната напитка и засмукваше  синия дим.

Дороти обожаваше дядо си.

Дядо Майлс притежаваше яко тяло и властен характер, закачен с пирони за студени скули.  Големи бакенбарди с цвят на пяна се спускаха над бузите му.  Последните весело подскачаха, когато  похапваше ябълки преди хранене.

Дороти винаги си го представяше като капитан на кораб.

Майлс обичаше момичето.  Двете плитки на детето подскачаха всеки път щом прескочеше прага на къщата. Той я прегръщаше грейнал. Поплакваше малко и поднасяше пред детската усмивка кутия с бонбони  и затоплен малинов сок, разреден с вода. Наблюдаваше я и не можеше да повярва колко бързо пада времето. Според всички времето летеше, но според неговата теория падаше.  В крайна сметка нищо не би могло да лети толкова бързо, нали?

През деня седеше подпрял ръце, печелейки желанието на другите да присъства сред тях. Печелеше го с чудесното си качество да изслушва хората. Обичаше разговорите,  само те му бяха останали, след като дъщеря му се премести в големия град. Рано или късно малките птичета  напускаха гнездото. Така ставаше.

Живееше сам,   вечно държащ  под око пакостливите хлапета от съседната улица.  Вечно чакащ малката си внучка. Сега се радваше на пълна къща и внимание.

Дороти идваше само през ваканциите. Малкото градче, заобиколено от високи скалисти планини, можеше да е забавно само за толкова малко дете като нея.

Беше странно хлапе. Винаги облечено добре, но някак самотно и не особено контактно. Беше готова на всичко, което я накарваха да свърши.  Винаги с подскачащи крачета и  усмивка. Когато се заиграеше с другите деца, някак се губеше в тълпата.  Те страняха от нея, не като отблъскване, а като аутсайдер. Все я караха да донесе обратно избягалата топка или да начертае отново линийте на „игрището“.  Тя с охота приемаше.

Дядо Майлс гледаше мълчаливо над синия дим.

Седмица по късно бащата на Дороти ги остави за няколко дни.  И тогава изведнъж, както никога до сега, дядо Майлс се промени.

Напречната бръчка на напрегнатост не слизаше от челото му.  Все едно се бореше със себе си.

В топлия следобед на следващия ден  повика Дороти.   Често  я изпращаше до големия магазин от другата страна на моста.  Поне веднъж седмично трябваше да презареди запаса от коняк.  Дороти хвана парите в ръка. Знаеше, че рестото ще остане за нея и ще стигне за няколко дъвки. Тръгна по предаващата се на природата асфалтова алея. Магазина  се намираше на почти половин миля от тяхната къща.

Майка й беше превзела люлеещият се стол.  Леко придремваше над любовния роман. Гледаше, примижвайки, към тях.

Дороти се върна се  след около час. Подаде на дядо бутилката и се обърна към топката до  зелената пейка.

Дядо Майлс вдигна шишето срещу слънцето.

- Дороти! – каза той.

Момичето се обърна.

Дядо Майлс разви тапата и съвсем спокойно изля коняка в тревата.

Дороти почувства вина. Не знаеше защо, но нещо я стегна, сякаш беше сбъркала някъде.

- Отиди пак до магазина. Вземи ми друга бутилка. И нека да е по светла от тази. – каза Майлс.

Малкото момиче отново  погледна с копнеж към топката. След това наведе глава. Приближи се и взе банкнотата. Врътна се кръгом  и тръгна.

Дядо Майлс хвърли поглед към верандата. Дъщеря му гледаше.

Той запафка пурата.  Листата затрептяха.  Дневното светило направи още една крачка по дългия си път.

Дороти се върна. Носеше в ръка новата бутилка. Подаде я и изтегли дупе назад към топката. После се спря и загледа в  мъжа.

Дядото вдигна шишето към небето, всмукна бузи и поклати глава неодобрително. Разви капачката.  Помириса за момент. Презрително повдигна устни и изля кехлибарената течност в тревата.  Погледна наляво и надолу към Дороти.

- Не е от хубавото, момиче. Трябва да отидеш за друго – каза той.

Внучката му изкриви устна. Искаше при другите деца.  Започна да се бори. Скоро отстъпи и протегна ръка за новата банкнота. Пое я и се врътна обратно.

Върна се тичешком. Подаде бутилката и замръзна пред дядо си. Майл дори не погледна шишето. Изля го, като другите.

После безмълвно подаде новите пари.

Очите на Дороти се наляха със сълзи.

- Не – каза тя.

- Отивай без повече да се цупиш, млада госпожице. – каза дядо Майлс.

Малкото момиче тръсна ръце и сълзите и закапаха.  Брадичката й трепереше. Бавно се обърна и отново тръгна към магазина.

Дядо Майлс преглътна и зачака. Вкусът на тютюна стегна гърлото му.

Малко по-късно Дороти се върна. Носеше  новата бутилка и все още бършеше зачервени очи. Подаде коняка.

Дядо взе шишето и внимателно го изля на земята. Бръкна в джоба и подаде нови пари.

- Искам нова бутилка – каза той.

Дороти се ядоса. Волята й събра сила. Леко хвана десницата на респекта към дядо си и започна борбата. Скоро неината ръка  натисна другата. Почти я строши при победата.

- Няма! – каза тя.

Дядо Майлс гледаше спокойно.

- Няма – повтори Дороти.

Майлс само посочи с ръка към пътя. Очите му се присвиха.

Дороти го изимитира и поклати глава.  Посочи топката.

Все така мълчаливо сълзите и закапаха. От вътре всичко й трепереше. Беше жадна. Остана твърдо на мястото си и отказа да тръгне.

Дядото стана от пейката.

- Тръгвай – каза той.

Момичето завъртя глава.

- Не!

Дядо Майлс въздъхна и се обърна кръгом. Тръгна към къщата.

Дороти погледа известно време след него. После се обърна и тръгна към топката. Излезна от двора и отиде при другите деца. Скоро се усмихна  и  по детски забрави всичко.

Дядо Майлс седна на верандата с чаша затоплен коняк.

Запали нова пура. Гледаше към децата.

Дъщеря му се показа през мрежестата врата. Наоколо се разнесе аромат на пай.  Беше изгледала внимателно цялата случка.

- Какво правиш, татко? – каза тя.

Дядо Майлс отпи глътка и вдигна поглед.

- Детето трябва да се научи да отстоява своето, Мила…

И двамата се загледаха в играещите деца.

Едно от по-големите момчета посочи властно към избягалата топка. Караше Дороти да я донесе.

Малкото момиче поклати глава….

Паролата забравена? Няма проблем. Просто задай E-mail адреса или потребителското си име и ние веднага ще ти изпратим паролата на твоята е-поща.

Отделете няколко минути. Заслужава си.

В умишлено затъмнената стая се виеха спирали дим.  Миришеше на изпаряващото се от тинола олово и  цигари.  Двата различни пушека се сливаха и придаваха  измамно хубав аромат за лошите си свойства.
Един  мъж седеше с гръб към вратата.  Работеше тихо и съсредоточено.  Обичаше да работи така.   В сумрака успяваше да  споделя  философия си  за живота -  търпението е ключът към всичко.  От време на време обладан от спокойствие, умът му палеше огъня под купчинка пясък,  на която беше поставено джезвето с кафе от спомени.  После се завръщаше в настоящето и започваше отново да работи.
Вдигна глава над разпилените електрически проводници и затърси с поглед  към  редицата дървени рафтове,  превзели стените и част от тавана. Намери  нужното и стана.  Откачи един инструмент и го опипа с пръсти, щеше да свърши работа.  Светлина от самотната  лампа мина за момент през светлите му очи.
Другият мъж в помещението стоеше прав в средата на стаята. Разглеждаше под увеличително стъкло малка зелена платка. Изпитото му бледо лице се потеше непрекъснато.  И двамата  изобщо не чуха че вратата се отвори.  Димът в стаята страхливо се сви. После се опита да излезе, но не успя.
Млада жена пристъпи напред.  Тънките ръце поставиха  на плота до тях поднос със сандвичи и димящо кафе.  Бледото и лице с формата на капка стисна устни, щом разгледа заниманието.  Носеше плътни по тялото дънки  и бяла тениска с щампа изобразяваща закусващи с кашкавал  мишки. Очите и се присвиха към седналия.
- Този път ще стане ли? Ахмед? – Каза тя.
Мъжът се обърна. Капчици пот лъщяха почти по цялото му лице. Погледна я в очите. Всмукна бузи и без да продума се пресегна за сандвич. Жената погледна другия мъж.  Изглеждаше угрижен.
Тя поклати глава и се насочи към вратата. Хвана дръжката и се обърна.
- Гледайте да не оплескате нещата този път – каза тя.
После излезе,  и тихо притвори след себе си.
Двамата мъже се спогледаха. Помълчаха малко и се заеха отново с работата си.
- Трябва много да внимаваме този път.  Ако не прехвърлим  искрата от мобилния телефон, всичко ще е било напразно – каза Ахмед.
Не се безпокой, приятелю, всичко ще бъде наред – отвърна мъжът с мустаците.
- Това трябваше да го направим с медна жица – продължи Ахмед.
- Медната жица е за бай-паса приятелю. Тука имаме връзка само със стъпковия двигател.
- Знам, но ще свърши работа – каза другият.
Двамата потънаха в разговора. След около един час се умълчаха.  Дойде  времето за опит.
Странният  механизъм леко започна да премигва с редицата си от светодиоди.
- Автономно захранване на петдесет процента и продължава да качва – каза Ахмед.
- Пускам теста на смесителя – отвърна приятеля му.
Обърна се и набра номер от мобилния.   Единият от двата телефона, прикачени отстрани на устройството, просветна.  По тънките  прозрачните маркучи отстрани се плъзна бледо розова течност,  с мазен вид.
- Спри го, преди да се е смесило – каза Ахмед.
Устройството замлъкна. Не им пролича,  но и двамата си отдъхнаха.
Всичко беше готово и тествано.  Трябваше да действат.  Награбиха саковете с багажа  и отвориха входната врата.
Жената тъкмо говореше със съседката си. Все още носеше подноса.
- Заминаваме за около месец, Аманда – каза тя.
- Приятно пътуване, мила.  И дано си изкарате добре – отвърна съседката.
Двете се целунаха.  После двамата мъже и жената тръгнаха надолу по стълбите.  Мъжът с мустака  изчака другите,  придържайки вратата с крак.
Излезнаха  на малък площад. Пред тях блестеше скъп ресторант,  и множество малки кафенета. По средата на всичко се виеше претъпкана с хлапета детска площадка. Глъчка и крясъци пригласяха на викащи майки и лаещи кучета.
Ахмед хвърли последен поглед към терасата. След това се качи в колата, освободи ръчната и даде газ.
Два часа след като бяха тръгнали ги спря пътна полиция с пуснати светлини.
Униформен мъж  провери документите и започна да говори нещо с колегата си.  Погледна ги, и  се заслуша в гласа на диспечерката.  Обърна се и тръгна към тях.
Ахмед извади телефона си.
Натисна бутона за бързо избиране и зачака отговор. Дисплея му светна само веднъж,  и угасна.
На стотина мили от там.  В хубавият  стегнат блок срещу детската площадка, на втория етаж нещо забръмча .
Устройството се събуди.  Малки мотори започнаха да работят. Розовата течност бликна по маркучите, изведени  към терасата.
Децата на площадката изпаднаха в луд възторг от нещо, и се разсмяха.  Наоколо хората продължаваха с обичайните си занимания. От едно кафене започна да звучи дуета на  Ник Кейв и  Кайли Миноуг. Барманът нарочно усили звука.
В апартамента, от десетина малки тръби,  разположени над свалените на пода саксии,  бликна течност.
Леко обогатената с изкуствена тор вода,  потече надолу и равномерно и внимателно поля Мадагаскарския жасмин и другите скъпи цветя в саксиите.
Ахмед набра повторно,  и спря поливането.  Обърна се и пое документите  от ръката на униформения служител.
- Желая ви лек път  – каза полицая.
- Благодаря, полицай. Хладен ден на вас – отвърна Ахмед.

Като фен на този жанр  попаднах на трейлъра  на новия филм на М. Найт Шаямалан.   Както е тръгнало  Индийският  режисьор и сценарист пак  ще се отчете.  Този път с един изпълнен със специални ефекти и приключения епос.  Може да стане и трилогия……

Във филма се разказва за свят, обгърнат от пламъците на войната, в който никой няма власт да спре неизбежната разруха. Хората са разделени на четири различни култури, които могат да контролират по един от природните елементи – Вода, Въздух, Огън и Земя.

Насладете се на трейлъра и стискайте палци да се оправдаят очакванията

==================================================================
А ето това е един интересен бонус

Fast Tube by Casper