Полюшващата се жълта растителност приличаше на осветляваща  плитчина,  стигаща до тънък и пуст бряг. Топли въздушни течения, носещи дребнички спори, побутваха ниските стръкове с цвят на охра. Люшкаха ги и тихо разбиваха малките им вълни в равната и хълмиста повърхност на великата огнена пустош. Имаше само сухи ветрове, изпиващи всяко количества влага от обширните области южно от Сахара.   Единствено великото слънце съжаляваше жадната земя. Милваше я с горещите си длани. После разгръщаше талази топлина и принуждаваше малките животинки,  ловуващи през нощта, да търсят укритие в пукнатините на скалите, под камъните или дълбоко в хладната земя. Съществуваха само безкрайни полета, подвластни единствено на времето.

Бог сякаш беше отвърнал очи от това място.

Морето от треви  прегръщаше легналата фигура на ловеца.  Беше прекарал  нощта на открито  и сега тялото го болеше. Размърда  рамена и погледна напред. Животното идваше. Лявата му китка намота ремъка. Притисна приклада и прихвана по-здраво пушката.  Притвори лявото си око и внимателно обра мекия спусък. Задържа дъх.  Капка пот се спусна от челото му и благоразумно се спря.  Окулярът постепенно спря да се люлее. Главата на лъвицата кацна точно в центъра на кръстчето.  Пръста му започна да се сгъва.

Нещо издиша тихо в лявото му ухо.

Чувството имаше същият отенък, като игрите на жена му. Топъл въздух погали вътрешна част на ушната му мида.
Ловецът се стегна.  Обикновено настръхваше от такава ласка, но този път косъмчетата по тила му се изправиха. Леко обърна  глава наляво и срещна немигащи кафяви  очи.

Огромният лъв седеше точно до него с вдигната лапа.  После рязко я изнесе напред и удари.

Тялото му  се събуди. Крайниците подскочиха, изживявайки отново шока на нервните окончания. Първото, което регистрира мозъка, беше гадното чувство в  езика. Беше  неимоверно надебелял и шаваше като тлъста пиявица.  Не виждаше нищо.  Наоколо беше тъмно и тихо.  Ловецът раздвижи крака  и изпъна пръсти. Заопипва с ръка по тялото си. Всичко си стоеше на мястото. По челото нямаше кръв. Само леко подуване. Отделно от всичко, някакъв малък гадняр, седнал на ушите му, го налагаше с нагорещено желязо по слепоочията.

Чак тогава си спомни и се сви страхливо, опипвайки хладната тъмнина с поглед.  Гърлото му се отпусна и жаждата започна да  го настъпва с крак към земята.

Лъвът го удари. Помнеше го. Някак твърд, но пестелив удар. Не го уби.  Периферното му зрение долови светлина, врътна глава натам. Тесен процеп в скалите пропускаше сиви лъчи. Дневното светило го нямаше. Колко ли време беше изкарал  в плен на припадъка?

Опита се да седне и успя. Бавно се изправи и  направи крачка към светлината. Потърси с ръка опора и се хвана за скала. Пещера, значи!  Вдигна крак за още една крачка и закова на място от предупредителното гърлено ръмжене. Не знаеше какво да направи.

Нещо се спусна от сенките. Черна глава се навря в лицето му. Блеснаха бели зъби. Мъжът отскочи и се блъсна с гръб в скалата.  Свлече  се надолу по нея.  Почти се подмокри.

Ръмженето се отдалечи.  Не се чуваха стъпки, но той усети как настръхването му се отпусна. Това не беше лъв.

Нещо малко го хвана за ръката. Изкрещя и се дръпна.

Очите му се разшириха и започнаха да привикват. Нещо отново го хвана за ръката.  Тънко и дълго стебло се навря в ръцете му.  Опръска го вода.  Започна да опипва с  пръсти. Държеше кухо стебло пълно с течност.  Наведе го към устните си и отпи.  Студената вода се разля, като хладен водопад надолу по тялото му. Организмът се хидратира почти веднага. Трепереше за живота си.

Отпи още малко и се задави. Какво ставаше тук?!

Нещо зашумоля и ситни лапи започнаха да притичват наоколо. Чу се шум от клонки и нещо шушукащо.  Блесна искра.

Ловецът така се стресна, че забрави да извика.

Чу се нов удар и в тъмнината рояк искри блеснаха, посипвайки се върху сухия мъх.  Замириса на пушек и скоро малък треперещ пламък се заизвива в средата от съчки. Ловецът се загледа в отстъпващата тъмнина. Търсеше човека.

Малка южноафриканска маймуна дотича към огъня.  През челото и минаваше бяла ивица. В ръцете си държеше сухи съчки. Хвърли ги в пламъците и се обърна към него. Ръката и  се пресегна внимателно и взе подпряното до стената копие.

Огънят пукаше.

Някаква сянка закри пролуката за навън. Ловецът пусна ръка към ножа си. Маймуната само клекна с ръце пред гърдите.  Гледаше го.  Двата лъва се движеха с тяхната си грация. Приближиха се и прилегнаха до огъня.  Пантерата, която идваше отзад, сякаш стъпваше по въздуха.  Един рис със стърчащи уши все едно излезна от скалата и започна да души. Няколко големи лешояда, клатейки се като кокошки, пристъпиха в кръга от животинско царство.  Изневиделица, малки лъвчета се разтичаха наоколо като скокливи космати топки.

Ловецът стоеше замръзнал.

Маймуната с копието продължаваше да го гледа на светлината на огъня. Няколко нейни събратя дотичаха от вън.  Носеха късове месо.

Две от  тях разриха жарта и започнаха да заравят парчетата месо. Другите побутваха обратно търколилите се настрани въглени.

Ловецът откъсна поглед от пукащата светлина и огледа пещерата. Дълбока и просторна галерия се простираше на поне петдесет метра навътре. Краят и потъваше в тъмнина. Очите му различиха нещо на пръв поглед изглеждащо като изкривен скелет със стърчащи ребра.  Премигна с клепачи.  Беше крив и стар ствол на дърво  с  тъмна кора. Стотина ножове от всякакъв вид стояха забити в него, окичвайки го с дръжки. Не бяха наредени.  Седяха забити хаотично, като ловните  трофей на някой дивак.

Настръхна и опипа своя нож,  леко се успокой от хладната стомана. Купи го от скъп магазин с усмихната продавачка, която сякаш  му продаваше череши. Мислите му го блъскаха, като вълни. Къде беше човека?  Защо се криеше? Изобщо не му хрумна, че такъв нямаше.

Друга маймуна се приближи до него и положи на земята няколко гладки листа. После затича към огъня и застана пред лъва. Той сякаш кимна. Маймунката разри въглените. Взе парче месо и се върна при човека. Постави го върху листата и приклекна до събрата си с бялата ивица.

Ловецът изпитваше глад, но не направи нищо.  След няколко минути малкото животно загуби интерес и отиде при другите. Ловецът се пресегна и взе мръвката.
Не извади ножа си. Направо впи зъби в сочната храна. От очите му бликнаха сълзи. Не разбираше какво става.Задъвка ухаещото месо и се загледа пред себе си. Нещо светеше в зелено от скалата в отсрещния край. Тихото сияние сякаш идваше от  вътре.
Нямаше време да помисли над това.  Лъвицата, в която се беше целил, пристъпи напред. Позна я по щърбавото от някоя стара битка ухо. Огромната глава се изравни с неговата.
Животните утихнаха за момент. Човекът страхливо сведе поглед.
Животното го погледа малко и вдигна лапа. Сложи я почти нежно на тила му. Измърка и го побутна с муцуна, после се отдалечи.  Маймуната, донесла му месото, дотича. Носеше друго кухо стебло пълно с вода.  Подаде го напред. Този път човека не го разля, пое го и отпи. Тялото му беше вдишало спокойствието. Внезапно  изпита желание да се присламчи по близо до огъня, но не го направи.
Големият лъв не го изпускаше от поглед.

Така и не разбра колко време прекара в пещерата. На гладко избръснатото му преди лице се спускаше няколкомесечна брада. Животните го пускаха рядко навън. Хранеха го и го закачаха с интерес. Неусетно започна да свиква с тях, а свикна, защото започна да ги заобиква.

Отказа се да търси човек наоколо, когато видя как две от маймуните запалиха огън с кремък и парче стомана. Разбра, че това са животните.  Но някак странно учудването и интересът към странното съжителство отстъпиха.

Играеше си с малките лъвчета и маймуни. Усмихваше се на детските им щуротии.  Спеше, подпрял глава на големите и чешеше риса между ушите.  Целуваше лъвчетата за лека нощ и махаше на маймуните в отговор. После всички заедно гледаха бледата зелена светлина, струяща някъде вътре в скалата. Не знаеше от какво е това сияние. Така и не разбра никога.  Имаше някакъв спомен  от училище за  фосфоресценцията, но не помнеше за какво ставаше дума. Нещо много отдавна се беше забило в тази скала и сега светеше, като беше светило през милионите години. Ловецът така и не направи връзка с учудващо развития интелект на дивите животни и светлината. Само заспиваше със странната отпуснатост на спокойствието. Маймуната, която го охраняваше, най- после остави малкото си копие подпряно до стената. Приближи се до него и вдигна ръка в подобие на древен индиански поздрав.  Човекът наведе глава и допря чело до това на животното. Лъвовете сякаш си говореха с дълбоките си гърлени изръмжавания.

Продължи да е с тях. Маймуните връзваха снопове треви и закриваха входа всеки ден. Малките лъвчета излизаха и вечерта се прибираха с нежелание, побутвани от възрастните. От време на време се чудеше как изобщо е могъл да застрелва тези същества.
Един ден ловецът разбра. Той никога повече нямаше да убива.
Два дена по късно се събуди със странно усещане. Стана и разтърка очи. Огледа се. Всички животни бяха пред него. Една от огромните котки го захапа за ръкава и го задърпа. Човекът се подчини. Всички се подредиха до дънера с забитите ножове. Животните седнаха. Гледаха го. И ето, че той разбра.
Бавно извади ножа си.  Погледна го, както се гледа прекалено къса, не ставаща за нищо връвчица. После с един единствен удар го заби два пръста навътре в сухото дърво.

Настръхна и отстъпи една крачка назад. Някак тържествено, големият лъв се приближи и потърка нос в неговия. Преди време  успя да преброй дръжките.  От тук бяха минали поне петдесет човека. Бившият ловец се усмихна. Дотичаха маймуните. Донесоха увити с листа мръвки и завързани кухи стебла с прясна вода. Всяка една го прегърна. След това го забутаха към непозната за него посока. Към изхода.
Схвана какво трябваше да направи, трябваше да си тръгне.
На самият изход го чакаха пантерата и лъва. Отстрани изглеждаше много странно, но той прегърна по отделно и двете животни. Пантерата го облиза, а лъвът го погали с лапа.
- Някой ден може би ще се научите да говорите – каза Бившият ловец.
След това се обърна и тръгна към света си. Лъвът погледа известно време след него. После обърна глава към  пантерата.

- Дали видя другите помещения ? – каза той.

- Очите му са слаби, сигурна съм, че не е – отвърна пантерата и погледна назад.
Големите и  тъмни зеници пробиха  най-тъмното кътче на пещерата. Там започваха другите галерии. Всяка една дълга стотици метри.  Простираше се  само мрак, завил многото дървета, наредени плътно едно до друго.

Имаше забити хиляди различни ножове…

Нежно,  все едно Сънчо поръсва с  прашец очите на децата за лека нощ, Джаки Уебърн запъна ударника на автоматичният пистолет „Бруни Комбат“.  Проследи с очи  лъча на фенерче  под вратата и  търпеливо зачака.  Дръжката  леко се плъзна на долу.  Вратата се отвори…….

Роди се в  студа на един януарски ден, в пет без четвърт  сутринта през хубавата хиляда деветстотин седемдесет и шеста година.  Изплака, почувствала света около себе си.  После зарита с крачета.

Спомените и започваха да проблясват едва, след като веднъж духна шест свещи върху тортата за рождения си ден. Почти цялото светло безгрижие на детството изкара в къщата на родителите на майка и.  Беше толкова хубаво, че  не би  заменила своето време  за ничие друго. Енергията в малкото тяло и миризмата на зелено вкарваха малката и главица в моментите, който всички си спомнят след години.

Тичаше боса по ливадите и се пръскаше  с вода в портокаловата градина на дядо си.  Заливаше се от смях с другите момичета и когато слънцето тръгваше да обходи другата половина от света, разказваше изумителни детски страхотии на другите хлапета. Обичаше ластика в косата си, който  всички се надпреварваха да и връзват.  Обичаше семейството си, приятелите и хладните летни вечери.  Заливаше се от смях,  когато в най-интересните моменти с другите деца се криеше от баба си  около зелената беседка в големия двор.  Радваше се на игрите и  опакованите  в розова панделка  фантазии и мисли.

През цялото време на топлите ваканции обаче, имаше нещо, изцяло обсебило ума й. Нещо за което си мислеше дори, когато гонеше светулките с големия зелен буркан. То седеше кротко заключено с три катинара в дървения шкаф на дядо й.  Беше изработеното от цинкова сплав  с характерната за модела оксидация и матова черна рама.  Не отразяваше светлина и на пръв поглед имаше „мръсен“ оттенък върху покритието.

В деня,  в който  зърна стария пистолет за първи път, дядо й с желание прие задължението да завърже  опашка на главата й.  Баба Джеси го догони в къщата и  му  връчи   оранжевия като  праскова ластик.  Водеше  Джаки за лакътя и рязко я спря, виждайки дървения шкаф отворен. От очите й лъхна неодобрение.  Открай време беше против съхраняването на оръжие в къщи.  Някой можеше да пострада.  Мъжът й споделяше това  мнение.  Но  пазеше пистолета,  като спомен. Винаги излъскан и смазан в малкото кътче на ума си.  Ръката му се разтрепери,  и загърбвайки ги, възрастния мъж прибра оръжието, забравяйки за разплетената коса.

Именно там го видя. Образът се запечата в умът й.

И, както се случва с всички,  почти не усети порастването.

Ежедневието се въргаляше със скоростта на огромна снежна топка.  Помиташе и залепваше малките детски неща,  после ги поглъщаше в себе си под натрупаните слоеве време. Правеше го  неусетно. Листата на дърветата падаха, постилайки  жълти килими.  Тя хвърляше същата сянка.

На двадесетата  си година Джаки осъзна, че топката е погълнала прекалено много,  и вече не е тинейджър. Лицето й се беше променило. Сега  излъчваше  непреодолим и мъничко грозноват чар в огромни количества.  Обърна се и продължи напред.

Първият  пистолет си го купи сама. Застана на щанда в оръжейния магазин и срамежливо го посочи.  Имаше лъскава дръжка и вид повече на бижу. Не го хареса особено,  но отиде с желание на стрелбището.

Хвана перлената дръжка в дланите си, и след  няколко секунди изпразни пълнителя, демонстрирайки такава гъвкавост и динамичност на стойката, че инструктора хлъцна и я гледа дълго и стреснато.  Виждаше почти всеки ден такова изпълнение.  Само че от специалните части с десетгодишен тренинг, обучаващи се на различните прийоми в късният следобед.  Дебелият сержант дойде на другия ден по покана на инструктора.  Погледа я малко със странна физиономия и прекара следващите месеци в проверки. Не откри нищо.

В нея  мускулната памет сякаш беше наследствено наслоена. Като блестяща патина.  Ръцете и тялото се движеха по съвършени траектории, размазвайки очертания в отработване на различните техники.

Инструкторът с желание започна обучението. Интересът му нарастваше. Това момиче определено беше родено за стрелец. Да не говорим, че стреляше точно като Били Хлапето.

Започнаха тренировки за скоростно изнасяне на оръжието с една и две ръце. По вертикала и хоризонтала, от място и в движение. Тренираше всеки ден по няколко часа. В къщи и на стрелбището. Усъвършенства спусъка на различните участъци от траекторията и изнасяне на оръжието към целта.   В следващите няколко месеца овладя почти всичко.

Без да разбира, се превърна в съвършена и красива машина с черно наметало и коса.

Година по късно дядо й почина и без да разбере никой, тя отвори дървения шкаф.  Взе оръжието в ръка и го погали с поглед.  Започна тренировки с него. Използваше го за две неща. Носталгия по миналото си детство и пренасочване на уменията в различната тежест и размери.

В нощта, когато разбра, че в къщата са влезнали крадци, не се развълнува изобщо. Обърна очи към дъщеря си. Детето спеше, затворило дълги мигли. Устните му потрепериха. Крачетата се изпънаха за малко. Телцето се обърна настрани и замълча. Мъжът и пееше поредната ария под душа на долния етаж, блъскайки в стените фалшивия си тенор.

Угаси и нощната лампа и зачака.

Тих вятър спря и застина. Пердетата се раздвижиха, като крила на  пеперуда. За нея тъмнината не беше зловеща.

Нежно  запъна ударника на автоматичният пистолет „Бруни Комбат“.  Проследи с очи  лъча на фенерче  под вратата и  търпеливо зачака.  Дръжката  леко се плъзна на долу. Вратата се отвори. Тънка светла ивица пролази навътре в стаята.

Първият крадец направи  крачка и закова на място. Другият се блъсна в гърба му и изруга през зъби. Последният ги разблъска и пристъпи напред. Тялото му  излъчваше сила. Главата му с черна маска стърчеше една педя нагоре от тези на останалите. Притежаваше огромни бицепси и масивни гърди.  Джаки остана с впечатление, че този мъж може да разкъса с голи ръце средно голям джип. Очите им се срещнаха и в неговите припламнаха зли пламъци. След  това  замръзнаха от изумление при вида на спокойно стоящата тънка и малка фигура с ръце зад гърба.

Имаше нещо дяволски нередно в очакващото изражение на светлите й очи.

Успя единствено да си помисли  „О, по дяволите!“ И нещо се размаза около младата жена.  Кратки пукания от заглушителя и тримата мъже паднаха почти в синхрон.

Старата реплика на бойния модел Desert Eagle правеше страхотни шокови рани от близко разстояние.

Детето продължаваше да спи…

Полицейския инспектор не сваляше очи от Джаки Уебърн.

Спокойствието и хладнокръвието в нея  изобщо не даваха признаци на обичайният шок.  Нямаше притеснение, неспокойствие, суетене,  чувство на неизбежност,  разширени зеници, зачестено и плитко дишане или маниакални страхове за другите. Нищо! Младата жена даваше показания спокойно и смислено. Някак отнесено, все едно си спомняше нещо отпреди случката.

Тримата мъже, който изнесоха на носилки, бяха отнесли по два куршума всеки. По един в дясното коляно, и по един в левият лакът. Абсолютно еднакви рани, зашеметяващи ги до безсъзнание от болка.

Разпознаха ги  като търсената и опасна банда, на чийто врат висяха стотици обири и няколко убийства. Полицаите наоколо си говореха тихо и от време на време поглеждаха с респект към  нея.  Всичко се беше разминало без жертви и по невероятен сценарий.

Никой обаче не можеше да надникне в главата й. Никой не подозираше колко силни бяха чувствата й.

Една мисъл кристализира и увисна в ума й, като натрошени стъкла.

Какво би станало, ако  преди години дядо й просто беше вързал ластика в косата й……..

Самоубийците не са слаби, просто понякога намират други начини…..

Качествен стандартен комплект „finger“ преходник са самоубийци.

Индивидуален…. и групов.

Започваше характерният обеден задух.

Часовникът, вграден във върха на малката музейна кула, изтръска малко ръжда в чест на два без четвърт и замлъкна.

Апогеят на обикновен летен ден в „Пъкъла”, както казваха хората от малкото градче. Виеха се завидни миражи.  Асфалтът по улицата крещеше под гумите на колите,  а  малките студенокръвни дневни животинки търсеха сенчесто място под рекламите на пустите улици.  Слънцето прежуряше и  пукаше камъни.
Никъде не се виждаше живо пиле.

Жълтото такси спря до тротоара.  Ранди Хауърд се разплати с шофьора и слезе. Огледа се за Стю. Не го видя  и се насочи към бара.

След горещината от вън „Барът на Бейл“ приличаше на дълбок, студен кладенец. Имаше тъмни помещения  и огромен, работещ климатик.  В началото Ранди не виждаше нищо.  После зениците му се разшириха. На бара седяха няколко самотни пияча. Неговото място беше празно.

Барманът с навити до лактите ръкави бършеше машинално поредната чаша.  Ухаеше на пържен лук и пържоли. Всичко си беше по старому.

Ранди дръпна стола и седна.  Разпери очаквателно пръсти. Барманът реагира, като онзи плешивия доктор от „Спешно отделение”. По  барплота  се плъзна  заскрежена чаша бира. Ранди я  хвана и отпи дълга горчива глътка.  Кехлибарени балончета се пукаха в  езика му.  Гърлото му се сви от шока. Хубаво беше.

Усмихна се. Вече не носеше шини, но все още говореше като пишеща машина.

- Тази бира бих я пикал, човече – каза Ранди.

Някой го потупа по рамото.

- Закъсняваш, приятел – каза Стюърт.

Все още имаше пълни бузи, зачервени от дневното слънце. Носеше избелели дънки и  риза с къс ръкав.

Ранди стисна ръката му.

- Така е.  Откакто карам катафалка в този град, имам повече клиенти от когато бях таксиметров шофьор.

Стю се ухили се и седна до него.

- Думите  ти  са  като тежки метали, човече – каза той.

-Аха, освен това се чувствам все едно всяка вечер си правя гаргара с пясък.  Добре, че тука има с какво да си накваси устата човек.

Барманът наля в малката чаша пред Стю текила „Панчо Виля“.  После му бутна  чинийка с резен лимон. Ранди чукна чаша в тази на Стю и огледа  сервитьорката, стройно миньонче с бели ръце и черни очи. Носеше къса престилка с цвят на вишна.

-Кой е на ред да почерпи днес? – каза той

Барманът посочи с очи.  Двамата погледнаха натам.

Възрастен мъж с очила като дъна на бутилки Кола премяташе незапалена цигара „Кемъл“.  Гледаше дървения барплот пред себе си.  Имаше ниско нахлупена шапка с козирка и тишърт с надпис  „Дарт Вейдър е педераст”. Пиеше  през сламка от халбата пред себе си.

Ранди всмукна бузи и допринесе за общото мълчание.  Всички познаваха Хенри Лодър.  Стар мълчалив ветеран с достоен за уважение характер.  Мълчалив по природа, печелещ уважение с желанието си да изслушва.  Пиеше малко, но пушеше много.  Навърши осемдесет и осем години с поглед на стогодишен.

Тази вечер беше негов ред да почерпи всички присъстващи, който докато пиеха, щяха да изслушват историята му. Заведението се превръщаше в нещо подобно на групова терапия с пиячка и мъдри лафове.

Възрастният мъж вдигна очи и се завъртя към дъното. В тъмнината под гредите самотното сепаре с тъмночервена тапицерия седеше чисто, но пусто. Винаги си беше така. Надали някой можеше да каже защо никой не сядаше там. Беше някак далече от всичко.

Хората обърнаха столове и кръстосаха крака. Всички разговори постепенно утихнаха.  Беше време.

Харолд се завъртя на стола с халба в ръка. Очите му пробиха времето.

Гласът му потрепери при първите думи:

-  Казваше се Честър Дювал. Бяхме приятели още от хлапета. Всеки ден от лятната ваканция клечах в тях с желанието за още едно парче от  боровинковия пай на майка му. Старата госпожа печеше пайове всеки ден, сякаш от това зависеше живота на планетата. Слагаше ни да седнем на верандата и след излапването на пая неизменно се обръщаше  към Чес с думите: “ Вървете да си играете, скъпи, и днес да ме накараш да се гордея с теб.“

Дювал беше най-ниското хлапе на улицата и скоро се сдоби с цветущия прякор – Мишока. Лъчезарно и усмихнато дете… Най-добрият ми приятел.  Изгубил съм бройката колко бента в реката се опитвахме да направим, или колко щуротии не направихме. Имахме весело и безгрижно детство.

Сезоните се сменяха като канали на телевизор от футболен фен.

След време старата госпожа почина и Честър прекъсна ученето си в полза на работата. Не се виждахме доста месеци. След  година се записахме доброволци във Виетнам. Най-изкривеното време с криво мислещи хора, в което съм живял.   По чудо ни  разпределиха в един взвод.   Бях преминал шест месеца тренировки и с гордост носех  снайперистката пушка Ремингтън модел 700 мислейки, че ни водят да берем череши.

Заради ниския му ръст, веднага зачислиха Честър в разузнаването и след десетина дена правилната преценка на разпределителя се потвърди.  Имаше умението да се маскира в килима от мъхове и зелинина.  Невероятното търпение и ведра скромна усмивка….

Някакъв мъж се надигна от дъното. Масата му беше  под дървените греди.  Хората заобръщаха глави.

Хенри спря да разказва и запали цигарата. Загледа се над дима към приближаващия се.

- Виждам го… Виждам го – каза  мъжът, закривайки очи с дланите си.  Ходеше със странно подгънати навътре колене.

- Стига, Джонсън – каза барманът с леко повишен глас.  Очите му се върнаха към Ранди и Стю – Горкият,  преди три месеца откриха нещо в главата му.  Оттогава  насам вижда мъртви хора…

Ранди повдигна вежди и загледа мъжа. Дънково яке и работни панталони,  ниско нахлупена шапка. Така ставаше.  Рано или късно изпепеляващата жега на великата огнена пустош ти пробиваше дупка в главата.

Хенри Лодър погледа известно време как бармана подмишкоса и  върна на масата лудия тип с шапката.  Пое си въздух и продължи:

- За битката онази сутрин… И за това как войниците изпадаха в безумие. Как разстрелваха цивилни мъже, жени и деца. Как отбелязваха труповете с надпис  „C Company“ (Рота Ч), изрязан върху гърдите… Няма да ви разказвам. Историята ми е за друго.

Бях изпратен заедно с още двама да отцепваме периметър над хълма на селото. Прикрихме се и очертахме с изстрели линия, държаща групите, опитващи се да ни заобиколят в гръб.

След половин час стрелбата спря и само единични помръдвания в далечината издаваха хората.  Държах на мушка храстите по хребета, когато забелязах леко помръдване.  Все едно подухна вятър. Тренираха ни за такива моменти. Обвит в калчища и треви седях и чаках.

Измина половин час. Вече се бях отказал и мислех да се насоча наляво към другия хребет,  когато нещо помръдна на същото място.  Задържах дъх.  Мерника спря да се люлее. Плавно натиснах спусъка, целейки се точно там, до храста с червените цветове. След това  димките скриха всичко.

Хенри Лодър млъкна за малко. Избърса с ръкав очите си и продължи:

- Там намериха Мишока… Точно до червения храст. Беше се промъкнал почти в гръб на Виетнамците без никой да го усети,  дори ние.

Възрастният човек захлипа сред общата тишина.  Хората мълчаха.

Мъжът със шапката внезапно подскочи. Целият трепереше.  Сочеше с пръст.

- Виждам го, Хенри.  Застанал е точно до теб – говореше така все едно дъвчеше жаби – На мястото на лявото му око има дупка.  Изпънал е ръце напред. Едната е със свит юмрук а другата е с длан на горе. Усмихва се.

Всички гледаха стреснато. Стю настръхна.

- Стига бе, човек- каза Ранди и стана от стола си – успокой се. Подхвана Джонсън и го поведе към изхода.

Стю се обърна към Лодър. Мъжът седеше с отворена уста и каменно лице.  Потупа го по рамото.

- Не се размеквай, старче. Не си виновен. Никой не мисли да те обвинява.

Хенри Лодър се беше изпотил, все едно нещо го стискаше за гърлото.  Усети потупване по рамото и  вдигна очи. Срещна тези на Стю.

-  Никога, през целият си живот, на никого не съм казвал къде е била раната му,  Стю.  Нито съм споменавал пред друг за глупавият детски  жест на прошка, който  измислихме с Мишока в тяхната къща.  Едната ръка в юмрук, другата с дланта нагоре  -каза той.

Стю гледаше изумен.

- Да не ми казваш, че тази откачалка е познал??

Двамата обърнаха глави към отдалечаващите се мъже.

Хари Лодър не мигаше. Една сълза се търкулна надолу.

- Един Бог ми е свидетел колко много  искам да повярвам в това – каза той.

Хареса ми -и реших да го споделя с вас

==============================

Автор  Николай Петев

Мое малко момиче,

Имам само един-единствен съвет – запази прадядовата си къща. Не я продавай – поне заради това, че тук майка ти те учи на стихотворението „Аз съм българче…” Дядо ми тук се е върнал от война. Жив. Представяш ли си каква радост е било? Срещнала го е любимата и му е родила двама сина. Тази къща е видяла много скръб и радост. Тя има чардак за поглед, огнище за топлина, цветя за закичване, чемшир за гробища и елха за Коледа. Тя е толкова българска – с чучура, с кладенеца и с масата под сайванта – за раздумка и за ум. Това е Отечеството ти. Знам, че светът ще става все по-малък, но тази твоя Родина ще бъде голяма, ако я чувстваш с цялата си българска емоция, ако разбираш с целия си ум неповторимостта й. Разбираш ме, нали? Ще ти предлагат много пари – но ти не продавай! Аз живея във време, когато големите пари побеждават големите идеи, но вярвам – друг вятър ще задуха в човешкото небе. Аз ще направя в заника на дните си и невъзможното (вярвам, че хората ще са по-мъдри), но ти няма да свеждаш очи. Ще гледаш времето в очите. Някой ще ти каже, че парите са вечни като звездите – зачеркни този човек. Той е Дяволът. Вярвай на онзи човек, който бърза да прави Добро, на онзи, който Променя. Той е Търсачът и Тръбачът. С него бъди, като него прави. И няма нищо страшно, че бързо ще гориш. На всекиго вярвай, не вярвай, че има лъжци. Честността ще спаси света. Манипулацията ще го нарани. Една бяла съседка ще те научи да месиш хляб. Ако от някое твое приятелство останат трохи по масата, ти не ги хвърляй, а ги събери в шепа.

А сега, дъще моя,

Пиши послания на звездите от комина на нашата стара прадядова къща – каква хубава професия за едногодишни!

2005 г.

© Николай Петев

п.с.

Това не е целият разказ…