„Бара на Бейл“

Започваше характерният обеден задух.

Часовникът, вграден във върха на малката музейна кула, изтръска малко ръжда в чест на два без четвърт и замлъкна.

Апогеят на обикновен летен ден в „Пъкъла”, както казваха хората от малкото градче. Виеха се завидни миражи.  Асфалтът по улицата крещеше под гумите на колите,  а  малките студенокръвни дневни животинки търсеха сенчесто място под рекламите на пустите улици.  Слънцето прежуряше и  пукаше камъни.
Никъде не се виждаше живо пиле.

Жълтото такси спря до тротоара.  Ранди Хауърд се разплати с шофьора и слезе. Огледа се за Стю. Не го видя  и се насочи към бара.

След горещината от вън „Барът на Бейл“ приличаше на дълбок, студен кладенец. Имаше тъмни помещения  и огромен, работещ климатик.  В началото Ранди не виждаше нищо.  После зениците му се разшириха. На бара седяха няколко самотни пияча. Неговото място беше празно.

Барманът с навити до лактите ръкави бършеше машинално поредната чаша.  Ухаеше на пържен лук и пържоли. Всичко си беше по старому.

Ранди дръпна стола и седна.  Разпери очаквателно пръсти. Барманът реагира, като онзи плешивия доктор от „Спешно отделение”. По  барплота  се плъзна  заскрежена чаша бира. Ранди я  хвана и отпи дълга горчива глътка.  Кехлибарени балончета се пукаха в  езика му.  Гърлото му се сви от шока. Хубаво беше.

Усмихна се. Вече не носеше шини, но все още говореше като пишеща машина.

- Тази бира бих я пикал, човече – каза Ранди.

Някой го потупа по рамото.

- Закъсняваш, приятел – каза Стюърт.

Все още имаше пълни бузи, зачервени от дневното слънце. Носеше избелели дънки и  риза с къс ръкав.

Ранди стисна ръката му.

- Така е.  Откакто карам катафалка в този град, имам повече клиенти от когато бях таксиметров шофьор.

Стю се ухили се и седна до него.

- Думите  ти  са  като тежки метали, човече – каза той.

-Аха, освен това се чувствам все едно всяка вечер си правя гаргара с пясък.  Добре, че тука има с какво да си накваси устата човек.

Барманът наля в малката чаша пред Стю текила „Панчо Виля“.  После му бутна  чинийка с резен лимон. Ранди чукна чаша в тази на Стю и огледа  сервитьорката, стройно миньонче с бели ръце и черни очи. Носеше къса престилка с цвят на вишна.

-Кой е на ред да почерпи днес? – каза той

Барманът посочи с очи.  Двамата погледнаха натам.

Възрастен мъж с очила като дъна на бутилки Кола премяташе незапалена цигара „Кемъл“.  Гледаше дървения барплот пред себе си.  Имаше ниско нахлупена шапка с козирка и тишърт с надпис  „Дарт Вейдър е педераст”. Пиеше  през сламка от халбата пред себе си.

Ранди всмукна бузи и допринесе за общото мълчание.  Всички познаваха Хенри Лодър.  Стар мълчалив ветеран с достоен за уважение характер.  Мълчалив по природа, печелещ уважение с желанието си да изслушва.  Пиеше малко, но пушеше много.  Навърши осемдесет и осем години с поглед на стогодишен.

Тази вечер беше негов ред да почерпи всички присъстващи, който докато пиеха, щяха да изслушват историята му. Заведението се превръщаше в нещо подобно на групова терапия с пиячка и мъдри лафове.

Възрастният мъж вдигна очи и се завъртя към дъното. В тъмнината под гредите самотното сепаре с тъмночервена тапицерия седеше чисто, но пусто. Винаги си беше така. Надали някой можеше да каже защо никой не сядаше там. Беше някак далече от всичко.

Хората обърнаха столове и кръстосаха крака. Всички разговори постепенно утихнаха.  Беше време.

Харолд се завъртя на стола с халба в ръка. Очите му пробиха времето.

Гласът му потрепери при първите думи:

-  Казваше се Честър Дювал. Бяхме приятели още от хлапета. Всеки ден от лятната ваканция клечах в тях с желанието за още едно парче от  боровинковия пай на майка му. Старата госпожа печеше пайове всеки ден, сякаш от това зависеше живота на планетата. Слагаше ни да седнем на верандата и след излапването на пая неизменно се обръщаше  към Чес с думите: “ Вървете да си играете, скъпи, и днес да ме накараш да се гордея с теб.“

Дювал беше най-ниското хлапе на улицата и скоро се сдоби с цветущия прякор – Мишока. Лъчезарно и усмихнато дете… Най-добрият ми приятел.  Изгубил съм бройката колко бента в реката се опитвахме да направим, или колко щуротии не направихме. Имахме весело и безгрижно детство.

Сезоните се сменяха като канали на телевизор от футболен фен.

След време старата госпожа почина и Честър прекъсна ученето си в полза на работата. Не се виждахме доста месеци. След  година се записахме доброволци във Виетнам. Най-изкривеното време с криво мислещи хора, в което съм живял.   По чудо ни  разпределиха в един взвод.   Бях преминал шест месеца тренировки и с гордост носех  снайперистката пушка Ремингтън модел 700 мислейки, че ни водят да берем череши.

Заради ниския му ръст, веднага зачислиха Честър в разузнаването и след десетина дена правилната преценка на разпределителя се потвърди.  Имаше умението да се маскира в килима от мъхове и зелинина.  Невероятното търпение и ведра скромна усмивка….

Някакъв мъж се надигна от дъното. Масата му беше  под дървените греди.  Хората заобръщаха глави.

Хенри спря да разказва и запали цигарата. Загледа се над дима към приближаващия се.

- Виждам го… Виждам го – каза  мъжът, закривайки очи с дланите си.  Ходеше със странно подгънати навътре колене.

- Стига, Джонсън – каза барманът с леко повишен глас.  Очите му се върнаха към Ранди и Стю – Горкият,  преди три месеца откриха нещо в главата му.  Оттогава  насам вижда мъртви хора…

Ранди повдигна вежди и загледа мъжа. Дънково яке и работни панталони,  ниско нахлупена шапка. Така ставаше.  Рано или късно изпепеляващата жега на великата огнена пустош ти пробиваше дупка в главата.

Хенри Лодър погледа известно време как бармана подмишкоса и  върна на масата лудия тип с шапката.  Пое си въздух и продължи:

- За битката онази сутрин… И за това как войниците изпадаха в безумие. Как разстрелваха цивилни мъже, жени и деца. Как отбелязваха труповете с надпис  „C Company“ (Рота Ч), изрязан върху гърдите… Няма да ви разказвам. Историята ми е за друго.

Бях изпратен заедно с още двама да отцепваме периметър над хълма на селото. Прикрихме се и очертахме с изстрели линия, държаща групите, опитващи се да ни заобиколят в гръб.

След половин час стрелбата спря и само единични помръдвания в далечината издаваха хората.  Държах на мушка храстите по хребета, когато забелязах леко помръдване.  Все едно подухна вятър. Тренираха ни за такива моменти. Обвит в калчища и треви седях и чаках.

Измина половин час. Вече се бях отказал и мислех да се насоча наляво към другия хребет,  когато нещо помръдна на същото място.  Задържах дъх.  Мерника спря да се люлее. Плавно натиснах спусъка, целейки се точно там, до храста с червените цветове. След това  димките скриха всичко.

Хенри Лодър млъкна за малко. Избърса с ръкав очите си и продължи:

- Там намериха Мишока… Точно до червения храст. Беше се промъкнал почти в гръб на Виетнамците без никой да го усети,  дори ние.

Възрастният човек захлипа сред общата тишина.  Хората мълчаха.

Мъжът със шапката внезапно подскочи. Целият трепереше.  Сочеше с пръст.

- Виждам го, Хенри.  Застанал е точно до теб – говореше така все едно дъвчеше жаби – На мястото на лявото му око има дупка.  Изпънал е ръце напред. Едната е със свит юмрук а другата е с длан на горе. Усмихва се.

Всички гледаха стреснато. Стю настръхна.

- Стига бе, човек- каза Ранди и стана от стола си – успокой се. Подхвана Джонсън и го поведе към изхода.

Стю се обърна към Лодър. Мъжът седеше с отворена уста и каменно лице.  Потупа го по рамото.

- Не се размеквай, старче. Не си виновен. Никой не мисли да те обвинява.

Хенри Лодър се беше изпотил, все едно нещо го стискаше за гърлото.  Усети потупване по рамото и  вдигна очи. Срещна тези на Стю.

-  Никога, през целият си живот, на никого не съм казвал къде е била раната му,  Стю.  Нито съм споменавал пред друг за глупавият детски  жест на прошка, който  измислихме с Мишока в тяхната къща.  Едната ръка в юмрук, другата с дланта нагоре  -каза той.

Стю гледаше изумен.

- Да не ми казваш, че тази откачалка е познал??

Двамата обърнаха глави към отдалечаващите се мъже.

Хари Лодър не мигаше. Една сълза се търкулна надолу.

- Един Бог ми е свидетел колко много  искам да повярвам в това – каза той.