Започваше характерният обеден задух.
Часовникът, вграден във върха на малката музейна кула, изтръска малко ръжда в чест на два без четвърт и замлъкна.
Апогеят на обикновен летен ден в „Пъкъла”, както казваха хората от малкото градче. Виеха се завидни миражи. Асфалтът по улицата крещеше под гумите на колите, а малките студенокръвни дневни животинки търсеха сенчесто място под рекламите на пустите улици. Слънцето прежуряше и пукаше камъни.
Никъде не се виждаше живо пиле.
Жълтото такси спря до тротоара. Ранди Хауърд се разплати с шофьора и слезе. Огледа се за Стю. Не го видя и се насочи към бара.
След горещината от вън „Барът на Бейл“ приличаше на дълбок, студен кладенец. Имаше тъмни помещения и огромен, работещ климатик. В началото Ранди не виждаше нищо. После зениците му се разшириха. На бара седяха няколко самотни пияча. Неговото място беше празно.
Барманът с навити до лактите ръкави бършеше машинално поредната чаша. Ухаеше на пържен лук и пържоли. Всичко си беше по старому.
Ранди дръпна стола и седна. Разпери очаквателно пръсти. Барманът реагира, като онзи плешивия доктор от „Спешно отделение”. По барплота се плъзна заскрежена чаша бира. Ранди я хвана и отпи дълга горчива глътка. Кехлибарени балончета се пукаха в езика му. Гърлото му се сви от шока. Хубаво беше.
Усмихна се. Вече не носеше шини, но все още говореше като пишеща машина.
- Тази бира бих я пикал, човече – каза Ранди.
Някой го потупа по рамото.
- Закъсняваш, приятел – каза Стюърт.
Все още имаше пълни бузи, зачервени от дневното слънце. Носеше избелели дънки и риза с къс ръкав.
Ранди стисна ръката му.
- Така е. Откакто карам катафалка в този град, имам повече клиенти от когато бях таксиметров шофьор.
Стю се ухили се и седна до него.
- Думите ти са като тежки метали, човече – каза той.
-Аха, освен това се чувствам все едно всяка вечер си правя гаргара с пясък. Добре, че тука има с какво да си накваси устата човек.
Барманът наля в малката чаша пред Стю текила „Панчо Виля“. После му бутна чинийка с резен лимон. Ранди чукна чаша в тази на Стю и огледа сервитьорката, стройно миньонче с бели ръце и черни очи. Носеше къса престилка с цвят на вишна.
-Кой е на ред да почерпи днес? – каза той
Барманът посочи с очи. Двамата погледнаха натам.
Възрастен мъж с очила като дъна на бутилки Кола премяташе незапалена цигара „Кемъл“. Гледаше дървения барплот пред себе си. Имаше ниско нахлупена шапка с козирка и тишърт с надпис „Дарт Вейдър е педераст”. Пиеше през сламка от халбата пред себе си.
Ранди всмукна бузи и допринесе за общото мълчание. Всички познаваха Хенри Лодър. Стар мълчалив ветеран с достоен за уважение характер. Мълчалив по природа, печелещ уважение с желанието си да изслушва. Пиеше малко, но пушеше много. Навърши осемдесет и осем години с поглед на стогодишен.
Тази вечер беше негов ред да почерпи всички присъстващи, който докато пиеха, щяха да изслушват историята му. Заведението се превръщаше в нещо подобно на групова терапия с пиячка и мъдри лафове.
Възрастният мъж вдигна очи и се завъртя към дъното. В тъмнината под гредите самотното сепаре с тъмночервена тапицерия седеше чисто, но пусто. Винаги си беше така. Надали някой можеше да каже защо никой не сядаше там. Беше някак далече от всичко.
Хората обърнаха столове и кръстосаха крака. Всички разговори постепенно утихнаха. Беше време.
Харолд се завъртя на стола с халба в ръка. Очите му пробиха времето.
Гласът му потрепери при първите думи:
- Казваше се Честър Дювал. Бяхме приятели още от хлапета. Всеки ден от лятната ваканция клечах в тях с желанието за още едно парче от боровинковия пай на майка му. Старата госпожа печеше пайове всеки ден, сякаш от това зависеше живота на планетата. Слагаше ни да седнем на верандата и след излапването на пая неизменно се обръщаше към Чес с думите: “ Вървете да си играете, скъпи, и днес да ме накараш да се гордея с теб.“
Дювал беше най-ниското хлапе на улицата и скоро се сдоби с цветущия прякор – Мишока. Лъчезарно и усмихнато дете… Най-добрият ми приятел. Изгубил съм бройката колко бента в реката се опитвахме да направим, или колко щуротии не направихме. Имахме весело и безгрижно детство.
Сезоните се сменяха като канали на телевизор от футболен фен.
След време старата госпожа почина и Честър прекъсна ученето си в полза на работата. Не се виждахме доста месеци. След година се записахме доброволци във Виетнам. Най-изкривеното време с криво мислещи хора, в което съм живял. По чудо ни разпределиха в един взвод. Бях преминал шест месеца тренировки и с гордост носех снайперистката пушка Ремингтън модел 700 мислейки, че ни водят да берем череши.
Заради ниския му ръст, веднага зачислиха Честър в разузнаването и след десетина дена правилната преценка на разпределителя се потвърди. Имаше умението да се маскира в килима от мъхове и зелинина. Невероятното търпение и ведра скромна усмивка….
Някакъв мъж се надигна от дъното. Масата му беше под дървените греди. Хората заобръщаха глави.
Хенри спря да разказва и запали цигарата. Загледа се над дима към приближаващия се.
- Виждам го… Виждам го – каза мъжът, закривайки очи с дланите си. Ходеше със странно подгънати навътре колене.
- Стига, Джонсън – каза барманът с леко повишен глас. Очите му се върнаха към Ранди и Стю – Горкият, преди три месеца откриха нещо в главата му. Оттогава насам вижда мъртви хора…
Ранди повдигна вежди и загледа мъжа. Дънково яке и работни панталони, ниско нахлупена шапка. Така ставаше. Рано или късно изпепеляващата жега на великата огнена пустош ти пробиваше дупка в главата.
Хенри Лодър погледа известно време как бармана подмишкоса и върна на масата лудия тип с шапката. Пое си въздух и продължи:
- За битката онази сутрин… И за това как войниците изпадаха в безумие. Как разстрелваха цивилни мъже, жени и деца. Как отбелязваха труповете с надпис „C Company“ (Рота Ч), изрязан върху гърдите… Няма да ви разказвам. Историята ми е за друго.
Бях изпратен заедно с още двама да отцепваме периметър над хълма на селото. Прикрихме се и очертахме с изстрели линия, държаща групите, опитващи се да ни заобиколят в гръб.
След половин час стрелбата спря и само единични помръдвания в далечината издаваха хората. Държах на мушка храстите по хребета, когато забелязах леко помръдване. Все едно подухна вятър. Тренираха ни за такива моменти. Обвит в калчища и треви седях и чаках.
Измина половин час. Вече се бях отказал и мислех да се насоча наляво към другия хребет, когато нещо помръдна на същото място. Задържах дъх. Мерника спря да се люлее. Плавно натиснах спусъка, целейки се точно там, до храста с червените цветове. След това димките скриха всичко.
Хенри Лодър млъкна за малко. Избърса с ръкав очите си и продължи:
- Там намериха Мишока… Точно до червения храст. Беше се промъкнал почти в гръб на Виетнамците без никой да го усети, дори ние.
Възрастният човек захлипа сред общата тишина. Хората мълчаха.
Мъжът със шапката внезапно подскочи. Целият трепереше. Сочеше с пръст.
- Виждам го, Хенри. Застанал е точно до теб – говореше така все едно дъвчеше жаби – На мястото на лявото му око има дупка. Изпънал е ръце напред. Едната е със свит юмрук а другата е с длан на горе. Усмихва се.
Всички гледаха стреснато. Стю настръхна.
- Стига бе, човек- каза Ранди и стана от стола си – успокой се. Подхвана Джонсън и го поведе към изхода.
Стю се обърна към Лодър. Мъжът седеше с отворена уста и каменно лице. Потупа го по рамото.
- Не се размеквай, старче. Не си виновен. Никой не мисли да те обвинява.
Хенри Лодър се беше изпотил, все едно нещо го стискаше за гърлото. Усети потупване по рамото и вдигна очи. Срещна тези на Стю.
- Никога, през целият си живот, на никого не съм казвал къде е била раната му, Стю. Нито съм споменавал пред друг за глупавият детски жест на прошка, който измислихме с Мишока в тяхната къща. Едната ръка в юмрук, другата с дланта нагоре -каза той.
Стю гледаше изумен.
- Да не ми казваш, че тази откачалка е познал??
Двамата обърнаха глави към отдалечаващите се мъже.
Хари Лодър не мигаше. Една сълза се търкулна надолу.
- Един Бог ми е свидетел колко много искам да повярвам в това – каза той.







- Деветдесет и пет процента от хората, които ходят по земята, са просто инертна маса. 





Един процент са светци 










и един — задници.
Останалите три процента са онези, които правят каквото кажат.