Младата индианка полетя в тъмното. Падаше надолу, без да издаде звук – като откъснат сух клон. Не си помисли нищо, само изчака края. Ударът дойде неочаквано бързо и болезнено. Кракът й се счупи на две места с тихо изпукване, въздухът изригна от тялото й. Организмът й се опита да се пребори със спазъма на първоначалния шок и вкара естествена анестезия в кръвта, нещо се разля – като студен водопад по сгърченото й тяло. В странното було на замъгленото й съзнание се чуваха отдалечаващи се пияни крясъци и грозен смях.

Когато се разнесе детски плач и децата й полетяха към нея, някаква първична бяла сила я повдигна нагоре с прострени в тъмното чакащи ръце. Първото тяло я удари в гърдите и ръцете и го сграбчиха с бързината на отблясък. Рязко се наведе напред и подложи гърба си. Новият, по-тежък удар, я събори на земята. Малкият, осем годишен син не изплака, претърколи се и съвсем здрав се изправи с пъргавината на дете.

Бебето, в стегнатата хватка на ръцете й беше отворило широко очи, ръчичките му шареха в див танц, сякаш се опитваха да се хванат за още нещо. Малките дробове изпуснаха тънък поток въздух и стонът наподоби писукането на катерица.

Жената започна да се бори със себе си. Победи. Най-после успя да започне да диша, гърдите я боляха остро и непрекъснато, бяха живи и заедно, опората за която залепваше живота й. Двамата малки войни бяха добре.

Виковете от горе се усилиха. Нещо тупна в дупката, удари се с в сухата земя и започна да съска. Тъмнината го скриваше, но звукът разлисти страниците си.

Индианката го прочете правилно и замръзна стиснала децата. Само едно зло можеше да издава този звук – пълзящите отровни и подли ловци на дивата пустош. Кракът я заболя. Болката я връхлетя със силата на гръм след светкавица. Запрати я в ронливата стена, отвори устата и заби огън в стомахът й, сложи натрошени стъкла вместо кости в тялото й. Умът започна бавно да гасне с жълтеникави отблясъци.
Чети нататък »

Злото нещо ходеше по паважa, движеше се бавно и гордо. По-скоро се плъзгаше, отколкото стъпваше- плъзгаше се  и търсеше.  Представляваше мимолетно потреперване на въздухa, идеалното прикритие в горещите летни дни.  Оглеждаше се рязко, като врабче. Търсеше тъмните тунели, в които можеше да посее семето си – така се размножаваше. А за това му трябваше дете, чисто и непокварено – малко дете.

Отдавна не беше срещало подобни от неговия вид. Беше само  и това  го измъчваше, имаше хиляди непробиваеми стени към тъмните тунели, но желанието му беше сляпо. Размножаваше се с инстинкт на гладна акула. Почти по задължение. За утроба използваше топлите ъгълчета на прозрачното детско  съзнание, съзнание никога не  обработвало светли  или тъмни мисли. Свободните места за неговите поколения.

То не убиваше, само се хранеше.

Зави надясно по малкия булевард и се загледа във върховете, обградили  малкото градче. Колко  красота имаше тук. Макар и зло, имаше усет за приятната гледка. Продължи да се плъзга и след две преки, точно преди боядисания в зелено мост, почувства тунел. Кратко бодване и приятен гъдел. Настръхна, от порите на тялото му бликнаха малки и тънки струйки течност, която се изпари на мига. Не се наложи да се оглежда, виждаше едновременно във всички посоки.  Веднага улови тъмния ореол на липсващата светлина.
Чети нататък »