Всичко беше сиво. Тревата беше сива, земята беше сива, хората в окопите бяха сиви. Небето контрастираше с тъмносиньо и махмурливо. Лек дъжд падаше със скоростта на мъгла и убиваше ентусиазма и усмивките на всички. Старите окопи зееха разчекнати, като усти, жадни за нова хапка от мъртви тела.
Капитан Джоузеф Мънрой повдигна каската си с един пръст нагоре и избърса капките по челото си. Върху благата си душа от години носеше маската на строга личност, която беше ударила вечен печат по суровите черти на лицето му. Имаше светли и по младежки капризни очи. Устните му, вечно стиснати в тънка сурова линия, не изпускаха филтъра на цигарата. Беше висок, смел и неподатлив американец.
Това щеше да е тринадесетото му сражение и по чудо оцелял в предишните, сега – по зла съдба – беше стигнал до това безумно назначение, разбирайки, че участва в жертвоприношение.
Знаеше къде е края. Последните два дена разглеждаше лицата на хората си и четеше с голям шрифт разбирането и братската готовност. За годините, прекарани на фронта, един факт се открой и потъна в душата му, оставяйки дупка на почуда. Защо се биеха войниците? Противно на всички мнения и тежки думи за страната им, той беше разбрал истината. Всеки мъж се сражаваше за братята си, братята около него, хората делящи болка и мъка, радост и надежди. Всеки войник стреляше и убиваше врага с желанието да спаси войниците до себе си.
Сержантът вдясно от него помаха с ръка и го изведе от дълбоката вода на мислите:
- Сър. Бял флаг…
Мънрой го погледа известно време, после бавно надигна глава.
Вражеската дупка зееше на малко повече от двадесет метра от тях. Гъмжаща от въоръжените сухопътни сили на Вермахта. Там, малко наляво от центъра, енергично и настоятелно се развяваше нечия бяла камизола.
Капитанът не помръдна, продължаваше да гледа. Неписаното правило гласеше, че желаещият да заяви нещо трябваше да направи първата крачка.
След още няколко развявания импровизираният флаг се гмурна надолу и се скри.
Джоузеф се обърна и погледна към хълма зад гърба си. На по малко от два километра от него военното контраразузнаване, състоящо се от седем души, беше заело позиция под импровизиран заслон от клони. Нищо от последните не се виждаше, но той знаеше, че са там. Долови отбясък и се усмихна. Страхливите, не дочакващи края на битката, тъпанари нямаше как да скрият дулата на огромните си бинокли.
Врътна бавно глава и пак се загледа към смъртоносната линия пред него. От калната дупка отсреща се показа фуражка, последвана от кожен шлифер и лъснати ботуши. Последваха го още двама войници с разперени встрани ръце.
Мънроу въздъхна. Стана и кимна на адютанта си:
- Идваш ли, Джак?
Мъжът до него се изправи:
- Да не мислиш, че ще изпусна веселбата?
Джак Гън не беше висок, но затова пък колкото беше висок, почти толкова беше и широк. Имаше вид на човек, можещ да разкъса с голи ръце средно голям джип. Мънрой го беше избрал разбирайки, че този човек имаше сто четиридесет и шест точки на теста за интелигентност. Практически му беше възможно да направи каквото си науми.
Двамата станаха и започнаха да разкопчават коланите със снаражението си.
Полковник Джералд Бигуел отлепи очи от големия си бинокъл и погледна с недоумение към сцената, развиваща се на два километра от него. Погледна пак и озадачено видя как срещу тримата Германци се приближиха двама от неговите хора.
През окуляра се виждаха застаналите на почтително разстояние мъже, които разговаряха с типичната каменна неподвижност. Бигуел поклати глава и се обърна да изпуши една цигара. Нареди след края на срещата да го уведомят и тръгна към изхода от скривалището. Седна на десет метра от входа, опря гръб на едно дърво и – наслаждавайки се – запали, всумквайки син дим.
Двадесет и пет минути по късно се унесе в лека дрямка. След още половин час тялото му подскочи стреснато и той се разсъни. Погледна часовника – проклетите глупаци трябваше да го извикат. Гмурна се обратно към землянката и скоро стигна до останалите мъже. Беше готов за крясъци.
- Защо не ме извикахте, сержант?
Сержантът го погледна объркано:
- Сър, наредихте след края на преговорите да ви уведомим, сър.
- Сержант. Защо не го направихте?
Младият мъж го гледаше от упор:
- Те все още продължават.Сър
- Какво!!
Полковникът го избута встрани и погледна през бинокъла. Момчето беше право. Там все още си говореха. Какво по дяволите правеха? Да не си разказваха филми?
Бигуел се обърна към другия войник:
- Бягай долу и разбери какво става. Искам доклад след по малко от час.
- Сър.
Момчето се обърна и побягна. Предстоеше му доста тичане. Скоро се загуби от погледите им и навлезе в гората.
Полковникът погледа още малко след него, нажабури се с малко вода от манерката, за да измие вкуса на тютюна и отново залепи очи за бинокъла.
Долу преговорите приключиха. Малките фигурки поеха обратно към калните си дупки без видим ентусиазъм.
Празни приказки – помисли си Бигуел – и затърси с очи пратеният долу войник.
Редник Джоузеф Конрад тичаше пестеливо, сменяйки тежестта ту на единия си крак, ту на другия. Беше почувствал как тялото му се пребори с кризата от спринта и влезна в оборотите на равномерното дишане. Три крачки вдишване, три крачки издишване.
Скоро стигна на петдесет метра от окопа и продължи напред ниско приведен, последните метри ги измина пълзешком. Гмурна се в окопа с главата напред, в последният момент извъртя тялото си настрани и цопна в калта почти на краката си.
Погледна насочената към главата му цев:
- Пряко нареждане от полковник Бигуел. Трябва да с срещна с капитан Мънрой!
Излъсканата цев се вдигна нагоре, мръсния войник му подаде ръка и му помогна да се изправи.
Посочи с ръка наляво:
- Петдесет метра напред и ще го срещнеш.
Редникът започна да се провира през гъстата редица тела и скоро се озова срещу импровизиран брезентов заслон. От тримата души вътре, само един беше с капитански пагони.
Пристъпи напред и отдаде чест:
- Сър, редник Конрад се явява по служба. Разрешете да говоря, сър!
Капитанът го изгледа:
- Свободно, редник. Какво се е присетил лудия Уйли от хралупата на хълма?
Конрад се намръщи:
- Сър, не познавам лудият Уйли, сър. Изпрати ме директно Полковник Бигуел. Сър.
Мънрой го изгледа с насмешка:
- Аха – и аз това казвам. Какво става? Да не е дошло подкрепление или пратка с провизии?
Конрад се скомроса:
- Не, сър. Желае да разбере изхода от преговорите.
Джоузеф Мънрой се изправи бавно. Кимна на другите двама към изхода и, след като излезнаха, пристъпи напред и навря носа си в лицето на редника:
- Слушай ме внимателно, синко. Не съм от вчера тук. Много добре знам, че единствената причина, заради която сте тук, е да впишете в регистрите “загинаха в битка” още преди тя да е свършила. Знам, че помощ няма да дойде. Знам, че на онзи излъскан задник горе му е все едно какво ще стане с нас. Виждак съм поне три пъти как разузнаването се оттегля, изоставяйки всички. Така че, недей да си простираш тъпата важност на този простор, а се подготвяй да си изтеглиш задника в обратна посока.
Капитанът беше страшен за гледане. Не крещеше думите, а ги произнасяше като проклятие.
Редникът стоеше, като ударен от гръм. Не вярваше на ушите си.
- Сър. Трябва да се върна със сведенията, сър- звучеше почти умолително.
Мънрой неочаквано омекна:
- Извинявай синко… Това очакване ми идва в повече. Предай на Бигуел следното. Бяха ни поставени условия, изискващи незабавното ни изтегляне. Изоставяне на позициите и гаранции за безопасно излизане от района. Все неща, който отказах безпрекословно и твърдо. Тук ще паднем момче… Друго не те интересува. Връщай се горе.
Редник Конрад гледаше в ботушите си:
- Успех, сър.
Врътна се кръгом и си тръгна. Измина три метра и се подхлъзна, краката му смешно се вирнаха. Противно на очакванията, никой не се засмя. Стана и по навик огледа в какво се е спънал. Мернаха му се малки отблясъци в калта, какво ли пък можеше да е това?
Продължи провирането си назад. Спря за момент пред протегната ръка, държаща консерва:
- Дай ми още от доматеното пюре, Джим…
Редникът повдигна вежда. Как имаха апетит тези хора! Този път не бързаше, разглеждаше ги. Кални мръсни скелети – но пък с кураж в изобилие. Искаше му се да им помогне по някакъв начин, но уви. Беше в течение на заповед Тринадесет: “При започване на сражение и развоят му прерастне в евентуална загуба, започвате изтегляне за доставяне на данни и карти, както и необходимата информация за врага”.
Отново се подхлъзна. Този път не падна – пак погледна надолу. Неясна каша като мръсно пране!
Вътрешности!!
- Спокойно, редник –старшият му се усмихна –свински са. Свински чревца от селската кланица, стават много добри препеченки. Искате ли да опитате? Ще се разнообразите от дебелите тлъсти сандвичи, който дъвчете всеки ден.
Конрад кимна отрицателно и продължи. Скоро стигна до мястото, от където беше влязъл. Покатери се и щом се показа до раменете, залегна. Започна връщането по същия път. Стигна на петдесет метра от окопа, изправи се и на зигзагообразен спринт се гмурна в гората. След половин час през пресечената местност стигна до маскирания заслон и предаде дословно обяснението на капитана.
Джералд Бигуел се замисли. Смелчага беше този капитан долу. Усети настръхване от решението му и се зачуди дали сам би направил такава саможертва за страната си – стигна до заключението, че не би я направил и се захили щастлив, че е на мястото си.
Издаде заповед за събиране на багажа и подготовка за тръгване. Смесени чувства се удряха в ръбовете на билярдната маса в главата му. Най-после черната топка – номер осем – потъна в страничния джоб и затапи всичко, оставяйки само безпристрастие.
Горките копелета бяха обречени.
С избухването на заревото в мъгливата сутрин, червена сигнална ракета подаде сигнал за атака.
Хората изскачаха от окопите, падаха, крещяха, убиваха. Всичко беше в пушек и хаос. Откоси на картечница поведоха оркестъра през високото кресчендо на автоматични оръжия.
Капитан Джоузеф Мънрой се втурна напред сред пушилката право в гнездото на врага. Точно пред него изникна фигура, рефлексите му заиграха и от дулото на малката му автоматична пушка блъвна пламък. Човекът срещу него направи завидна чупка и се свлече, ритайки с крака в земята. Капитанът се замисли как ли ще изглежда застрелян, но дори нямаше време да си го представи. Видя пламък от изстрел точно пред лицето си и падна назад. Нямаше нищо красиво в последното.
На два километра от там в закритата землянка всичко беше приготвено за изтегляне. Бигуел излъчи информацията, че позицията е загубена и даде заповед за отстъпление.
Редник Конрад беше последният наблюдаващ сражението. През цялото време нещо го глождеше от вътре.
Накрая отлепи очи от окуляра с явното желание да не наблюдава за пореден път шепа зомбирали и полудели хора, кръстосващи безцелно равнината под тях.
Очите му се насълзиха. С рязко движение сгъна телескопичните рамена на бинокъла и хващайки го под мишница се затича към верижната машина, чакаща ги отвън.
Нещо все още се въртеше в главата му, какво изпускаше…
Пушекът в равнината между двата окопа се разнасяше все едно беше на разходка, бавно и целенасочено в посоката, в която духаше лекия ветрец.
Гледката беше кошмарна – въргалящи се тела, червени локви, лютиви миризми и горящи остатъци.
Капитан Джоузеф Мънрой лежеше на една страна в своята червена локва и сбръчкваше нос от миризмата на доматено пюре. Мразеше го.
Очите му бавно се завъртяха наляво и попаднаха на немски войник, сгърчен точно на една ръка разстояние от него. Войникът го гледаше внимателно. После бавно и заговорнически му намигна. Казваше се Рихард Круспе –имаше четири дъщери, много ги обичаше и му беше много мъчно за тях.
Мънрой се усмихна и съвсем леко се извъртя и погледна нагоре и назад. Нямаше вече отражения.
Хората по полето полежаха още половин час, спазвайки уговорката, после започнаха бавно да се изправят…
Редник Джоузеф Конрад се друсаше във верижната машина, загледан безизразно в една точка, когато лицето му изведнъж се намръщи. Тренираният му ум започна за навръзва нещата. Малките отблясъци в калта – бяха му заприличали на куршуми, но самата мисъл че преди битка някой ще седне да вади куршуми от патроните беше толкова абсурдна, че когато се подхлъзна на тях в окопа мозъка му отказа да ги обработи като такива. Вътрешностите от животни, доматеното пюре…
Лицето му изведнъж грейна и той севсем спонтанно се изхили, печелейки мрачните погледи на другарите си.
Насили се да си придаде каменна физиономия и се загледа с весел поглед през малките процепи на бронирания купол…
Двадесет години по-късно.
Купчината писма преливаше от дълбокия червен чувал на пощенските служби.
Елизабет Мънрой хвана напосоки първото, отвори го и се зачете. Имаше написани само два реда.
Благодарение на Вас, приятелю, днес се радвам на седем прекрасни внука…
Най-отдолу имаше само два инициала.
Р. К.
