Всичко беше сиво. Тревата беше сива, земята беше сива, хората в окопите бяха сиви. Небето контрастираше с тъмносиньо и махмурливо. Лек дъжд падаше със скоростта на мъгла и убиваше ентусиазма и усмивките на всички. Старите окопи зееха разчекнати, като усти, жадни за нова хапка от мъртви тела.
Капитан Джоузеф Мънрой повдигна каската си с един пръст нагоре и избърса капките по челото си. Върху благата си душа от години носеше маската на строга личност, която беше ударила вечен печат по суровите черти на лицето му. Имаше светли и по младежки капризни очи. Устните му, вечно стиснати в тънка сурова линия, не изпускаха филтъра на цигарата. Беше висок, смел и неподатлив американец.
Това щеше да е тринадесетото му сражение и по чудо оцелял в предишните, сега – по зла съдба – беше стигнал до това безумно назначение, разбирайки, че участва в жертвоприношение.
Знаеше къде е края. Последните два дена разглеждаше лицата на хората си и четеше с голям шрифт разбирането и братската готовност. За годините, прекарани на фронта, един факт се открой и потъна в душата му, оставяйки дупка на почуда. Защо се биеха войниците? Противно на всички мнения и тежки думи за страната им, той беше разбрал истината. Всеки мъж се сражаваше за братята си, братята около него, хората делящи болка и мъка, радост и надежди. Всеки войник стреляше и убиваше врага с желанието да спаси войниците до себе си.
Чети нататък »
- Деветдесет и пет процента от хората, които ходят по земята, са просто инертна маса. 
Един процент са светци 
и един — задници.
Останалите три процента са онези, които правят каквото кажат.
