Поради неоставащо време за „раждане“ на нови идеи….

9.23 ВЕЧЕРТА

Майката гледаше заспиващото си дете. Само майка можеше да гледа така.

Момиченцето изчака края на приказката.  После седна,  изтегли крака и стана от леглото.  Целуна майка си. Обърна се и отиде до кръглата дървена маса пред прозореца. Изправи се на пръсти и постави нещо на нея. След това се върна  и се сгуши в завивките. Докато майката отмяташе кичур коса, детето опипа с език празната кухина от липсващото си  зъбче. Имаше вкус на останало парченце солета.

Жената повдигна вежди. Детето улови погледа.

- Баба ми разказа как феята на зъбчетата ще дойде и ще ми пусне сребърна монета вместо зъбчето – каза то.

- Разбира се, мила – отвърна майката – но трябваше да го сложиш под възглавницата.

В умът й проблесна:  “ Кой ли не вярва в чудеса“  И оправи краищата на завивката.

Нещо се удари в стъклото. Момичето и жената подскочиха. Някакво светещо привидение влетя в стаята и замаха с крила. Приличаше на две слепени длани. Увисна точно над масата. От тялото му  струеше зелена светлина. Носеше сребърна монета в крачетата си. Тупна върху кръглия дървен плот.

Зарита и отлепи бляскащото кръгче от себе си. После залепна с едното краче за малкото зъбче.   Посипа наоколо със светещ прашец и увисна в средата на стаята. Махаше с крила към главата си, малкото му тяло почти не се виждаше. Дървената дограма отрази светлината към тавана. Нещото  излетя от стаята, развявайки завесите.

Жената стоеше с отворена уста. Усещаше косъмчетата на тилът си, като бодили на таралеж.

Детето  дотича до масата. Взе сребърната монета и се обърна широко усмихнато.

8.30 ВЕЧЕРТА

По- малкият на ръст малчуган Ранди Хауърд,  приказваше като пишеща машина, откривайки сребърни шини  при всяка усмивка.  Клечеше с четка в ръка.  Малките станиолови кръгчета от дъвки отразяваха светлината. Имаха формата на сребърни долари.

- През цялото време се чудя дали ще се получи работата Стю – каза той.

Стюърт Олим малко по- шишкав, със зачервени от дневното слънце бузи, кимна сериозно.

- Има ли светлина  насекомите се струпват.  Не си ли виждал Ранди?

Двамата вдигнаха поглед към лампата над електрическите проводници. Стъклената сфера се пробуждаше с леко блещукане във вакумната си вътрешност.

- Питам за прахта  бе човече – каза Ранди – малко ме е страх.

- Няма проблем.  Трябва само да се пазим  да не я вдишваме.

Довършиха мълчаливи мазането  с лепило.  Работеха с детски ентусиазъм и търпение.

Предишната вечер Ранди с гордост  показа на Стю намереното в старата фабрика за часовници. Избеляла, импрегнирана с восък кутия пълна с  фосфоресциращ  прах.  Трябваше доста да спори  с  дядо си.  Най -накрая възрастния човек му разреши да запази кутията.  Предупреди ги само, че е вредно да се вдишва от  „тази гадост“,след което се обърна и се изплю на земята. След няколко дена  Ранди разбра от баба си  защо дядото така ядно се изплю. Беше работил там,  боядисвайки стрелките на часовниците, облизвайки от време на време четката за фосфор, за да подостря косъмчетата. По късно това му струваше цялата долна устна и няколко скъпо платени пластични операции.

Години по-късно, вече големи, двамата разбраха защо е затворена фабриката. Непрекъснато си повтаряха, че леко са се отървали от радиоактивният прах, ползван от някогашните работници.

Онзи ден Стю погледна светещият в тъмното пръст на Ранди и идеята се роди съвсем спонтанно в главата му. Първо трябваше лъскава повърхност, за да отразява светлината от лампата.  Ранди се сети за стъклената сфера у тях пълна с дъвки „Сребърен долар“.

Двамата грижливо излапаха дъвките и внимателно сглобиха станиоловите монети. След това купиха от близката книжарница туба  с лепило.

Ленивото слънце започна да потъва в земята.  Момчетата решиха, че е време и започнаха намазването на блестящите пулове.   Ликът на сребърните долари се покри с прилежен тънък слой прозрачен капан.

Среднощните насекоми щяха да дотърчат – беше казал Стю -  и щяха да залепнат.  И тогава предварително напечения  на слънчева светлина фосфорен прах, щеше да се излее  от две страни върху нищо не подозиращите гадинки.  После всичко щеше да бъде в пърхащи и светещи  пеперуди.

Ранди стана и изтупа панталона си. Отиде до дървената пейка в началото на парка и взе двете хартиени фунии с прах.  Даде едната на Стю.

- Сега само ще чакаме – каза той.

Стъмни се неочаквано бързо и рояци от малки и по-големи бръмбари започнаха да се вият над  бляскащите златца по земята. Доволни  от успеха момчетата отлагаха  до последно.  Рояка се наля с още,  и още привлечени от отраженията насекоми.  Момента настъпи.

- Сега – Кресна Стю и скочи напред.

От противоположната страна Ранди се ухили широко и пристъпи, вдигнал хартиената фуния. В синхрон и двамата лиснаха светещ  прах право пред себе си.

Нещо голямо и тежко се спусна надолу. Стрелкаше  се наляво и надясно, с неестествени движения.   Гмурна се  точно по средата на вихъра от фосфор. Удари  земята и залепна за една от сребърните монети.  Прахта го покри цялото.

Стю изкрещя. Ранди  замръзна.

Светещото в призрачно зелено същество, стреснато удари с криле. Направи кръг и се заиздига нагоре със  залепналата за краката монета.

Момчетата гледаха слисани.

- Човече,  какво беше това? – каза Ранди

- Птица…..Някаква шибана птица, бе човек…. Ще свети в зелено цял месец   – Стю се смееше – ще свети над целият град.

Двамата стояха  един до друг.

- Не приличаше на птица – каза Ранди

8.00 ВЕЧЕРТА

Джеимс Бароус,  трето поколение запален ентомолог, излезе пред къщата си по къси шорти и  тениска.  Вечерният хлад приятно погали тялото му.  В ръцете си носеше малка стъклена клетка.   Отвори капака.  Трите женски пеперуди  „Атласи“   кротко си стояха по клончетата.  Бароус бръкна с ръка и нежно извади първата.  Южно азиатската  нощна пеперуда „Attacus atlas“ - една от най- големите по размер в света,  леко се раздвижи.   Потръпващите й крила почти покриваха дланите му.

С леко подхвърляне Джеимс успя да  я откачи от ръката си.  Полетът й беше хаотичен и странен.  Загледа се  след нея в изтеглените червени облаци на залеза……….

Нежно,  все едно Сънчо поръсва с  прашец очите на децата за лека нощ, Джаки Уебърн запъна ударника на автоматичният пистолет „Бруни Комбат“.  Проследи с очи  лъча на фенерче  под вратата и  търпеливо зачака.  Дръжката  леко се плъзна на долу.  Вратата се отвори…….

Роди се в  студа на един януарски ден, в пет без четвърт  сутринта през хубавата хиляда деветстотин седемдесет и шеста година.  Изплака, почувствала света около себе си.  После зарита с крачета.

Спомените и започваха да проблясват едва, след като веднъж духна шест свещи върху тортата за рождения си ден. Почти цялото светло безгрижие на детството изкара в къщата на родителите на майка и.  Беше толкова хубаво, че  не би  заменила своето време  за ничие друго. Енергията в малкото тяло и миризмата на зелено вкарваха малката и главица в моментите, който всички си спомнят след години.

Тичаше боса по ливадите и се пръскаше  с вода в портокаловата градина на дядо си.  Заливаше се от смях с другите момичета и когато слънцето тръгваше да обходи другата половина от света, разказваше изумителни детски страхотии на другите хлапета. Обичаше ластика в косата си, който  всички се надпреварваха да и връзват.  Обичаше семейството си, приятелите и хладните летни вечери.  Заливаше се от смях,  когато в най-интересните моменти с другите деца се криеше от баба си  около зелената беседка в големия двор.  Радваше се на игрите и  опакованите  в розова панделка  фантазии и мисли.

През цялото време на топлите ваканции обаче, имаше нещо, изцяло обсебило ума й. Нещо за което си мислеше дори, когато гонеше светулките с големия зелен буркан. То седеше кротко заключено с три катинара в дървения шкаф на дядо й.  Беше изработеното от цинкова сплав  с характерната за модела оксидация и матова черна рама.  Не отразяваше светлина и на пръв поглед имаше „мръсен“ оттенък върху покритието.

В деня,  в който  зърна стария пистолет за първи път, дядо й с желание прие задължението да завърже  опашка на главата й.  Баба Джеси го догони в къщата и  му  връчи   оранжевия като  праскова ластик.  Водеше  Джаки за лакътя и рязко я спря, виждайки дървения шкаф отворен. От очите й лъхна неодобрение.  Открай време беше против съхраняването на оръжие в къщи.  Някой можеше да пострада.  Мъжът й споделяше това  мнение.  Но  пазеше пистолета,  като спомен. Винаги излъскан и смазан в малкото кътче на ума си.  Ръката му се разтрепери,  и загърбвайки ги, възрастния мъж прибра оръжието, забравяйки за разплетената коса.

Именно там го видя. Образът се запечата в умът й.

И, както се случва с всички,  почти не усети порастването.

Ежедневието се въргаляше със скоростта на огромна снежна топка.  Помиташе и залепваше малките детски неща,  после ги поглъщаше в себе си под натрупаните слоеве време. Правеше го  неусетно. Листата на дърветата падаха, постилайки  жълти килими.  Тя хвърляше същата сянка.

На двадесетата  си година Джаки осъзна, че топката е погълнала прекалено много,  и вече не е тинейджър. Лицето й се беше променило. Сега  излъчваше  непреодолим и мъничко грозноват чар в огромни количества.  Обърна се и продължи напред.

Първият  пистолет си го купи сама. Застана на щанда в оръжейния магазин и срамежливо го посочи.  Имаше лъскава дръжка и вид повече на бижу. Не го хареса особено,  но отиде с желание на стрелбището.

Хвана перлената дръжка в дланите си, и след  няколко секунди изпразни пълнителя, демонстрирайки такава гъвкавост и динамичност на стойката, че инструктора хлъцна и я гледа дълго и стреснато.  Виждаше почти всеки ден такова изпълнение.  Само че от специалните части с десетгодишен тренинг, обучаващи се на различните прийоми в късният следобед.  Дебелият сержант дойде на другия ден по покана на инструктора.  Погледа я малко със странна физиономия и прекара следващите месеци в проверки. Не откри нищо.

В нея  мускулната памет сякаш беше наследствено наслоена. Като блестяща патина.  Ръцете и тялото се движеха по съвършени траектории, размазвайки очертания в отработване на различните техники.

Инструкторът с желание започна обучението. Интересът му нарастваше. Това момиче определено беше родено за стрелец. Да не говорим, че стреляше точно като Били Хлапето.

Започнаха тренировки за скоростно изнасяне на оръжието с една и две ръце. По вертикала и хоризонтала, от място и в движение. Тренираше всеки ден по няколко часа. В къщи и на стрелбището. Усъвършенства спусъка на различните участъци от траекторията и изнасяне на оръжието към целта.   В следващите няколко месеца овладя почти всичко.

Без да разбира, се превърна в съвършена и красива машина с черно наметало и коса.

Година по късно дядо й почина и без да разбере никой, тя отвори дървения шкаф.  Взе оръжието в ръка и го погали с поглед.  Започна тренировки с него. Използваше го за две неща. Носталгия по миналото си детство и пренасочване на уменията в различната тежест и размери.

В нощта, когато разбра, че в къщата са влезнали крадци, не се развълнува изобщо. Обърна очи към дъщеря си. Детето спеше, затворило дълги мигли. Устните му потрепериха. Крачетата се изпънаха за малко. Телцето се обърна настрани и замълча. Мъжът и пееше поредната ария под душа на долния етаж, блъскайки в стените фалшивия си тенор.

Угаси и нощната лампа и зачака.

Тих вятър спря и застина. Пердетата се раздвижиха, като крила на  пеперуда. За нея тъмнината не беше зловеща.

Нежно  запъна ударника на автоматичният пистолет „Бруни Комбат“.  Проследи с очи  лъча на фенерче  под вратата и  търпеливо зачака.  Дръжката  леко се плъзна на долу. Вратата се отвори. Тънка светла ивица пролази навътре в стаята.

Първият крадец направи  крачка и закова на място. Другият се блъсна в гърба му и изруга през зъби. Последният ги разблъска и пристъпи напред. Тялото му  излъчваше сила. Главата му с черна маска стърчеше една педя нагоре от тези на останалите. Притежаваше огромни бицепси и масивни гърди.  Джаки остана с впечатление, че този мъж може да разкъса с голи ръце средно голям джип. Очите им се срещнаха и в неговите припламнаха зли пламъци. След  това  замръзнаха от изумление при вида на спокойно стоящата тънка и малка фигура с ръце зад гърба.

Имаше нещо дяволски нередно в очакващото изражение на светлите й очи.

Успя единствено да си помисли  „О, по дяволите!“ И нещо се размаза около младата жена.  Кратки пукания от заглушителя и тримата мъже паднаха почти в синхрон.

Старата реплика на бойния модел Desert Eagle правеше страхотни шокови рани от близко разстояние.

Детето продължаваше да спи…

Полицейския инспектор не сваляше очи от Джаки Уебърн.

Спокойствието и хладнокръвието в нея  изобщо не даваха признаци на обичайният шок.  Нямаше притеснение, неспокойствие, суетене,  чувство на неизбежност,  разширени зеници, зачестено и плитко дишане или маниакални страхове за другите. Нищо! Младата жена даваше показания спокойно и смислено. Някак отнесено, все едно си спомняше нещо отпреди случката.

Тримата мъже, който изнесоха на носилки, бяха отнесли по два куршума всеки. По един в дясното коляно, и по един в левият лакът. Абсолютно еднакви рани, зашеметяващи ги до безсъзнание от болка.

Разпознаха ги  като търсената и опасна банда, на чийто врат висяха стотици обири и няколко убийства. Полицаите наоколо си говореха тихо и от време на време поглеждаха с респект към  нея.  Всичко се беше разминало без жертви и по невероятен сценарий.

Никой обаче не можеше да надникне в главата й. Никой не подозираше колко силни бяха чувствата й.

Една мисъл кристализира и увисна в ума й, като натрошени стъкла.

Какво би станало, ако  преди години дядо й просто беше вързал ластика в косата й……..

Една  проста дума от четири букви.

Беше достатъчна.

Щастието се разпери в съзнанието му.   Всичко се превърна в  звънлив  и радостен смях.   Зареди го с мил и избутващ стреса (от всичко останало) поглед.  Промени възгледа му  толкова неусетно, че хората не го забелязаха.

И тогава стана чудото.

Заобича го преди да  го е видял.  Знаеше, че то е там.   В дъното на един коридор, в малко креватче, обвито в плат.  И е само.  Стана му мило за малкото човече и започна да усеща липса.  Бореше се с желанието да го видиш.  Мислено го целуваше и гушкаше а още не знаеш на какво прилича.

Ден – два след това,  в тихата бяла стая,  го подадоха  в ръцете му.  От картината на чакащото закрила, безпомощно същество, всичко му се стегна.  Взе го в ръце  и главичката му се отпусна в сгъвката на лакътя.  Страх го беше  да помръдне,  можеше  да  счупи нещо от  телцето.

В умът му проблесна заключението характерно за всички бащи – колко са  малки ръчичките!  – държеше го радостен,  без да знае какво ще прави.

Малките очи се отвориха и загледаха само направо.   Промъкна се случайно стягане на мускул и малката устичка се усмихна.   Света  застина в изумление.

Мисъл от еуфория бликна навън заедно със слънчев лъч – мое е и  никой,  никога  няма да ми го вземе!

Прибраха се в къщи. Чувството за него  беше странно и все още страшно.  Хората се редуваха да го гледат.

В страни от всички – очите на родителите се срещаха по често от  обикновенно..

Малкото същество спеше тихо  в неговата си поза.

Децата се появяват…….

Младата индианка полетя в тъмното. Падаше надолу, без да издаде звук – като откъснат сух клон. Не си помисли нищо, само изчака края. Ударът дойде неочаквано бързо и болезнено. Кракът й се счупи на две места с тихо изпукване, въздухът изригна от тялото й. Организмът й се опита да се пребори със спазъма на първоначалния шок и вкара естествена анестезия в кръвта, нещо се разля – като студен водопад по сгърченото й тяло. В странното було на замъгленото й съзнание се чуваха отдалечаващи се пияни крясъци и грозен смях.

Когато се разнесе детски плач и децата й полетяха към нея, някаква първична бяла сила я повдигна нагоре с прострени в тъмното чакащи ръце. Първото тяло я удари в гърдите и ръцете и го сграбчиха с бързината на отблясък. Рязко се наведе напред и подложи гърба си. Новият, по-тежък удар, я събори на земята. Малкият, осем годишен син не изплака, претърколи се и съвсем здрав се изправи с пъргавината на дете.

Бебето, в стегнатата хватка на ръцете й беше отворило широко очи, ръчичките му шареха в див танц, сякаш се опитваха да се хванат за още нещо. Малките дробове изпуснаха тънък поток въздух и стонът наподоби писукането на катерица.

Жената започна да се бори със себе си. Победи. Най-после успя да започне да диша, гърдите я боляха остро и непрекъснато, бяха живи и заедно, опората за която залепваше живота й. Двамата малки войни бяха добре.

Виковете от горе се усилиха. Нещо тупна в дупката, удари се с в сухата земя и започна да съска. Тъмнината го скриваше, но звукът разлисти страниците си.

Индианката го прочете правилно и замръзна стиснала децата. Само едно зло можеше да издава този звук – пълзящите отровни и подли ловци на дивата пустош. Кракът я заболя. Болката я връхлетя със силата на гръм след светкавица. Запрати я в ронливата стена, отвори устата и заби огън в стомахът й, сложи натрошени стъкла вместо кости в тялото й. Умът започна бавно да гасне с жълтеникави отблясъци.
Чети нататък »

Злото нещо ходеше по паважa, движеше се бавно и гордо. По-скоро се плъзгаше, отколкото стъпваше- плъзгаше се  и търсеше.  Представляваше мимолетно потреперване на въздухa, идеалното прикритие в горещите летни дни.  Оглеждаше се рязко, като врабче. Търсеше тъмните тунели, в които можеше да посее семето си – така се размножаваше. А за това му трябваше дете, чисто и непокварено – малко дете.

Отдавна не беше срещало подобни от неговия вид. Беше само  и това  го измъчваше, имаше хиляди непробиваеми стени към тъмните тунели, но желанието му беше сляпо. Размножаваше се с инстинкт на гладна акула. Почти по задължение. За утроба използваше топлите ъгълчета на прозрачното детско  съзнание, съзнание никога не  обработвало светли  или тъмни мисли. Свободните места за неговите поколения.

То не убиваше, само се хранеше.

Зави надясно по малкия булевард и се загледа във върховете, обградили  малкото градче. Колко  красота имаше тук. Макар и зло, имаше усет за приятната гледка. Продължи да се плъзга и след две преки, точно преди боядисания в зелено мост, почувства тунел. Кратко бодване и приятен гъдел. Настръхна, от порите на тялото му бликнаха малки и тънки струйки течност, която се изпари на мига. Не се наложи да се оглежда, виждаше едновременно във всички посоки.  Веднага улови тъмния ореол на липсващата светлина.
Чети нататък »