Здравейте на всички,

Подканвам ви да се присъедините към начинанието на Милена Пехливанова.

Посетих групата във Facebook (хората съпричастни към проблема са вече около 20 000)

Ще повторя само поста си там:

- Чета всичко и не мога да повярвам… Не мога и да кажа гръмко и ясно „НЕ!“ на този
абсурд, защото нещо ме е стиснало за гърлото…

КАК МОЖЕ ТАКОВА СТУДЕНОКРЪВНО БЕЗРАЗЛИЧИЕ!!!

КАК МОЖЕ да има такива кирливи изпълнения на шепа (забогатели от мъката на хората) пиещи кръв
зомбита????!!!!

Като народ сме прекрасен и много търпелив народ, добър и гостоприемен, усмихнат и мил, народ преглъщащ обиди и огорчения стоически държащ се прав, когато му дърпат въздуха от
дробовете…
НИЕ НЕ ТРЯБВА ДА ПОЗВОЛЯВАМЕ ТОВА!!!

Милена Пехливанова,
Поразен съм от огромните размери на начинанието. Браво на теб!!!

Подкрепям!

Едно нещо разбрах, още от Дарина. Трябва незатихващо огласяване на този проблем.

ХОРА РАЗПРОСТРАНЯВАЙТЕ !

Моля, сложете го в сайта, блога или магазина си! Благодаря!

Ето кода на банера с линк към групата във Facebook:
(банерът беше любезно и с желание направен от Casper)

<a title="Държавата да възстанови безплатните лекарства за онкоболните деца" href="http://www.facebook.com/group.php?gid=330826497574"><img src="http://img706.imageshack.us/img706/7357/bannerhd.gif" alt="Държавата да възстанови безплатните лекарства за онкоболните деца" /></a>

ХОРА РАЗПРОСТРАНЯВАЙТЕ !

Джеремая Кънинг се събуди от страхотен сърбеж в носа. Вдигна ръка да се почеше и изкрещя неистово, когато нокътя на средния му пръст се отлепи като мокра лепенка и пусна въздух под себе си.

Отвори очи по средата на море от болка. В първия момент видя само горните си изкривени от напрежението клепачи, после прилива от огън се дръпна и той впери поглед пред себе си. Нищо не виждаше. Кълбета гъст черен дим се завихряха в стаята, образувайки хоризонтални торнада с тънки зли опашки. От дясно на него нещо червенееше с трептяща светлина.

Не знаеше къде се намира и не помнеше нищо. Клетките в мозъкa му се свиха от новото количество енергия, разляло се върху тях. Споменът протече с бързината на мисъл. Къщата, партито, взрив, падащият таван. Ужасът в очите на жена му и широко отворените очи на децата му. Пламъците, които с хищен ловен инстинкт заобиколиха бързо хората в стаята, заливайки ги с прекалено силните си топли вълни.

Нямаше идея какво се беше случило. Погледна ръката си, като почти забоде нос в нея, за да я види.  Кожата му беше в мехури, заобиколени от петна липсваща епителна тъкан. Не усещаше нищо, само тъпо пулсиране.

Огледа се и мерна нещо бяло и квадратно пред себе си. Наклони тялото си напред и падна на рамо, после запълзя натам. Стигна до нещото и го разпозна – малкият, скъп бебефон – наполовина стопен, обрамчен със сини кантове. Стоеше до креватчето на бебето.

Адреналинът се блъсна в тялото му и направи силна обратна вълна. Ръцете му щуро зашариха и най-после стигнаха до тънките решетки на кошарката, плътно завити с тъмен дим. Креватчето беше празно – слава Богу. Напъна се отново  да се сети събитията и започна неравностойна борба с дилемата къде са децата. Последният образ изкристализира ясно в съзнанието му. Падащи горящи отломки и греди от тавана. Холът! Значи се намираше в хола. Точно така, започна да навързва нещата – детското креватче, бебефона. Сети се и за друго - тук някъде беше и голямата туба, обърната надолу с главата върху машината за минерална вода. След минута я намери, натисна пластмасовия накрайник с палец и подложи уста. Студената вода се рязля като хладен водопад по гърлото му.  Тялото му се хидратира за секунди, силата му се върна почти веднага. Подпря се на лакът, после на коляно и остана така приведен. Само ниско до пода имаше въздух, ненаситен с димната отрова.
Чети нататък »