Щастливка!

Понякога тихите думи, произнесени в боядисаната с цвят на Джорджийска праскова кухня,  шибваха умa повече от крясъци.
Джак Маккуин премяташе празната чаша от портокалов сок и гледаше в пода.
- Мила, не мога да го позволя – каза той.
Съпругата му  Дориа  усети  в гласа му  неодобрителна нотка, примесена с уплаха.  Думите я удариха като камък, изстрелян от прашка.
- Джак, искам да докажа на себе си, че мога да оцелея в този живот – каза тя.
- Животът не е само за оцеляване, мила. Той е и за да се живее – отвърна съпругът й.
Умълчаха се и двамата. Ако очите им прозираха щяха да се видят въртящите се мисли вътре. Последните се блъскаха.
Когато Дориа за първи път чу, че безвъзвратно е загубила зрението си, не се разплака.
В последствие осъзна странността на това, че първата мисъл, кристализирала посред шока  беше, че  ще й липсва червената риза на мъжа й. И въздушната му целувка.
Джак Маккуин имаше слабост към червеното.  Всяка риза, която си купуваше, носеше този цвят.  Сутрин  заставаше на улицата и пращаше  въздушна целувка към нея с червената си риза.  След това, докато се отдалечаваха в две различни посоки, се обръщаха много пъти за да се видят още веднъж.
За нея светът потъна в мрак неочаквано. Събуди се една сутрин и се зачуди защо  навсякъде е такава тъмнина. След половин час вече плачеше тихо в леглото. Мъжът й спеше до нея. Не го събуди. Щеше й се той да не е тук. Много го обичаше, за да му причини това.
Той го прие по-тежко от нея. Външно не го показа. През следващите месеци беше само до нея. Спасяваше я духом и тялом. Помагаше й, щом се препънеше в нещо забравено. През първата година Дориа си мислеше, че ще умре. Товарът на тъмнината я натискаше надолу към студената земя. Правеше всяко вдишване усилие.  Изпадаше в депресии, редуващи се с нервни кризи. Маниакални страхове я блъскаха с нажежените си чукове. Не желаеше да живее така.
Очите й пресъхнаха. Полека свикна и затвори примамливите врати на отчаянието. Това й костваше невероятни усилия и вътрешна борба. Но тя успя.
Започна да посещава училище за  слепи и за няколко месеца овладя писането и работата с говорещи програми. За още половин година си стъпи пак на краката. Шефът й имаше благ и добър характер. Харесваше я. Взе я отново на работа. Никога не повдигна въпроса за очите й. За него те си останаха все така хубави.
Една сутрин се събуди в леглото и някаква депресия я заля като мед.  Стана  и се заслуша в сутрешния дъжд.  Умът й рисуваше забравени образи  на фона на студените капки, тупкащи по късо окосената ливада в малкия им двор. Четеше по звуците.
Знаеше, че и днес ще се повтори същото. Ще слезе на долният етаж  плахо държаща се за перилата. Ще седне  на масата и търпеливо щеше да изчака мириса на кафе. Мъжът й щеше да се захване със закуската. Щяха да хапнат, обсъждайки предишните дни с безгрижието на нормално семейство. След това той  я закарваше до работа. След целия ден щеше пак да я чака пред въртящата се врата. Все там. Все така ухаещ на афтършейв Пеги Саж.
Съпругът й никога не спомена недостатъка. Някак продължаваше да се радва на живота.
Веднъж го попита обича ли я още. Засмя се по момчешки и изрецитира сватбената си клетва.
- Да бъда  с теб от този ден насетне, в добро и в зло, в богатство и нищета, в радост и в беда и обещавам да те  обичам и да се грижа за теб, докато смъртта ни раздели…
Тя си спомни този момент. Той плака повече от нея докато произнасяше думите.
Обичаха се.
В онзи ден, една година по-късно, тя реши че трябва да отиде на работа сама. Не желаеше кола или такси. Искаше да се качи в градския автобус. Той беше против, но все пак накрая отстъпи.
Първите няколко пъти се вози с нея, докато тя броеше спирките и опознаваше шумовете. След последния път тя го целуна и леко го бутна назад. Докато се возеше усещаше как кара с колата след обществения транспорт. На точната спирка слезе сама и разпъна сгънатото бяло бастунче. До нея  ухаеше на Пеги Саж.  Усмихна се и го извика по име. Той най-сетне се предаде. Целуна я по бузата и си тръгна. Явно вече не й пращаше въздушна целувка.
В следващите два дни го усети малко по-далеч от нея. На третия се направи, че не го усеща. Слезе по стълбите и тръгна към сградата.
Джак Маккуин погледа след нея. После се обърна и поклати глава. Усмихна се.
Така минаха две години. Атмосферата сякаш се разведри.  Усилията им се насочваха в други проблеми. Равноправието се завърна в къщата им. Тя знаеше местата на всяко нещо. Редуваха се да правят закуската.
Беше убедена, че нарочно го прави, но неговите палачинки винаги загаряха.
На работа ходеше с желание. Работеше усърдно и бързо. При поредната продадена реклама направи страхотен удар за фирмата, като издейства Найки да закупят реклама за повече от половин милион долара. Шефът й я стисна за рамото и толкова. На следващия ден я премести в отделен нов кабинет с кожено кресло.
Скоро й назначи лична помощничка. Казваше се Джули Лори. Малко миньонче, винаги носещо малки черни рокли. Двете се сприятелиха. Неусетно оставиха на заден план служебните разговори и започнаха да споделят мисли и клюки през всяка обедната почивка.
Измина още една година.
Пак седяха в кафето.
Джули Лори проследи с поглед сервитьора. После погледна Дориа
- Знаеш ли, че имаш таен обожател? – каза тя.
Дориа замръзна. Вилицата с парчето пай се спря пред устата й.
- Моля!?
- Казвам, че си имаш таен обожател, мила.
- Как пък го разбра това? – каза Дориа
Джули попи устни със сълфетката. След това я сгъна прилежно.Замисли се.
- От колко време се познаваме?
Дориа се замисли.
- Предполагам две или три години.
- Ами почти от година и половина го наблюдавам. След като слезнеш от автобуса, един мъж с най-изразителните светли очи, които съм виждала и винаги облечен с червена риза, ти изпраща въздушна целувка от отсрещния тротоар.
Очите на  Дориа внезапно се наляха със сълзи.
- Вечер, когато си тръгваш, те чака отново – продължи Джули Лори – проследява те с поглед как се качваш в автобуса. После се мята на един син ван и запрашва по пътя…