Всъщност чудо

Поради неоставащо време за „раждане“ на нови идеи….

9.23 ВЕЧЕРТА

Майката гледаше заспиващото си дете. Само майка можеше да гледа така.

Момиченцето изчака края на приказката.  После седна,  изтегли крака и стана от леглото.  Целуна майка си. Обърна се и отиде до кръглата дървена маса пред прозореца. Изправи се на пръсти и постави нещо на нея. След това се върна  и се сгуши в завивките. Докато майката отмяташе кичур коса, детето опипа с език празната кухина от липсващото си  зъбче. Имаше вкус на останало парченце солета.

Жената повдигна вежди. Детето улови погледа.

- Баба ми разказа как феята на зъбчетата ще дойде и ще ми пусне сребърна монета вместо зъбчето – каза то.

- Разбира се, мила – отвърна майката – но трябваше да го сложиш под възглавницата.

В умът й проблесна:  “ Кой ли не вярва в чудеса“  И оправи краищата на завивката.

Нещо се удари в стъклото. Момичето и жената подскочиха. Някакво светещо привидение влетя в стаята и замаха с крила. Приличаше на две слепени длани. Увисна точно над масата. От тялото му  струеше зелена светлина. Носеше сребърна монета в крачетата си. Тупна върху кръглия дървен плот.

Зарита и отлепи бляскащото кръгче от себе си. После залепна с едното краче за малкото зъбче.   Посипа наоколо със светещ прашец и увисна в средата на стаята. Махаше с крила към главата си, малкото му тяло почти не се виждаше. Дървената дограма отрази светлината към тавана. Нещото  излетя от стаята, развявайки завесите.

Жената стоеше с отворена уста. Усещаше косъмчетата на тилът си, като бодили на таралеж.

Детето  дотича до масата. Взе сребърната монета и се обърна широко усмихнато.

8.30 ВЕЧЕРТА

По- малкият на ръст малчуган Ранди Хауърд,  приказваше като пишеща машина, откривайки сребърни шини  при всяка усмивка.  Клечеше с четка в ръка.  Малките станиолови кръгчета от дъвки отразяваха светлината. Имаха формата на сребърни долари.

- През цялото време се чудя дали ще се получи работата Стю – каза той.

Стюърт Олим малко по- шишкав, със зачервени от дневното слънце бузи, кимна сериозно.

- Има ли светлина  насекомите се струпват.  Не си ли виждал Ранди?

Двамата вдигнаха поглед към лампата над електрическите проводници. Стъклената сфера се пробуждаше с леко блещукане във вакумната си вътрешност.

- Питам за прахта  бе човече – каза Ранди – малко ме е страх.

- Няма проблем.  Трябва само да се пазим  да не я вдишваме.

Довършиха мълчаливи мазането  с лепило.  Работеха с детски ентусиазъм и търпение.

Предишната вечер Ранди с гордост  показа на Стю намереното в старата фабрика за часовници. Избеляла, импрегнирана с восък кутия пълна с  фосфоресциращ  прах.  Трябваше доста да спори  с  дядо си.  Най -накрая възрастния човек му разреши да запази кутията.  Предупреди ги само, че е вредно да се вдишва от  „тази гадост“,след което се обърна и се изплю на земята. След няколко дена  Ранди разбра от баба си  защо дядото така ядно се изплю. Беше работил там,  боядисвайки стрелките на часовниците, облизвайки от време на време четката за фосфор, за да подостря косъмчетата. По късно това му струваше цялата долна устна и няколко скъпо платени пластични операции.

Години по-късно, вече големи, двамата разбраха защо е затворена фабриката. Непрекъснато си повтаряха, че леко са се отървали от радиоактивният прах, ползван от някогашните работници.

Онзи ден Стю погледна светещият в тъмното пръст на Ранди и идеята се роди съвсем спонтанно в главата му. Първо трябваше лъскава повърхност, за да отразява светлината от лампата.  Ранди се сети за стъклената сфера у тях пълна с дъвки „Сребърен долар“.

Двамата грижливо излапаха дъвките и внимателно сглобиха станиоловите монети. След това купиха от близката книжарница туба  с лепило.

Ленивото слънце започна да потъва в земята.  Момчетата решиха, че е време и започнаха намазването на блестящите пулове.   Ликът на сребърните долари се покри с прилежен тънък слой прозрачен капан.

Среднощните насекоми щяха да дотърчат – беше казал Стю -  и щяха да залепнат.  И тогава предварително напечения  на слънчева светлина фосфорен прах, щеше да се излее  от две страни върху нищо не подозиращите гадинки.  После всичко щеше да бъде в пърхащи и светещи  пеперуди.

Ранди стана и изтупа панталона си. Отиде до дървената пейка в началото на парка и взе двете хартиени фунии с прах.  Даде едната на Стю.

- Сега само ще чакаме – каза той.

Стъмни се неочаквано бързо и рояци от малки и по-големи бръмбари започнаха да се вият над  бляскащите златца по земята. Доволни  от успеха момчетата отлагаха  до последно.  Рояка се наля с още,  и още привлечени от отраженията насекоми.  Момента настъпи.

- Сега – Кресна Стю и скочи напред.

От противоположната страна Ранди се ухили широко и пристъпи, вдигнал хартиената фуния. В синхрон и двамата лиснаха светещ  прах право пред себе си.

Нещо голямо и тежко се спусна надолу. Стрелкаше  се наляво и надясно, с неестествени движения.   Гмурна се  точно по средата на вихъра от фосфор. Удари  земята и залепна за една от сребърните монети.  Прахта го покри цялото.

Стю изкрещя. Ранди  замръзна.

Светещото в призрачно зелено същество, стреснато удари с криле. Направи кръг и се заиздига нагоре със  залепналата за краката монета.

Момчетата гледаха слисани.

- Човече,  какво беше това? – каза Ранди

- Птица…..Някаква шибана птица, бе човек…. Ще свети в зелено цял месец   – Стю се смееше – ще свети над целият град.

Двамата стояха  един до друг.

- Не приличаше на птица – каза Ранди

8.00 ВЕЧЕРТА

Джеимс Бароус,  трето поколение запален ентомолог, излезе пред къщата си по къси шорти и  тениска.  Вечерният хлад приятно погали тялото му.  В ръцете си носеше малка стъклена клетка.   Отвори капака.  Трите женски пеперуди  „Атласи“   кротко си стояха по клончетата.  Бароус бръкна с ръка и нежно извади първата.  Южно азиатската  нощна пеперуда „Attacus atlas“ - една от най- големите по размер в света,  леко се раздвижи.   Потръпващите й крила почти покриваха дланите му.

С леко подхвърляне Джеимс успя да  я откачи от ръката си.  Полетът й беше хаотичен и странен.  Загледа се  след нея в изтеглените червени облаци на залеза……….