Пущинак!

Артър погледна към ранния пурпур, прескачащ по водните гърбици. Вечно влажните и зелени камъни, потопени в пръски, под сенките на дивите лешници. Всичко набраздено от отраженията на  полегатия бряг.

Щеше да гази точно там.  Запали откраднатата по-рано цигара и приглади коса.  Усети тръпка по гърба и  ръцете си.  Сутрешната вода хапеше.

Всмукна от цигарата и почувства замайване. Не, че му доставяше удоволствие да  поглъща синия дим. Но се усещаше голям в очите на другите.

Веднъж баща му го хвана. Рано или късно се случваше с всички. Някой получаваха плесници, но той  отнесе само конското.

Слънцето  проби през зеленината и мина през челото му.  Гората започваше да оживява. След няколко часа щеше да е  достатъчно напекло да се охлади целия.  Но сега за  секунда му се  прииска да  предложи на останалите  да изчакат.

Отказа се.

Даде си вид, че не му се прави нищо, което си беше чистата истина.  После смело нагази в потока с навити крачоли.

Веднага се наложи да пренебрегва неприятното чувство от прилепналата по корема мокра тениска. Имаше широки рамене  и изправена стойка. Непокорни кичури над  сини като стъкла очи. Лека усмивка със закривени кучешки зъби, придаващи по-скоро чар. Имаше опит с несгодите. Не можеше да се спре пред някакъв малък бент с изсъхнали клечки.

В дългите горещи дни на лятото нямаше какво особено да се прави.

Другото момче го последва. Всички му казваха Нилмер.  Прякор, произлязъл от детски закачки около бразилския футбулист. Пълна противоположност на Артър. Слаба фигура със стърчащи уши и червени бузи.  Подредена коса  и кафяви очи.

Няколко месеца носеше шини,  но преди седмица майка му свали омразните неща.  Сега гордо се усмихваше наляво и на дясно.  Постоянно буташе нагоре рамките на очилата си. Идваше в малкото градче през цялото лято. Веднъж разказа как все едно нещо е накарало техните да продадат къщата и да дойдат тук.

Докато го чакаха сутринта, Артър се чувстваше неотразим  в новата си тишъртка, но когато видя Нилмер в спортни джинси, тениска „лакоста“ и кожени сандали на бос крак се почувства като последния бедняк в пъкъла. Трябваше да си го върне по-късно.

Усмихна се. В гадните номерца много го биваше. Веднъж даже се замисли какви ли неща би му спретнал, ако беше крал, а Нил прислуга. Доста време мина докато си мислеше. Сега захващаше с ръце наноса от изсъхнали клечки и малки камъчета и ги натикваше в процепите на редицата камъни.  Бентът се простираше ветрилообразно в мътен  залив с дълбочина половин метър.

Нилмер работеше бавно. Водата беше  студена и го  пръскаше в лицето. Хвана един от по-големите камъни и се опита да го мръдне. Не се получи. Опита пак, и пак… Започна да се блъска  като нощна пеперуда в лампа.

Артър пристъпи напред и с един напън премести камъка. В очите на Нилмер винаги приличаше на машина.

Нова струя вода изби между два камъка. Потокът гневно напираше да пробие преградата. Артър се завтече натам и натисна дебелото вклинено стебло на клона. Добави няколко шепи лепкава кал. Стуята намаля до прокапваща вадичка.

Обърна се доволен и погледна сестра си.

Доведената му сестра Ана Морг гледаше отстрани. Облякла новата си рокля, нямаше сила, която да я накара да пристъпи в потока. Надзираваше всичко. Идеята за бента беше нейна. Бледо лице с много големи очи и пепелява, прилежно сресана коса. Веднъж прочете за тънките устни  в едно списание.  Тънки, като нейните. Били признак на злоба.  Само се усмихна. Минаваше за много симпатична.

Носът на Нилмер потрепери. Погледът му обходи заливчето и мислено прецени колко време още ще трябва. Артър работеше като машина. Водата вече стигаше до горната част на бедрата му.

Откриха мястото случайно, влизайки много навътре в гората. Харесаха го за новия си проект за бент.

В началото на лятото Нилмер се появи с нова,  чудесна моторна лодка с дистанционно управление.  Проблемът се оказа в дълбочината на реката. Няколко дена по-късно стигнаха до прикритото  от леска място.  Избраха едно полегато място с разръфани брегове.

Нилмер разстла кафявото карирано одеяло. Само това отпусна майка му.

Артър изгледа одеалото.

- Прилича на бебешко лайно, Нилмар – каза той.

Ана се захласна в смях.  Нил нацупи устни, все едно разтегнаха ластик. Не искаше да се излага пред Ана.

Артър се ухили. Върна си го. Сега можеха да започнат работа.

Достигнаха необходимата дълбочина и спряха загледани в малкия вир.

Нилмар всмукна бузи и допринесе за общото мълчание. Гледаха заливчето.

- Трябва да е по-дълбоко – каза Ана.

Артър замислено се загледа в сестра си. Ако имаше някой в живота му,  който да го поправя във всичко  това беше тя. Фактът, че почти винаги се оказваше права, не се броеше след крайния резултат.

Ана дари лепкав поглед на Нилмар и малчуганът веднага се съгласи. Трябваше да изгребват още.

Артър въздъхна.

- Краката ми измръзнаха. Мисля, че е време за малка почивка – каза той.

Нилмер погледна потвърждаващо.

- Ани, ще извадиш ли сандвичите? – попита Артър.

- Няма проблеми – каза Ана Морг.

Пресегна се,  без да става, и разгърна двата хартиени плика на одеялото. Показаха се цели четири пакета с вкусотиите на майка им.  Разнесе се уханието на картофи и пържено пиле.  Хрупкави питки и няколко дебели резена сирене добавиха цвят към другата кутия с нарязана и овкусена салата от пресни марули.

Артър се настани до сестра си. Нилмер седна срещу тях.

Ана забеляза вечната стеснителност у приятеля им. Винаги ставаше така. Беше забавен и приятен, но опреше ли до това да получава нещо от някого, даже се изчервяваше. Усмихна му се и постави пред него комплект пластмасови прибори за хранене. После хвана металния голям нож за хляб и отряза няколко учудващо тънки филии хляб.

Артър  примлясваше с уста, пълна с пиле. Отпи от  безалкохолното и обърна пълен със задоволство поглед към Нил.

Нилмер не гледаше него.  Гледаше Ана.

Ана Морг  взе един лъщящ от мазнина картоф. Усмихна се криво….. И замахна с ножа към брат си.

Ударът беше толкова неочакван, че на Артър му се размина на косъм. Ножът прониза тениската, поряза кожата под лакътя  и се заби четири пръста в земята.

Ана скочи, като котка и вдигна ръка. От пръстите и блъвна зелен огън на струя.  Право към лицето на Артър.

Нилмер неочаквано се появи между тях. Беше разперил пръсти пред себе си. Очите му проблясваха в оранжево.

Зеленият огън се удари в невидима стена. Наоколо замириса на гръмотевична буря.

Ана Морг сви пръсти и пламъкът угасна.  Изсъска през зъби.

- Ти!? -каза тя.

- Винаги съм аз, Моргана – каза Нилмер.

След това посочи към водата в бента. Устните му бързо произнесоха древното призоваване.

Ръка, облечена в кафяви люспи, проби повърхността. В китката стискаше меч. Чудесно и тънко острие, обвито в зелени пламъци.

Както винаги му се случваше, без изобщо да се замисли, Артър протегна ръка. Светът сякаш застина в изумление, когато ръката му стисна дръжката.

Нилмер  се преобърна в тялото и името си. От предишното слабо момче не остана и капка. Сега на негово място стоеше помощникът и съветник на най-великия крал, живял някога. Мерлин магьосника. Обграден от аурата на своята мощ.

Ана Морг сякаш просветна за малко. Очите й станаха кръгли от уплаха. Тъмната мъгла около нея хвърли искри и Моргана се пренесе назад.

В този момент всички белези, че някога е съществувала, се изпариха. Лицето й изчезна от снимките в къщата на майка й. Дори следите от колелото, с което дойде, се изравниха по прашния път. Никой не я беше виждал никога.

Артур гледаше меча. Спомни си с едно единствено премигване.  Усмихна се.

- Не мислех, че си с мен, верни приятелю – каза той.

Мерлин поклати глава.

- Навсякъде през вековете ще те следвам, кралю – каза той.