Настройте се за най-невероятните истории, който сте чували някога.
Следвайте ме тихо, но внимателно през вратата, зад която се крие друг невидим свят. Нека погледнем към…
Масивната камина от тъмни камъни, слепени с приличащ на сребро хоросан. Пламъците отразени от тях, и накъдрените им краища развяващи се сякаш засмукани от невидим вихър платна. Дебелите цепеници, подхранващи талазите топлина, прегръщаща старите мебели. Приятното пукане и лишената от напрежение обстановка.
Голямото куче, легнало на килима, топлеше корема си и зяпаше рекламата за кучешка храна. Умът му попиваше изображенията от телевизора и изобщо не обръщаше внимание на двамата мъже, седящи под гредите в ъгъла.
Всеки от тях държеше чаша, пълна с кехлибарна течност. Едновременно отпиха по глътка. Оставиха чашите до кръглият аквариум и се облегнаха назад, наслаждавайки се на дървената купа с ядки.
Самотната златна рибка с изпъкнали очи страхливо направи кръгче към дъното.
По-младият от двамата, Били Джоуел, гонеше приятеля си с пет години. Разбира се, не искаше да го настигне. Бяха самотни ергени.
Прекарваха времето си заедно години наред. Играта, която играеха продължаваше доста дълго време.
Бен Хауърд прехвърли твърдият бадем на задните си дъвкателни зъби и попи с език солта от повърхността му. Наскоро му поставиха отливки на предните, и той ги щадеше страхливо при всяко хранене. Имаше видът на типичен счетоводител. Плешива глава, очила, съчетани с нисък ръст и топчести пръсти. Обърна се към приятеля си.
- Е, Били, какво ново ти е хрумнало? – каза той.
- Мисля и днес да измамим смъртта, Бен – отвърна Били.
Засмяха се и пак чукнаха чаши.
- Знаеш ли, че може би в цял свят брачните халки на мъжете са радиоактивни – попита Бен.
- Това пък как ти щукна в главата ?
- Ами почти на сто процента от мъжете, слагайки ги на пръста си, започват да оплешивяват – каза Бен.
Засмяха се по момчешки. На Били чак сълзи му тръгнаха.
- Мисля, че ти е време за една мозъчна клизма, старче – каза той.
Внезапно в празното кресло срещу тях светлината сякаш намаля. Двамата млъкнаха и се загледаха натам.
В развихрящата се тъмна мъгла се оформи слаб силует. Бяха свикнали с това. Последва имплозия на изчезваща светлина и срещу тях се появи фигурата на мъж в средна възраст. Носеше безупречен снежнобял костюм. Преметна крак, върху крак и леко оправи сакото си. От босите му ходила капеше черна, вряща кал.
Бен се загледа в непознатия. После стана и наля в третата празна чаша един пръст „Джеймисън“.
- Крайно време беше – каза той.
Смърт взе чашата и помириса. Повдигна горната си устна презрително, и я върна на масата без да отпие.
- Прекрасно знаете, че не можете да измамите смъртта, старчета – каза той.
Били се надигна и подпря лакти на коленете си. Замисли се за момент след това вдигна очи.
- Ние сме на съвсем друго мнение – каза той.
Смъртта повдигна рамена.
- Не можете и да си представите как ме карате да се чувствам….. Допуснете за момент как два микроба сядат на масата ви, и се държат нагло с вас. Разбирате ли? Това е една малка планета в една миниатюрна слънчева система. В галактика, която е толкова млада, че още са й нужни пелени. A aз съм стар, Бен и Били, много стар. И беседвам с вас…. Някакви разглезени хлапета.
- Но имаш слабо място и то свети, като неонов надпис на бензиностанция – прекъсна го Бен.
- Прекрасно се изразяваш, плешивко – върна му Смърт – да чуем.
- Първо трябва да те попитам нещо. Колко стар си всъщност?
Смърт погледна дланите си. Нямаха дактилни отпечатъци, нито линии.
- Мисля, че съм по стар от Бог. Никой от нас вече не помни. Но това няма значение, след време ще прибера и него.
Бен изцъкли поглед. Били не вярваше на чутото.
- Ще прибереш Бог?!!!
- Да, Бен. Бог също някога ще умре. Но да минем направо на въпроса. Какво искате?
Двамата преглътнаха едновременно.
Смърт чакаше. Очите му гледаха старите хора с поглед на наркоман гледащ хероинова близалка.
- Желаем да продължим играта – каза Бен - Ако спечелиш, ни взимаш останалите години, ако загубиш – не умираме никога.
- Няма да спечеля много от това, но съм съгласен.
Мълчанието отново се разстла отгоре им.
- Пак ще хвърляме монета- каза Били.
Смърт не изглеждаше очарован.
- Това продължава доста дълго за мен. Знаете, че проблемът е в самия хаос. Някъде напред във времето хвърлянията на „ези “ и „тура“ в крайна сметка се изравняват. И така ще продължаваме до без края, но както казах съм съгласен на този експеримент. Мога да си го позволя.
Били Джоуел се усмихна.
- Ок, ако падне сто пъти „ези“ печелиш. Ако падне сто пъти „тура“ губиш.
Смърт кимна.
Ръката му подхвърли монетата. Тримата се наведоха към земята за да видят какво се падна.
Огъня пукаше.
В студената и тиха стая двамата старци седяха сами и подхвърляха монета. После гледаха към пода и обсъждаха резултата. Дъхът им излизаше нагоре под формата на пара.
В малкия аквариум златната рибка с изпъкналите очи улавяше мислите им. Издължаваше леко образите и ги поставяше в триизмерното пространство на стаята. Едната и перка беше по къса от другата и я дразнеше. Обърна очички към третия празен фотьойл и добави повече пара към врящата кал на илюзорният образ. Умът и преработи цветовете и вероятностите спрямо желанията им. Напасна емоциите от победите и загубите. Моделира лицата и върна образите в главите на двамата мъже.
Старите хора се намръщиха.
Рибката следеше развитието на играта и удовлетворяваше всяко желание подхранвайки интереса с моментни загуби и равни резултати.
Вече усещаше глад в малкото си стомахче.
Изпъкналите очи се спряха на Бен. Възрастният мъж стана от стола и посипа малко изсушени водни бълхи по повърхността на водата….
