Дороти  се научи да казва „моля те“, за да получава бисквити.  Всеки ден ставаше преди дневното светило. Заставаше на верандата и проследяваше как слънцето обува сутрешния си хладен чифт стъклени обувки. Гледаше го,  докато наоколо не се разнесеше аромата на кафе. Опипваше с език дупката от липсващо зъбче и  вдигаше към майка си очи, пълни със сънени феи.

Хубавият детски глас винаги  разклащаше  медните  камбани в умовете на възрастните. Достатъчно беше  да застане пред майка си с протегната ръка и ако бисквитите се забавеха, в гласа й се промъкваше скритото и най-силно оръжие. Умолителна нотка, с онзи страхотен съжалителен привкус.

- Моля те, мамо,  бисквита – казваше тя.

Мама поглеждаше за малко, после обезоръжена  й  даваше. Разбира се, беше приготвила пакета с бисквити още на зазоряване, както правеше всеки ден.  Но това не пречеше на щастливото очакване детето да си поиска.

Дороти се надигаше на пръсти за целувка.  Захапваше бисквитите и  с пълни бузи излизаше  навън пред вековния  широколистен  дъб. Останалите сладки парченца от  пакета носеше в голям зелен  буркан.  С тях хранеше магическите същества в клоните.  Усмихваше се на голямото дърво в средата на двора,  и започваше да слага натрошени бисквити пред малките мравуняци.  Вдигаше поглед нагоре към окичените с блестящи паяжини и капки роса клони.

Те  пееха. Тя им отвръщаше.

Семена, обвити в пух, се спускаха от високите места на дървото,  завъртаха се около нея, а тя обикаляше около огромния ствол, и  погалваше  големите папрати в основата му.  Животворни листа трепваха. Крайщата им  носеха тънки струи от студени, сливащи се капки.

Топлият южняк задуха.  Сякаш потъркваща се котка погали бузите й. След това свърна  към кората на огромния дъб, сгушвайки се в него.  Хилядите цветове по моравата  се отвориха.  Малките сънени феи вътре в детската фантазия започваха да приглаждат крилата си.

На остъклената веранда майка й поливаше декоративната палма. Бащата четеше сутрешния вестник. Тялото му  блажено се топлеше, почти потънало във възглавниците на стария люлеещ се стол.  Врътна очи над очилата. После измести поглед към  поливаната от жена му палма.

- На някой места хората ги режат тези неща, че им пречат да минат. Ние тука си ги отглеждаме – каза той.

Жена му се усмихна. Нищо ново под слънцето -  вечната вражда към цветята. Не можеше да ги разбере мъжете, какво против имаха тон пръст,  разпределена в саксий  на верандата.

И тя погледна към двора. Двете плитки на дъщеря им едва се виждаха над храстите.

Дороти гледаше нагоре към дървото. Мислите придаваха на очите й онзи странен детски поглед, който нито един  художник или писател не би се наел да обясни. Обичаше гората и това как въздухът размахва четка между старите дървета.  Зеленото в мокрите листа цапаше наоколо с малки проблясвания.

Момичето приключи с изхранването на любимците си и потърси с очи дядо си.

Той вече пиеше сутрешния си затоплен коняк пред по-малката лятна къща.  Потапяше края на пурата в уханната напитка и засмукваше  синия дим.

Дороти обожаваше дядо си.

Дядо Майлс притежаваше яко тяло и властен характер, закачен с пирони за студени скули.  Големи бакенбарди с цвят на пяна се спускаха над бузите му.  Последните весело подскачаха, когато  похапваше ябълки преди хранене.

Дороти винаги си го представяше като капитан на кораб.

Майлс обичаше момичето.  Двете плитки на детето подскачаха всеки път щом прескочеше прага на къщата. Той я прегръщаше грейнал. Поплакваше малко и поднасяше пред детската усмивка кутия с бонбони  и затоплен малинов сок, разреден с вода. Наблюдаваше я и не можеше да повярва колко бързо пада времето. Според всички времето летеше, но според неговата теория падаше.  В крайна сметка нищо не би могло да лети толкова бързо, нали?

През деня седеше подпрял ръце, печелейки желанието на другите да присъства сред тях. Печелеше го с чудесното си качество да изслушва хората. Обичаше разговорите,  само те му бяха останали, след като дъщеря му се премести в големия град. Рано или късно малките птичета  напускаха гнездото. Така ставаше.

Живееше сам,   вечно държащ  под око пакостливите хлапета от съседната улица.  Вечно чакащ малката си внучка. Сега се радваше на пълна къща и внимание.

Дороти идваше само през ваканциите. Малкото градче, заобиколено от високи скалисти планини, можеше да е забавно само за толкова малко дете като нея.

Беше странно хлапе. Винаги облечено добре, но някак самотно и не особено контактно. Беше готова на всичко, което я накарваха да свърши.  Винаги с подскачащи крачета и  усмивка. Когато се заиграеше с другите деца, някак се губеше в тълпата.  Те страняха от нея, не като отблъскване, а като аутсайдер. Все я караха да донесе обратно избягалата топка или да начертае отново линийте на „игрището“.  Тя с охота приемаше.

Дядо Майлс гледаше мълчаливо над синия дим.

Седмица по късно бащата на Дороти ги остави за няколко дни.  И тогава изведнъж, както никога до сега, дядо Майлс се промени.

Напречната бръчка на напрегнатост не слизаше от челото му.  Все едно се бореше със себе си.

В топлия следобед на следващия ден  повика Дороти.   Често  я изпращаше до големия магазин от другата страна на моста.  Поне веднъж седмично трябваше да презареди запаса от коняк.  Дороти хвана парите в ръка. Знаеше, че рестото ще остане за нея и ще стигне за няколко дъвки. Тръгна по предаващата се на природата асфалтова алея. Магазина  се намираше на почти половин миля от тяхната къща.

Майка й беше превзела люлеещият се стол.  Леко придремваше над любовния роман. Гледаше, примижвайки, към тях.

Дороти се върна се  след около час. Подаде на дядо бутилката и се обърна към топката до  зелената пейка.

Дядо Майлс вдигна шишето срещу слънцето.

- Дороти! – каза той.

Момичето се обърна.

Дядо Майлс разви тапата и съвсем спокойно изля коняка в тревата.

Дороти почувства вина. Не знаеше защо, но нещо я стегна, сякаш беше сбъркала някъде.

- Отиди пак до магазина. Вземи ми друга бутилка. И нека да е по светла от тази. – каза Майлс.

Малкото момиче отново  погледна с копнеж към топката. След това наведе глава. Приближи се и взе банкнотата. Врътна се кръгом  и тръгна.

Дядо Майлс хвърли поглед към верандата. Дъщеря му гледаше.

Той запафка пурата.  Листата затрептяха.  Дневното светило направи още една крачка по дългия си път.

Дороти се върна. Носеше в ръка новата бутилка. Подаде я и изтегли дупе назад към топката. После се спря и загледа в  мъжа.

Дядото вдигна шишето към небето, всмукна бузи и поклати глава неодобрително. Разви капачката.  Помириса за момент. Презрително повдигна устни и изля кехлибарената течност в тревата.  Погледна наляво и надолу към Дороти.

- Не е от хубавото, момиче. Трябва да отидеш за друго – каза той.

Внучката му изкриви устна. Искаше при другите деца.  Започна да се бори. Скоро отстъпи и протегна ръка за новата банкнота. Пое я и се врътна обратно.

Върна се тичешком. Подаде бутилката и замръзна пред дядо си. Майл дори не погледна шишето. Изля го, като другите.

После безмълвно подаде новите пари.

Очите на Дороти се наляха със сълзи.

- Не – каза тя.

- Отивай без повече да се цупиш, млада госпожице. – каза дядо Майлс.

Малкото момиче тръсна ръце и сълзите и закапаха.  Брадичката й трепереше. Бавно се обърна и отново тръгна към магазина.

Дядо Майлс преглътна и зачака. Вкусът на тютюна стегна гърлото му.

Малко по-късно Дороти се върна. Носеше  новата бутилка и все още бършеше зачервени очи. Подаде коняка.

Дядо взе шишето и внимателно го изля на земята. Бръкна в джоба и подаде нови пари.

- Искам нова бутилка – каза той.

Дороти се ядоса. Волята й събра сила. Леко хвана десницата на респекта към дядо си и започна борбата. Скоро неината ръка  натисна другата. Почти я строши при победата.

- Няма! – каза тя.

Дядо Майлс гледаше спокойно.

- Няма – повтори Дороти.

Майлс само посочи с ръка към пътя. Очите му се присвиха.

Дороти го изимитира и поклати глава.  Посочи топката.

Все така мълчаливо сълзите и закапаха. От вътре всичко й трепереше. Беше жадна. Остана твърдо на мястото си и отказа да тръгне.

Дядото стана от пейката.

- Тръгвай – каза той.

Момичето завъртя глава.

- Не!

Дядо Майлс въздъхна и се обърна кръгом. Тръгна към къщата.

Дороти погледа известно време след него. После се обърна и тръгна към топката. Излезна от двора и отиде при другите деца. Скоро се усмихна  и  по детски забрави всичко.

Дядо Майлс седна на верандата с чаша затоплен коняк.

Запали нова пура. Гледаше към децата.

Дъщеря му се показа през мрежестата врата. Наоколо се разнесе аромат на пай.  Беше изгледала внимателно цялата случка.

- Какво правиш, татко? – каза тя.

Дядо Майлс отпи глътка и вдигна поглед.

- Детето трябва да се научи да отстоява своето, Мила…

И двамата се загледаха в играещите деца.

Едно от по-големите момчета посочи властно към избягалата топка. Караше Дороти да я донесе.

Малкото момиче поклати глава….

Паролата забравена? Няма проблем. Просто задай E-mail адреса или потребителското си име и ние веднага ще ти изпратим паролата на твоята е-поща.

В топлата стая се разнасяше уханието на канела и изпечени орехови сладки. Лишеният от напрежение свеж въздух заливаше старите мебели с талази от време и разнасяше уханието по почти  целия етаж на къщата. Заобикаляше огромните, търпеливо чакащи фотьойли и лениво се катереше по стените.  Самотните дивани имаха досадният навик сърдито да скърцат. Но ако човек ги погледнеше от входната врата, очите му се пълнеха с чистият им  цвят и уютната  подредба. Малки гоблени, подредени по стените, внасяха допълващата нотка уют.

Близнаците Брандън и Кери Уайд, седяха удобно разположени на дебелия, сресан килим. Махаха с ръце и често посягаха към купата с хрупкави, топли курабийки под прикритието на замечтани усмивки.

Баба Уенди седеше пред тях и блажено подпряла гръб в облегалката  на дивана, ги изчакваше. След  малко подхвана началото на дългата приказка. Търпението и желанието за още една история плуваха в симбиоза  в обичта към любимите и внуци.

От време навреме завърташе очи към децата, изпод големият диоптър. Усмихваше се и почесваше  лекият сърбеж от съжаление по собственото си детство.

Децата я обожаваха. За тях старата жена се превръщаше в топлата втора майка, съгласна с всичките им желания. Баба Уенди имаше коса със сребърният цвят на речна пяна, пристегната назад, с тънка диадема. Изпито благо лице, стотици малки бръчки и светли, като езера, очи.
Чети нататък »

Старият магьосник седеше с кръстосани крака пред пукащия огън. Имаше старо сбръчкано лице, с малки живи очички и зачервени като праскови бузи. Беше интересна личност. Попиваше вниманието. Дрехата му, в най-светлото синьо, което беше създадено като нюанс на небесният цвят по онова време, го обгръщаше отвсякъде. Предстоеше вечерта на разказите и всички с нетърпение и интерес чакаха новата история. Магьосникът изчака тишината да запълни дори ъглите на голямата шатра,  усмихна се и започна да разказва:

- Преди много, много години около земята не се редували Светлината и Тъмнината. Те стояли неподвижно и обърнати една към друга – лице в лице – се мразели до безкрай.

И двете били по своему красиви и тайнствени и нито едната, нито другата отстъпвала мястото си -  обричащи света на вечна половина от светлина и тъмнина. Тогава ги забелязало ВРЕМЕТО, от пръв поглед се влюбило и в двете и решило да застане по между им.

С прекрасни слова от вселени и поглед пълен със слънца, то запленило и двете сестри с всепоглъщащото си обаяние, но понеже Светлината и Тъмнината били все още ядосани сестри, ВРЕМЕТО решило проблема като ги обърнало с гръб една към друга, обещавайки на всяка една целия малък свят да бъде неин – от началото до края.
Чети нататък »