Злото нещо ходеше по паважa, движеше се бавно и гордо. По-скоро се плъзгаше, отколкото стъпваше- плъзгаше се и търсеше. Представляваше мимолетно потреперване на въздухa, идеалното прикритие в горещите летни дни. Оглеждаше се рязко, като врабче. Търсеше тъмните тунели, в които можеше да посее семето си – така се размножаваше. А за това му трябваше дете, чисто и непокварено – малко дете.
Отдавна не беше срещало подобни от неговия вид. Беше само и това го измъчваше, имаше хиляди непробиваеми стени към тъмните тунели, но желанието му беше сляпо. Размножаваше се с инстинкт на гладна акула. Почти по задължение. За утроба използваше топлите ъгълчета на прозрачното детско съзнание, съзнание никога не обработвало светли или тъмни мисли. Свободните места за неговите поколения.
То не убиваше, само се хранеше.
Зави надясно по малкия булевард и се загледа във върховете, обградили малкото градче. Колко красота имаше тук. Макар и зло, имаше усет за приятната гледка. Продължи да се плъзга и след две преки, точно преди боядисания в зелено мост, почувства тунел. Кратко бодване и приятен гъдел. Настръхна, от порите на тялото му бликнаха малки и тънки струйки течност, която се изпари на мига. Не се наложи да се оглежда, виждаше едновременно във всички посоки. Веднага улови тъмния ореол на липсващата светлина.
Чети нататък »
