Младата индианка полетя в тъмното. Падаше надолу, без да издаде звук – като откъснат сух клон. Не си помисли нищо, само изчака края. Ударът дойде неочаквано бързо и болезнено. Кракът й се счупи на две места с тихо изпукване, въздухът изригна от тялото й. Организмът й се опита да се пребори със спазъма на първоначалния шок и вкара естествена анестезия в кръвта, нещо се разля – като студен водопад по сгърченото й тяло. В странното було на замъгленото й съзнание се чуваха отдалечаващи се пияни крясъци и грозен смях.
Когато се разнесе детски плач и децата й полетяха към нея, някаква първична бяла сила я повдигна нагоре с прострени в тъмното чакащи ръце. Първото тяло я удари в гърдите и ръцете и го сграбчиха с бързината на отблясък. Рязко се наведе напред и подложи гърба си. Новият, по-тежък удар, я събори на земята. Малкият, осем годишен син не изплака, претърколи се и съвсем здрав се изправи с пъргавината на дете.
Бебето, в стегнатата хватка на ръцете й беше отворило широко очи, ръчичките му шареха в див танц, сякаш се опитваха да се хванат за още нещо. Малките дробове изпуснаха тънък поток въздух и стонът наподоби писукането на катерица.
Жената започна да се бори със себе си. Победи. Най-после успя да започне да диша, гърдите я боляха остро и непрекъснато, бяха живи и заедно, опората за която залепваше живота й. Двамата малки войни бяха добре.
Виковете от горе се усилиха. Нещо тупна в дупката, удари се с в сухата земя и започна да съска. Тъмнината го скриваше, но звукът разлисти страниците си.
Индианката го прочете правилно и замръзна стиснала децата. Само едно зло можеше да издава този звук – пълзящите отровни и подли ловци на дивата пустош. Кракът я заболя. Болката я връхлетя със силата на гръм след светкавица. Запрати я в ронливата стена, отвори устата и заби огън в стомахът й, сложи натрошени стъкла вместо кости в тялото й. Умът започна бавно да гасне с жълтеникави отблясъци.
Чети нататък »
