Послевкус на асфалт!

Живеем странно – ей така -да минава времето през голямата врата. Зазидани сме в този живот и не знаем дали наистина живеем или само си мислим, че е така. Живеем, както ни кажат, живеем не собствения си живот, а нечий друг. Защо? Всеки ден всичко се променя пред очите ни, всеки един ден, а ние само се надяваме и изобщо не се замисляме за по-добро ли ще е? Само се надяваме.

Трябва да се замислим ,че голямата врата зее срещу нас и колкото повече време минава през нея, то толкова по- голяма става тя. Но не това е страшното, страшното е , че всички ние губим способността да живеем цветно – все по често се отпускаме в някакво забвение, с надеждата часовете да отлитат по бързичко, пък ако може и дните така.

Номерът е да дойде петък и утре да е събота. Кофтито е ,че си се приближил с пет дена до смъртта си,  без да се усетиш и през това време не си си изкарал особено добре  - даже на всеки от тези пет дена два часа са ти задължително с после вкус на асфалт, без да е 40 градуса на сянка . През тези пет дена перманентно серотонина ти все едно танкове са го мачкали, но много важно- номерът е , че идва почивен ден и можеш да се отпуснеш ,като загнило листо в забравена саксия. Афектираме се ежедневно от много неща, съкращавайки времето ,което ни остава. Подсъзнанието ни, което може всичко – в опитите си да ни спаси – е станало като кегли, чакащи топката по пътеката , за да те удари я в главата , я в кръвното…..роби сме на заучената дума „трябва“. Е, добре де, прави сте, има и хора ,който разбират , че са живи и се наслаждават на всичко, радват се дори и на най дребното, но те са малко и обикновено на тях им завиждаме. Може би сте срещали пръхтящ от енергия , усмихнат човек и сте се замисляли – от къде я черпи този тая енергия??? Но няма значение важното е ,че ще дойде събота и ще се отпускаш, мислейки си за вечерта и ноща и за това, че утре пак ще ти е същото…Заспиваш, харчейки въображаеми милиони, спечелени от въображаема лотария  -и за теб това е много готино чувство – спокойно никой няма да ви отнеме тази мечта. Заспиваш. Става още по- зле, когато дойде неделята, и ефекта е същият- зомбираш се и пак гледаш да лети времето, за да дойде момента да свършиш нещо, което ти е тъпо. Замисляте се , че дишате нормално. Да, когато всичко е наред, вашият организъм не би трябвало да усеща нищо- лошото е, че вече мозъкът ни започна да забравя ,че е жив. Като вид сме устроени по много странен начин, имаме една изпъкваща емоционална „страна“ и когато последната е в баланс – всичко е ОК,  но това все по малко, все по- малко и по-малко се случва.

Животът сам по себе си започва да става идентичен със симптомите на мигрената – боли те глава и нищо не помага. Все повече хора, на които споменеш, че им трябва почивка повтарят фразата“ ще си почивам на оня свят“ …..Ами ако няма такъв, ако всичко е вечна бездушна тъмнина „ко прайм„…И когато се загледам в по-общ план се замислям как Дяволът и Богът не са започнали заедно да се опитват да спасят живота. Затова, хора – погледнете малките дървета, покрай които минавате всяка сутрин с колата си, забележете как клоните поднасят на вятъра листата си, забележете цветовете -поживейте малко, защото странно живеем …

снимките са почерпени от : dockera.com