Флорида

Време: 21.30 вечерта.

Отец Дофри вдиша миризмата на прах и суха трева. Винаги миришеше така след хората. Вероятно  се дължеше на дървените пейки, обувките или дрехите на излизащите. Никой не знаеше. Уханието обаче се беше задържало през всичките години на неговата служба.

Остана сам. Събра длани и коленичи пред огромния кръст. Смирението отпусна чертите на лицето му. Бяха ненужни.

Молитвата се наслои в съзнанието му под формата на светли частици. Прокара вълни по затворените клепачи и се устреми нагоре, изписвайки небето с огнени букви.

Довърши последния стих и остана притихнал за няколко секунди.  После събра  показалеца със средния пръст и палеца  и последователно докосна челото си, долната част на корема, лявото и дясното рамо.

Бавно се изправи.

Погледна огромното бронзово разпятие.

Очите му се разшириха. Долната челюст увисна.

Тялото на божият син започна да се разпада.  Малки частици се сипеха надолу. От очите на статуята бликнаха сълзи.

Свещеникът отстъпи назад. Вярата го стисна за гърлото.

Нещо проблесна от ляво. Обърна очи натам.

Подобно на хванало плячка,  месоядно растение,  тънките стойки  на масивния свещник се огъваха навътре. Последва тих стон на метал. Кандилниците се пръснаха в черна мъгла.

Отпред тялото Христово се откачи от пироните. Падаше напред  по лице.  В моментът, когато докосна пода,  бронзът се пукна като изсушена гъба, ударена в камък. Нямаше дим,  нито изпарения. Металната дограма по стените започна да се извива.  Рамките на прозорците заприличаха на защипани змии. Излезнаха от гнездата си. Рисуваните светци започнаха да се сипят по цялото протежение на църквата. Някои  увисваха като откачени зъби.

Странният прах отразяваше светлина.

Заобиколен от падащи предмети и  хаос, отец Дофри погледна нагоре и вдигна ръце. Знаеше, че не е нужно да крещи, за да бъде чут. Промълви единственият въпрос, който задаваше умът му.

- Къде сгрешихме, Господи? – каза той.

Вашингтон, окръг Колумбия

Време: 22.35

Бялата сграда, кръстена от Теодор Рузвелт през 1901 година.

Президентът на Съединените Американски Щати подскочи.

Слушалката на телефона изхвръкна от ръката му.  Огледа се  лудо. Дръжката на вратата  се откачи и падна. Още във въздуха се разпиля на прах. Сградата започна да скърца. Масата и огромният фотьойл се килнаха. Някой закрещя през затворената врата.  Редицата от лъскави сувенири потекоха по рафтовете си в тъмни потоци. Президентът се огледа трескаво. Пристъпи напред и подхвана  един от  дървените столове. Вдигна го и  с един удар го строши на парчета. От усилието на бузите му избиха червени петна. Настъпи и откачи единият от краката. Замахна с него като боздуган.  Щеше да свърши работа. Затича се.

На вратата към кабинета се сблъска с охраната.  Разбута ги и продължи да тича…

Вашингтон, окръг Колумбия

Киноцентър Юнайтед

Време: 21.00

Мик Дънди „Крокодила“ мушна ръка зад гърба си. После с рязко движение светна тридесет сантиметрово острие в косата на отвореното хипи срещу него. Всички в киносалона се изхилиха над пуканките. Стюърт Бароуз  направи изключение.

Гледаше филма за трети път. Отбиваше време.

Дръпна ръкава на сакото и погледна часовника. Последните три часа повтаряше това движение. Хвана последната секунда от бавно намаляващия светлината дисплей.

Беше време.

Стана и – извинявайки се на хората – започна да се промъква към изхода. Имаше среща с президента. Трябваше да спасява човечеството.

Няколко вградени скенера го съблякоха виртуално докато минаваше между двете каменни колони в началото на дългото фоайе. Охраната го гледаше студено. Изчакаха  информацията на операторите  в малките приемници.  После  единият се обърна към Стюърт.

- От тук, мистър Бароуз – каза той.

Изведоха го през задния вход, оглеждайки се във всички посоки. Сигурно така им минава живота – помисли си Бароуз – оглеждайки се. Малка сива лимузина паркира и ги изчака да се качат. След това подкара напред в тъмнината.

От няколко месеца Стюърт се опитваше да издейства тази среща. Изкачваше се бавно по стълбицата на йерархията, давайки частични обяснение и усмивки. Пусна в ход всичките си връзки и познанства. Като изявен учен, ръководещ няколко проекта за военните, най-сетне му обърнаха внимание.

Колата навлезе в покрайнините на Вашингтон. Виждаха се само дървета.

Преди поредния завой намали и спря.  Един от агентите погледна към физика на задната седалка. Шофьорът се пресегна към таблото и свали страничните стъкла. Никой не казваше нищо.

Бароуз гледаше на дясно към равната поляна. От някъде изникна дрипав просяк. Навря лицето си почти в това на физика и протегна ръка.  Навлечените по него дрехи бяха миризливи и мръсни.  Бароуз несъзнателно вдигна ръка пред устата си.

- Господине, моля, дайте нещо на нещастния човек – каза просякът.

Стюърт очакваше всеки момент агентите да го прогонят, но те не го сториха.

Той беше учен. Имаше чувствителна душа. Бръкна с ръка в портфейла, и подаде банкнота от  пет долара.

Замръзна, когато на безобразно мръсното лице цъфна усмивка. Разкриха се чисто бели и равни зъби.

Просякът му смигна и каза нещо, сякаш на себе си. Заслуша се за малко после му посочи към пътя.

- След сто метра има десен завой. Там ще ви очакват – Усмихна се пак – благодаря за добрия жест.

На Бароуз му стана интересно, докато оглеждаше агента.

- Често ли ви дават пари? – попита той.

- За два месеца вие сте първият – каза Агента.

След това се обърна и тръгна към бордюра, от който беше станал.

Колата даде газ. Скоро пристигнаха.

Сега чакаше пред бялата лакирана врата и гледаше личната секретарка на президента. Малко миньонче с бели ръце и тъмни очи.  Двамата охранители стояха плътно до него. Секретарката кимна и натисна някакъв бутон.

Вратата се отвори. Пристъпиха в стаята.

Обзавеждането беше скромно, но топло. С шарки на истинско дърво. Подът не скърцаше.

Президентът на Съединените Американски Щати стоеше прав. По вечерен халат и чехли. Държеше чаша в ръка.

Бароуз се приближи. Усети аромата на стар и скъп  коняк. Президентът прехвърли чашата и подаде ръка.

- Здравейте, господин Бароуз – каза той – заповядайте.

Стюърт стисна ръката.

Президентът го покани с жест. Настани се в дебелото кресло от скърцаща кожа. Президентът кимна на двамата мъже до вратата  и седна срещу него. Преметна крак върху крак.

Охраната тихо напусна.

Бароуз гледаше нервно.

Президентът се пресегна и взе от бюрото махагонова кутия. Отвори я.

- Пушите ли? – попита той.

Физикът отказа с махване на длан.

- Не, благодаря.

Очакваше доста по-студено отношение. Веждите му се вдигнаха удивено. Президентът хвана с очи последното.

- От време на време и аз ставам човек, обичащ известни удобства – каза той.

Потопи края на пурата в затоплената чаша и с наслада засмука син пушек. Облегна се.

- Министърът на отбраната беше извънредно настоятелен в молбата си да се срещнем.  Аз познавам  отдавна Робърт Гейтс. Явно това, което имате да ми казвате, е от значение.

Стюърт Бароуз прочисти гърло. Харесваше му това  „направо на въпроса“.  Този човек вероятно беше спечелил предизборната си кампания  заради тази си черта.

- Господин президент. През последните няколко години разработвам няколко проекта за различни държавни институции. Вероятно сте запознат с работата ми – каза той.

Президентът кимна.

- Преди няколко седмици направих епохално откритие – продължи Бароуз -  Стана случайно. Невероятен връх,  с простота, даваща  възможност за успешна разработка и тестване в период на няколко седмици.

Президентът започна да се заслушва.

- До колко сте запознат с квантовата физика? – попита  Бароуз.

- Не много – каза президента.

- В квантовата физика реалността се описва чрез вълнови процеси и взаимодействия, където едни и същи процеси имат произволни и неопределени характеристики…

- Мистър Бароуз – прекъсна го президента – все пак съм зает човек. Моля, спестете ми тези неща.

Бароуз го погледна право в очите.

-  Открих метод, който буквално състарява всякакъв метал в обсег.  Времевият диапазон  е  граничещ с фантастиката. Става дума за секунди – каза той.

Ръката на президента  раздвижи  кехлибарната течност с въртеливо движение.

- Говорите за ерозия. Ръжда.

- Близко е до тези понятия, би могло и така да се каже – отвърна Бароуз.

- Можете да накарате метал да ръждяса за няколко секунди?  Така ли?

- Не да ръждяса.  Направо се разпада.

Президентът дръпна от пурата и пусна няколко колелца  дим.

- Не мога да разбера същността – каза той.

Бароуз се замисли.

- Основното не е в самото разпадане на метала – каза той -  Номерът е в невероятно широкият диаметър на поразяване. С устройството което нося в джоба си мога да съсипя всичко в диаметър от сто мили.  А с това, което направих в къщи, мога да покрия половината свят.

Президентът се усмихна.

- Скенерите не откриха никакъв предмет в облеклото ви – каза той.

Бароуз кимна.

- Структурата на апарата е изцяло органична материя. Няма как да го видите.

Бръкна в сакото си. Наведе се и постави на бюрото нещо с размерите на драже дъвка.

Президента също се наведе. Удивен погледна няколко пъти  от предмета към учения. Това не само имаше размерите на драже дъвка. То си беше дъвка. Даже лъхаше на мента.

Президентът се облегна.

Човекът срещу него водеше няколко интересни научни разработки. Последният доклад гласеше, че е уволнен от  последните три.  Причините бяха  параноично държане и безумни действия. Все пак оценката на бюрото трябваше да се има предвид. Последната удостоверяваше за отклонения в психиката на този човек.

Президентът посочи с пръст към бюрото.

- Това е папката  за близкоизточната криза – каза той – затворих я, за да ви изслушам мистър Бароуз. Времето ви изтече.

Професорът седеше мълчаливо. Не му повярваха.

- Мога да демонстрирам – каза тихо.

- Мистър  Бароуз – продължи президентът – благодаря ви за отделеното време.

Вратата се отвори и охраната влезна.

Бароуз гледаше човека отсреща.

- Това е шансът да решим завинаги всички войни – каза той.

- Едва ли – отвърна президентът – и кимна към него.

Охраната го пое за лактите и леко го поведе към вратата. В ръцете им  се усещаше твърдата решимост.

Президентът изчака да се затвори вратата. Премести се на бюрото и набра министъра на отбраната. Говориха кратко. Президентът загуби интерес, и след още малко затвори слушалката.

Вдигна крака на масичката и всмукна от остатъка на пурата. Премяташе в пръсти си малка, изящна запалка. Подарък от жена му за годишнината. Постави я на дървената маса и се загледа в нея. Луди колкото щеш.

Превключи каналите на телевизора. Нищо интересно.

Очертаваше се поредният обикновен ден. Взе  доклада от бюрото. Отвори го и се зачете. След половин час приключи и бръкна във вътрешния си джоб за химикалка. Напипа само странна прахообразна смес.

Погледът му се  стрелна към запалката на масата. Изглеждаше странно почерняла. След миг се разпадна. Телевизорът издаде мяукащ звук и спря. Дръжката на вратата се откачи и падна. От вън се чуха викове.

Една мисъл изпъкна в започващите силни  удари на сърцето му.

- „Дали е стигнал до дома си“…..

*  Mалкаta буква Ламбда ( λ) -се използва като символ за дължина на вълната във физиката.

Кучето захапа мъжа. Направи го без злоба, или яростен животински подтик, беше спокойно движение обвито в кълбо от абсолютна тишина. Лицевите му кости се задействаха, като пневматика и дадоха силата на преса в дъвкателният му мускул. Челюстите страдащи от много тежкият за породата му недостатък на обратната захапка стиснаха. Животното не разтърси глава, не посегна да дере с лапи, само гледаше и стискаше. Беше включило цялата си енергия в този акт.

Мъжът се събуди. Мозъкът му изпусна време и не можа да породи никакъв импулс. Ръцете му се размахаха в странна некоординирана аеробика, и като двама слепци се опитаха да се хванат за нещо. Тялото се напрегна от шока. Кошмарът продължи по-малко от минута, когато притиснатата от силната захапка сънна артерия, престана да извършва дейността, заради която съществуваше. Мъжът потрепери и замря. Очите му се завъртяха нагоре в орбитите. Затихващото сърце звучеше като барабан в ушите на кучето и това накара животното да стиска още две минути преди да отпусне топлата кукла.

Соленият и противен вкус на човешка пот дразнеше.   Кълбо ток премина по дължината на гръбнака му. Ноздрите  се разшириха, езикът му започна да облизва усилено муцуната. Цялата каюта се люлееше. Разнесе се усилващата се миризмата на смърт. Кучето  мина надолу по тялото на мъжа.  Захапа кракът му леко, но достатъчно силно, за да задърпа тялото, вкусът на кръв се премеси с вкус на човешка урина. Внимателно издърпа кракът до коляното извън дървената рамка на леглото, остави го да виси, подпря се на леглото и с лек подскок захвана другият крак. После бавно го намести висящ до първият.
Чети нататък »