TIME : 9.23 PM

Майката гледаше заспиващото си дете. Само майка можеше да гледа така.

Момиченцето дочака края на приказката. Изтегли крачета и стана от леглото. Целуна майка си.  Обърна се и зашляпа с крачета към кръглата дървена масичка пред прозореца. Протегна се и постави нещо на нея. После се върна и се сгуши в завивките. Опипа с език празната кухина от липсващото си  зъбче. Имаше вкус на останало парченце солета.

Майката повдигна вежди въпросително. Детето улови погледа.

- Баба ми разказа как феята на зъбчетата ще дойде и ще ми пусне сребърна монета вместо зъбчето – каза то.

- Разбира се мила – отвърна майката – но трябваше да го сложиш под възглавницата.

В умът и проблесна - кой ли не вярва в чудеса – и оправи краищата на завивката.

Нещо се удари в стъклото. Момичето и жената подскочиха. Някакво светещо привидение влетя в стаята и замаха с крила. Приличаше на две слепени длани. Увисна точно над масата. От тялото му  струеше зелена светлина. Носеше сребърна монета в крачетата си. Тупна върху кръглия дървен плот.

Зарита и отлепи бляскащото кръгче от себе си. После залепна с едното краче за малкото зъбче.   Посипа наоколо със светещ прашец и увисна в средата на стаята. Махаше с крила към главата си, малкото му тяло почти не се виждаше. Дървената дограма отрази светлината към тавана. Нещото  излетя от стаята развявайки завесите.

Жената стоеше с отворена уста. Усещаше косъмчетата на тилът си, като бодили на таралеж.

Детето  дотича до масата. Взе сребърната монета и се обърна широко усмихнато.
Чети нататък »

В топлата стая се разнасяше уханието на канела и изпечени орехови сладки. Лишеният от напрежение свеж въздух заливаше старите мебели с талази от време и разнасяше уханието по почти  целия етаж на къщата. Заобикаляше огромните, търпеливо чакащи фотьойли и лениво се катереше по стените.  Самотните дивани имаха досадният навик сърдито да скърцат. Но ако човек ги погледнеше от входната врата, очите му се пълнеха с чистият им  цвят и уютната  подредба. Малки гоблени, подредени по стените, внасяха допълващата нотка уют.

Близнаците Брандън и Кери Уайд, седяха удобно разположени на дебелия, сресан килим. Махаха с ръце и често посягаха към купата с хрупкави, топли курабийки под прикритието на замечтани усмивки.

Баба Уенди седеше пред тях и блажено подпряла гръб в облегалката  на дивана, ги изчакваше. След  малко подхвана началото на дългата приказка. Търпението и желанието за още една история плуваха в симбиоза  в обичта към любимите и внуци.

От време навреме завърташе очи към децата, изпод големият диоптър. Усмихваше се и почесваше  лекият сърбеж от съжаление по собственото си детство.

Децата я обожаваха. За тях старата жена се превръщаше в топлата втора майка, съгласна с всичките им желания. Баба Уенди имаше коса със сребърният цвят на речна пяна, пристегната назад, с тънка диадема. Изпито благо лице, стотици малки бръчки и светли, като езера, очи.
Чети нататък »