С циганче в ръка…..

Връщам се малко назад……

На работа съм – поглеждам часовникът- скоро ли ще дойде момента на разпускането и със задоволство отчитам,че е време да тръгвам. Тръгвам, а краката ми пулсират в областта на прасците и като си представя ,че ме чака още час и половина каране на първа и втора скорост в задръстванията, ми иде да си легна на място – обаче не може – нали трябва да си понамачкам малкото пет месечно  слънчице, чакащо ме със беззъба усмивка вкъщи.

Качвам се в колата и се опитвам да дишам по бавно,че тази жега, която е отвън не мога да я търпя вътре в себе си. Отварям стъклата, ключ, фарове, ръчна, и тръгвам.

Карам и ми е странно тихо- не съм сложил панела на радиото, правя го. Поредният тъпанар, с черен джип, кара в насрещното с надут клаксон – другите са му виновни- нормално, та чак не ми прави впечатление.

От радиото зазвучава някакво тъпо парче, обаче е от тези, дето на ден ти ги пускат по сто пъти и вече си му свикнал, карам и познайте – пак светофар. Спирам трета кола в лентата за наляво, че в тази за направо и дясно има паркирали и всички редици с коли са с една наляво -заглеждам се във веселите тинейджъри на спирката на трамвая и си спомням за едно време.

Замислям се , че старите хора се познават по това, че живеят с младостта си и си спомням със смесени чувства как всеки път дядо ми, след като се видим за поредните три дни в годината, след мъжка прегръдка и малко навлажнени очи и дрезгав глас – сядаме на масата и изведнъж превключва на „едно време“ и до сега се чудя аджеба как човек може да помни какво е ял преди 60 години на точна дата и ден!!!!!!!

Както и да е – карам си напред и ми става драго от поредните премигващи аварийни “ благодаря“ – моля. Учудващо няма много хора по шосето, ами да де лято е – повечето народ дето прави задръстванията е на моренце, по-добре за нас, нещастните копеленца, които дишат въздух с после вкус на асфалт.

Айде Телевизионната кула и пускам надолу към семинарията, поредния тарикат с черен джип е най-отпред в лентата за направо с ляв мигач – дали пък не беше същият? Заглеждам се – опа то жена бре – какво да правя- ще я изчакам. Клаксон, два я освиркват зад мене и тя се изстрелва , като обиграно взима левият завой външно. Минавам натам, още малко и съм на светофара към Хладилника. Спирам някъде десета кола и забелязвам как шофьорът пред мен маха ядно с ръка и гони една циганка с бебе в ръцете да не му досажда. Логично бях следващото „бинго“ – циганката първо ме погледна ( не може да не сте забелязали какви психолози са станали такива жени – само те поглежда и разбира има ли шанс) правилно ме прецени и тръгна към мене. Аз се загледах в бебето, малко посивяло потниче и бежови ританки, на около пет месеца, отпуснало главичка, спящо. Майка му се приближи още малко и аз посегнах към металните левчета.

Фиат е първата ми кола и според мен една хубава кола, хората са помислили, че минавайки аутобаните ще им трябват монети и удобно са пригодили деления за последните зад скоростният лост. Аз си събирам там по левчета за някой усърден служител на бензиностанция, я за някой по -усърден мияч на стъкла. Взех две метални левчета и я зачаках за направи още една крачка. Внезапно си спомних,че някъде четох, че е твърде вероятно циганките да дрогират децата си, за да не плачат (виждали ли сте някъде циганка, която проси с ревящо дете?)

Жената застана до страничното стъкло и протегна ръка:

- Бате, дай някоко стотинки за детенцето…

Погледнах я – не съм толкова наивен – ясно ми е , че едва ли ще отидат двата лева за детенцето, но въпреки това и пуснах двата лева в ръката. В следващият момент я попитах:

- Защо не ви плачат децата? Погледна ме въпросително. Децата, дето ги носите по цял ден, защо не плачат?

-Бате, незнам… като го изеда навънка за три -четири часа и заспива.

И леко обърна детето към мен- странно беличко, спящо детенце, на около пет месеца, хубаво в личицето, с правилни черти и малко носле.
Замислих се, че има резон – когато изведем нашето бебе на разходка – още като излезнем от входа и нашата „мис“ вече е заспала. И спи час-два докато не я приберем. Сигурен съм ,че и на ръце да я нося пак ще спи. Умихнах се и потеглих бавно, оставяйки назад репликата: -„Жив да си бате, Господ здраве да ти дава“

И започнах да се замислям…нещо ме стисна за гърлото – това непокварено дете, това бебенце с чиста душица, дали когато го приберат вкъщи гледа по същият начин, както аз гледам моето дете? Дали това дете се усмихва на мама, която си играе с него или седи захвърлено за пореден път само и неокъпано? Дали си поклаща главицата, гледайки с широко отворени очи шарена играчка и протяга ръчички да я вземе- или лежи самотно на някое креватче без да му обръщат внимание? Дали се засмива беззъбо на усмивката на татко си, който след като се върне от работа първо му се радва на него с думите: „Къде го моето слънчице?“, хванал го за ръчичките – или майката циганка сама го дундурка само и само да заспи, спестявайки му всичко това, докато бащата си допива в другата стая? Целуват ли го по челцето и галят ли му веждичките или след като се нахрани сутрин само си го прехвърлят безчувственно като пакет, осигуряващ съжаление?

Тези хора казват ли си един на друг “ Боже, колко ни е хубаво детенцето“ , докато го гледат как спинка или просто го зарязват с облекчение? Стиска ли ги нещо за гърлото, когато то изкриви устичка и изревава тъжно и жално -и търкат ли с малешката на ръката си малките венци, за да облекчат сърбежа от покарващите зъбки ?

Изобщо има ли ги тези неща при тези хора?

ОПА, тука трябва да завия- и вече съм пред нас, кога пък си стигнах?