Ранди Хауърд седна срещу Стю.
Според неговата философия, хората в един бар търсеха три неща. Притъмнени ъгълчета, шум, достатъчен да си чуеш приказката и дим от цигари. Всяка друга обстановка – казваше той – притежава вкус на обедно олигавено стъкло.
Барът на Бейл им предлагаше точно това, плюс аромат на пръжен лук и стекове. Стана им традиция да отсядат за няколко часа след работа в хладното и тъмно помещение. Хапваха и пиеха по няколко бири. Само двамата. Все на едно и също сепаре.
Стю се майтапеше с това. Твърдеше, че като се задомят, ще трябва да сменят масата.
Сега седяха в дъното под полегатите греди на тавана. На любимото си място. Високо разположена, слаба лампа осветяваше на около метър от тяхната маса. След това стените се губеха в тъмнината между сепаретата.
Навсякъде имаше имитации на скални рисунки. Малки човечета, държащи копия. Веднъж Ранди ги разгледа подробно. Развеселен, забеляза как тук там художника беше изобразил чаши кафе и летящи чинии, между древните битки и ритуалната възхвала на огъня. Харесваше му тук. Още повече, че съдържателят им беше съученик. Винаги наливаше в чашите малко повече.
Сега случаят беше различен. Не бяха се виждали няколко месеца.
В един момент Стю изчезна. Спря да вдига телефона. Ранди разпита за него, но удари на камък. Никой не знаеше нищо, освен че е напуснал предишната си работа. Нямаше го и в къщи.
В три без четвърт, два месеца по-късно, телефонът на Ранди звънна. Обаждаше се Стю.
Ето, че всичко си беше по старому. Стюърт постави заскрежената чаша бира. Облегна се назад. Хубавата дамаска на канапето беше пълна със стереопорени топчета. Стю размърда рамене. Облегалката много удобно се наместваше по извивките на тялото.
Ранди глътна текилата. Предпочиташе жълтата коктейлна „Панчо Вила“. Остави кората от лимона в пепелника. Прехвърли ръка и задържа поглед към дълбокото деколте на сервитьорката. Тя щеше да гледа кисело към пепелника, но на него не му пукаше.
- Човече, току що намалих шансовете си за инфаркт с тридесет процента – каза той.
Винаги през лятото се обличаше по един и същи начин. Дънки съчетани с тишъртка, и кожени сандали на бос крак.
Стюърт Бергмън се усмихна криво. Впери поглед в привършващият пакет „Кемъл“. Не каза нищо.
- Казвай сега, къде се загуби три месеца – подхвана го Ранди - нито се обади, нито прати ймеил…. Вече щях да подам сигнал за отвличане.
Стю вдигна очи срещу неговите.
- И идея си нямаш какво ми се случи – каза той.
Ранди гледаше приятеля си. Стю имаше вид на изтормозено пале. Придобиваше тази физиономия още от дете. Веднъж заради бас подпали на майтап кухненска престилка на леля Дороти. Оказа се, че чека с пенсията е бил в джоба. Тогава за пръв път на лицето му се появи това изражение. Ранди го запомни. Много бой отнесе по задника, обаче веселбата си заслужаваше.
Изпъкващата му вена пулсираше. Притеснен и изплашен, прецени Ранди.
- Добре, че не играеш покер, човече – каза Ранди.
- А? - Стю се върна в настоящето.
- Онази вена на челото ти е като неонов надпис. В какво успя да се забъркаш? Последно се взирах в тази физиономия, когато кучето ти тръгна към мелачката за дърва, в двора на Харолд Лъмпър.
Стю стисна устни. Помнеше кучето.
- Това ще си остане тук и сега, нали? – каза той.
Тайната детска мантра все още важеше. И щеше да е така до края на дните.
- Да ме изядат голите плужеци, ако кажа – каза Ранди. После се заля в смях. Завърши го, като повечето пушачи – с кашлица.
- Чу ли за изчезването на яхтата на Томас Ричърдсън? – попита Стю.
Разнди спря да кашля и се замисли. Някакъв призрак витаеше в играта. Внезапно си спомни.
- Да, само за тази история се тръбеше в целия град. Яхтата изчезна преди няколко месеца. Прекратиха търсенето и обявиха всичките двадесет и осем души за загинали – каза той.
- Загинаха точно двадесет и пет. Аз успях да си спася задника, заедно с още двама.
Ранди замръзна.
- Какво!!!
- Ще ти разкажа всичко, друже… Не го направих по-рано, защото се борех да не откача на млади години.
Ранди вдигна ръка. Сервитьорката се отзова на момента. Стройно миньонче с бели ръце и черни очи. Носеше къса престилка с цвят на слива.
- Нека бъде бутилката – каза той.
Момичето се врътна в тъмнината. Ранди не погледна след нея.
Стю щракна запалката и смукна дим. Барутните нишки в хартията започнаха да припламват. Въпреки че пиеше трета бира, устата му си оставаше суха.
- Разказвай – каза Ранди.
Стю се загледа над дима.
- Всичко започна от препоръка на приятел – започна той – Приех работа на яхта. Щях да се возя със синчето на някакъв строителен магнат. Направо чукнах билет от лотарията, Ранди. Обещаха ми сума, с която щях да покрия ипотеката си напълно. Даже няколко години щях да щракам с пръсти по баровете.
- До тук добре – каза Ранди. Наливаше си нова текила.
Стю смукна от цигарата и продължи:
- Отплавахме на двадесет и втори април при спокойно море. Страхотна яхта с екипаж от професионалисти. Разбирахме се чудесно. Милиардерчето беше на около тридесет години, адски отракан пич. Сигурно мацките му се лепяха само по погледа. По характер приятен, нищо общо с разглезените хлапета. Само дето рядко може да се види такова, пренаситено от живота, същество. Отегчено от всичко.
- Отегчен?! Това е типичната черта на богаташите – каза Ранди.
- Повярвай, чак толкова отегчен пич не си виждал. Излъчваше незаинтересованост, граничеща с предсмъртната. На обяд се хранеше все едно с картон….
- Прекрасно се изразяваш, човече – усмихна се Ранди.
Стю отпи глътка бира. Горчивите мехурчета се пукаха по гърлото му. Хубаво беше.
Продължи да разказва.
- Няколко дни плавахме с попътен вятър. Беше истинско удоволствие. В късния следобяд, дежурният съобщи за облаци на хоризонта. Екипажът се зае със закрепване на подвижните части по палубата. До няколко часа се мръкна и яхтата започна да се подмята по двуметрови вълни. Щяхме да избегнем бурята, но нямаше как да се измъкнем от вълнението.
- Моля те, знаеш че съм предразположен към морска болест – каза Ранди.
Стю продължи.
- Заедно със синчето на богаташа стояхме в контролната стая, и през чистачките на стъклото видяхме първата атака. Двама от матросите опъваха жълтото въже, пристягащо платната. Единият се подхлъзна и падна. Това привлече погледите ни натам. Падналият се изправи и отново хванаха въжето. След това и двамата сякаш замръзнаха. Гледаха към повдигащия се нос на яхтата.
Стю потрепера.
- Не разбрах какво точно се случи. Внезапно плисна кръв и една ръка се удари в стъклото пред нас. Само ръка. Вторият мъж запищя и се запрепъва към нас. Някаква черна сянка се стрелна зад него. След това го дръпна силно назад. Извън борда. Ударих с длан бутона за алармата. Момчето закрещя. След малко тичащи хора изпълниха командната стая. Пълен хаос. Докато разказвахме какво е станало една от вратите изхвръкна от пантите. Хората се обърнаха натам. Огромно слузесто пипало се стрелна вътре. Обви двама от хората на мига, и ги изтегли навън….
- Чакай малко. Казваш, че сте нападнати от гигантски калмар ли? – каза Ранди.
- Понятие си нямам какво беше – отговори Стю – само гледах все едно на забавен кадър, крещях уплашено и се чудех къде да се закопая. Сега, като питаш – май по пипалата нямаше смукала. Само нещо като снопчета козина…
- После какво стана?
- Яхтата спря. Все едно нещо я хвана. Всички изпопадахме на пода. От някъде нахлу пушек. После огън. Хората се заблъскаха към изходите. Тичахме навън, не знам на къде. Следвах тълпата. Някъде отпред се разнесоха писъци. Обърнах се на там. Нещо ме удари по челото. Подът под нас неочаквано се наклони. Започнаха да се валят тела в жълти дъждобрани. Погледнах в краката си, за да видя какво ме удари. Беше откъснато човешко ухо.
- Човече! – каза Ранди.
Стю всмукна от цигарата, после я угаси.
- Погледнах натам и тогава го видях. Приличаше на малък човек. Тялото имаше черен и мазен цвят. Лицето му все едно беше отворена длан с очи и зъби. Ръце и пипала. Пръсти нямаше, по скоро нокти и ципи. Движеше се изумително бързо. Стрелна се наляво, ниско приведено. Скочи върху гърба на моряка пред мен. Отметна глава и го захапа.
Ранди гледаше приятеля си. Лицето на Стю започваше да пребледнява. „Едва ли разправя врели- некипели” – помисли Ранди.
- Нещо ме стисна над лакътя – продължи Стю – изкрещях и се обърнах. Беше богаташчето. Очите му бяха станали почти кръгли от страх. Започна да ме дърпа на някъде. Оставих се да ме влачи. Отстрани до нас огромно пипало се стовари на борда. Занитени столове започнаха да се чупят като клечки за зъби.
След това нищо не помня.
Свестих се в лодка заедно с богаташчето и една от пасажерките. Близо до нас се разстилаше някакъв изсветляващ бряг. Паднахме на пясъка. Помня само, че момичето плачеше. След това съм загубил съзнание. Следващите седмици изкарахме там. Полека преодоляхме шока. Намерихме прясна вода. Нещастието ни сближи. Момчето на милионера много се промени. Ако не беше той, най-вероятно нямаше да оцелеем. Хранеше ни, грижеше за нас. Направи заслон.
Всяка вечер говорихме за сполетялото ни. Факт беше, че се е случило. Само нямаше с кого да го споделим. След още месец вече подозирах, че между тях двамата има някаква химия. Не сбърках, вече заспиваха прегърнати.
Ранди продължаваше да слуша.
- От бледото богаташко момче не остана и следа. Нещо го накара да живее, макар с изпито лице и бронзов тен. Гледах го как чака изправен, с невероятно търпение, големите риби в залива. Как палеше огън с намерени кремъци и сушеше на огън върховете на няколко ствола за новия заслон. Странно, но това го върна към живота. Започна да се усмихва…
После ни намери един кораб и така свърши всичко. Помолиха ме да запазя всичко в тайна и преведоха обещаните пари.
Ранди гледаше Стю и мълчеше.
- Казах ти, че няма да ми повярваш – каза Стю.
Двамата продължиха да си говорят в тъмното сепаре…
Секретарката на Томас Ричърдсън пристъпи в големия овален кабинет. Носеше купчина папки.
- Сметките за всички разходи са готови – каза тя.
Ричърдсън се почеса по бузата. После вдигна вежди.
- Добре. Това са подробности. Надявам се само момчето да се е съживило след приключението.
- Меденият месец със сигурност ще му се отрази добре – каза секретарката.
- Дано да е така. Ангажирах цяла флотилия кораби, подводници, специални ефекти и актьори. Дано да е разбрал, че живота не е за пропускане – отвърна Ричърдсън.
Секретарката се усмихна.
- Пристигна и пратката с костюмите на чудовищата. Плюс няколко огромни пипала. Какво да ги правим? – попита тя.
Ричърдсън вдигна поглед
- Изгорете ги. Синът ми никога не трябва да разбира, че всичко това е наша работа – каза той.
- Деветдесет и пет процента от хората, които ходят по земята, са просто инертна маса. 
Един процент са светци 
и един — задници.
Останалите три процента са онези, които правят каквото кажат.
