Сутринта беше хубава, въздухът беше още чист и наоколо нямаше никакво напрежение. Слънчевата светлина полека надникна и синьото небе започна да се налива в златисто. Денят обещаваше да бъде прекрасен, но уви - светлината започна да се усилва и вместо да направи света по-хубав, започна да подчертава недостатъците му.
Добрият човек направи крачка напред, после още една и спря. Стоеше сам по средата на прашния тротоар. Държеше цвете в ръка. Беше невзрачен тип с нормални дрехи и коремче, потънал в тълпата, като парченце от огромен пъзел, неотличимо и безлично съществуващо парченце. Хората го заобикаляха без да го забелязват, по същият начин по който заобикаляха контейнерите за смет. Беше нормален човек.
Отличаваше се от другите само по едно единствено нещо – виждаше студеното и топлото в хората. Виждаше го под формата на цветен въздух, реещ се около тях, като дрехи на Пол Готие от бъдещето. Надникваше във фантазията и настроенията все едно бяха огледало от чиста или мътна вода, виждаше чувствата, тъгата, доброто, лошото, тонусът и различните цветове на майките. Разбираше всичко само от един поглед. Знаеше дали трябва да се отдалечи или приближи, знаеше кога трябва да погледне настрани или право в очите. Обичаше дарбата си.
Но повече от нея обичаше да променя.
Кракът му направи още една крачка. Пред него изригна фонтан от розови блескавини с виещи се около тях златисти завъртулки – малко момиченце се засмя в захлас и го подмина, смешно клатушкайки се с играчка в ръка. Добрият човек я проследи с поглед. Усмихна се, обичаше децата – той самият беше обречен да няма такива.
Чети нататък »
