Една проста дума от четири букви.
Беше достатъчна.
Щастието се разпери в съзнанието му. Всичко се превърна в звънлив и радостен смях. Зареди го с мил и избутващ стреса (от всичко останало) поглед. Промени възгледа му толкова неусетно, че хората не го забелязаха.
И тогава стана чудото.
Заобича го преди да го е видял. Знаеше, че то е там. В дъното на един коридор, в малко креватче, обвито в плат. И е само. Стана му мило за малкото човече и започна да усеща липса. Бореше се с желанието да го видиш. Мислено го целуваше и гушкаше а още не знаеш на какво прилича.
Ден – два след това, в тихата бяла стая, го подадоха в ръцете му. От картината на чакащото закрила, безпомощно същество, всичко му се стегна. Взе го в ръце и главичката му се отпусна в сгъвката на лакътя. Страх го беше да помръдне, можеше да счупи нещо от телцето.
В умът му проблесна заключението характерно за всички бащи – колко са малки ръчичките! – държеше го радостен, без да знае какво ще прави.
Малките очи се отвориха и загледаха само направо. Промъкна се случайно стягане на мускул и малката устичка се усмихна. Света застина в изумление.
Мисъл от еуфория бликна навън заедно със слънчев лъч – мое е и никой, никога няма да ми го вземе!
Прибраха се в къщи. Чувството за него беше странно и все още страшно. Хората се редуваха да го гледат.
В страни от всички – очите на родителите се срещаха по често от обикновенно..
Малкото същество спеше тихо в неговата си поза.
Децата се появяват…….
