В костюма си на мумия, Джон Кроуфи се чувстваше като гъсеница, увита в топла дъвка. Беше му жега, горещо и некомфортно. Едната му ръка, умишлено шинирана за да създава вдървен ефект, го сърбеше още от късния следобед, а вече започваше и да се схваща. Като черешка на мелба всичко това се допълваше от лепкавия мазен гел, с който го бяха намазали по дългите обвили го, като в пашкул мръсни бинтове.

Можеше да диша само през носа си, защото изкуствените криви зъби бяха прикрепени към нещо подобно на хирургическа маска около устата му. През целия ден се беше зарадвал на две кубчета лед и на дупката от липсващ зъб, позволяваща на мацката от гримьорките да пъхне в устата му сламка, потопена в студена кока кола.

Предстоеше последният снимачен ден от щастливо доживелият трети сезон сериал.

Целият екип от статисти, актьори и поддръжка, ентусиазирани от очакващата ги почивка и премии, с усърдие приеха предложението на режисьора да завършат епизода с няколко дни по-рано. На всички това им струваше нерви, пот и бърсане на плюнки, съпровождащи обидни думи. Но последното не наелектризира хората негативно, напротив – ентусиазира ги. Бяха свикнали да работят под напрежение.

Стелещата се мъгла се увиваше странно около декора от сухи растения. Огромните вентилатори до растерните платна пред прожекторите започнаха да се въртят.

Изцапаната и мръсна жена се обърна с широко отворени очи и забеляза гъмжилото от горящи факли зад нея. Върна погледа си отново и изпищя неистово. Първите от хората с факлите стигнаха до нея и спряха обхванати от лошо изигран ужас. Другите ги настигнаха и в цялата неразбория всички заедно вдигнаха пушките си по посока на камерата.

Режисьорът се напъна и почти станал от стола с името му, изкрещя:

- Иииии Стоп!

Всички замръзнаха неподвижно, после грейнаха в усмивки и започнаха да се поздравяват един друг. Режисьорът се опита втори път да надвика тълпата:

- Имаме два часа почивка и заснемаме последната сцена. Добра работа хора, благодаря на всички.

Гласът му се загуби в бурни ръкопляскания и тълпата стремглаво се понесе към топлото кафе при фургона на кетъринга.

Джон Кроуфи чу всичко от стола и не можа да повярва на ушите си. Два часа почивка! Щеше да се опече в тези бинтове слепени с гел. Извърна се ядно настрани от огледалото и вдигна поглед към гримьорката:

- Малко течности добре ще ми се отразят, Джанис, ще подадеш ли още една Кока кола.

Жената сбръчка нос, издавайки за пореден път нервният си тик:

-Джон, знаеш че после няма как да те разбинтоваме само за да пуснеш водата, нали? Гримът ми отнема четири часа и не смятам за едната кока кола всички да ме намразят. Съжалявам.

Кроуфи се скомроса, но знаеше, че тя е права. Какво да се прави – реши, че търпението е най добрият му приятел сега и се тръшна в креслото пред вратата на собственият си фургон. Явно щеше да се чака.

Не бяха минали и две минути и телефонът му звънна.

На 15 километра от мястото на снимките. Град Бордъртаун – болница „Сейнт Джон“.

Двамата доктори излезнаха почти едновременно от стаята с развети престилки. Пътьом единият от тях, приличащ по-скоро на счетоводител, се обърна към дежурната сестра и и подаде папка с документи:

- Обадете се на бащата, раждането ще започне всеки момент.

Джон Кроуфи се пресегна и взе телефона. Погледна дисплея с непознатия номер и с умоляващ поглед го подаде на гримьорката. Тя проведе кратък разговор с разширени очи. Затвори и се обърна към него:

- Жена ти е започнала да ражда, Джон!

Дъхът му секна. Притеснението го стисна за гърлото. Стана прав с вдървената си ръка и  взе решение за по малко от минута.

- Тръгвам…

Жената го изгледа невярващо:

- Моля!!! Как така тръгваш. Сега не мога да ти свалям гримът, няма да има време да го слагаме пак. Харолд ще ме убие, а хората от екипа ще ми изгорят останките.

Мумията я погледна и изплю сламката от хладната кутийка:

- С малко късмет ще се върна до час и половина, Джанис. Трябва да съм там.

Отърси от раменете си изумлението, с което го заля, отвори вратата на фургона и изчезна в тъмното.

Джанис погледа известно време след него, после вдигна рамене и затвори вратата. Луди за връзване колкото щеш.

Колата летеше с доста над разрешената скорост през алеята, разсичаща гората. Джон свали прозорците и хладния вятър започна приятно да нахлува през дупката на липсващият зъб. Загледа се в небето, където тъмносини облаци започваха да закриват другия цвят, побутвани от лекия южен вятър. Изруга и думите му се удариха от вътрешната страна на предното стъкло, заедно с първите пръски дъжд. Капките започнаха да оставят миниатюрни котешки лапички по предното стъкло. Включи чистачките и настъпи газта до край. Старият „Форд“ вдигна предница и разярен запрепуска напред. След десет минути започнаха да се виждат първите светлини от започващото градче и малка доза успокоение се инжектира във вените на Кроуфи.

Ефектът от последното трая много малко, защото неочакван гъргорещ шум замени равната работа на двигателя. Джон нададе ухо, после се взря в показанията за горивото. Стрелката се удряше в най-долна позиция, осветена от предупредителната малка лампа. Изруга отново и се зачуди какво да прави. Натисна съединителя и изключи от скорост. Инерцията грабна „Форда“ и започна да го бута напред.

Малко по надолу проблесна розов луминесцентен надпис с табела „Пушенето в района строго забранено“ и му върна надеждата. Бензиностанция! Джон благодари на бога и врътна леко волана, намалявайки. Дъждът от вън се усили и забарабани по цялата кола с надеждата, че някой ще му отвори и ще го пусне да влезе.

Мъжът на смяна в бензиностанцията се казваше Уили Медоус. Беше вдигнал крака на масичката и хрупаше пуканки с отнесеното изражение на мъж, чакащ времето да мине през голямата врата. Няколко бири се въргаляха до него, но това изобщо не го притесняваше. Вечерта обещаваше да бъде дълга и дъждовна, едва ли някой щеше да се отбие да зарежда колата си. По телевизията даваха поредната серия на някакви ужаси, една мръсна мумия убиваше човек след човек и безпристрастно ядеше мозъци. Алкохолът си казваше думата и картината му беше като триизмерен образ без поляризирани очила.

В периферното му зрение блеснаха фарове. А сига бе!

Джон Кроуфи паркира пред колонката за зареждане и зачака някой от услужливия пероснал да се покаже. Мислите за жена му го блъскаха като вълни цунамита. След две минути търпението му се изпари и той отвори вратата. Измъкна се много трудно, ругаейки създателите на костюма. Днес му вървеше на ругатни. Пристъпи до колонката и започна да отвива капачката. Пъхна пистолета в резервоара и се надигна на пръсти, за да погледне в бензиностанцията. Различи неясен силует, преминаващ пред работещ телевизор. Обърна очи към показанията  и отпусна спусъка на петнадесет галона. Чак тогава се сети, че не носи пари в себе си. Трябваше или да бяга, или да обясни на собственика какво става.

След три секунди избра второто и се насочи куцукайки към вратата.

Уили Медоус се подпря на една от масите и запази равновесие, нагаждайки се към люшкащата се стая. Премигна лепкаво и погледна любопитно през прашното стъкло.

Устата зейна в синхрон с очите му. Ужасяващо калната мумия заобиколи колонките за зареждане и целенасочено се запъти към него. Уили усети как гърлото му пресъхна на секундата. Обърна се към телевизора.

Мумията на екрана се приближаваше към камерата с вдървено накуцване, едната и ръка оставаше зловещо сгъната в лакътя. Сърцето му заби на двойни обороти под притока на адреналин, мъчещ се да мине между алкохолните молекули.

Главата му се обърна отново към прозореца. Чудовището от вън се приближаваше към вратата с вдървено накуцване, едната му ръка оставаше зловещо сгъната в лакътя.

Уили изкрещя и се запрепъва назад. Бутна няколко стола и се пресегна зад бара, напипа бутилка. Вдигна я и присви очи, не можа да я разчете затова махна капачката и изля от нещото в гърлото си. Парливото уиски мина, като гореща магма през гърлото му и го зареди с няколко патрона кураж.

Остави бутилката и се пресегна за пушката.

Джон Кроуфи най после стигна до вратата и понечи да отвори.

Взрив от дървени парчета избухна току в главата му. Вдигна ръка да предпази лицето си, не разбирайки какво става. Изобщо не му мина през ума, че някой стреля по него. Вторият изстрел изби стъклото и остави ветрилообразен отпечатък от дребни съчми върху колата до него.

Действителността нахлу в кашата от незададени въпроси. За част от секундата всичко стана на хомогенна смес и се изясни като капка асфалт в бяла чиния.

Кроуфи се снижи и побягна, тичаше бързо – само изглеждаше като на забавен кадър. Не се и опита да дава обяснения или да каже каквото и да било, само тичаше. Дробовете му почти се откъснаха от напрежение, докато засмукваха въздух през дупката от зъб. Единият му крак започна да се схваща, не знаеше точно кой.

Зад него се разнесоха крясъци. След секунда проехтяха още два изстрела. Дребните оловни топчета се сплескаха на асфалта до него.

Мумията кривна към гората с удвоени усилия. Какво по дяволите!!!

Клоните започнаха да го шибат през лицето все едно се бяха наговорили. Краката му започнаха да затъват в размекнатата земя и да го болят ужасно.

Тичаше и тичаше, загубил ориентация за времето и мястото, но не спираше. Навлезе все по навътре, дърветата станаха по-гъсти и в съчетание с тъмното небе го скриха, както и скриха всичко останало от него. Навсякъде беше тъмнина.

Спря и се отпусна на колене, поседя така и се просна на земята по корем. Беше жаден, обърна се по гръб и се опита да засмуче през дупката от зъб  дъждовна вода. Няколко хубави капки с аромат на зелено успешно намокриха устните му. Полежа още малко, докато лудешкия ритъм в гърдите му намали скорост. Чуваше пулса в ушите си, като барабани в джунглата.

Най-после се успокои и изправи гръб, опита се да седне,  но след миг коремните мускули травматизиращо го предадоха и тялото му се отпусна на лакти. Трябваше да тръгва.

Стана, залитайки, и се опита да се ориентира. Оставаше му само да се загуби в гората и да го видят ловци на елени. Ако изобщо го откриеха след години, щяха много да се чудят какво прави мумия в тези гори.

Мерна някакво светло петно. Благодаря ти, Господи!

Тръгна натам и след няколко минути различи дървена постройка с приятно светещи топли прозорци, реши да рискува с молба за помощ и се затътри натам. Надяваше се само на малко вероятното предположение, че там вътре нямат пушки.

Стигна до олющената сива врата и задумка по нея. Лампата на верандата светна почти веднага и през матовото тънко стъкло се очерта приближаваща се фигура.

Кроуфи реши да не оставя обстоятелствата на първото впечатление.

Отвори уста, но от вътре го изпревари мъжки глас с дълбок тембър:

- Кой е?

Джон премигна:

- Сър моля ви помогнете ми, загубих се. Тръгнах малко навътре в гората от бензиностанцията и след като притъмня, не успях да се върна.

Гласът се опита да го успокой:

- Спокойно човече, само на километър-два си от нея.

Кроуфи се изуми, не беше усетил два километра тичане до тук.

Вратата се отвори.

- Сър, моля не се плашете…

Мъжът в рамката на вратата го изгледа и махна небрежно с ръка:

- Влизай приятел, няма от какво да се плаша.

Изненаданата мумия го последва навътре. Топъл въздух го лъхна и очите му се извъртяха към приятно препукващите цепеници в камината от обли речни камъни. Вдигна поглед към стопанина.

Старецът идваше от към кухнята с кана горещ чай в ръка. Вървеше някак странно.

- Една чаша ще ти дойде много добре, странниче. Направо си е чист късмет, че ме намери буден и пълен с добри намерения. Би ли ми подал чашата си, защото може и да си я преместил докато ме нямаше. Пък да не вземе да стане някоя беля.

Ръката му заопипва масата.

Джон проумя. Старият пич беше напълно сляп. Разочарованието го удари по двете слепоочия, значи още не се беше разминало.

Старецът застана до дясното му рамо и се пресегна с очакване. Кроуфи му подаде чашата много внимателно, без да докосва ръката му. Знаеше за чувствителността на ръцете при слепите хора.

Грешката стана защото ухото на чашата му беше обърнато на дясно и слепия мъж по навик тръгна да сервира от ляво. В последната секунда се осъзна и спря ръката си, но загуби равновесие и се подпря на рамото на мумията.

Тишина, и двамата мълчаха. Паузата се проточи. После ръката на слепеца започна да опипва. Тръгна от рамото му, продължи нагоре по шията и вече трепереща, докосна изпъкналите зъби. Сега и двете му ръце започнаха да треперят,  лявата бръкна в пазвата и напипа нещо.  Извади го и го насочи към Джон.

Кроуфи се сепна, трябваше да обясни:

- Моля ви, споко…

Дядото наддаде свръхестествен вой и се заблъска по стените, ходейки назад. Крясъците му бяха нечленоразделни и непрекъснати, на лицето му се наслой огромно количество бръчки.

Джон тръгна след него несъзнателно, опитвайки се да му говори. Слепецът извъртя белите си очи нагоре и гласът му се преобразува в тънка фалцетова нишка. Крясъците продължиха, докато той ходеше назад – като рак.

- Ти не трябваше да излизаш… Не трябваше… Защоа-а-а-а… О-о мАХУМИТАКЧНА… – думите пак загубиха смисъл за Джон.

Двамата стигнаха до малка крива врата. Старецът я отвори и прекрачи прага, Джон го последва. Двамата се заковаха на място, слепият старец бълваше проклятия, като откачен. Дясната му ръка се стрелна и хвана сивия брезент, висящ на стената. Дръпна го рязко и силно, и там сред прах и висящи паяжини се откри една невероятна статуя, покрита с блестяща, като скреж патина, обгърнала сребърен саркофаг.

Джон Кроуфи се опули смаян, устата му млъкна и очите му загледаха хипнотизиран как старецът с едно единствено отривисто движение сграбчи капака и отвори ковчега.

Вътре запечатана със стар прах, някак спокойно сключила ръце на гърдите си в цял ръст една истинска стара мумия спеше вековният си съм. Старецът продължи да крещи. Ръцете му правеха странни знаци из въздуха. Внезапно тялото му се стегна, разтресе и падна на земята, като сух клон.

Джон Кроуфи гледаше безмълвен надолу към мъртвото тяло. После бавно отмести очи и погледна мумията.

В момента, в които го направи ръцете на отдавна мъртвият цар отскочиха от тялото сред фонтан от прах, стара мазилка и развяващи се бинтове. Древната магия си вършеше работата.

Кроуфи зяпна, дъхът му се опита да излезе навън, но се отказа и спря.

Мумията бавно вдигна крак и стъпи на пода. После неочаквано бързо се стрелна напред и застана пред Джон, ръсейки вековна пепел.

Двамата се изгледаха преценяващо. Момента се проточи. Едната от двете мумии протегна ръка наляво. Другата продължаваше да я гледа.

Ръката подхвана едно от многото старинни оръжия, изправени до стената. Стоманена дръжка и извито, като нацупена уста, острие. После с едно движение го счупи на две, като клечка за зъби.

Съзнанието на Джон Кроуфи още не се беше върнало в тялото му. Помогна му само това, че прекалено дълго време се беше гледал в огледалото. Не можеха да му направят впечатление нито пожълтелите зъби, нито прогнилите бинтове, камо ли скованите движения.

Не друго, а страхът го стисна за гърлото. Мъртвият цар продължаваше да го гледа очаквателно.

Какво? Трябваше да се поклони ли?

Мозъкът му зацъка с бързината на секундарник. Насили се да излезе от блокажа в тялото си и го направи така, че учуди дори себе си.

Изпъна ръка пред лицето на мъртвия цар и му показа среден пръст. Реакция не последва. Разтвори цялата си длан и започна да я свива и разперва. Започна същото движение и с другата. Нищо! Вдигна единият си крак.

Мумията го гледаше от упор, после рязко вдигна глава и изрева раздразнено и продължително. Старите стъкла наоколо потрепериха.

Джон се приведе и си плю на петите.

Ядосаният цар го последва, като разрушаваше всичко по пътя си. Удряше  наляво и надясно с раздразнението, че се е върнал от спокойния си древен сън. Наоколо заприлича на миг, откраднат от ада. Кроуфи не мислеше, само тичаше. От време на време поглеждаше през рамо и ужасът му настъпваше ушите, като педали. Краката му ускориха.

Истинската мумия го гонеше безотказно и целенасочено. И двамата куцаха настървено.

Джон се гмурна по-навътре в горичката и след още малко се озова на обширно пространство от равен терен. Огледа се и чак тогава забеляза редицата от каменни кръстове подредени в равни редици от двете му страни. Гробище!

Устата му се отвори и едната половина на мозъка му каза:

- Боже мой…

Шумът от счупени съчки му напомни какво правеше, краката му сами подеха стария ритъм. Настрани през мократа трева. Направи десет крачки и на последната увисна в празното пространство. Падна надолу, мучейки уплашено и тупна, като чувал мокри бинтове. Кракът го болеше, но се движеше. Огледа се, забил ръце в влажната пръст. Гроб! Беше паднал в гроб.

Чу някакво приближаващо се грухтене и страхливо утихна в дупката.

Тежките стъпки минаха на няколко метра от него и продължиха със същия ритъм.

Кроуфи леко подаде глава над гроба и проследи с поглед отдалечаващия се силует, куцукащ към началото на другата гора.

Отпусна се и седна в гроба.  Засмя се  на глас,  като защитна мярка срещу лудостта в себе си и вътрешно се разведри.

След още пет минути стана и започна да подтичва в обратна посока.

Отдавна мъртвият цар не усещаше умора. Всичките му органи бяха извадени още при балсамирането. Тичаше със сляпата ярост на машина. Не знаеше и защо беше тръгнал след  подобното му същество. Движеше се с останалите в главата му думи от древното силно заклинание. Виждаше само в червения спектър на светлината, защото не използваше очите си. Беше загубил съществото, бягащо от него, но не се отказваше - щеше да намери друго.

Продължи навътре в гората.

Джон Кроуфи забързано мина по стария си маршрут и скоро забеляза табелата на бензиностанцията. Огледа се внимателно в дъжда. Не видя никой, забърза напред и скоро стигна до колата, отвори вратата и по най-бързия начин пусна ръчната и врътна ключа.

Двигателя заработи с очакване.

Измокрен до кости, Джон вкара първа предавка и натисна газта.

Подкара по шосето, взирайки се през движещите се чистачки. Предстоеше му да намери болницата. Пътят се виеше само направо, без кръстовища. Скоро забеляза първите лампи на уличното осветление в Бордъртаун. За щастие една от табели насочваше към местната болница с указание за три мили напред.

Кроуфи се успокой и подкара натам. Едва сега започна да асимилира случилото се с търсещо слабите места недоумение. Истинска мумия, скрита при луд сляп старец. Странната случка като цяло и щастливото си измъкване. Това, че скоро щеше да види детето си, колкото и да е странно, надделя над другите странности и обсебвайки съзнанието му го поведе само напред, нахлузвайки черни петна върху периферното му умствено зрение. Усмивката под зъбите се разшири и изпълнен с топли вълни, Джон продължи напред.

Стигна десет минути по късно и след още толкова успя да развие лепкавите бинтове от главата си.  Въпреки всичко успя да стресне няколко доктора и една сестра, повела възрастна дама – но всичко се размина със смях и странни погледи след бързото обяснение на щастливият татко.

На петнадесет километра от болница „Сейнт Джон“ на мястото на снимките:

Режисьорът нервно барабанеше с пръсти по облегалката. Наоколо се щураха осветители и статисти, допиващи кафе. Главната героиня пооправи сухите клечки в главата си и размаза още малко грима, имитиращ мръсотия. Отпи още глътка вода и метна празното шише настрани.

Една ръка увита с прогнили бинтове я стисна за рамото. Тя се обърна:

- Джон, ще ме умориш с твоите глупости, хайде давай натам преди да са те намразили всички…

Ръката и хвана лакътя на мумията и я побутна пред нея. Операторът протегна ръце и погледна:

- Още малко вдясно, Кроуфи…

Един осветител дотича и премести мумията още малко вдясно. Царят не се възпротиви, оглеждаше се объркано от многото хора, крещящи около него. Яростта му беше изблъскана от подсъзнателната вълна на изумление. Статистите с пушките се наредиха зад гърба на жената и запалиха факлите. Изкуственият пушек, успешно имитиращ мъгла, се спусна на нивото на коленете им и плъзна по земята.

Операторът беше готов. Режисьорът даде знак за мълчание и погледна камерата, позиционирана зад гърбът на мумията:

- Тишина ако обичате… Иииииии екшън!

Двадесетте пушки гръмнаха заедно, заглушавайки писъците на диво крещящата жена.

Втората камера започна да действа и засне потъващата в блатото изсъхнала ръка, обвита с плесен,  пръстите бавно се скриха под водата.

-Иииииии Стоп!

Режисьорът се изправи и официално обяви краят на снимките. Гръмнаха бурни ръкопляскания. Доброто настроение нахлу на талази. Доста от хората потупваха мъртвия цар по рамото, принуждавайки го да се обръща ту наляво, ту надясно.

Гримьорката Джанис се приближи до него и го подхвана за главата. Сбръчка нос:

- Мисля, че в миризмата сме надминали себе си с твоя костюм, Джон. Стой спокойно.

Царят я гледаше през червеният цвят.

Ръката и започна чевръсто да развива бинтовете от главата му..

——————————————————————————————————————————————

Този разказ бе написан  с импровизаций -  по отдавна гледана част  от едноименния сериал.

(бел. на автора)

Кучето захапа мъжа. Направи го без злоба, или яростен животински подтик, беше спокойно движение обвито в кълбо от абсолютна тишина. Лицевите му кости се задействаха като пневматика и дадоха силата на преса в дъвкателния му мускул. Челюстите, страдащи от тежкия за породата му недостатък на обратната захапка, стиснаха. Животното не разтърси глава, не посегна да дере с лапи, само гледаше и стискаше. Беше включило цялата си енергия в този акт.

Мъжът се събуди. Мозъкът му изпусна време и не можа да породи никакъв импулс. Ръцете се размахаха в странна некоординирана аеробика, като двама слепци. Тялото се напрегна от шока. Кошмарът продължи по-малко от минута, когато притиснатата от силната захапка сънна артерия престана да извършва дейността, заради която съществуваше. Мъжът потрепери и замря. Очите му се завъртяха нагоре в орбитите. Затихващото сърце звучеше като барабан. Кучето стиска още две минути преди да отпусне топлата кукла.

Соленият и противен вкус на човешка пот дразнеше. Кълбо ток премина по дължината на гръбнака му. Ноздрите  се разшириха, езикът му започна да облизва усилено муцуната. Цялата каюта се люлееше. Разнесе се усилващата се миризмата на смърт. Кучето  мина надолу по тялото на мъжа.  Захапа крака и вкуса на кръв се примеси с вкус на човешка урина. Внимателно издърпа крака до коляното извън дървената рамка на леглото, остави го да виси, подпря се на леглото и с лек подскок захвана другия крак. После бавно го намести висящ до първия.

Тежкото, петдесет килограмово тяло се изви като дъга с безшумен финес и устата му захапа катарамата на кожения колан. Напрегна лапи и с едно единствено придърпване изкара кръста на мъжа извън дървената рамка. Тялото последва инерцията на по-голямата тежест. Свлече се с глухо тупване на дървения под. Кучето пусна колана, заобиколи и нагласи челюстите си в яката на здравата маркова риза. Направи една крачка назад и дръпна към стълбичката за излизане от каютата. Спря и замря неподвижно, когато другия спящ леко изхърка и се размърда в леглото си.

Изминаха дузина минути. Кучето търпеливо чакаше. Дишането постепенно се забави и възобнови равномерното поемане на въздух. Кучето се раздвижи. Заобиколи тялото и застана точно зад гърба стъпвайки с крака от двете му страни. Челюстите се сключиха в здрава хватка точно между плешките. Животното се напрегна и повдигна отпуснатата торба под себе си. Премести лявата си лапа на първото стъпало, после дясната, след това изтегли с глава. Тялото на мъжа се просна две стъпала по-нагоре.

Кучето пусна, качи се едно стъпало и повтори движението. След петнадесет минути беше стигнало до вратата. Натисна безжизнената си жертва с лапа и се взря в ключалката. Погледа я втренчено, после протегна тъмнокафява глава и почти нежно захапа само с предните си зъби малкия ключ. Металното ухо се намести като в жлеб в разстоянието между предните му зъби. Врътна глава с лявото ухо към пода. Чу се изщракване.

Кучето не помръдна. Стоеше, наклонило глава, припомняйки си последователността на сложната поредица от движения. Лявата му лапа продължаваше да натиска трупа под него, главата му продължаваше да е наклонена, стискайки ключа, прибрал автоматичното езиче на бравата. Сега дясната му лапа бавно се премести напред  и бутна. Олекотената врата на каютата се отвори учудващо лесно. Мускулите на животното заиграха и отново повдигнаха мъртвото тяло. Изкара го през вратата и без усилие го повлече по мокрия горчиво-солен под на кърмата.

Свежият въздух накара животно да отпусне жертвата си и да подуши настъпването на деня. Небето просветляваше и скоро мъгливия хлад щеше да се смени със задушната светлина. Кучето тръсна глава и изпръхтя. Спомни си пръчката с навита медна тел, предшестваща обяда му, и с мъка задуши скимтенето с умолителен тембър, надигащо се в гърлото му. Изръмжа и захапа единия крак, разтърсвайки  глава. Включи ноктите си,  раздра прасеца и свали обувката. Шурна кръв. Кучето погледна на ляво и започна да бута тялото към малката метална стълбичка за слизане във водата. Стигна до там и започна отново да гризе раздраният крак, след малко преглътна парче чорап заедно с един пръст и спря. Изчака доволно, след което с последен напън избута тялото извън борда. Тих плясък и червенеещо петно бяха последното нещо, което се чу и видя преди мъжът бавно да потъне в бездната.

Кучето седна и зачака. Скоро усети присъствието, от което настръхваше и страхливо се отдръпна по-назад от водата. Кафеникаво сива перка се показа за кратко, после безшумно се скри обратно под водата. Кучето излая.

Слънцето на новия ден избухна сред заревото в края на линията от спокойна вода, после започна пътя си и бавно се заиздига в средата на хоризонта, разкривайки недостатъците на този изтъкан от болка свят.

Красивото животно изви шия. Напипа миризмата, отдели я от другите и тихо се насочи към пластмасовият бидон с рибешки вътрешности, завързан в началото на огромната дървена люлка. Примамката беше на няколко дни и смъртта от нея лъхаше отблъскващо. Кучето не и обърна внимание. Заобиколи бидона и намери плоския синтетичен колан, задържащ контейнера към палубата. Загриза го. Няколко минути и последното влакно се скъса, като плесна във въздуха. Кучето се изправи на задните си крака, подпря бидона и бутна с цялата си тежест. Контейнерът започна да се накланя. Кучето натисна, забивайки ноктите на лапите си, усещайки как тежестта намалява.

С тежък звук пластмасовият цилиндър се килна напред и се обърна. Разпиляха се кръв и парчета риба. Животното пристъпи до първото парче риба и го захапа.  Изпръхтя от усещането на гадното плъзгаво тяло в устата си, но се насили и почти без да дъвче го преглътна. Насочи се към следващото.  Наведе се и хрупайки, преглътна и него. Малко по-късно, нахранило се до насита,  избра сенчесто място между два кашона под козирката на кормилната рубка и се сви, чакайки.

Малко преди обяд вратата на каютата се отвори със замах и другия мъж прекрачи на палубата. Имаше здраво и набито тяло с дълги жилести ръце. Беше жаден. Направи две крачки и спря, когато погледа му се удари в дървената палуба с разпилените по нея рибешки останки. В ноздрите го блъсна ужасната смрад на мърша и стомахът му се сви от шока. Изруга няколко пъти и започна да търси с поглед разсеяния си партньор, за да му налее кратко конско в главата за това как трябва да се обезопасяват предметите по палубата. Обиколи наоколо,  но не го намери и се върна угрижен.

Вниманието му беше привлечено от предмет, търкалящ се до стълбичката за водолази. Черна спортна обувка със завързани връзки и гумени пулове на подметката. Мъжът се приближи до перилото и се наведе. Нещо рязко и силно го блъсна. Той политна напред и размаха ръце.  Хвана се за нещо, но преди да стисне, то му се изплъзна и с комична грация тялото му се пльосна в заобикаляща ги вода. Почти веднага изплува ритайки с крака. Тръсна глава и погледна към яхтата. Там, в цялата си променлива от светло към тъмно кафяво окраска, стоеше кучето. Гадният пес го беше бутнал през борда. Мъжът не загуби още миг, а загреба настървено към стълбата.

Почти беше стигнал перилото, когато почувства рязко дръпване под водата. Дръпване и нищо друго, даже главата му не се потопи. Мъжът протегна ръка и се опита да докосне кракът си.  Напипа само плат, някаква пихтия и остро парче стърчащо на мястото на коляното му. Някаква влудяващо бърза умора започна да пълзи по тялото му. Стана му топло и приятно. Беше се изпуснал. Внезапно осъзна, че плува редом с голямо петно кървави рибешки вътрешности и си помисли за обърнатия контейнер с примамка. Ако се беше обърнал преди половин час,  до сега около лодката щеше да гъмжи от акули. Трябваше да побърза да излезе от водата.

Погледна катера.  Двата метра до там започнаха да му се струват много голямо разстояние.  Извъртя се по гръб във водата и очите му се спряха на кучето. То само стоеше и го гледаше.  Не излая нито един път.  Въобще не се приближаваше до борда, нито понечи да ходи по дължината на палубата, притеснено за човека във водата. Само стоеше и гледаше. В момента, в който нещо дръпна мъжа отново и много болезнено надолу към бездната, една мисъл мина бързо, като удар през съзнанието му.

Кучето беше закупено преди три години от сестрата на загинал при странни обстоятелства моряк. Бяха намерили корабчето на свободен ход без хора на борда, свободно люшкащо се по повърхността на океана. Каква беше историята? Въпрос, останал неразгадаем. Къде бяха всичките единадесет пасажера и какво беше станало там – тайна, която след няколко години се забрави и влезна в регистрите на неизяснените случай. После тъмната вода се затвори над него и последното, което видя беше голямо студено око.

„Мари Селест“ – Призрачният кораб

Всички истории от средата на XIX век бледнеят в сравнение с изчезването на „Мари Селест“ – Призрачният кораб – една от най-пленителните морски тайни, булото на която все още не е вдигнато.

„Мари Селест“, дълга 31,4 метра двумачтова бригантина, била намерена изоставена в морето от „Дей Грация“ на 4 декември 1872 г. Двата кораба били натоварени в Ню Йорк в началото на предишния месец, като капитан Бригс с „Мари Селест“ отплавал за Генуа на 7 ноември.

Когато на 4 декември екипажът на „Дей Грация“ видял отдалеч другия кораб в морето, ветрилата му били вдигнати, той плавал по вятъра, но толкова нестабилно, че изпратили група моряци да видят какво става. Те открили, че „Мари Селест“, на който плавали капитан Бригс, жена му и 3-годишната им дъщеричка, както и екипаж от 8 човека, бил напълно безлюден, като единствената спасителна лодка била все още на кораба.

Състоянието на бригантината било много добро и не личало да е повредена от стихиите. Според легендите нищо неподозиращите моряци от „Дей Грация“ станали свидетели на истинско чудо на борда на „Мари Селест“ – масата, на която се хранели капитанското семейство и екипажът, била сложена и на нея имало полупразни чаши с кафе, както и чай, яйца, бекон, хляб и масло. Говори се, че шишенце масло стояло изправено върху шевната машина – доказателство, че морето било спокойно, на стената работел часовник. Личните вещи на капитана били на борда, а по леглото му имало играчки, сякаш собствената му дъщеря до последно си е играла с тях. Единственият оцелял пасажер било полумъртвото от глад куче.

Последният запис в корабния дневник носел датата 24 ноември 1872 година…

Случаят с английската бригантина добива такава популярност, че „Мари Селест“ става нарицателно название за кораби, загубили своя екипаж без някаква ясна причина…



Нежно,  все едно Сънчо поръсва с  прашец очите на децата за лека нощ, Джаки Уебърн запъна ударника на автоматичният пистолет „Бруни Комбат“.  Проследи с очи  лъча на фенерче  под вратата и  търпеливо зачака.  Дръжката  леко се плъзна на долу.  Вратата се отвори…….

Роди се в  студа на един януарски ден, в пет без четвърт  сутринта през хубавата хиляда деветстотин седемдесет и шеста година.  Изплака, почувствала света около себе си.  После зарита с крачета.

Спомените и започваха да проблясват едва, след като веднъж духна шест свещи върху тортата за рождения си ден. Почти цялото светло безгрижие на детството изкара в къщата на родителите на майка и.  Беше толкова хубаво, че  не би  заменила своето време  за ничие друго. Енергията в малкото тяло и миризмата на зелено вкарваха малката и главица в моментите, който всички си спомнят след години.

Тичаше боса по ливадите и се пръскаше  с вода в портокаловата градина на дядо си.  Заливаше се от смях с другите момичета и когато слънцето тръгваше да обходи другата половина от света, разказваше изумителни детски страхотии на другите хлапета. Обичаше ластика в косата си, който  всички се надпреварваха да и връзват.  Обичаше семейството си, приятелите и хладните летни вечери.  Заливаше се от смях,  когато в най-интересните моменти с другите деца се криеше от баба си  около зелената беседка в големия двор.  Радваше се на игрите и  опакованите  в розова панделка  фантазии и мисли.

През цялото време на топлите ваканции обаче, имаше нещо, изцяло обсебило ума й. Нещо за което си мислеше дори, когато гонеше светулките с големия зелен буркан. То седеше кротко заключено с три катинара в дървения шкаф на дядо й.  Беше изработеното от цинкова сплав  с характерната за модела оксидация и матова черна рама.  Не отразяваше светлина и на пръв поглед имаше „мръсен“ оттенък върху покритието.

В деня,  в който  зърна стария пистолет за първи път, дядо й с желание прие задължението да завърже  опашка на главата й.  Баба Джеси го догони в къщата и  му  връчи   оранжевия като  праскова ластик.  Водеше  Джаки за лакътя и рязко я спря, виждайки дървения шкаф отворен. От очите й лъхна неодобрение.  Открай време беше против съхраняването на оръжие в къщи.  Някой можеше да пострада.  Мъжът й споделяше това  мнение.  Но  пазеше пистолета,  като спомен. Винаги излъскан и смазан в малкото кътче на ума си.  Ръката му се разтрепери,  и загърбвайки ги, възрастния мъж прибра оръжието, забравяйки за разплетената коса.

Именно там го видя. Образът се запечата в умът й.

И, както се случва с всички,  почти не усети порастването.

Ежедневието се въргаляше със скоростта на огромна снежна топка.  Помиташе и залепваше малките детски неща,  после ги поглъщаше в себе си под натрупаните слоеве време. Правеше го  неусетно. Листата на дърветата падаха, постилайки  жълти килими.  Тя хвърляше същата сянка.

На двадесетата  си година Джаки осъзна, че топката е погълнала прекалено много,  и вече не е тинейджър. Лицето й се беше променило. Сега  излъчваше  непреодолим и мъничко грозноват чар в огромни количества.  Обърна се и продължи напред.

Първият  пистолет си го купи сама. Застана на щанда в оръжейния магазин и срамежливо го посочи.  Имаше лъскава дръжка и вид повече на бижу. Не го хареса особено,  но отиде с желание на стрелбището.

Хвана перлената дръжка в дланите си, и след  няколко секунди изпразни пълнителя, демонстрирайки такава гъвкавост и динамичност на стойката, че инструктора хлъцна и я гледа дълго и стреснато.  Виждаше почти всеки ден такова изпълнение.  Само че от специалните части с десетгодишен тренинг, обучаващи се на различните прийоми в късният следобед.  Дебелият сержант дойде на другия ден по покана на инструктора.  Погледа я малко със странна физиономия и прекара следващите месеци в проверки. Не откри нищо.

В нея  мускулната памет сякаш беше наследствено наслоена. Като блестяща патина.  Ръцете и тялото се движеха по съвършени траектории, размазвайки очертания в отработване на различните техники.

Инструкторът с желание започна обучението. Интересът му нарастваше. Това момиче определено беше родено за стрелец. Да не говорим, че стреляше точно като Били Хлапето.

Започнаха тренировки за скоростно изнасяне на оръжието с една и две ръце. По вертикала и хоризонтала, от място и в движение. Тренираше всеки ден по няколко часа. В къщи и на стрелбището. Усъвършенства спусъка на различните участъци от траекторията и изнасяне на оръжието към целта.   В следващите няколко месеца овладя почти всичко.

Без да разбира, се превърна в съвършена и красива машина с черно наметало и коса.

Година по късно дядо й почина и без да разбере никой, тя отвори дървения шкаф.  Взе оръжието в ръка и го погали с поглед.  Започна тренировки с него. Използваше го за две неща. Носталгия по миналото си детство и пренасочване на уменията в различната тежест и размери.

В нощта, когато разбра, че в къщата са влезнали крадци, не се развълнува изобщо. Обърна очи към дъщеря си. Детето спеше, затворило дълги мигли. Устните му потрепериха. Крачетата се изпънаха за малко. Телцето се обърна настрани и замълча. Мъжът и пееше поредната ария под душа на долния етаж, блъскайки в стените фалшивия си тенор.

Угаси и нощната лампа и зачака.

Тих вятър спря и застина. Пердетата се раздвижиха, като крила на  пеперуда. За нея тъмнината не беше зловеща.

Нежно  запъна ударника на автоматичният пистолет „Бруни Комбат“.  Проследи с очи  лъча на фенерче  под вратата и  търпеливо зачака.  Дръжката  леко се плъзна на долу. Вратата се отвори. Тънка светла ивица пролази навътре в стаята.

Първият крадец направи  крачка и закова на място. Другият се блъсна в гърба му и изруга през зъби. Последният ги разблъска и пристъпи напред. Тялото му  излъчваше сила. Главата му с черна маска стърчеше една педя нагоре от тези на останалите. Притежаваше огромни бицепси и масивни гърди.  Джаки остана с впечатление, че този мъж може да разкъса с голи ръце средно голям джип. Очите им се срещнаха и в неговите припламнаха зли пламъци. След  това  замръзнаха от изумление при вида на спокойно стоящата тънка и малка фигура с ръце зад гърба.

Имаше нещо дяволски нередно в очакващото изражение на светлите й очи.

Успя единствено да си помисли  „О, по дяволите!“ И нещо се размаза около младата жена.  Кратки пукания от заглушителя и тримата мъже паднаха почти в синхрон.

Старата реплика на бойния модел Desert Eagle правеше страхотни шокови рани от близко разстояние.

Детето продължаваше да спи…

Полицейския инспектор не сваляше очи от Джаки Уебърн.

Спокойствието и хладнокръвието в нея  изобщо не даваха признаци на обичайният шок.  Нямаше притеснение, неспокойствие, суетене,  чувство на неизбежност,  разширени зеници, зачестено и плитко дишане или маниакални страхове за другите. Нищо! Младата жена даваше показания спокойно и смислено. Някак отнесено, все едно си спомняше нещо отпреди случката.

Тримата мъже, който изнесоха на носилки, бяха отнесли по два куршума всеки. По един в дясното коляно, и по един в левият лакът. Абсолютно еднакви рани, зашеметяващи ги до безсъзнание от болка.

Разпознаха ги  като търсената и опасна банда, на чийто врат висяха стотици обири и няколко убийства. Полицаите наоколо си говореха тихо и от време на време поглеждаха с респект към  нея.  Всичко се беше разминало без жертви и по невероятен сценарий.

Никой обаче не можеше да надникне в главата й. Никой не подозираше колко силни бяха чувствата й.

Една мисъл кристализира и увисна в ума й, като натрошени стъкла.

Какво би станало, ако  преди години дядо й просто беше вързал ластика в косата й……..

Настройте се за най-невероятните истории, който сте чували някога.

Следвайте ме тихо, но внимателно през вратата, зад която се крие друг невидим свят. Нека погледнем към…

Масивната камина  от тъмни  камъни, слепени с приличащ на сребро хоросан.   Пламъците  отразени от тях,  и накъдрените им краища  развяващи се сякаш засмукани от невидим  вихър платна.  Дебелите цепеници, подхранващи талазите топлина,  прегръщаща старите мебели. Приятното пукане и лишената от напрежение обстановка.

Голямото  куче, легнало на килима, топлеше корема си и  зяпаше рекламата за кучешка храна.  Умът му попиваше  изображенията от телевизора и  изобщо не обръщаше внимание на двамата мъже, седящи под гредите  в ъгъла.

Всеки от тях държеше чаша, пълна с  кехлибарна течност.  Едновременно отпиха по глътка.  Оставиха чашите до кръглият аквариум  и се облегнаха назад, наслаждавайки се на дървената купа с ядки.

Самотната  златна рибка с изпъкнали очи страхливо направи кръгче към дъното.

По-младият от двамата, Били Джоуел, гонеше приятеля си с пет години.  Разбира се, не искаше да го настигне.  Бяха самотни ергени.

Прекарваха времето си заедно години наред.  Играта, която играеха продължаваше доста дълго време.

Бен Хауърд прехвърли твърдият бадем на  задните си дъвкателни зъби и попи с език солта от повърхността му.  Наскоро му поставиха отливки на предните,  и той ги щадеше страхливо при всяко хранене.  Имаше  видът на типичен счетоводител. Плешива глава, очила, съчетани с  нисък ръст и топчести пръсти. Обърна се към приятеля си.

- Е, Били, какво ново ти е хрумнало? – каза той.

- Мисля и днес да измамим смъртта, Бен – отвърна Били.

Засмяха се и пак чукнаха чаши.

- Знаеш ли, че може би в цял свят брачните халки на мъжете са радиоактивни – попита Бен.

- Това пък как ти щукна в главата ?

- Ами почти на сто процента от мъжете, слагайки  ги на пръста си, започват да оплешивяват – каза Бен.

Засмяха се по момчешки. На Били чак сълзи му тръгнаха.

- Мисля, че ти е време за една мозъчна клизма, старче – каза той.

Внезапно в празното кресло срещу тях светлината сякаш намаля.  Двамата млъкнаха и се загледаха натам.

В развихрящата се   тъмна мъгла се  оформи слаб силует. Бяха свикнали с това.  Последва имплозия на изчезваща светлина и срещу тях се появи фигурата на мъж в средна възраст. Носеше безупречен снежнобял костюм.   Преметна крак,  върху крак и леко оправи  сакото си.  От босите му ходила  капеше черна, вряща кал.

Бен се загледа в непознатия.  После  стана и наля в третата празна чаша един пръст „Джеймисън“.

- Крайно време беше – каза той.

Смърт взе чашата и помириса. Повдигна горната си  устна  презрително, и я  върна  на масата без да отпие.

- Прекрасно знаете, че не можете да измамите смъртта, старчета – каза той.

Били се надигна  и подпря лакти на коленете си. Замисли се за момент след това вдигна очи.

- Ние сме на съвсем друго мнение – каза той.

Смъртта повдигна рамена.

- Не можете и да си представите как ме карате да се чувствам…..  Допуснете за момент как два микроба  сядат на масата ви,  и се държат нагло с вас.  Разбирате ли?  Това е една малка планета в една миниатюрна слънчева система. В галактика, която е толкова млада, че още са й нужни пелени. A aз съм стар, Бен и  Били,  много стар. И беседвам с вас….  Някакви разглезени хлапета.

- Но имаш слабо място и то свети, като неонов надпис на бензиностанция – прекъсна го Бен.

- Прекрасно се изразяваш, плешивко – върна му Смърт – да чуем.

- Първо трябва да те попитам нещо. Колко стар си всъщност?

Смърт погледна дланите си. Нямаха дактилни отпечатъци, нито линии.

- Мисля, че съм по стар от Бог. Никой от нас вече не помни. Но това няма значение,  след време ще прибера и него.

Бен изцъкли поглед.  Били не вярваше на чутото.

- Ще прибереш Бог?!!!

- Да, Бен.  Бог също някога ще умре. Но да минем направо на въпроса. Какво искате?

Двамата преглътнаха едновременно.

Смърт чакаше.  Очите му гледаха старите хора с поглед на наркоман гледащ хероинова близалка.

- Желаем да продължим играта – каза Бен -  Ако спечелиш, ни взимаш останалите години, ако загубиш – не умираме никога.

- Няма да спечеля много от това,  но съм съгласен.

Мълчанието отново се разстла отгоре им.

- Пак ще хвърляме монета- каза Били.

Смърт не изглеждаше очарован.

- Това продължава доста дълго за мен.  Знаете, че проблемът е в самия хаос. Някъде напред във времето хвърлянията на „ези “ и „тура“ в крайна сметка се изравняват. И така ще продължаваме до без края, но както казах съм съгласен на този експеримент. Мога да си го позволя.

Били Джоуел се усмихна.

- Ок, ако падне сто пъти „ези“ печелиш. Ако падне сто пъти „тура“ губиш.

Смърт кимна.

Ръката му подхвърли монетата. Тримата се наведоха към земята за да видят какво се падна.

Огъня пукаше.

В студената и тиха  стая двамата старци седяха сами и подхвърляха монета. После гледаха към пода и обсъждаха резултата. Дъхът им излизаше нагоре под формата на пара.

В малкия аквариум златната рибка с изпъкналите очи улавяше  мислите им. Издължаваше леко образите и ги поставяше в триизмерното пространство на стаята. Едната и перка беше по къса от другата и я дразнеше.  Обърна  очички към третия празен фотьойл и добави повече пара към врящата кал  на илюзорният образ. Умът и преработи цветовете и вероятностите спрямо желанията им.  Напасна емоциите от победите и загубите. Моделира лицата и върна образите в главите на двамата мъже.

Старите хора се намръщиха.

Рибката следеше развитието на играта и удовлетворяваше всяко желание подхранвайки  интереса с моментни загуби и равни резултати.

Вече усещаше глад в малкото си стомахче.

Изпъкналите очи се спряха на Бен.  Възрастният мъж стана от стола и посипа малко изсушени водни бълхи по повърхността на водата….

Самоубийците не са слаби, просто понякога намират други начини…..

Качествен стандартен комплект „finger“ преходник са самоубийци.

Индивидуален…. и групов.