Снегът падаше на едри котешки лапи настъпвайки тъжната гледка. Следите му се извиваха по голите дървета с лъскава замръзнала кора и заобикаляха  полето около самотната къща.  Обхождаха шуртящият  поток  заливащ белите  брегове сливайки се със светлата чезнеща мъгла.  Цялата природа търпеливо чакаше по топли дни заедно с дървената къща.

Жената седеше на прага и гледаше отнесено играта на трите си деца.  Не беше яла почти седмица.

Двете момчета и сестра им обикаляха в кръг и се замерваха с рохкав сняг.  Играта им  не беше усмихната. По скоро се занимаваха с нещо за да минава времето.  Сестричката клекна на земята и се разплака. Едното братче отиде  до нея и я погали по главицата.

Жената преглътна и  усети чегъртащата кухина в корема си. Нямаше сила дори да стане и да провери какво става.

Вторият брат се обърна към нея. Погледа я известно време после бавно се приближи.

Майката вдигна глава.   През цялата болка и изтощение се усмихна топло:

- Какво стана Дачко?

- Радка стъпи на криво в леда – каза момчето.

Жената обърна глава натам.  Момичето се изправяше.   Направи плахо няколко крачки накуцвайки.  Брат и я подхвана през кръста и двамата тръгнаха към къщата.

- Ще се оправи – каза Жената.

Момичето и брат му докуцукаха до стряхата и внимателно седнаха до майка си.

- Мамо,  кога ще ядем?

Въпросът я жегна, като нагорещено желязо. Премигна и се  зачуди  какво да отговори:

- Скоро деца. Татко ви трябваше вече да се е върнал.

Всички обърнаха глави към виещият се в далечината черен път.  По него се задаваше само мъгла.

Жената погледна към дъщеря си:

- Раденце  попей ми малко.

Момичето прихвана с ръце коленете си и подпря брадичка. Замисли се за момент после подхвана с тих глас някогашна весела песен:

- Имам си седем златни парички

Държа си  ги силно в ръчичка.……

Гласът и започна леко и омайно да се усилва.

Майката преглътна със сухото си гърло и зарея поглед. Преди  десет дена мъжът и тръгна на път към близко село и от тогава не го видя повече. Дали го беше срещнала турската потеря? Или нещо друго  се беше случило,  не знаеше.  Животът им толкова далече от другите хора  осигуряваше спокойствие. И те го предпочетоха. Брашното свърши на вторият ден.  Последните няколко хранения майката обърната с гръб се правеше, че яде.  Предоставяше всичките тънки питки на децата си.

В късният след обед,  когато заспаха тя тихо стана от леглото милвайки всяко едно по главата.  После излезе на вън и разрови огнището.  Намери няколко угаснали въглена и ги захрупа изключвайки умът си.

Временното засищане не свърши много работа.  Два дена по късно организмът и все едно я дрогира. Непрекъснато и се спеше но не можеше да заспи. Клепачите  и  се затваряха над каменно свлачище. Ходеше в лек унес от  безчувственост към света. Единствено мъката по съдбата на децата я връщаше в действителността. Но от това  я  болеше още повече.  Нямаха храна.  Нямаше как да си я набавят.  Най близкото село беше на три дена път  -не можеше да остави така децата.

Ежедневно молбите за храна се засилваха.  Бяха страшни дни за жената.  Постепенно думите леко загубиха смисъл падайки от ръба на дълбоката пещера в главата и.

Гладът имаше прекрасното свойство на халюциноген и от време, на време жената бълнуваше. Децата я гледаха уплашени.  Когато пристъпа отминеше се скупчваха около нея и я милваха и целуваха,  не искащи да се откъснат от общата прегръдка.

На осмият ден момичето нямаше сили да стане от леглото. Умората го беше надвила. Лежеше отпуснато с бледо лице и празно съзнание. Майката не знаеше какво да направи.  Прехвърляше, като мръсно пране мислите си от кош в кош без да може да ги изчисти.

В следобеда за първи път от дни слънцето проби светлите облаци.

Малките момчета започнаха отново да питат :

- Мамо кога ще ядем….Мамичко моля те, кажи ни..

Майката преглъщаше огромните буци. Целуваше ги по очите и бършеше капещите навътре сълзи с преглъщане.

Момиченцето леко се изправи на леглото:

- Мамо има ли поне една коричка хляб за мене?

- Ако намерим  на тебе ще я дадем Раде -каза по големият брат.

Всички вкупом затърсиха около печката и старото огнище.  Нямаше нищо.

Жената вече не издържаше. Трябваше да направи нещо.

След поредното умоляване стана и обеща на децата хляб. Обеща им го със свито сърце и обаяние.

- Легнете и поспете след обед, като се събудите мама ще е опекла топъл  хляб- каза жената.

Те се наредиха на твърдият миндер  хвърляйки  по едно око, какво прави майка им. Жената излезе навън и притвори плътно вратата след себе си. После  погледна земята. Падна на колене и разри снега. Ръцете и стигнаха черната пръст. Сграбчи няколко шепи и ги внесе в стаята. Отиде до голямата дървена копана и изсипа калта вътре. После се върна два пъти,  за още. Започна да меси.  Вадеше по някоя сламка и продължаваше.

Погледна децата:

- Ако не заспите,  и днеска няма да ядем  – каза тя.

Децата се обърнаха с гръб към нея,  превъзбудата от очакването на хляба не им даваше мира. Не заспаха, само се направиха на такива. Жената разпали печката. Оформи калта, като хляб и бутна тъмната тава в отвора за печене.

После отиде и  пак целуна децата. Всяко едно поотделно и дълго.  Обърна се и бавно излез на от къщата.  Седна на побелелият пън пред старият орех.

Очите и се преместиха от дебелият клон към навитото избъсано въже под стряхата.  Напрегна сили и  се изправи…

Малко по късно някой почука на вратата.

Най голямото момче стана и отвори.  На прага стоеше мъж.  Непознат мъж.

- Добра слука момче – каза Човекът.

- Господ здраве да дава господине…

- Има ли някой от вашите вкъщи?

- Мама е от вън…Чакаме хляба да се опече, заповядайте.

Мъжът пристъпи в стаята и се огледа. Пусна на земята двете големи торби, който носеше през рамо. Не миришеше на хляб. Очите му обходиха момчето. Бяло с  измършавяло лице и изпъкнали скули, потреперващи ръце и зачервени очи. Недохранването се четеше, като тънка книга с голям шрифт. Мъжът пристъпи към другата врата и я отвори. Излезе навън и спря пред ореха. Гледаше безмълвно поклащащото се въже завързано за дебелият орехов клон.

После отмести очи към жената седяща на пъна пред него. Приближи се и я наметна със своята дреха. Тя не се възпротиви. Мъжът я хвана през рамената и я поведе в стаята.

Децата заспаха.

Двамата седнаха до печката.  Жената започна да разказва. Мъжът слушаше.

Стана и се пресегна за едната от торбите.

Извади шарена кърпа и се зае да я постила на трикраката  маса. Бръкна  навътре в  торбата,  отвори  парче хартия с дебел резен сланина. От другата торба  извади две големи погачи. Ръцете му извадиха тавата с черната кал от печката и я изнесоха навън. После  се върна, посипа със сняг твърдите пити и  ги пъхна в печката. Влагата в снежинките щеше да ги накара да омекнат. Отвори вратичката на печката и раздуха огъня.

Замириса на хляб.

През това време в пъстрата калена чиния от стената  подреди големи резени бяло  сирене и тънко нарязано пушено месо. Разви малка кесия и поръси всичко със щипка червен пипер. Жената не каза нищо. През цялото време гледаше и плачеше. Мъжът мълчаливо подреди цялата маса. Обърна се с гръб и изтри своите сълзи. После кимна към децата.

Жената стана и се зае тихичко да ги буди. Уханието на топъл хляб накара нослетата да затрептят.  Когато видяха храната по масата само  я загледаха със стаен  дъх.

Мъжът извади топлите омекнали пити и посочи с ръка:

- Хайде всички на масата.

Децата  не чакаха покана. Скочиха от леглото обаче не се сбутаха.  Братчетата направиха място на сестричката си и чак тогава седнаха. Очите им проследиха как момичето захапа първият залък и чак тогава  се пресегнаха за своя.

Храниха се дълго и мълчаливо.

После отпуснати пак се върнаха сити на леглото. Разказваха си истории  в топлата стая. Момчетата заспаха и скоро майката прилегна до тях. Будни останаха само малкото момиче и мъжът.

- Господине види се никога няма да можем да ви  благодарим – каза тя – мога само да ви попея.

Мъжът усмихнат кимна и двамата тихичко излезеха навън под стряхата.

Жената се събуди. Двете момчета още спяха. Дъщеря и се топлеше зареяла поглед пред печката.

Майката стана и погледна отново към масата. Там имаше нещо загърнато в  кърпа. Отиде и отметна краищата. Още две питки и четири сушени мръвки лежаха до резените сланина и сирене.

Устните и отрониха молитва.

Погледна към дъщеря си:

- Къде е човека Раде?

- Тръгна си – каза Радка.

- Бог да до пази….  Какво правихте докато спяхме?

- Казах, че ще му попея за благодаря и излязохме  навън да не ви будим.

Майката изгледа дъщеря си:

-Браво Раденце, аз даже не му благодарих преди да полегна… Харесаха ли му песните?

Детето протегна ръка. Отвори длан.  Гласът и зареди тихата песничка:

- Имам си седем златни парички

Държа си  ги силно в ръчичка.……

В ръката и проблясваха седем едри златни монети.

Времето в  обширните гори на Северна Америка  сякаш  се точеше в тънки,  изсветляващи  нишки на  разбридан ангорски пуловер. Заревото  избухна и съненото слънце започна  да се влачи  нагоре. Ленивостта му можеше да се мери с  мокра дъвка по стъкло, гледана на обратно.  Храстовата растителност „чапарал“ започна да поглъща лъчите на дневното светило и, затопляйки се, прогони  дребните нощни твари в сигурните им дупки и хралупи. Във въздуха леки изпарения мажеха с четка пространството между дърветата.

Майлс Риордън,  трето поколение   ирландец,  беше  изтегнал  крака, обути  в гумени ботуши, върху обрасъл с мъх дънер.  Наслаждаваше се на  ухайната топла напитка в стъклената  чаша  и  гледаше ясното утро. Малка група птици от утайката излитаха от дъното на чашата му и  с разперени крила стигаха до мястото,  където отпиваше.

У дома пред хората пиеше чай.  Но когато беше сам предпочиташе американското,  направено по южняшки кафе,  с препечен корен от цикория.

Мъжът  за момент се вглъби в себе си.  После бавно погледна  наляво към седящият на отсрещното дърво правителствен агент. Ръката му се вдигна за поредната глътка. Още едно ято птици полетяха нагоре.

Двадесет и двамата снайперисти, разположени около него, едновременно задържаха дъха си.

Агент Бил Бейлис вдигна ръка и прошепна тиха команда към вътрешната страна на китката си.  Скритите в килима от разноцветни мъхове и лишеи хора започнаха отново да дишат.

Бейлис гледаше папратите, повалените от буря дървета и клони, и вътрешно успокояваше сърцето си. Повдигна едната си вежда към ирландеца.

Гласът му прозвуча леко дрезгаво:

- Ситуацията е неизбежна, Майлс.

- Може да е неизбежна за вас, aгент Бейлис, за мен е  еднопосочна -  каза Риордън.

Агента се загледа в светлия мъх до краката си:

- Не можем да ти позволим да го направиш.

- Не можете да ме спрете.

- На практика е нужна само една моя дума и хората ми ще откъснат и четирите крайника от тялото ти – каза Бейлис

- Ами опитайте – отвърна Майлс – там е работата, че детонаторът не се задейства при отпускане или свиване. Той е двупосочен.  Ако ме застреляте,  пръстa ми ще се свие от шока.  Ако някой пък откъсне ръката ми, изобщо няма да разберем какво се случва…

Бейлис замълча и насили мислите си към някакво решение.  Рядко попадаше  в безизходни ситуации.  Врътна очи към лявата ръка на Майлс. Сложно устройство от тънки пружини и пластини обграждаше показалеца на лявата му ръка.

Агентът започна отначало. Вече час и половина повтаряше едни и същи думи:

- Майлс,  възможностите са неизчерпаеми. Мислил ли си какви ще бъдат последствията за науката и медицината.  За света, като цяло?

- Точно там е проблема Бил… Много  мислих.   Процентът всичко това да завърши  с лош край е прекалено голям.  Знам как е устроен света.

- Прекалено много задълбаваш в черното на ситуацията -каза Бейлис – разгледай и сивите нюанси. Помисли за себе си, за децата и техният живот.

Майлс се усмихна с увиснали като детски ластик устни:

- В сивото се виждат само шепа хора, забогатели от продаденият живот на другите Бил.  В началото картината може и да е хубава, но близкото бъдеще ще бъде по-ужасно от интернационален концлагер. Представи си само религиозните бунтове и анархията. Милионите жертви на глада и жаждата, която неизбежно ще последва… Не мога да го понеса…

Напрежението приличаше на филм с върколаци.

Агент  Бейлис усети  жажда. Пресъхналото му от преди час гърло вече лепнеше.  Незнайно откъде в главата му нахлу картина  на хубавите, сладки и студени сливи в домашният им  хладилник.  Желанието му да се махне от тук час по-скоро се засили.

Ново ято птици полетяха нагоре по чашата на Майлс.

Ирландецът  леко раздвижи китката със сложния механизъм:

- Агент Бейлис… Отседнах тук само днес.  Само тази сутрин,  за едно последно кафе.  А то свърши. От уважение към децата си, сега станете и си тръгнете.

Правителственият агент гледаше от упор:

- Не мога да го направя.

- Прости ми, но не мога да те разбера -каза Майлс – предпочиташ децата ти да живеят сами цял живот в замяна на шепа щастливи държавни глави?

Бил Бейлис мълчеше.  Мислите му препускаха бясно.  Ако взривното вещество се намираше под дрехите му, след последвал взрив печелившата карта беше на негова страна.

Единствената заповед гласеше „Да се достави проба от ДНК“  ставаше дума за косъм, капка кръв или парченце кожа отхапано със зъби.

Някъде над главите им зачурулика птица. Задуха вятър.

Майлс погледа още малко в чашата си.  После вдигна глава:

- Давам ви последен шанс, агент Бейлис. Тръгнете си, или за вас всичко свършва тук и сега.

Бейлис  започна да плъзга ръка към пистолета си.  Тренираният му ум насочваше погледът му в страничните предмети. Адска машина не се виждаше около тях. Възможно ли беше ирландецът да блъфира? Едва ли – ресурсът,  ангажиран за залавянето му,  надхвърляше представите, с простата дума  „неограничен“.

Не му се умираше. Но свършеше ли тази работа го очакваше  кариера зад безопасно масивно бюро. Още в началото на разговора  излъга за децата. Така ги обучаваха да предразполагат и влизат в страдателна роля.

- Майлс – каза Бил – трябва ни една единствена капка от твоята кръв…

- Точно това се опитвам да предотвратя от четиристотин и седемдесет години насам  - каза Майлс.

Бейлис се хвърли към него.

Майлс разкодира мислите му секунда по-рано.  Вдигна очи и погледна прекрасното изсветляващо небе.  След това без да навежда глава размърда пръст. Петдесетте варела с домашно направен напалм, заровени на петнадесет инча в земята около тях избухнаха нагоре.

След кратък миг, откраднат от ада – и праведни, и грешници бяха погълнати от свещения огън.

В топлата  стая  се разнасяше  уханието  на канела и изпечени орехови сладки.   Лишеният от напрежение свеж въздух  заливаше старите мебели с талази от време и разнасяше  уханието  по  почти   целия етаж на  къщата.  Заобикаляше  огромните, търпеливо чакащи фотьойли и лениво се катереше по стените.  Самотните дивани имаха досадният навик сърдито да скърцат. Но ако човек  ги  погледнеше от входната врата, очите му се пълнеха с чистият им  цвят и уютната  подредба. Малки  гоблени, подредени  по стените, внасяха допълващата нотка уют.

Близнаците  Брандън и Кери Уайд, седяха удобно разположени на дебелия, сресан килим.  Махаха с ръце и често посягаха към купата с хрупкави, топли курабийки под прикритието на  замечтани усмивки.

Баба Уенди седеше пред тях и блажено подпряла гръб в облегалката  на дивана, ги изчакваше. След  малко подхвана началото на дългата приказка. Търпението и желанието за още една история плуваха в симбиоза  в обичта към любимите и внуци.

От време навреме  завърташе очи  към децата, изпод  големият  диоптър.   Усмихваше се и почесваше  лекият  сърбеж от  съжаление по собственото си детство.

Децата я обожаваха. За тях старата жена се превръщаше в  топлата  втора майка,  съгласна с всичките им желания.  Баба Уенди  имаше коса със сребърният цвят на речна пяна, пристегната назад, с тънка диадема. Изпито  благо лице, стотици малки бръчки и  светли,  като езера, очи.

Разказът се извиваше с магически отенък  и съчетан с мекия бабин глас, се преобразуваше в приятна и желана вечер. Децата бяха на върха на щастието си, махайки с невидими крилца в измисленият свят на феи и чудовища.

Кери протегна ръчичка и хвана поредната курабийка с голяма ядка от орех,  после сред смях и боричкане успя да си я върне от ръцете на брат си, който шеговито и я дръпна почти от устата. Приказката напредваше и постепенно плени изцяло умовете на малчуганите. Забравиха за сладките, водата и гласа на баба. Пред очите им запърхаха само малки блестящи същества и портокалови дръвчета. Малките феи, раждащи се в месестите сладки портокали, се показваха и с изумление оглеждаха чудния свят. После внимателно разгъваха прозрачни крила и размахвайки ги, литваха към приказния свят.

Когато на следващата сутрин Кери предложи на Брандън да потърсят феи в голямата купчина портокали,  брат и изобщо не възрази.
С  два големи кухненски ножа двамата седнаха на дървената маса до печката и започнаха своето търсене.  Когато час по късно баба Уенди ги видя сред петдесетте четвъртини портокали  не каза нищо, само се усмихна широко. Целуна ги по челата и реши дилемата с останалите по масата парченца.  Всички пиеха свеж портокалов сок, потънали в меката холна гарнитура.

Разочарованието от липсата на магически феи  бързо напусна децата.  На следващият ден   изгря заедно  със слънцето. Въоръжени с чук от дървената кутия с инструменти, двамата  разбиха керамичните си касички с формата на слончета.  Хванати за ръка отидоха до големия магазин и изхарчиха всичките тридесет долара за портокали.
След обеда, в тишината на дремещите възрастни, двамата подновиха рязането.   Баба Уенди се събуди от натрапчивият аромат на портокали.  Стана, леко изпъшквайки  и нахлузи пантофите.   Слезе от вторият етаж и се насочи към кухнята, предполагайки какво ще намери.  Нямаше и помен от нарязани плодове, но затова пък трите големи стъклени кани бяха пълни с оранжев сок.  Кракът и натисна педала на кошчето и капака се отметна назад.  Малките четвъртини с жълти кори бяха прилежно струпани в найлонова  торба запълващи почти цялото пространство. Баба Уенди погледа известно време, после се обърна и тръгна обратно нагоре към стаята.

Постепенно детският интерес да се търсят фей прерасна във весела семейна традиция.  Цялото семейство режеше портокали почти всеки ден. През смях и шеги повечето вечери завършваха с пиене на големи количества  сок и събеседване по всякакви теми. Кери и Брандън растяха много бързо.

Годините се търкулнаха, овалвайки като бонбони  ежедневието им.   Настъпваха промени, сексуални открития и нови  неща. След навършването на двадесет и петата си година, Брандън срещна момичето,  с което заживя в отделна спретната къща на изплащане.
Една година по късно Баба Уенди почина тихо в леглото си.

Същият ден Кери се срещна с брат си и през сълзи се отпусна в широките му рамене.  Брандън се учуди колко се е променила сестра му през последните няколко месеца.  Бузите и бяха хлътнали, лицето изпито, вечно усмихнатите устни приличаха на тънка сива линия.  Беше много отслабнала със стърчащи от раменете кости и големи очи.
Притисна я до гърдите си с обожание и заплака с нея.

След погребението двамата прекрачиха прага на старата запустяла къща.  Дори без баба Уенди наоколо лъхаше на онова време, което толкова обичаха.  Настанявайки се в хола, всеки седна на любимото си от детството място.  Мълчаха.  Имаха толкова много да си разкажат но не искаха да пропуснат мигът на спомен пропит с аромат на канела.
Брендън повдигна вежди и погледна сестра си:
- Продължаваш ли да търсиш феи, Кари?
- Всеки божи ден – каза Кари
Брат  и кимна с брадичка към кухнята:
- Има малко портокали там..
Сестра му се изправи и  подаде ръка.  Брендън я хвана.
Двамата стояха дълго време  до кухненският плот.

Брендън взе от поставката на стената двата стари ножа и малките дървени дъски за рязане.  Сложи едната пред сестра си и се пресегна към купата с плодовете. Подаде на сестра си  портокал,  после се зае с внимателното рязане на своя.
Първо прокара ножът по шест прави линии от горния край  на плода до долния.  После отряза малко кръгче и внимателно обели шесте триъгълни кори. Внимаваше да не ги откъсне – трябваше  да  останат  прикачени в долният край.  Образува се  жълто цвете с шест  листа. Лицето му беше спокойно.

Вдигна очи и погледна сестра си:

-  Знаеш ли, винаги съм се чудил какво би се случило, ако наистина литне  фея  наоколо?
- Нищо…. Ще загубим мечтите си – каза Кари – всъщност дори се радвам, че не намерихме такава….

Поседяха още малко така. После изпиха малко сок и поприказваха за миналите дни.  Прегърнаха се и тръгнаха в две различни посоки.
На масата остана самотен оранжев плод.  Кари отказа да го разреже от страх, че вътре може наистина да има фея.  Не искаше по погрешка да отреже някое крило.

Това беше последния път когато я видя.

Седмица след това получи телефонно обаждане от полицията.
Стоеше  сам в студеният  салон за разпознаване и гледаше надолу към бледото спокойно лице на сестра си.  Сълзите леко обикаляха носа, после бузата и накрая  попиваха в яката на синята му, изгладена  риза. Дежурният следовател поднесе съболезнованията си и  го  помоли да изчака.  Върна се,  носейки   жълт лист .  Подаде му парчето хартия обяснявайки, че е адресирано до него. Прочете го два дни след погребението.

Там на верандата на старата къща.

Сгънатата  страница криеше  само няколко реда с  полегатият  грижлив почерк на сестра му.

“ Скъпи Брендан.

Когато ме попита какво би станало ако някой ден полети вълшебно създание около нас,  не бях съвсем сигурна в отговора си.  Мисля, че винаги съм искала това да се случи.  В мен никога не угасна надеждата да намеря малка фея.  Нещо светло и добро, махащо с прозрачни криле.  Би ми дало смисъл…  Мисля си  го дори и сега,  когато усещам стегнатата си туптяща вена и болката от иглата…
Баба можеше да не ни чете точно тази приказка.

твоя Кари. “

Брендън сгъна листа и остана загледан в  тъмните облаци.

Влезе в къщата и отиде при купата с плодовете. Там се въргаляше един самотен портокал.  Дълго го гледа, после го взе  със себе си и излезе.

Прибра се за вечеря, но отказа да яде.  Съпругата му го целуна мълчаливо,  след това тихо излезе от стаята. Разбираше го. След час го намери заспал на дивана и нежно го зави с мекото семейно одеяло.

Угаси лампата и излезе. На масата самотният оранжев плод започна да блести отвътре…

Здравейте на всички,

Подканвам ви да се присъедините към начинанието на Милена Пехливанова.

Посетих групата във Facebook (хората съпричастни към проблема са вече около 20 000)

Ще повторя само поста си там:

- Чета всичко и не мога да повярвам… Не мога и да кажа гръмко и ясно „НЕ!“ на този
абсурд, защото нещо ме е стиснало за гърлото…

КАК МОЖЕ ТАКОВА СТУДЕНОКРЪВНО БЕЗРАЗЛИЧИЕ!!!

КАК МОЖЕ да има такива кирливи изпълнения на шепа (забогатели от мъката на хората) пиещи кръв
зомбита????!!!!

Като народ сме прекрасен и много търпелив народ, добър и гостоприемен, усмихнат и мил, народ преглъщащ обиди и огорчения стоически държащ се прав, когато му дърпат въздуха от
дробовете…
НИЕ НЕ ТРЯБВА ДА ПОЗВОЛЯВАМЕ ТОВА!!!

Милена Пехливанова,
Поразен съм от огромните размери на начинанието. Браво на теб!!!

Подкрепям!

Едно нещо разбрах, още от Дарина. Трябва незатихващо огласяване на този проблем.

ХОРА РАЗПРОСТРАНЯВАЙТЕ !

Моля, сложете го в сайта, блога или магазина си! Благодаря!

Ето кода на банера с линк към групата във Facebook:
(банерът беше любезно и с желание направен от Casper)

<a title="Държавата да възстанови безплатните лекарства за онкоболните деца" href="http://www.facebook.com/group.php?gid=330826497574"><img src="http://img706.imageshack.us/img706/7357/bannerhd.gif" alt="Държавата да възстанови безплатните лекарства за онкоболните деца" /></a>

ХОРА РАЗПРОСТРАНЯВАЙТЕ !

Дет се вика „Голямо напушване “