Артър погледна към ранния пурпур, прескачащ по водните гърбици. Вечно влажните и зелени камъни, потопени в пръски, под сенките на дивите лешници. Всичко набраздено от отраженията на  полегатия бряг.

Щеше да гази точно там.  Запали откраднатата по-рано цигара и приглади коса.  Усети тръпка по гърба и  ръцете си.  Сутрешната вода хапеше.

Всмукна от цигарата и почувства замайване. Не, че му доставяше удоволствие да  поглъща синия дим. Но се усещаше голям в очите на другите.

Веднъж баща му го хвана. Рано или късно се случваше с всички. Някой получаваха плесници, но той  отнесе само конското.

Слънцето  проби през зеленината и мина през челото му.  Гората започваше да оживява. След няколко часа щеше да е  достатъчно напекло да се охлади целия.  Но сега за  секунда му се  прииска да  предложи на останалите  да изчакат.

Отказа се.

Даде си вид, че не му се прави нищо, което си беше чистата истина.  После смело нагази в потока с навити крачоли.

Веднага се наложи да пренебрегва неприятното чувство от прилепналата по корема мокра тениска. Имаше широки рамене  и изправена стойка. Непокорни кичури над  сини като стъкла очи. Лека усмивка със закривени кучешки зъби, придаващи по-скоро чар. Имаше опит с несгодите. Не можеше да се спре пред някакъв малък бент с изсъхнали клечки.

В дългите горещи дни на лятото нямаше какво особено да се прави.

Другото момче го последва. Всички му казваха Нилмер.  Прякор, произлязъл от детски закачки около бразилския футбулист. Пълна противоположност на Артър. Слаба фигура със стърчащи уши и червени бузи.  Подредена коса  и кафяви очи.

Няколко месеца носеше шини,  но преди седмица майка му свали омразните неща.  Сега гордо се усмихваше наляво и на дясно.  Постоянно буташе нагоре рамките на очилата си. Идваше в малкото градче през цялото лято. Веднъж разказа как все едно нещо е накарало техните да продадат къщата и да дойдат тук.

Докато го чакаха сутринта, Артър се чувстваше неотразим  в новата си тишъртка, но когато видя Нилмер в спортни джинси, тениска „лакоста“ и кожени сандали на бос крак се почувства като последния бедняк в пъкъла. Трябваше да си го върне по-късно.

Усмихна се. В гадните номерца много го биваше. Веднъж даже се замисли какви ли неща би му спретнал, ако беше крал, а Нил прислуга. Доста време мина докато си мислеше. Сега захващаше с ръце наноса от изсъхнали клечки и малки камъчета и ги натикваше в процепите на редицата камъни.  Бентът се простираше ветрилообразно в мътен  залив с дълбочина половин метър.

Нилмер работеше бавно. Водата беше  студена и го  пръскаше в лицето. Хвана един от по-големите камъни и се опита да го мръдне. Не се получи. Опита пак, и пак… Започна да се блъска  като нощна пеперуда в лампа.

Артър пристъпи напред и с един напън премести камъка. В очите на Нилмер винаги приличаше на машина.

Нова струя вода изби между два камъка. Потокът гневно напираше да пробие преградата. Артър се завтече натам и натисна дебелото вклинено стебло на клона. Добави няколко шепи лепкава кал. Стуята намаля до прокапваща вадичка.

Обърна се доволен и погледна сестра си.

Доведената му сестра Ана Морг гледаше отстрани. Облякла новата си рокля, нямаше сила, която да я накара да пристъпи в потока. Надзираваше всичко. Идеята за бента беше нейна. Бледо лице с много големи очи и пепелява, прилежно сресана коса. Веднъж прочете за тънките устни  в едно списание.  Тънки, като нейните. Били признак на злоба.  Само се усмихна. Минаваше за много симпатична.

Носът на Нилмер потрепери. Погледът му обходи заливчето и мислено прецени колко време още ще трябва. Артър работеше като машина. Водата вече стигаше до горната част на бедрата му.

Откриха мястото случайно, влизайки много навътре в гората. Харесаха го за новия си проект за бент.

В началото на лятото Нилмер се появи с нова,  чудесна моторна лодка с дистанционно управление.  Проблемът се оказа в дълбочината на реката. Няколко дена по-късно стигнаха до прикритото  от леска място.  Избраха едно полегато място с разръфани брегове.

Нилмер разстла кафявото карирано одеяло. Само това отпусна майка му.

Артър изгледа одеалото.

- Прилича на бебешко лайно, Нилмар – каза той.

Ана се захласна в смях.  Нил нацупи устни, все едно разтегнаха ластик. Не искаше да се излага пред Ана.

Артър се ухили. Върна си го. Сега можеха да започнат работа.

Достигнаха необходимата дълбочина и спряха загледани в малкия вир.

Нилмар всмукна бузи и допринесе за общото мълчание. Гледаха заливчето.

- Трябва да е по-дълбоко – каза Ана.

Артър замислено се загледа в сестра си. Ако имаше някой в живота му,  който да го поправя във всичко  това беше тя. Фактът, че почти винаги се оказваше права, не се броеше след крайния резултат.

Ана дари лепкав поглед на Нилмар и малчуганът веднага се съгласи. Трябваше да изгребват още.

Артър въздъхна.

- Краката ми измръзнаха. Мисля, че е време за малка почивка – каза той.

Нилмер погледна потвърждаващо.

- Ани, ще извадиш ли сандвичите? – попита Артър.

- Няма проблеми – каза Ана Морг.

Пресегна се,  без да става, и разгърна двата хартиени плика на одеялото. Показаха се цели четири пакета с вкусотиите на майка им.  Разнесе се уханието на картофи и пържено пиле.  Хрупкави питки и няколко дебели резена сирене добавиха цвят към другата кутия с нарязана и овкусена салата от пресни марули.

Артър се настани до сестра си. Нилмер седна срещу тях.

Ана забеляза вечната стеснителност у приятеля им. Винаги ставаше така. Беше забавен и приятен, но опреше ли до това да получава нещо от някого, даже се изчервяваше. Усмихна му се и постави пред него комплект пластмасови прибори за хранене. После хвана металния голям нож за хляб и отряза няколко учудващо тънки филии хляб.

Артър  примлясваше с уста, пълна с пиле. Отпи от  безалкохолното и обърна пълен със задоволство поглед към Нил.

Нилмер не гледаше него.  Гледаше Ана.

Ана Морг  взе един лъщящ от мазнина картоф. Усмихна се криво….. И замахна с ножа към брат си.

Ударът беше толкова неочакван, че на Артър му се размина на косъм. Ножът прониза тениската, поряза кожата под лакътя  и се заби четири пръста в земята.

Ана скочи, като котка и вдигна ръка. От пръстите и блъвна зелен огън на струя.  Право към лицето на Артър.

Нилмер неочаквано се появи между тях. Беше разперил пръсти пред себе си. Очите му проблясваха в оранжево.

Зеленият огън се удари в невидима стена. Наоколо замириса на гръмотевична буря.

Ана Морг сви пръсти и пламъкът угасна.  Изсъска през зъби.

- Ти!? -каза тя.

- Винаги съм аз, Моргана – каза Нилмер.

След това посочи към водата в бента. Устните му бързо произнесоха древното призоваване.

Ръка, облечена в кафяви люспи, проби повърхността. В китката стискаше меч. Чудесно и тънко острие, обвито в зелени пламъци.

Както винаги му се случваше, без изобщо да се замисли, Артър протегна ръка. Светът сякаш застина в изумление, когато ръката му стисна дръжката.

Нилмер  се преобърна в тялото и името си. От предишното слабо момче не остана и капка. Сега на негово място стоеше помощникът и съветник на най-великия крал, живял някога. Мерлин магьосника. Обграден от аурата на своята мощ.

Ана Морг сякаш просветна за малко. Очите й станаха кръгли от уплаха. Тъмната мъгла около нея хвърли искри и Моргана се пренесе назад.

В този момент всички белези, че някога е съществувала, се изпариха. Лицето й изчезна от снимките в къщата на майка й. Дори следите от колелото, с което дойде, се изравниха по прашния път. Никой не я беше виждал никога.

Артур гледаше меча. Спомни си с едно единствено премигване.  Усмихна се.

- Не мислех, че си с мен, верни приятелю – каза той.

Мерлин поклати глава.

- Навсякъде през вековете ще те следвам, кралю – каза той.

Понякога тихите думи, произнесени в боядисаната с цвят на Джорджийска праскова кухня,  шибваха умa повече от крясъци.
Джак Маккуин премяташе празната чаша от портокалов сок и гледаше в пода.
- Мила, не мога да го позволя – каза той.
Съпругата му  Дориа  усети  в гласа му  неодобрителна нотка, примесена с уплаха.  Думите я удариха като камък, изстрелян от прашка.
- Джак, искам да докажа на себе си, че мога да оцелея в този живот – каза тя.
- Животът не е само за оцеляване, мила. Той е и за да се живее – отвърна съпругът й.
Умълчаха се и двамата. Ако очите им прозираха щяха да се видят въртящите се мисли вътре. Последните се блъскаха.
Когато Дориа за първи път чу, че безвъзвратно е загубила зрението си, не се разплака.
В последствие осъзна странността на това, че първата мисъл, кристализирала посред шока  беше, че  ще й липсва червената риза на мъжа й. И въздушната му целувка.
Джак Маккуин имаше слабост към червеното.  Всяка риза, която си купуваше, носеше този цвят.  Сутрин  заставаше на улицата и пращаше  въздушна целувка към нея с червената си риза.  След това, докато се отдалечаваха в две различни посоки, се обръщаха много пъти за да се видят още веднъж.
За нея светът потъна в мрак неочаквано. Събуди се една сутрин и се зачуди защо  навсякъде е такава тъмнина. След половин час вече плачеше тихо в леглото. Мъжът й спеше до нея. Не го събуди. Щеше й се той да не е тук. Много го обичаше, за да му причини това.
Той го прие по-тежко от нея. Външно не го показа. През следващите месеци беше само до нея. Спасяваше я духом и тялом. Помагаше й, щом се препънеше в нещо забравено. През първата година Дориа си мислеше, че ще умре. Товарът на тъмнината я натискаше надолу към студената земя. Правеше всяко вдишване усилие.  Изпадаше в депресии, редуващи се с нервни кризи. Маниакални страхове я блъскаха с нажежените си чукове. Не желаеше да живее така.
Очите й пресъхнаха. Полека свикна и затвори примамливите врати на отчаянието. Това й костваше невероятни усилия и вътрешна борба. Но тя успя.
Започна да посещава училище за  слепи и за няколко месеца овладя писането и работата с говорещи програми. За още половин година си стъпи пак на краката. Шефът й имаше благ и добър характер. Харесваше я. Взе я отново на работа. Никога не повдигна въпроса за очите й. За него те си останаха все така хубави.
Една сутрин се събуди в леглото и някаква депресия я заля като мед.  Стана  и се заслуша в сутрешния дъжд.  Умът й рисуваше забравени образи  на фона на студените капки, тупкащи по късо окосената ливада в малкия им двор. Четеше по звуците.
Знаеше, че и днес ще се повтори същото. Ще слезе на долният етаж  плахо държаща се за перилата. Ще седне  на масата и търпеливо щеше да изчака мириса на кафе. Мъжът й щеше да се захване със закуската. Щяха да хапнат, обсъждайки предишните дни с безгрижието на нормално семейство. След това той  я закарваше до работа. След целия ден щеше пак да я чака пред въртящата се врата. Все там. Все така ухаещ на афтършейв Пеги Саж.
Съпругът й никога не спомена недостатъка. Някак продължаваше да се радва на живота.
Веднъж го попита обича ли я още. Засмя се по момчешки и изрецитира сватбената си клетва.
- Да бъда  с теб от този ден насетне, в добро и в зло, в богатство и нищета, в радост и в беда и обещавам да те  обичам и да се грижа за теб, докато смъртта ни раздели…
Тя си спомни този момент. Той плака повече от нея докато произнасяше думите.
Обичаха се.
В онзи ден, една година по-късно, тя реши че трябва да отиде на работа сама. Не желаеше кола или такси. Искаше да се качи в градския автобус. Той беше против, но все пак накрая отстъпи.
Първите няколко пъти се вози с нея, докато тя броеше спирките и опознаваше шумовете. След последния път тя го целуна и леко го бутна назад. Докато се возеше усещаше как кара с колата след обществения транспорт. На точната спирка слезе сама и разпъна сгънатото бяло бастунче. До нея  ухаеше на Пеги Саж.  Усмихна се и го извика по име. Той най-сетне се предаде. Целуна я по бузата и си тръгна. Явно вече не й пращаше въздушна целувка.
В следващите два дни го усети малко по-далеч от нея. На третия се направи, че не го усеща. Слезе по стълбите и тръгна към сградата.
Джак Маккуин погледа след нея. После се обърна и поклати глава. Усмихна се.
Така минаха две години. Атмосферата сякаш се разведри.  Усилията им се насочваха в други проблеми. Равноправието се завърна в къщата им. Тя знаеше местата на всяко нещо. Редуваха се да правят закуската.
Беше убедена, че нарочно го прави, но неговите палачинки винаги загаряха.
На работа ходеше с желание. Работеше усърдно и бързо. При поредната продадена реклама направи страхотен удар за фирмата, като издейства Найки да закупят реклама за повече от половин милион долара. Шефът й я стисна за рамото и толкова. На следващия ден я премести в отделен нов кабинет с кожено кресло.
Скоро й назначи лична помощничка. Казваше се Джули Лори. Малко миньонче, винаги носещо малки черни рокли. Двете се сприятелиха. Неусетно оставиха на заден план служебните разговори и започнаха да споделят мисли и клюки през всяка обедната почивка.
Измина още една година.
Пак седяха в кафето.
Джули Лори проследи с поглед сервитьора. После погледна Дориа
- Знаеш ли, че имаш таен обожател? – каза тя.
Дориа замръзна. Вилицата с парчето пай се спря пред устата й.
- Моля!?
- Казвам, че си имаш таен обожател, мила.
- Как пък го разбра това? – каза Дориа
Джули попи устни със сълфетката. След това я сгъна прилежно.Замисли се.
- От колко време се познаваме?
Дориа се замисли.
- Предполагам две или три години.
- Ами почти от година и половина го наблюдавам. След като слезнеш от автобуса, един мъж с най-изразителните светли очи, които съм виждала и винаги облечен с червена риза, ти изпраща въздушна целувка от отсрещния тротоар.
Очите на  Дориа внезапно се наляха със сълзи.
- Вечер, когато си тръгваш, те чака отново – продължи Джули Лори – проследява те с поглед как се качваш в автобуса. После се мята на един син ван и запрашва по пътя…

Косата й ухаеше невероятно.  Разпиляна и черна.

Лежеше плахо до нея. Що за идиотска глупост правеше!

Единствено усещането за надмощие го успокояваше.

Можеше да я бутне с един пръст.  Можеше да я притисне до някоя стена оставяйки я без дъх. С двата си пръста можеше да стисне и двете й китки и да и причини ужасяваща болка. Можеше да натисне гърлото й  и да я задуши с почти нулево усилие. Нищо и никаква жена. Съвсем безпомощна…

Ухаеше на зелено и свежо.

Като дете обичаше пъпеши (изстинали в хладилника пъпеши). Вземаше лъжица и  изгребваше семките. После натъпкваше  вдлъбнатината със сметанов сладолед и сядаше пред телевизора.

Сега през черната маска усещаше това. Все едно беше заровил лице в изгребан с лъжица пъпеш.

Малкото тяло леко се размърда. Той чу как се промени дишането.

Напрегна се, изпита влудяващ страх. Не за себе си, а за нея. Не искаше да я уплаши.

Странно!

Влезе в къщата преди броени минути. Входната врата имаше обикновена секретна ключалка. Отвори се на третата минута.  Не беше свикнал с новия комплект шперцове. Запали малкото фенерче и пристъпи във фоайето.

И през ум не му мина, че в къщата има някой.

Започна да оглежда помещенията, пода с меките килими. Стени, украсени с гоблени. Стари,  реставрирани мебели. Уют и топлина.

Този тип къщи направо говореха.

Разгледа подредените върху плота на камината снимки.   Свещниците в  ъглите.  Отбеляза със задоволство, че паркета не скърца.  Движеше се.  Тих и спокоен.

Малко по-късно  стигна до вратата. Отвори я. Лъчът на фенерчето замръзна. Тялото в леглото се очертаваше под завивките.

Не знаеше дали го е усетила. Дълго време стоя, наблюдавайки.

Първо си помисли, че може да е труп. Два дена наблюдаваше къщата.  След това долови характерното движение за вдишване и издишване и се отпусна.

Никога не разбра защо постъпи така.

Направи крачка напред. След това още една. Знаеше, че няма да я нарани. Натисна бутона и малката светлина се скри обратно в батериите. Остана само среброто от мантията на нощното светило. Дългите бели пердета сякаш плуваха.

Стигна до леглото. Дишане.  Бавно и равномерно.

Не протегна ръка да я докосне. Само гледаше. След малко седна на края на леглото, после вдигна крака и легна до нея.

Необяснимо.

Обърна се на една страна, с лице към гърба й. Осъзнаваше риска. Ако тя изкрещеше, той щеше да избяга. Там, откъдето идваше. От улицата.

А на улицата се озова  за една нощ.  Една единствена нощ и поредния скандал. Точно там и тогава  разбра, че нощем всичко изглежда различно.  Дори ножовете в кухнята изглеждаха различно, когато всички заспят.

Той се загледа в тавана. Усещането имаше странен оттенък. Нещо неслучващо се в живота му.

Полежа още малко.

После бавно стана,  колкото се може по-внимателно.

Тя продължи да спи.

Той тръгна към вратата.  На самия праг се обърна. Гледа я дълго време. После си тръгна.

Тя никога не разбра….

Когато Джеремая  Кънинг беше толкова малък, че стаите у тях му се  виждаха огромни,  а  под масата  успяваше да се  събере с  голям брой дундести възглавници, всичко му беше интересно.   Дразнеше го единствено времето,  което се точеше  като асфалт в  пясъчен часовник.

Веднъж се оплака на дядо си за това.  Възрастният човек го погледна  развеселено.  Попи с шарена кърпа  челото си  и  провлачи по тексаски, откривайки бели протези.

-То-очно така е,  Джерема-ая.  Но виждаш ли,  на  колкото повече години ставаш моето мо-омче, толкова по-бързо ще ти минава времето – каза той.

Джеремая  не му повярва, но кимна разбиращо.

Дядо  Джон  работеше с дърво.  Майстореше по нещо всеки ден. Сякаш от това зависеше да изгрее слънцето. Не се спираше пред трудности и невъзможни неща. Капваше доза любов във всяко свое произведение.  Обичаше да изпипва детайлите.  Днес беше завършил  дървеното конче за  малката Джанет.    По-малката сестра  на Джеремая притежаваше невероятното свойство да съсипва всичко, до което се докоснеше.  Джеремая беше сигурен, че може да отлепи тапетите в стаята му само с поглед.  Мислеше я за малко смахната, с тази вечно закачлива усмивка, по средата на въртележката от плитки.  Но я обичаше.  Помнеше тъмните вечери преди време, когато малкото бебе спеше в неговата си поза. А той гледаше през дървените пречки на кошарата  и си повтаряше щастливо –  с мен ще е за цял живот.  Разбираше, че ще е големия брат. Защитаващ  и бдящ над малкото нещо,  обвито в плат .

Охотно се съгласи да помага на дядо си за дървената играчка и в късния следобед двамата стояха на резбованата веранда.  До тях имаше два дървени сандъка с инструменти.  Джеремая гледаше.  Докато работеше, през целия ден дядо му  използваше само  парче корк, обвито в ситна шкурка.  Подсвиркваше си непрекъснато.  Внимателно заобляше ръбовете  и заглаждаше дървената грива по посока на  влакното. Материалът беше сух и се обработваше като масло.  Плъзгаше  доволно длан по  готовата повърхност.

Привечер голямата играчка се изправи  и плахо направи първото си полюшкване.  Дядо Джон гледаше удовлетворен.

Двамата понесоха обратно  тежките сандъци.   Джеремая беше озадачен.  Попита дядо си,  защо е било нужно да разнасят  двата сандъка, след като му е трябвало само една шкурка.

-  Така е, но най-добре е винаги да си носиш целия комплект инструменти – каза Дядо му – Ако не си го носиш, все ще изникне нещо непредвидено. Природен закон е то-ова, Джеремая.

Джон Стратън се оказа прав за всичко.

Минаха  няколко месеца. По  кината  даваха “ Междузвездни войни” и почти всички се опитваха да  местят предмети с поглед.  Когато за първи път гледа филма,  две неща му направиха впечатление. Хипнотизиращата маска на тъмния лорд  и силата, за която всички говореха.

Седмица по-късно случайно се загледа  в научнопопулярен филм за човешките възможности. Експериментът, направен там, грабна детското му съзнание.

Състоеше се от прости материали, даващи накрая невероятен и  мистичен ефект.

Сглобката представляваше картонен цилиндър.  Две лентички от същият материал, с формата на кръст,  се залепваха  към единия от отворите. По средата на кръста се забиваше карфица.  После всичко това се нахлузваше върху обърната чаша със столче. Цилиндърът се крепеше на стъклото само на върха на карфицата.

Човекът на екрана постави двете си ръце от страни на цилиндъра.  Глас зад кадър започна да говори. Обясняваше как човекът започва да мисли.  Мислеше си – „на-дясно, на дясно, на дясно“. Картонения  цилиндър започна послушно да се върти  на дясно.

Джеремая зяпна. Изгледа с повишен интерес филма до края.  След това стана от стола, с хиляди мисли в главата си,  и отиде във всекидневната.  Там ухаеше на препечена захар и курабиите на майка му. Лъхна го топлина от печката и той предпазливо отстъпи. Все още пазеше спомен от първото си изгорено.

Майка му  наближаваше петдесетте,  но все още пазеше фигурата си.   Шеташе около масата с ентусиазъм  на момиче. Притежаваше положителна усмивка и вечно ухаеше на сапун с аромат на горски цветя. Единствено съжаляваше, че  забременя толкова късно втория път.   Трудно се тичаше след колело на петдесет.

- Мамо, трябва ми карфица – каза Джеремая.

После се усмихна обезоръжаващо.

Жената спря да изстъргва остатъците от  тесто по точилката, и го погледна.

Нейната усмивка се предаде.

- Добре, скъпи, в кое да ти я бодна – в дупето или в ръката? – каза му тя.

Засмяха се. Той обичаше шегата с иглата. Никога до момента не му бяха посягали или наказвали. Един  път, събрал детска енергия, малкият Джеремая хвана за кориците рядко срещана книга от   ръцете на майка си  и с едно движение я скъса.  Майка му се ядоса, но само толкова. Изимитира как дръпва игла от яката на халата си.  После го бодна.  Не го заболя, но се разрева порядъчно. Така скриваше необяснимото чувство за вина.  Винаги, когато ставаше дума за игла, майка му се сещаше за това.  Веднъж му каза, че ако тогава се беше сетила да го  заплаши с нагорещено желязо, сега щеше да има петно от изгорено на бузата.

Джеремая носеше карфицата. За около половин час изряза и залепи всичко.  Взе  кристална чаша за вино от шкафа със сервизите и внимателно постави цилиндъра от горе. Цялата сглобка увисна само на върха на иглата.  Разположи няколко свещи наоколо.  Запали ги, и се загледа в пламъка. Свещите доказваха, че наоколо няма вятър.  Огънчетата сочеха право нагоре. Беше време.

Джеремая  постави ръце около цилиндъра.  Насили се да не мисли за нищо друго.  След малко започна да си повтаря на ум – „на ляво,  на ляво, на ляво “ Нищо не се случи. Започна да вдишва дълбоко, като с всяко поемане на въздух отпускаше тялото си.

Затвори очи. Представи си цилиндъра.  Виждаше го там, сред спокойната светлина на свещите. Виждаше го как се завърта на ляво. Остана така замръзнал няколко минути.   Отвори очи.  Цилиндъра продължаваше да стой в покой.

Джеремая се ядоса.  Детското в него се обърна, загубило интерес. Посегна с ръка и дръпна сглобката.

Нещото върху карфицата не се помръдна! Озадачен Джеремая огледа картонените стени. Търсеше къде лепилото е залепнало за чашата. Нямаше такова място.  Картонените стени бяха на един пръст от чашата. Крепяха се само на върхът на карфицата.

Хвана го пак и опита да го вдигне. Пробва наляво, и надясно. Същият ефект. Проклетото нещо не помръдваше! Сякаш беше отляно от двадесет тона цимент с арматура.  Джеремая  опита  да повдигне цялата чаша. Стъкленото столче стоеше неподвижно, сякаш сраснало с пода.

Нещо ставаше.  Не можеше да си го обясни.  Захвана се да пробва отново. Цилиндъра представляваше лист картон. Чашата си беше чаша.  Но всичко това удивително се съпротивляваше на опитите му да го помръдне.  За последно сви двата си крака и ритна с всички сили чашата. Тялото му се от бутна назад.  Все едно риташе стената на къщата.

Усети как косъмчетата по врата му се изправиха.  Можеше само да гледа.

Нещо изшумоля зад него.

Джеремая  се обърна стреснато.

Малката му сестричка седеше на дебелия килим, с протегната напред ръка.

На устните й  се разтегли закачлива усмивка…

Вторник 13 ноември 1989год.
Начало на разпита.

За трето поколение италиански евреин, Джакомо Ди Гаета умееше да мрази. Правеше го вътре в себе си. Тихо и рядко.  И само  един Бог  му беше свидетел, че имаше хора на този свят създадени да бъдат мразени от него. Особено дърти нацисти с умрял пламък в очите.

При всяко едно  посещение се вглеждаше в тях. Дълго и продължително. Като хлапе в  забучена на игла мравка. Съсухрените сега копелдаци, бързали преди петдесет години  да довършат екзекуцията, винаги изместваха поглед. Това обикновено беше първата им грешка.  Иглата започваше да се приближава до пламъка на приготвената клада.

Ди Гаета направи крачка напред. Задължителната за професията му безпристрастност в момента липсваше.

Старецът на дървената пейка вдигна очи.

Противно на очакванията, вратата на килията се затвори с меко щракване.  От другата страна ботушите на надзирателя се отдалечиха.

Немецът попи с поглед типичните еврейски черти.  Коса зализана назад, бледо лице с остри скули  и зелени като стъкла очи.  Първата му преценка се оказа близо до истината. Върху характера на този мъж спокойно можеше да се изкове подкова с двадесет килограмов чук.

- Фридрих Зайферт? – попита Ди Гаета.

Затворникът  кимна. После протегна ръка към чашата на масата. Отпи няколко глътки.

Спокоен и уравновесен – заключи Ди Гаета. После  се настани на стола до вратата. Започна да изважда папките по делото. Позата на затворника премина в отбранителна. Едната ръка точно пред тялото, с пръсти, прихващащи тези на другата.

Казвам се Джакомо Ди Гаета – представи се той – Назначен съм за главен  разследващ по дело, касаещо  убийството на двадесет и седем хиляди евреи, в лагера на смъртта Собибор.  При посоченото доказателство номер сто тридесет и осем  безспорен факт е, че вие сте бил там.  Полша, 1942 година. Собибор…..

Фридрих Зайферт всмукна бузи и присви очи.

- Бях там – каза той.

Ди Гаета прочисти гърло и измести поглед към мръсната кофа в ъгъла. Нещо в тази килия излъчваше мирис на изгнило зеле.

- Каква длъжност изпълнявахте? – попита той.

Фридрих леко се усмихна. Гласът му звучеше плътен и силен.

- Страхувам се, евреино, че отговорът ми ще ви разочарова – каза той.

През цялото време Ди Гаета изчакваше за жестове на емоционален дискомфорт. Събиране на несъществуващи власинки, изтупване на дрехите, почесване на шията… Нямаше такива.

- Нека това да преценя аз – каза той -  пак ще ви попитам. Каква длъжност изпълнявахте?

- Бях ръководител на архива – отвърна  Зайферт.

Завъртя чашата в ръката си. Стар навик на обичащ кафето човек.

Ди Гаета повдигна едната си вежда.

- Kазах ви,че няма да се задоволите с този отговор – продължи Зайферт – всъщност предпочитах изобщо да избегна военната служба, но нямаше как.  С един златен пръстен успях да се спася от касапницата по фронтовете. Когато ме зачислиха разбрах, че  имам щастието да бъда прехвърлен в отдел „Личен състав“ в Собибор.

- Имали  сте щастието!

- Оказах  се превъзходен деловодител – кимна Фридрих – за седем години служба никога не съм слагал на грешно място или пък губил някое досие. Получил съм многобройни похвали. Станах някой.  Самият Химлер нарече моята система „шедьовър на абсолютната точност“.  Е, тайната ми е разкрита. Това е моето престъпление. Очаквам наказанието си.

- Надявам се, че няма да чакате дълго -  каза  Гаета – щом сте били там, сте виновен.

Стана и удари с юмрук по вратата. Часовоят му отвори.

Сряда 14 ноември 1989год.

Ди Гаета не вдигаше глава от разпилените по масата листа. Разговаряше със заловения  нацист вече половин час.

- Значи потвърждавате, че  сте работили в екстерминационният лагер като архиватор?

-  Деловодство – отбеляза Зайферт.

Ди Гаета само затвори справочника, криещ многото нули на загиналите.

- Бил  сте свидетел на зверствата, извършени под командването на Франц Щангл?

Фридрих Зайферт изглеждаше озадачен.

- Зверства? За какви зверства говорите? Смътно си спомням да съм чувал по някой и друг вик. Но чак зверства нямаше.

- Очаквате да повярвам, че не знаете нищо за убийствата? За мъченията? Не сте виждали труповете?

- Разбира се, че съм виждал трупове. В  Собибор постоянно умираха хора.  Аварии, болести, сблъсъци между работниците.

Ди Гаета започна да драска прави линии по листа. Само драскаше. Не вдигаше поглед.

- Казвате, че евреи са се избивали по между си? – попита той.

- Понякога…. За храна, за одеяло. Условията бяха тежки. Това беше трудов лагер.

Писалката на Ди Гаета спря. Точката мастило започна да се увеличава.

- Аз съм виждал фотографиите. Знам как са умрели тези хора – каза той.

Фридрих Зайферт наклони глава.

- Знаете ли, достигнах до едно прозрение. Вас не ви интересува истината. Търсите единствено отмъщението….

На излизане Ди Гаета си помисли, че вероятно Зайферт е прав.

Четвъртък 14 ноември 1989год.

Ефрейтор Гибинс вдигна голямата снимка срещу светлината на прозореца.

- Нацистите са унищожили почти всички документи  – каза той.

Сините му очи пробягаха по фотографията. Бялото вече имаше жълтеникав отенък

- Колко изображения са изпратили от нашите архиви? – попита Ди Гаета.

- Само едно. Това е единствената снимка от Собибор с Фридрих Зайферт на нея – отговори ефрейтора – дано в бъдеще се научат да фиксират проклетите цветове.

Подаде снимката през бюрото. Ди Гаета я взе и вдигна увеличителното стъкло.  Започна да разглежда.

- Кой е Зайферт? – попита той.

- Човекът в дъното вдясно – отвърна Гибинс.

Посоченият от архивите човек изобщо не приличаше на затворника. Ди Гаета усети зачестяващите удари на сърцето си.

- Това не е той. Сигурен ли си, че са избрали точния човек?

- В дъното вдясно, Фридрих Зайферт – потвърди Гибинс.

- Не е възможно – каза Ди Гаета – Ако това на снимката е Фридрих Зайферт… Тогава кой държим тук?!

Пак се загледа. В избледняващите цветове се различаваха трима войника стоящи мирно пред….. Това беше той. Същите очи и дебела брадичка. Подчертаното от младостта лице беше застинало в  сериозна поза.

- Този на преден план  крайно ляво. Това е Зайферт – каза Ди Гаета.

- Не и според архивите.

- Как така?!

- Тук пише, че това е Франц Щангл. Комендант на екстерминационният лагер Собибор.

Ди Гаета замръзна.

Петък 15 ноември 1989год.

Зайферт вдигна поглед към рязко отворената врата. Преди Ди Гаета, в стаята нахлу злорадо задоволство. Немецът сякаш го усети.

- Нека позная. Дошли сте  да научите тайните на моята система за деловодство… – попита Фридрих.

Ди Гаета  повдигна ръка.

- Не е нужно да продължавате с този театър.

- Настина ли?

- Какво сте направили? Убили сте истинския Фридрих Зайферт, за да се представите вместо него?

Затворника не каза нищо. Чертите му останаха все така отпуснати.

- Сега ще заплатите и за това убийство, както и за всички други извършени от вас.

Ди Гаета вече беше страшен за гледане. Редеше думите тихо, като проклятие.

Немецът се усмихна. Изправи гръб и старческите му очи блеснаха.

- О, съмнявам се, че ще мога да платя за всички, майоре, те бяха толкова много. А вие можете да ме екзекутирате само веднъж.

Джакомо Ди Гаета усети промяната.

- Сам се досетихте, нали? Аха, виждам, че е така. Сега ако ми позволите…

- Благодаря, но чух достатъчно лъжи- каза Ди Гаета.

- Какви лъжи? Това, че не разкрих истинската си самоличност? Знаех, че ще бъдете много по-доволен, ако откриете сам това. И това е единствената ми лъжа. Фридрих Зайферт беше блестящ деловодител.

Говореше толкова бързо, че по устната му избиха солени капки.

- Аз, Франц Щангл, дано не го сметнете за нескромно, бях блестящ водач – заговори той -  не сте виждали Собибор в най-добрите му дни. За трудов лагер той беше образец за ред и ефективност. И защо? Отговорът е очевиден. Заради мен! Моята дума, дори погледът ми, беше закон. А присъдата винаги беше една и съща – виновен.

Ди Гаета гледаше невярващо. Адамовата ябълка на човека срещу него подскачаше, като маймуна на клон.

- Вие сте луд – каза той.

- О, не, еврейски приятелю. Аз правех онова, което трябваше. Моите хора го разбираха и затова ме обичаха. Заповядвах им да отидат и да убият еврейските  отрепки и те го правеха. Избиваха ги. Връщаха се целите в кръв. Но се чувстваха чисти.

- Признавате зверствата си?

- Признавам свичко – каза Щангл.

- Да не забравите да го кажете на трибунала.

- Ще го кажа!

Нещо стискаше Ди Гаета за гърлото. Самият факт, че се намираше в една килия с този човек го го караше все едно да дъвче изгнилото зеле на което миришеше килията.

- Ще ви осъдят на смърт – каза Ди Гаета

Гласът на нациста  стана пак равен и безразличен.

- Нека! Това не променя нищо. Убийте ме! Измъчвайте ме! Няма значение. Вече загубихте, майоре. Никога не можете да унищожите делото ми. Мъртвите няма да възкръснат…

Събота 16 ноември 1989год.

Ефрейтор Гибинс беше добра компания. Имаше страхотно чувство за хумор и не пиеше много. Ди Гаета остави халбата и  довърши изречението.

- Трябваше да го чуете. Хвалеше се със случвалото се в Собибор. Мъченията, убийствата, издевателствата. Той се гордее с това, което е причинил. Умът ми не го побира.

Гибинс го гледаше. Зачервени очи, изпъкнали вени и много събрана омраза. За момент му се стори даже пламък на смърт в очите на евреина.

- Защо не се приберете в жилището си и не си починете малко – каза той.

- Не искам да си почивам. Копелето  сигурно дори и този момент ми се надсмива.

- Е, няма да е за дълго – каза Гибинс.

Някакъв мъж в цивилни дрехи отвори вратата и се заоглежда помещението. Видя ги.

- Майор Гаета?

- Да?

- Имаме пряка връзка с информатора ви. Изпратиха ме да ви повикам.

Гаета остави бирата и забърза след него.

В щабът за комуникации  беше пълно с тракане и изкривени  звуци. Ди Гаета проследи ръката, сочеща към малкото сепаре. Кимна и отиде там. Хвана слушалката, дръпвайки малкото брезентово перде.

- Ди Гаета. Слушам.

Гласът отсреща се чуваше изумително чисто.

- Направо към вашият въпрос, майоре. Франц Щангл е мъртъв.

- Невъзможно!

- Бях лично на погребението му. Погребан е под един от големите военни паметници в Германия.

Ди Гаета остана като гръмнат.

- Какво става, по дяволите! Тогава кой държим тук!

- Някакъв невинен немски гражданин.

- Този невинен гражданин призна, че е Франц Щангл.

Отсреща настана изумена тишина.

- Какво каза?

- Той твърди, че е Франц Щангл.

- Значи лъже.

- Що за идиотска лъжа?! Вероятно ще бъде екзекутиран. Защо някой ще прави подобно нещо!

- Не знам. Но пак повтарям, аз бях на погребението Франц Щангл.

- Сигурен ли си, че човекът, когото са погребали, е бил Франц Щангл??

- Абсолютно.

-  Благодаря за обаждането.

Ди Гаета стана и замислено тръгна към улицата.

Неделя 17 ноември 1989год.

Затворникът държеше книга в ръка. Не я четеше.

Джакомо пристъпи в стаята. Извади купчина листове и ги подхвърли към Немеца.

- Това е смъртен акт, изпратен ми от Централните служби. Според него Франц Щангл е умрял в съня си преди шест години. Причината е масивен мозъчен кръвоизлив.

Затворникът слушаше.

- Това – Ди Гаета хвърли нова папка на бюрото – е вашият живот от последните четиринадесет дни. Напуснали сте Германия, подредил сте всичките си дела. След това сте хванали търговски кораб точно до мястото, където сте задържан.

Ди Гаета вдигна поглед, заби го в затворника и продължи:

- Доста необичайно желание на един  военопрестъпник. Освен ако не е искал да бъде заловен…

- Очаквам само да  бъда съден за сторените от мен зверства- каза Щангл.

- Не съм приключил – отговори Джакомо – най интересното е, че преди две седмици в кръвта ви са намерени големи количества дерматичен бета каротен. Средство за запазване на еластичността на кожата след козметични интервенции.

Франц Щангл загуби цвят. Ръката му започна да събира несъществуващи власинки.

- Не разбирам за какво говорите.

- Защо сте променили лицето си? Защо се представяте за Щангл??

- Защо не ми зададете някакъв разумен въпрос? Например как се чувствах, когато се изтегляхме от Собибор? Бях бесен. Самата мисъл да оставя оцелели ме отвращаваше. Така че докато безполезните ни чиновници събираха скъпоценните си папки, аз наредих на надзирателите да започнат да избиват работниците..

Ди Гаета не се излъга със смяна на темата.

- Щом отношението ви към чиновниците е такова, защо сте взели името на Фридрих Зайферт?

Затворникът млъкна.

- Вие сте Фридрих Зайферт, нали?

Немецът подскочи.

- Взимаш ме за онова мекотело? Та аз съм коменданта,  касапина от Собибор…

- Касапина от Собибор е починал преди шест години – каза Ди Гаета – Вие сте Фридрих Зайферт.  Негов деловодител.

- Това е лъжа, аз съм Франц Щангл. Аз винаги ще бъда жив! Зайферт е мъртъв!

Гласът на немеца се извиси  до крясък.

- Зайферт, който не ставаше за нищо, освен да се крие под леглото си и да плаче като жена. Зайферт, който всяка нощ запушваше ушите си, защото не можеше да слуша виковете за милост.

Затворникът захлипа.

Плачът го стисна за гърлото и задави думите. Ръцете се разтрепераха и от очите му бликнаха сълзи.

- Всяка нощ запушвах ушите си – продължи тихо той – защото не можех да слушам тези ужасни викове. Нямаш представа какво е да си страхливец. Да гледаш тези ужаси… И да не правиш нищо. Фридрих Зайферт е мъртъв, той заслужава да е мъртъв…

Ди Гаета  се изправи на крака и удари по вратата.

- Последвайте ме.

- Какво правите? – попита Зайферт.

- Ще ви заведа до Кабинета на съдията. Трябва да подпишете документите. Освобождавам ви. Вие не сте извършили тези престъпления. И не сте могли да ги спрете.

Зайферт поклати глава, докато ходеше по коридора след него.

- Не, не разбираш ли? Аз трябва да бъда наказан. Ние всички трябва да бъдем наказани.

Ръката му се стрелна и хвана тази на Джакомо.

- Майоре, трябва да им кажеш, че аз съм Франц Щангл. Това е единственият начин.

Ди Гаета спря и го изгледа.

- Защо го правите?

- Заради Германия. Германия ще оцелее само ако се изправи пред съда и признае истината. Моят процес ще принуди Германия да признае вината си. А ние сме виновни, всички ние! Моята смърт е необходима.

Завиха зад ъгъла. Стола за хранене беше пълен с хора.

- Вашата постъпка е много странна и благородна, но неприемлива за мен – каза Ди Гаета

Някой се блъсна във Зайферт. От към гърба му.

Джакомо Ди Гаета се спря.

Фридрих Зайферт подбели очи и се свлече на земята. От гърба му стърчеше нож!

Ди Гаета диво се огледа в плътния кръг от хора. Всички се умълчаха. Гласът му изкънтя в стените.

- Защо го направихте?!

- Той е Германец. Това е достатъчна причина.

Ди Гаета се вгледа в множеството. После се взря в мъртвите очи.

- Не, не е – каза той.

====================================================================

БЕЛЕЖКА НА АВТОРА:

Франц Щангл,  както и повечето факти в този разказ са реални. Историята е пълна измислица.