Дет се вика „Голямо напушване “

Всичко беше сиво. Тревата беше сива, земята беше сива, хората в окопите бяха сиви. Небето контрастираше с тъмносиньо и махмурливо. Лек дъжд падаше със скоростта на мъгла и убиваше ентусиазма и усмивките на всички. Старите окопи зееха разчекнати, като усти,  жадни за нова хапка от мъртви тела.

Капитан Джоузеф Мънрой повдигна каската си с един пръст нагоре и избърса капките по челото си. Върху благата си душа от години носеше маската на строга личност, която беше ударила вечен печат по суровите черти на лицето му. Имаше светли и по младежки капризни очи. Устните му, вечно стиснати в тънка сурова линия, не изпускаха филтъра на цигарата. Беше висок, смел и неподатлив американец.

Това щеше да е тринадесетото му сражение и по чудо оцелял в предишните, сега – по зла съдба – беше стигнал до това безумно назначение, разбирайки, че участва в жертвоприношение.

Знаеше къде е края. Последните два дена разглеждаше лицата на хората си и четеше с голям шрифт разбирането и братската готовност. За годините, прекарани на фронта, един факт се открой и потъна в душата му,  оставяйки дупка на почуда. Защо се биеха войниците? Противно на всички мнения и тежки думи за страната им, той беше разбрал истината. Всеки мъж се сражаваше за братята си, братята около него, хората делящи болка и мъка, радост и надежди. Всеки войник стреляше и убиваше врага с желанието да спаси войниците до себе си.

Сержантът вдясно от него помаха с ръка и го изведе от дълбоката вода на мислите:

- Сър. Бял флаг…

Мънрой го погледа известно време, после бавно надигна глава.

Вражеската дупка зееше на малко повече от двадесет метра от тях.   Гъмжаща от въоръжените сухопътни сили на Вермахта. Там, малко наляво от центъра, енергично и настоятелно се развяваше нечия бяла камизола.

Капитанът не помръдна, продължаваше да гледа. Неписаното правило гласеше, че желаещият да заяви нещо трябваше да направи първата крачка.

След още няколко развявания импровизираният флаг се гмурна надолу и се скри.

Джоузеф се обърна и погледна към хълма зад гърба си. На по малко от два километра от него военното контраразузнаване, състоящо се от седем души, беше заело позиция под импровизиран заслон от клони. Нищо от последните не се виждаше, но той знаеше, че са там. Долови отбясък и се усмихна. Страхливите, не дочакващи края на битката, тъпанари нямаше как да скрият дулата на огромните си бинокли.

Врътна бавно глава и пак се загледа към смъртоносната линия пред него. От калната дупка отсреща се показа фуражка, последвана от кожен шлифер и лъснати ботуши. Последваха го още двама войници с разперени встрани ръце.

Мънроу въздъхна. Стана и кимна на адютанта си:

- Идваш ли, Джак?

Мъжът до него се изправи:

- Да не мислиш, че ще изпусна веселбата?

Джак Гън не беше висок, но затова пък колкото беше висок, почти толкова беше и широк. Имаше вид на човек, можещ да разкъса с голи ръце средно голям джип. Мънрой го беше избрал разбирайки, че този човек имаше сто четиридесет и шест точки на теста за интелигентност. Практически му беше възможно да направи каквото си науми.

Двамата станаха и започнаха да разкопчават коланите със снаражението си.

Полковник Джералд Бигуел отлепи очи от големия си бинокъл и погледна с недоумение към сцената, развиваща се на два километра от него. Погледна пак и озадачено видя как срещу тримата Германци се приближиха двама от неговите хора.

През окуляра се виждаха застаналите на почтително разстояние мъже,  които разговаряха с типичната каменна неподвижност. Бигуел поклати глава и се обърна да изпуши една цигара. Нареди след края на срещата да го уведомят и тръгна към изхода от скривалището. Седна на десет метра  от входа, опря гръб на едно дърво и – наслаждавайки се – запали,  всумквайки син дим.

Двадесет и пет минути по късно се унесе в лека дрямка. След още половин час тялото му подскочи стреснато и той се разсъни. Погледна часовника – проклетите глупаци трябваше да го извикат. Гмурна се обратно към землянката и скоро стигна до останалите мъже. Беше готов за крясъци.

- Защо не ме извикахте, сержант?

Сержантът го погледна объркано:

- Сър, наредихте след края на преговорите да ви уведомим, сър.

- Сержант. Защо не го направихте?

Младият мъж го гледаше от упор:

- Те все още продължават.Сър

- Какво!!

Полковникът го избута встрани и погледна през бинокъла. Момчето беше право. Там все още си говореха. Какво по дяволите правеха? Да не си разказваха филми?

Бигуел се обърна към другия войник:

- Бягай долу и разбери какво става. Искам доклад след по малко от час.

- Сър.

Момчето се обърна и побягна. Предстоеше му доста тичане. Скоро се загуби от погледите им и навлезе в гората.

Полковникът погледа още малко след него, нажабури се с малко вода от манерката, за да измие вкуса на тютюна и отново залепи очи за бинокъла.

Долу преговорите приключиха. Малките фигурки поеха обратно към калните си дупки без видим ентусиазъм.

Празни приказки – помисли си Бигуел – и затърси с очи пратеният долу войник.

Редник Джоузеф Конрад тичаше пестеливо, сменяйки тежестта ту на единия си крак, ту на другия.  Беше почувствал как тялото му се пребори с кризата от спринта и влезна в оборотите на равномерното дишане. Три крачки вдишване, три крачки издишване.

Скоро стигна на петдесет метра от окопа и продължи напред ниско приведен, последните метри ги измина пълзешком. Гмурна се в окопа с главата напред, в последният момент извъртя тялото си настрани и цопна в калта почти на краката си.

Погледна насочената към главата му цев:

- Пряко нареждане от полковник Бигуел. Трябва да с срещна с капитан Мънрой!

Излъсканата цев се вдигна нагоре, мръсния войник му подаде ръка и му помогна да се изправи.

Посочи с ръка наляво:

- Петдесет метра напред и ще го срещнеш.

Редникът започна да се провира през гъстата редица тела и скоро се озова срещу импровизиран брезентов заслон. От тримата души вътре, само един беше с капитански пагони.

Пристъпи напред и отдаде чест:

- Сър, редник Конрад се явява по служба. Разрешете да говоря, сър!

Капитанът го изгледа:

- Свободно, редник. Какво се е присетил лудия Уйли от хралупата на хълма?

Конрад се намръщи:

- Сър, не познавам лудият Уйли, сър. Изпрати ме директно Полковник Бигуел. Сър.

Мънрой го изгледа с насмешка:

- Аха – и аз това казвам. Какво става? Да не е дошло подкрепление или пратка с провизии?

Конрад се скомроса:

- Не, сър. Желае да разбере изхода от преговорите.

Джоузеф Мънрой се изправи бавно. Кимна на другите двама към изхода  и, след като излезнаха, пристъпи напред и навря носа си в лицето на редника:

- Слушай ме внимателно, синко. Не съм от вчера тук. Много добре знам, че единствената причина, заради която сте тук, е да впишете в регистрите “загинаха в битка” още преди тя да е свършила. Знам, че помощ няма да дойде. Знам, че на онзи излъскан задник горе му е все едно какво ще стане с нас. Виждак съм поне три пъти как разузнаването се оттегля, изоставяйки всички. Така че,  недей да си простираш тъпата важност на този простор, а се подготвяй да си изтеглиш задника в обратна посока.

Капитанът беше страшен за гледане. Не крещеше думите, а ги произнасяше като проклятие.

Редникът стоеше, като ударен от гръм. Не вярваше на ушите си.

- Сър. Трябва да се върна със сведенията, сър- звучеше почти умолително.

Мънрой неочаквано омекна:

- Извинявай синко… Това очакване ми идва в повече. Предай на Бигуел следното. Бяха ни поставени условия, изискващи незабавното ни изтегляне. Изоставяне на позициите и гаранции за безопасно излизане от района. Все неща, който отказах безпрекословно и твърдо.  Тук ще паднем момче… Друго не те интересува. Връщай се горе.

Редник Конрад гледаше в ботушите си:

- Успех, сър.

Врътна се кръгом и си тръгна. Измина три метра и се подхлъзна, краката му смешно се вирнаха. Противно на очакванията, никой не се засмя. Стана и по навик огледа в какво се е спънал. Мернаха му се малки отблясъци в калта, какво ли пък можеше да е това?

Продължи провирането си  назад. Спря за момент пред протегната ръка, държаща консерва:

- Дай ми още от доматеното пюре, Джим…

Редникът повдигна вежда. Как имаха апетит тези хора!  Този път не бързаше, разглеждаше ги. Кални мръсни скелети – но пък с кураж в изобилие. Искаше му се да им помогне по някакъв начин, но уви. Беше в течение на заповед Тринадесет:  “При започване на сражение и развоят му  прерастне в евентуална загуба, започвате изтегляне за доставяне на данни и карти, както и необходимата информация за врага”.

Отново се подхлъзна. Този път не падна  – пак погледна надолу. Неясна каша като мръсно пране!

Вътрешности!!

- Спокойно, редник –старшият му се усмихна –свински са. Свински чревца от селската кланица, стават  много добри препеченки. Искате ли да опитате?  Ще се разнообразите от дебелите тлъсти сандвичи, който дъвчете всеки ден.

Конрад кимна отрицателно и продължи. Скоро стигна до мястото, от където беше влязъл. Покатери се и щом се показа до раменете, залегна. Започна връщането по същия път. Стигна на петдесет метра от окопа,  изправи се и на зигзагообразен спринт се гмурна в гората. След половин час през пресечената местност стигна до маскирания заслон и предаде дословно обяснението на капитана.

Джералд Бигуел се замисли. Смелчага беше този капитан долу. Усети настръхване от решението му и се зачуди дали сам би направил такава саможертва за страната си  – стигна до заключението, че не би я направил и се захили щастлив, че е на мястото си.

Издаде заповед за събиране на багажа и подготовка за тръгване. Смесени чувства се удряха в ръбовете на билярдната маса в главата му. Най-после черната топка – номер осем – потъна в страничния джоб и затапи всичко, оставяйки само безпристрастие.

Горките копелета бяха обречени.

С избухването на заревото в мъгливата сутрин, червена сигнална ракета подаде сигнал за атака.

Хората изскачаха от окопите, падаха, крещяха, убиваха. Всичко беше в пушек и хаос. Откоси на картечница поведоха оркестъра през високото кресчендо на автоматични оръжия.

Капитан Джоузеф Мънрой се втурна напред сред пушилката право в гнездото на врага. Точно пред него изникна фигура, рефлексите му заиграха и от дулото на малката му автоматична пушка блъвна пламък. Човекът срещу него направи завидна чупка и се свлече, ритайки с крака в земята. Капитанът се замисли как ли ще изглежда застрелян, но дори нямаше време да си го представи. Видя пламък от изстрел точно пред лицето си и падна назад. Нямаше нищо красиво в последното.

На два километра от там в закритата землянка всичко беше приготвено за изтегляне. Бигуел излъчи информацията, че позицията е загубена и даде заповед за отстъпление.

Редник Конрад беше последният наблюдаващ сражението. През цялото време нещо го глождеше от вътре.

Накрая отлепи очи от окуляра с явното желание да не наблюдава за пореден път шепа зомбирали и полудели хора, кръстосващи безцелно равнината под тях.

Очите му се насълзиха. С рязко движение сгъна телескопичните рамена на бинокъла и хващайки го под мишница се затича към верижната машина, чакаща ги отвън.

Нещо все още се въртеше в главата му, какво изпускаше…

Пушекът  в равнината между двата окопа се разнасяше все едно беше на разходка, бавно и целенасочено в посоката, в която духаше лекия ветрец.

Гледката беше кошмарна – въргалящи се тела, червени локви, лютиви миризми и горящи остатъци.

Капитан Джоузеф Мънрой лежеше на една страна в своята червена локва и сбръчкваше нос от миризмата на доматено пюре. Мразеше го.

Очите му бавно се завъртяха наляво и попаднаха на немски войник,  сгърчен точно на една ръка разстояние от него.  Войникът го гледаше внимателно. После бавно и заговорнически му намигна. Казваше се  Рихард Круспе –имаше четири дъщери, много ги обичаше и му беше много мъчно за тях.

Мънрой се усмихна и съвсем леко се извъртя и погледна нагоре и назад. Нямаше вече отражения.

Хората по полето полежаха още половин час, спазвайки уговорката, после започнаха бавно да се изправят…

Редник Джоузеф Конрад се друсаше във верижната машина, загледан безизразно в една точка, когато лицето му изведнъж се намръщи.  Тренираният му ум започна за навръзва нещата.  Малките отблясъци в калта  – бяха му заприличали на куршуми, но самата мисъл че преди битка някой ще седне да вади куршуми от патроните беше толкова абсурдна, че когато се подхлъзна на тях в окопа мозъка му отказа да ги обработи като такива. Вътрешностите от животни, доматеното пюре…

Лицето му изведнъж грейна и той севсем спонтанно се изхили,  печелейки мрачните погледи на другарите си.

Насили се да си  придаде каменна физиономия и се загледа с весел поглед през малките процепи на бронирания купол…

Двадесет години по-късно.

Купчината писма преливаше от дълбокия червен чувал на пощенските служби.

Елизабет Мънрой хвана напосоки първото, отвори го и се зачете. Имаше написани само два реда.

Благодарение на Вас, приятелю, днес се радвам на седем прекрасни внука…

Най-отдолу имаше само два инициала.

Р. К.

В костюма си на мумия, Джон Кроуфи се чувстваше като гъсеница, увита в топла дъвка. Беше му жега, горещо и некомфортно. Едната му ръка, умишлено шинирана за да създава вдървен ефект, го сърбеше още от късния следобед, а  вече  започваше и да се схваща. Като черешка на мелба всичко това се допълваше от лепкавия мазен гел, с който го бяха намазали по дългите  обвили го, като в  пашкул мръсни бинтове.

Можеше да диша само през носа си, защото изкуствените криви зъби бяха прикрепени към нещо подобно на хирургическа маска около устата му. През целия ден се беше зарадвал на две кубчета лед и на дупката от липсващ зъб, позволяваща на мацката от гримьорките да пъхне в устата му сламка, потопена в студена кока кола.

Предстоеше последният снимачен ден от щастливо доживелият трети сезон сериал.

Целият екип от статисти, актьори и поддръжка, ентусиазирани от очакващата ги почивка и премии, с усърдие приеха предложението на режисьора да завършат епизода с няколко дни по-рано. На всички това им струваше нерви, пот и бърсане на плюнки, съпровождащи обидни думи. Но последното не наелектризира хората негативно, напротив  -ентусиазира ги. Бяха свикнали да работят под напрежение.

Стелещата се мъгла се увиваше странно около декора от сухи растения. Огромните вентилатори до растерните платна пред прожекторите започнаха да се въртят.

Изцапаната и мръсна жена се обърна с широко отворени очи и забеляза гъмжилото от горящи факли зад нея. Върна погледа си отново и изпищя неистово. Първите от хората с факлите стигнаха до нея и спряха обхванати от лошо изигран ужас. Другите ги настигнаха и в цялата неразбория всички заедно вдигнаха пушките си по посока на камерата.

Режисьорът се напъна и почти станал от стола с името му, изкрещя:

- Иииии Стоп!

Всички замръзнаха неподвижно, после грейнаха в усмивки и започнаха да се поздравяват един друг. Режисьорът се опита втори път да надвика тълпата:

- Имаме два часа почивка и заснемаме последната сцена. Добра работа хора, благодаря на всички.

Гласът му се загуби в бурни ръкопляскания и тълпата стремглаво се понесе към топлото кафе при фургона на кетъринга.

Джон Кроуфи чу всичко от стола  и не можа да повярва на ушите си. Два часа почивка!! Щеше да се опече в тези бинтове слепени с  гел.  Извърна се ядно настрани от огледалото и вдигна поглед към гримьорката:

- Малко течности добре ще ми се отразят, Джанис, ще подадеш ли още една Кока кола.

Жената сбръчка нос, издавайки за пореден път нервният си тик:

-Джон, знаеш че после няма как да те разбинтоваме само за да пуснеш водата, нали? Гримът ми отнема четири часа и не смятам за едната кока кола всички да ме намразят. Съжалявам.

Кроуфи се скомроса, но знаеше, че тя е права. Какво да се прави – реши, че търпението е най добрият му  приятел сега и се тръшна в креслото пред вратата на собственият си фургон. Явно щеше да се чака.

Не бяха минали и две минути и телефонът му звънна.

На 15 километра от мястото на снимките. Град Бордъртаун -болница „Сейнт Джон“.

Двамата доктори излезнаха почти едновременно от стаята с развети престилки. Пътьом единият от тях, приличащ по-скоро на счетоводител, се обърна към дежурната сестра и и подаде папка с документи:

- Обадете се на бащата, раждането ще започне всеки момент.

Джон Кроуфи се пресегна и взе телефона. Погледна дисплея с непознатия номер и с умоляващ поглед го подаде на гримьорката. Тя проведе кратък разговор с разширени очи. Затвори и се обърна към него:

- Жена ти е започнала да ражда, Джон!

Дъхът му секна. Притеснението го стисна за гърлото. Стана прав с вдървената си ръка и  взе решение за по малко от минута.

- Тръгвам….

Жената го изгледа невярващо:

- Моля!!! Как така тръгваш. Сега не мога да ти свалям гримът, няма да има време да го слагаме пак. Харолд ще ме убие, а хората от екипа ще ми изгорят останките.

Мумията я погледна и изплю сламката от хладната кутийка :

- С малко късмет ще се върна до час и половина, Джанис. Трябва да съм там.

Отърси от раменете си изумлението, с което го заля, отвори вратата на фургона и изчезна в тъмното.

Джанис погледа известно време след него, после вдигна рамене и затвори вратата. Луди за връзване колкото щеш.

Колата летеше с доста над разрешената скорост през алеята, разсичаща гората. Джон свали прозорците и хладния вятър започна приятно да нахлува през дупката на липсващият зъб. Загледа се в небето, където тъмносини облаци започваха да закриват другия цвят, побутвани от лекия южен вятър. Изруга и думите му се удариха от вътрешната страна на предното стъкло, заедно с първите пръски дъжд. Капките започнаха да оставят миниатюрни котешки лапички по предното стъкло. Включи чистачките и настъпи газта до край. Старият „Форд“ вдигна предница и разярен запрепуска напред. След десет минути започнаха да се виждат първите светлини от започващото градче и малка доза успокоение се инжектира във вените на Кроуфи.

Ефектът от последното трая много малко, защото неочакван гъргорещ шум замени равната работа на двигателя. Джон нададе ухо, после се взря в показанията за горивото. Стрелката се удряше в най-долна позиция, осветена от предупредителната малка лампа. Изруга отново и се зачуди какво да прави. Натисна съединителя и изключи от скорост. Инерцията грабна „Форда“ и започна да го бута напред.

Малко по надолу проблесна розов луминесцентен надпис с табела „Пушенето в района строго забранено“ и му върна надеждата. Бензиностанция! Джон благодари на бога и врътна леко волана, намалявайки. Дъждът от вън се усили и забарабани по цялата кола с надеждата, че някой ще му отвори и ще го пусне да влезе.

Мъжът на смяна в бензиностанцията се казваше Уили Медоус. Беше вдигнал крака на масичката и хрупаше пуканки с отнесеното изражение на мъж, чакащ времето да мине през голямата врата. Няколко бири се въргаляха до него, но това изобщо не го притесняваше. Вечерта обещаваше да бъде дълга и дъждовна, едва ли някой щеше да се отбие да зарежда колата си. По телевизията даваха поредната серия на някакви ужаси, една мръсна мумия убиваше човек след човек и безпристрастно ядеше мозъци. Алкохолът си казваше думата и картината му беше като триизмерен образ без поляризирани очила.

В периферното му зрение блеснаха фарове. А сига бе!

Джон Кроуфи паркира пред колонката за зареждане и зачака някой от услужливия пероснал да се покаже. Мислите за жена му го блъскаха като вълни цунамита. След две минути  търпението му се изпари и той отвори вратата.  Измъкна се много трудно, ругаейки създателите на костюма. Днес му вървеше на ругатни. Пристъпи  до колонката и започна да отвива капачката. Пъхна пистолета в резервоара и се надигна на пръсти, за да погледне в бензиностанцията. Различи неясен силует, преминаващ пред работещ телевизор. Обърна очи към показанията  и отпусна спусъка на петнадесет галона. Чак тогава се сети, че не носи пари в себе си. Трябваше или да бяга, или да обясни на собственика какво става.

След три секунди избра второто и се насочи куцукайки към вратата.

Уили Медоус се подпря на една от масите и запази равновесие, нагаждайки се към люшкащата се стая.  Премигна лепкаво и погледна любопитно през прашното стъкло.

Устата  зейна в синхрон с очите му. Ужасяващо калната мумия заобиколи колонките за зареждане и целенасочено се запъти към него. Уили усети как гърлото му пресъхна на секундата. Обърна се към телевизора.

Мумията на екрана се приближаваше към камерата с вдървено накуцване, едната и ръка оставаше зловещо сгъната в лакътя. Сърцето му заби на двойни обороти под притока на адреналин, мъчещ се да мине между алкохолните молекули.

Главата му се обърна отново към прозореца. Чудовището от вън се приближаваше към вратата с вдървено накуцване, едната му ръка оставаше зловещо сгъната в лакътя.

Уили изкрещя и се запрепъва назад. Бутна няколко стола и се пресегна зад бара, напипа бутилка. Вдигна я и присви очи, не можа да я разчете затова махна капачката и изля от нещото в гърлото си. Парливото уиски мина, като гореща магма през гърлото му и го зареди с няколко патрона кураж.

Остави бутилката и се пресегна за пушката.

Джон Кроуфи най после стигна до вратата и понечи да отвори.

Взрив от дървени парчета избухна току в главата му. Вдигна ръка да предпази лицето си, не разбирайки какво става. Изобщо не му мина през ума, че някой стреля по него. Вторият изстрел изби стъклото и остави ветрилообразен отпечатък от дребни съчми върху колата до него.

Действителността нахлу в кашата от незададени въпроси. За част от секундата всичко стана на хомогенна смес и се изясни като капка асфалт в бяла чиния.

Кроуфи се снижи и побягна, тичаше бързо – само изглеждаше като на забавен кадър. Не се и опита да дава обяснения или да каже каквото и да било, само тичаше.  Дробовете му почти се откъснаха от напрежение, докато засмукваха въздух през дупката от зъб. Единият му крак започна да се схваща, не знаеше точно кой.

Зад него се разнесоха крясъци. След секунда проехтяха още два изстрела. Дребните оловни топчета се сплескаха на асфалта до него.

Мумията кривна към гората с удвоени усилия.  Какво по дяволите!!!!

Клоните започнаха да го шибат през лицето все едно се бяха наговорили. Краката му започнаха да затъват в размекнатата земя и да го болят ужасно.

Тичаше и тичаше, загубил ориентация за времето и мястото, но не спираше. Навлезе все по навътре, дърветата станаха по-гъсти и в съчетание с тъмното небе го скриха, както и скриха всичко останало от него. Навсякъде беше тъмнина.

Спря и се отпусна на колене, поседя така и се просна на земята по корем. Беше жаден, обърна се по гръб и се опита да засмуче през дупката от зъб  дъждовна вода. Няколко хубави капки с аромат на зелено успешно намокриха устните му. Полежа още малко, докато лудешкия ритъм в гърдите му намали скорост. Чуваше пулса в ушите си, като барабани в джунглата.

Най-после се успокои и изправи гръб, опита се да седне,  но след миг коремните мускули травматизиращо го предадоха и тялото му се отпусна на лакти. Трябваше да тръгва.

Стана, залитайки, и се опита да се ориентира. Оставаше му само да се загуби в гората и да го видят ловци на елени. Ако изобщо го откриеха след години, щяха много да се чудят какво прави мумия в тези гори.

Мерна някакво светло петно. Благодаря ти, Господи!

Тръгна натам и след няколко минути различи дървена постройка с приятно светещи топли прозорци, реши да рискува с молба за помощ и се затътри натам. Надяваше се само на малко вероятното предположение, че там вътре нямат пушки.

Стигна до олющената сива врата и задумка по нея. Лампата на верандата светна почти веднага и през матовото тънко стъкло се очерта приближаваща се фигура.

Кроуфи реши да не оставя обстоятелствата на първото впечатление.

Отвори уста, но от вътре го изпревари мъжки глас с дълбок тембър:

- Кой е?

Джон премигна:

- Сър моля ви помогнете ми, загубих се. Тръгнах малко навътре в гората от бензиностанцията и след като притъмня, не успях да се върна.

Гласът се опита да го успокой:

- Спокойно човече, само на километър-два си от нея.

Кроуфи се изуми, не беше усетил два километра тичане до тук.

Вратата се отвори.

- Сър, моля не се плашете….

Мъжът в рамката на вратата го изгледа и махна небрежно с ръка:

- Влизай приятел, няма от какво да се плаша.

Изненаданата мумия го последва навътре. Топъл въздух го лъхна и очите му се извъртяха към приятно препукващите цепеници в камината от обли речни камъни. Вдигна поглед към стопанина.

Старецът идваше от към кухнята с кана горещ чай в ръка. Вървеше някак странно.

- Една чаша ще ти дойде много добре, странниче. Направо си е чист късмет, че ме намери буден и пълен с добри намерения. Би ли ми подал чашата си, защото може и да си я преместил докато ме нямаше. Пък да не вземе да стане някоя беля.

Ръката му заопипва масата.

Джон проумя. Старият пич беше напълно сляп. Разочарованието го удари по двете слепоочия, значи още не се беше разминало.

Старецът застана до дясното му рамо и се пресегна с очакване. Кроуфи му подаде чашата много внимателно, без да докосва ръката му. Знаеше за чувствителността на ръцете при слепите хора.

Грешката стана защото ухото на чашата му беше обърнато на дясно и слепия мъж по навик тръгна да сервира от ляво. В последната секунда се осъзна и спря ръката си, но загуби равновесие и се подпря на рамото на мумията.

Тишина, и двамата мълчаха. Паузата се проточи. После ръката на слепеца започна да опипва. Тръгна от рамото му, продължи нагоре по шията и вече трепереща, докосна изпъкналите зъби. Сега и двете му ръце започнаха да треперят,  лявата бръкна в пазвата и напипа нещо.  Извади го и го насочи към Джон.

Кроуфи се сепна, трябваше да обясни:

- Моля ви, споко….

Дядото наддаде свръхестествен вой и се заблъска по стените, ходейки назад.  Крясъците му бяха нечленоразделни и непрекъснати,  на лицето му се наслой  огромно количество бръчки.

Джон тръгна след него несъзнателно, опитвайки се да му говори. Слепецът извъртя белите  си очи нагоре и гласът му се преобразува в тънка фалцетова нишка.  Крясъците продължиха, докато той ходеше назад – като рак.

- Ти не трябваше да излизаш….. Не трябваше…… Защоа-а-а-а… О-о мАХУМИТАКЧНА…. – думите пак загубиха смисъл за Джон.

Двамата стигнаха до малка крива врата. Старецът я отвори и прекрачи прага, Джон го последва. Двамата се заковаха на място, слепият старец бълваше проклятия, като откачен. Дясната му ръка се стрелна и хвана сивия брезент, висящ на стената. Дръпна го рязко и силно, и там сред прах и висящи паяжини се откри една невероятна статуя, покрита с блестяща, като скреж патина, обгърнала сребърен саркофаг.

Джон Кроуфи се опули смаян, устата му млъкна и очите му загледаха хипнотизиран как старецът с едно единствено отривисто движение сграбчи капака и отвори ковчега.

Вътре запечатана със стар прах, някак спокойно сключила ръце на гърдите си в цял ръст една истинска стара мумия спеше вековният си съм. Старецът продължи да крещи. Ръцете му правеха странни знаци из въздуха. Внезапно тялото му се стегна, разтресе и падна на земята, като сух клон.

Джон Кроуфи гледаше безмълвен надолу към мъртвото тяло. После бавно отмести очи и погледна мумията.

В момента, в които го направи ръцете на отдавна мъртвият цар отскочиха от тялото сред фонтан от прах, стара мазилка и развяващи се бинтове. Древната магия си вършеше работата.

Кроуфи зяпна, дъхът му се опита да излезе навън, но се отказа и спря.

Мумията бавно вдигна крак и стъпи на пода. После неочаквано бързо се стрелна напред и застана пред Джон, ръсейки вековна пепел.

Двамата се изгледаха преценяващо. Момента се проточи. Едната от двете мумии протегна ръка наляво. Другата продължаваше да я гледа.

Ръката подхвана едно от многото старинни оръжия, изправени до стената. Стоманена дръжка и извито, като нацупена уста, острие. После с едно движение го счупи на две, като клечка за зъби.

Съзнанието на Джон Кроуфи още не се беше върнало в тялото му. Помогна му само това, че прекалено дълго време се беше гледал в огледалото. Не можеха да му направят впечатление нито пожълтелите зъби, нито прогнилите бинтове, камо ли скованите движения.

Не друго, а страхът го стисна за гърлото. Мъртвият цар продължаваше да го гледа очаквателно.

Какво? Трябваше да се поклони ли?

Мозъкът му зацъка с бързината на секундарник. Насили се да излезе от блокажа в тялото си и го направи така, че учуди дори себе си.

Изпъна ръка пред лицето на мъртвия цар и му показа среден пръст.  Реакция не последва.  Разтвори цялата си длан и започна да я свива и разперва. Започна същото движение и с другата.  Нищо! Вдигна единият си крак.

Мумията го гледаше от упор, после рязко вдигна глава и изрева раздразнено и продължително. Старите  стъкла наоколо потрепериха.

Джон се приведе и си плю на петите.

Ядосаният цар го последва, като разрушаваше всичко по пътя си. Удряше  наляво и надясно с раздразнението, че се е върнал от спокойния си древен сън.  Наоколо заприлича на миг, откраднат от ада. Кроуфи не мислеше, само тичаше. От време на време поглеждаше през рамо и ужасът му настъпваше ушите, като педали.  Краката му ускориха.

Истинската мумия го гонеше безотказно и целенасочено. И двамата куцаха настървено.

Джон се гмурна по-навътре в горичката и след още малко се озова на обширно пространство от равен терен. Огледа се и чак тогава забеляза редицата от каменни кръстове подредени в равни редици от двете му страни. Гробище!

Устата му се отвори и едната половина на мозъка му каза:

- Боже мой….

Шумът от счупени съчки му напомни какво правеше, краката му сами подеха стария ритъм. Настрани през мократа трева. Направи десет крачки и на последната увисна в празното пространство. Падна надолу, мучейки уплашено и тупна, като чувал мокри бинтове. Кракът го болеше, но се движеше. Огледа се, забил ръце в влажната пръст. Гроб! Беше паднал в гроб.

Чу някакво приближаващо се грухтене и страхливо утихна в дупката.

Тежките стъпки минаха на няколко метра от него и продължиха със същия ритъм.

Кроуфи леко подаде глава над гроба и проследи с поглед отдалечаващия се силует, куцукащ към началото на другата гора.

Отпусна се и седна в гроба.  Засмя се  на глас,  като защитна мярка срещу лудостта в себе си,  и вътрешно се разведри.

След още пет минути стана и започна да подтичва в обратна посока.

Отдавна мъртвият цар не усещаше умора. Всичките му органи бяха извадени още при балсамирането. Тичаше със сляпата ярост на машина. Не знаеше и защо беше тръгнал след  подобното му същество. Движеше се с останалите в главата му думи от древното силно заклинание. Виждаше само в червения спектър на светлината, защото не използваше очите си. Беше загубил съществото, бягащо от него,  но не се отказваше  – щеше да намери друго.

Продължи навътре в гората.

Джон Кроуфи забързано мина по стария си маршрут и скоро забеляза табелата на бензиностанцията. Огледа се внимателно в дъжда. Не видя никой, забърза напред и скоро стигна до колата, отвори вратата и по най-бързия начин пусна ръчната и врътна ключа.

Двигателя заработи с очакване.

Измокрен до кости, Джон вкара първа предавка и натисна газта.

Подкара по шосето, взирайки се през движещите се чистачки. Предстоеше му да намери болницата. Пътят се виеше само направо, без кръстовища. Скоро забеляза първите лампи на уличното осветление в Бордъртаун. За щастие една от табели насочваше към местната болница с указание за три мили напред.

Кроуфи се успокой и подкара натам. Едва сега започна да асимилира случилото се с търсещо слабите места недоумение. Истинска мумия, скрита при луд сляп старец. Странната случка като цяло и щастливото си измъкване. Това, че скоро щеше да види детето си, колкото и да е странно, надделя над другите странности и обсебвайки съзнанието му го поведе само напред, нахлузвайки черни петна върху периферното му умствено зрение. Усмивката под зъбите се разшири и изпълнен с топли вълни, Джон продължи напред.

Стигна десет минути по късно и след още толкова успя да развие лепкавите бинтове от главата си.  Въпреки всичко успя да стресне няколко доктора и една сестра, повела възрастна дама – но всичко се размина със смях и странни погледи след бързото обяснение на щастливият татко.

На петнадесет километра от болница „Сейнт Джон“ на мястото на снимките:

Режисьорът нервно барабанеше с пръсти по облегалката. Наоколо се щураха осветители и статисти, допиващи кафе. Главната героиня пооправи сухите клечки в главата си и размаза още малко грима,  имитиращ мръсотия. Отпи още глътка вода и метна празното шише настрани.

Една ръка увита с прогнили бинтове я стисна за рамото. Тя се обърна:

- Джон, ще ме умориш с твоите глупости, хайде давай натам преди да са те намразили всички…

Ръката и хвана лакътя на мумията и я побутна пред нея. Операторът протегна ръце и погледна:

- Още малко вдясно, Кроуфи….

Един осветител дотича и премести мумията още малко вдясно. Царят не се възпротиви, оглеждаше се объркано от многото хора, крещящи около него. Яростта му беше изблъскана от подсъзнателната вълна на изумление. Статистите с пушките се наредиха зад гърба на жената и запалиха факлите. Изкуственият пушек, успешно имитиращ мъгла, се спусна на нивото на коленете им и плъзна по земята.

Операторът беше готов. Режисьорът даде знак за мълчание и погледна камерата,  позиционирана зад гърбът на мумията:

- Тишина ако обичате…….Иииииии екшън!

Двадесетте пушки гръмнаха заедно, заглушавайки писъците на диво  крещящата  жена.

Втората камера започна да действа и засне потъващата в блатото изсъхнала ръка,  обвита с плесен,  пръстите  бавно се скриха под водата.

-Иииииии Стоп!

Режисьорът се изправи и официално обяви краят на снимките.  Гръмнаха бурни ръкопляскания. Доброто настроение нахлу на талази. Доста от хората потупваха мъртвия  цар по рамото, принуждавайки го да се обръща ту наляво, ту надясно.

Гримьорката Джанис се приближи до него и го подхвана за главата.  Сбръчка нос:

- Мисля, че в миризмата сме надминали себе си с твоя костюм, Джон. Стой спокойно.

Царят я гледаше през червеният цвят.

Ръката и започна чевръсто да развива бинтовете от главата му……..

След изморителен работен ден прекаран  в диалог с поне 300 човека.  Един час натискане на съединителя в комплект със спирачката и газта, като педали на колело в задръстванията.  Реших да пробвам аджеба какво е това никотинова дъвка и има ли ефект, с което се довърших по всички възможни измерения.

Пуша по около пет шест цигари на ден и в пряката борба със себе си – едната страна в мен реши да наруши  конвенцията за употреба на странични химически вещества.

Та значи пристъпих в аптеката и учтиво попитах за никотинова дъвка и цената.  Разбрах последното и изборът ми се спря на покупка на дребно.

Взех шест дъвки и си тръгнах с нетърпението да ми се допуши цигара за  да метна една от тях в устата си.

Аптекарката ми каза, че щом пуша толкова малко мога да ползвам половин, а не цяла дъвка  (ама тя ще ми каже на мене как да си дъвча дъвките)

Най после дойде заветният момент.  След хубава храна и приятно затопляне до радиатора,  с обигран жест извадих дъвка от станиола и я лапнах….

Нищо!!  Най обикновен лек ментов вкус.  Започнах да я  дъвча за да потвърдя теорията, че когато ти се допуши дъвчеш и ти минава.

След две минути започнах да усещам леко парене по гърлото. Опа-а-а явно има ефект.  След малко обаче ситуацията се превърна в пълен пастет от усещания.

Дъвката полека започна да става гадна в пълния смисъл на думата.  Първо се образува едно стягане в основата на гърлото ми.  Последва го чувството за характерната тежест в гърдите, като от препушване (пушачите знаят за какво говоря).  Накрая всичко се поля с отвратително гадене -и повече не издържах.

Изплюх гадното нещо, взех си  рецепторите и  се опитах да хапна половин портокал напук на всичко.  Ако бях лапнал малко мазилка от стената вкусът щеше да е същият.  Мина ми половин час по късно.

Егати гадостта беше това -никакви никотинови дъвки повече……

(Така е  като няма муза)

Няколко супер вица ( НЕ Е ПРЕПОРЪЧИТЕЛНО ЗА ЛИЦА ПОД 18 ГОДИШНА ВЪЗРАСТ)

Знаете ли как се нарича българския ускорител на елементарни частици?….. люлинския тунел

Двама българи отиват в Египет. Разбира се влизат и в Хеопсовата пирамида. В нея обаче е адски задух и колкото по-навътре влизат толкова по-задушно става… Накрая единия вече не издържа и вика на другия:
- Не мога повече, много задушно тука, аре пиши „К* Р“ и да излизаме!

===================================================

- По какво се познава, че един мъж се е влюбил?
- За няколко дни се интересува по-малко от автомобила си.

==================================================

Мъж се приближава до млада жена на улицата и й прошепва:
- Страхотно л*жа и съм дискретен.
- Тогава си оближи задника и не казвай на никого!

От писмо до Дядо Коледа:
„Здравей, стар пръдльо! Вече две години не вярвам в теб!“
Генко Бончев, 65 години

==================================================

Коментар по повод на препоръки от Европейския съюз и в частност Германия към политиката на България:
- Не може нация, която се напива с бира, да поучава нация, която изтрезнява с бира!

===================================================

-кой бяга по бързо от циганин с телевизор ?
-брат му с DVD-ти

==================================================

Между приятели:
- Как е?
- Отвратително! Дадох назаем две хиляди лева на един приятел за пластична операция.
- И какво?
- Сега не знам как изглежда!

================================================

Катаджия стои на шосето и се чуди кого да спре да се заяде за нещо. Обаче наоколо профучават със 160 км/ч само някакви баровски коли. По едно време със 60 се приближава някаква лада, катаджията я спира и пита:
- И накъде се промъквате така?…

================================================

Вчера на оживено кръстовище е станала катастрофа. Сблъскали са се- Ферари, Порше, Мерцедес и БМВ. Има един загинал и той е шофьор на трабант, който е умрял от кеф.

===============================================